Каква полза да измъчваш тялото си с неядене,
а душата ти да се надува от гордост?
Каква полза имаме да бледнеем от пост,
ако побледняваме от завист?
Що за добродетел е да не пием вино,
а да се опиваме от омраза?
Или да не ядем риба и месо,
а да изяждаме братята си с клевети?*
Звучи като поучение за деца. Но не е за деца.
По празници, особено национални, хората търсят онова, което ги свързва. При нас по празници омразата към всяко различие преминава в нечленоразделност. Трудно е сякаш в болката и яростта на изпочупеното ни съзнание да оцелее волята за смисъл. А тази воля те държи жив, казват опитни хора, които са преживели повече болка и безпътица от българските жертви на прехода. Тя „държи” не само отделния човек, но и удържа тълпата; или поне внася в нея едно измерение, което й дава шанса да се сбъдне като общество.
Едни думи от Евангелието в последно време се разпространиха като реторичен инструмент: „…ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. Търкалят се под път и над път. И ако навсякъде из българската публичност бучи гняв и се мяркат изкривени лица, ако вече никой не вярва в истината, какво да направим? Дали да не се запитаме пак – и дано запомним този път отговора – оня въпрос: що е истина.
Когато в боричканията за политическо представителство няма друго, освен гротеските и трагедиите на вътрешните ни кризи,
когато нямаме съгласие кои са четирите посоки на света, когато слабеем физически, но се „надуваме от гордост“, и не само през пости, когато слепци водят слепци към пропастта – с кого да поговорим?…
Може да бъде Достоевски. Защото около Трети март много хора се сещат да припомнят неговите размисли за българите, за Руско-турската освободителна война, за Изтока и Запада, за православието и католицизма, за либералните и консервативните ценности и бъдещето на европейската цивилизация. Името му се изписва с различни цветове, идеите му се критикуват яростно или се приемат безусловно. Но и двата подхода рядко виждат онова, което всъщност прави от Достоевски гения, който е: дълбокото му, близко до мистическия опит на църквата, познание за борбата между доброто и злото, която доживот се води в човешкото сърце. И вярата му, че все пак е възможно в човека да победи доброто.
Мислим, че злото има исторически корени; че има историческа логика, че има политически виновници; че има начин да не сме част от него. Достоевски не мисли така. Не мислят така и отците на църквата.
На днешните хора ни е видимо трудно да се свържем с църковни поучения отпреди стотици години, отнесени, както може да ни се стори, към друг контекст, друг опит, дори друга психология. Но когато поговориш с Достоевски през неговите образи, няма как да не разбереш. Може би няма да станеш светец. Нито ще преживееш болката на светците, които чувстват страданието на всички и се молят за другите като за себе си… Но поне за малко ще пуснеш в ума си мисълта, че си виновен за злото в света, виновен си за това страдание лично. И поне в този разговор, поне докато не го забравиш, ще чувстваш, че тя е доказана.
* Светоотеческо наставление за поста.
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Да бъдеш Достоевска, Валерия МИХАЙЛОВА (ПОСАШКО)
Какво ни пречи да обичаме – мнения на психолога и свещеника
Петровият грях, протойерей Павел ВЕЛИКАНОВ
