Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

„WALL POST“ общуване и „LIKE“ комуникация

в Брой 10/2012 - Патриархът/Общество от

Възможностите, които предлагат днес комуникационните технологии и социалните мрежи, са наистина необятни. Свободното споделяне на информация – лична и обществена, интересна или скучна, екзистенциална или развлекателна, личностното общуване, групиране според теми, интереси или социалнозначими каузи представляват само някои от щрихите, с които днес можем да характеризираме общуването във виртуалното пространство.

Човек присъства в мрежата лично. Представя себе си реално, макар тази реалност да е често пъти силно субективна. Всеки се опитва да представи себе си в светлината на своите вътрешни чувства, идеи и настроения, трудно реализиращи се в нормална обстановка. Стреми се да бъде оригинален, забелязван, нестандартен или прекалено стандартен. По този начин ограничава личността си в параметрите на това, което иска другите да видят в него.

Чрез социалната мрежа човек, без да общува директно, вече изгражда представи за себе си, които би могъл да потвърди или много лесно да опровергае в действителността. Но и социалната мрежа е вече действителност, в която човек е кукла и кукловод, играч и селекционер, актьор и режисьор. Аплаузите на публиката са тихи и често пъти се изразяват в машиналното натискане на опцията LIKE...

Този LIKE… Новите тълковни речници на българския език, които характеризират чуждите и новонавлезлите в словното ни богатство думи, започват все по-често да изобилстват от понятия с твърде ограничено смислово съдържание, но с широка обществена застъпеност. Често пъти се кокорим, когато видим думи като „логна”, „аплоудна”, „шерна”, „постна”, „лайкна” и т. н. в онези „дебели книги”, изследващи нашия език. Не ни впечатлява обаче честотата на тяхната употреба в ежедневието ни. Дали сме привикнали към тях, или те вече са неизменна част от нашето словесно изразяване? Колко дълго ще се запазят в езика ни? Ще отпаднат ли, както думите тамагочи, пейджър, мобифон или ще се запазят? Това са въпроси, чиито отговори ще покаже само времето. По-важно и съществено за нас е какво изразяваме днес, тук и сега, с тях.

LIKE… Английската дума „like” има различни значения и употреби. То може да означава подобен, сходен, еднакъв, типичен за, вероятен, възможен, предпочитан и много други. В нашия случай, в социално-мрежовото общуване, е общоприето значението „харесвам нещо конкретно”, като съответно „лайкването” съпътства обекта на възхищение. На вид – просто! Реално обаче един „like”, придружен с малката ръчичка и стърчащ нагоре палец, може да означава много неща и в същото време абсолютно нищо.

Често се случва „like” да изразява нашата симпатия към даден фотос (красив, грозен, интересен или циничен), крилата мисъл, изразено действие, да обозначи случило се събитие, което ни е допаднало, идея, която някой иска да реализира или просто споделя, събитие, което някой е заснел. Like-ът би изразил не само нашето харесване, но и нашата солидарност към нещо или някого, припокриване на личен мироглед, обозначаване на нещо, което припознаваме като характеризиращо и нашата същност. В същото време това „харесване” би могло да е просто подкрепа към някого за нещо, което не познаваме, не харесваме, не разбираме, но солидаризираме в името на някого и заради някого. Like-ът може да бъде и протест! „Аз харесвам това, защо ти не го харесваш. И аз знам, че ти ще видиш, че аз го харесвам, и това няма да ти хареса!”. Макар твърде себично и ограничено, това е също реалност на социалната мрежа.

И така в един like можем да вложим чувства от двете крайности на емоционалната ни същност. Колко неща в четири букви? Символно послание с не винаги изяснена същност. Какъв е проблемът, ако това е просто някакво незначително събитие, отбелязване и само толкова? Този like обаче измества нещо друго, много по-важно и значимо – истинското общуване, реалните отношения, реалната ни същност.

