За държавата на Духа

Илиана Александрова

Общественото разделение на либерали и консерватори, придобило гражданственост през последните години, поражда все по-уродливи изкривявания на така наречения публичен дискурс. Затруднението на много участници в споровете да дефинират същностните характеристики на идеологията, която подкрепят или отричат, остава непроменено. Същевременно се покачва температурата и непримиримостта на вербалните войни. Изпразнени от съдържание и обществено значение, често изгубили отправна точка и цел, тези политически пристрастия се увиват около културни, идеологически, естетически и дори възрастови предпочитания, и се осъществяват основно в размяната на взаимни обвинения и агресия.

За съжаление част от тези обвинения попадат в полето на Църквата, където образуват „църковни“ лагери с неясни граници и променливи черти. Обединява ги една обща характеристика – недоимък на църковно съзнание.

Тази тема не е нова за България. Фиктивното деление на „църковни“ комунисти и „църковни“ демократи отпреди няколко десетилетия, с днешна дата се трансформира в деление на „църковни“ либерали и консерватори; или ако трябва да слезем в пределна умствена и терминологична деградация – на путинисти и соросоиди.

Промените в организацията на църковния живот, предприети през последните месеци по повод пандемията, се оказаха поредното изпитание за църковната общност в България. Ситуацията отключи нови въпроси, но и прояви някои неочаквани отговори. Разместиха