„Постването”, „шерването” и „лайкването” формализират общуването. Вкарани в матрицата на социалната мрежа, ние разширяваме определени социални контакти, но ограничаваме други, ограничаваме и средствата за изразяване. Типичен пример в това отношение е информацията за рожден ден. Преди си мислех, че няма по-формален поздрав от изпращането на СМС. Оказва се, че не е точно така! Мрежата ни е предлага и друг вариант. В нея се съдържат личните данни на почти всичките потребители и (според тяхното желание) програмата дава достъп, ограничен или пълен, на останалите участници до тази информация. Нещо повече – по специален начин сигнализира за наближаващото събитие.

Всеки е специално информиран за личния празник на хората, с които е във „френдшип”, т.е. с които е „сприятелен”, макар че личното познанство в случая дори не е необходимо. Така едно постване на трите буквички „ЧРД!” на стената на някого в социалната мрежа, ни освобождава от необходимостта да се обадим, за да честитим и да благопожелаем на наш роднина или приятел по повод личния му празник. Освобождава ни от отговорността на личния контакт. Формално „отбиваме номера”. Не винаги съзнаваме това, но такава е реалност­та. Освобождаваме се от грижата да се „сетим” сами, да се подготвим и да оставим следа: „Да, аз бях тук на този ден и ти пожелах да станеш такъв… и да имаш радост… и т. н.” Не е нужно да бъде четливо, материално или просто символично. Клавишите ще се погрижат за всичко, дори за символиката, а паметта на програмата ще съхрани информацията за определен период от време. Дали ще се върнем някога към нея, като към стара прашасала кутия, събрала сантименталните ни спомени?… Едва ли!

Social networking LIKEКакъв е нашият отговор на формалния поздрав? Как ние отвръщаме на „искрените” клавиатурни благопожелания? Отговорът е четирибуквен: like… like, like, like. Или преведено на нормален език това трябва да звучи като нещо подобно: „Ох, благодаря ти! Аз съм толкова трогнат, толкова изненадан, толкова благодаря! Радвам се, че програмата те информира за моя празник и че ти отдели цяла минута за тези мили клишета, еднотипно написани, старателно „постнати”, аз ги лайквам! Наистина ги лайквам! Програмата ще те информира, че аз ги лайквам, и дано това да те зарадва!”

Формализирането на отношенията в социалната мрежа достига и до други крайности, на които бях свидетел съвсем наскоро. Един мой „социален приятел”, с когото никога не съм се запознавал лично, но когото познавах покрай неговите статии и коментари в различни форуми, имаше рожден ден и много хора го бяха поздравили с „уол постове” и пожелания за „Здраве, успех и много любов!” Въпросните дори не си бяха направили труда да отворят страницата му и да видят съболезнователните съобщения от истинските му приятели по повод кончината му, случила се преди повече от шест месеца. Изтръпнах, четейки редовете и посланията. Странно, страшно и зловещо! Шега ли беше или безхаберие… Не беше никак социално.

И това е само един от многото примери, които показват, че чрез съвременните технологии, от една страна, разбиваме границите на пространството, общуването и комуникацията, а от друга – сами ограничаваме възможностите си в това пространство, като формализираме новите си контакти. Замисляли ли сте се колко пъти сте отваряли социалната мрежа само за да позяпате, да уплътните времето си, колко пъти сте харесали нещо, без да го прочетете и без да го осмислите? Колко пъти сте писали само формални клишета, за да регистрирате присъствие или само сте лайквали чужди снимки от събития или от обикновеното ежедневие, чужди коментари или съобщения. Примерите от типа „Прибрах се фкъщи.”, „Сига ще си обеля две кивита.” или „Манчистър срещу Челси – развръската” и след пет минути вече има три „like-а, просто изобилстват. Замисляте ли се, че „like” нито ни прави съпричастни на тези „събития”, нито ни сближава с хората от красивите фотоси, нито разширява общуването ни?

Like-ът подбужда единствено вътрешните ни себични и егоцентрични желания – да покажем личния си живот на показ, за да бъдем харесани, да предизвикаме интерес и завист у уж близките ни „приятели”. Вглъбяването ни в постигането на тази цел нараства със всеки нов like. Постоянно проверяваме за нови харесвания и търсим нови заинтересувани, които да „лайкнат”, и желаем да бъдем по-лайквани, за да задоволяваме с това безсмисленото си ежедневие, суетното си нарцистично желание да бъдем център на внимание или да презентираме нещо, което припознаваме за себе си, но което не сме ние самите. Замисляме ли се какво сме всъщност, какво показваме и дали между тези две неща не зее огромна пропаст?

Това е суетно. Защото суетно означава напразно. След месец, два, три, информацията, която сме харесали, „постнали” и „лайкнали” може да не бъде вече нито достъпна, нито откриваема. Коментарите, които сме писали, дъбокомислените ни заключения, ще се губят в този поток, безцелно и безсмислено в края на редицата от „уол постове”. Какво остава след нас? Къде ще бъде нашият архив, нашите албуми, които внуците ни ще искат да разглеждат с интерес, нашите картички, честитки и спомени, нашите съчинения и стихове, записани в стари тефтери, събирани в кутии от шоколадови бисквити или от обувки, качени върху скрина в бабината стая? Ще ги запишем на диск, на парче лющеща се пластмаса?

Един литературовед ми разказа веднъж как, ровейки се в архива на Рилския манастир, намерил писмо на бележит български писател до игумена, в което на високо литературно ниво се оплаква от условията на настаняване, в които го поставили отговарящите за това калугери. Майсторът на перото е оставил незначителна, но интересна следа. Последвала кореспонденция… Какво се случило по-нататък няма значение, но литературоведът ме попита риторично: „Днес ние каква следа ще оставим? Имейл, уол пост, коментар в милионните форуми? А бележитите ни съвременници дали ще оставят паролите от имейлите си, за да надникнат бъдещите поколения в тяхната кореспонденция?” Отговорих му, че на третия месец от последното отваряне на имейла всичко се изтрива. „Колко жалко!” – беше неговият отговор. И наистина е жалко.

Социалната мрежа не е зло. Тя е избор. Ние сами избираме дали да употребим полезното действие, или да се отдадем на безсмислено, безлично и ограничено „блуждаене” в потока от информация. Социалната мрежа трябва да бъде социална и за да осъществява тази своя функция, трябва социумът, обществото, потребителят, целевата група да реализира общуване не само в нейните рамки, но най-вече извън тях. Социалната мрежа е посредникът, който ни дава възможности, които в друга обстановка трудно бихме реализирали, но и които правилно трябва да употребим. Тя е като инструмент, с който да се научим да боравим, без да се нараним, но и като извлечем максимално от полезното му действие.

Чрез социалната мрежа можем да филтрираме информацията, която да достига до нас и да я оползотворяваме пълноценно в реализирането на нашите научни, културни, професионални, социални, религиозни и всякакви други интереси, контакти и възможности. Социалната мрежа ни дава връзка с хора от различни обществени и професионални групи. Тя е както средство за бърза връзка, така и възможност за успешно презентиране на идеи и дейности в широк спектър на интереси. Ние избираме как да я използваме.

Ако съумеем да вложим смисъл във всяко наше „постване” и „лайкване”, ако чрез тях отправяме конкретни и ясни послания, с които да обогатяваме себе си и другите около нас, да общуваме пълноценно и да се социализираме в съвременното ни динамично общество, то социалното ни общуване в мрежата би имало смисъл. Ако обаче всяко влизане, наблюдение и споделяне цели само да ни развлича от напрегнатото ежедневие, като ровим в чуждия живот, изведен на показ, за да завиждаме и да поклюкарстваме, като се посмеем на крилата глупост, излязла изпод клавишите на някой скучаещ безделник, или като споделим нереалните си амбиции, комплекси и желание да се покажем такива, каквито всъщност не сме, значи сме си загубили времето. То не се връща назад, но винаги може да бъде по-добре проектирано и реализирано. Изборът е наш!

Пламен Иванов

 Избрано от архива на сп. Свет (бр. 10/2012)

svet10-cover

Пламен Иванов

Пламен Иванов

Пламен Иванов е богослов и публицист.
Пламен Иванов

Последни от Брой 10/2012 - Патриархът

За тази нощ

УВОДНИ ДУМИ Някога много отдавна, толкова отдавна, че чак извън времето, станало
Отиди горе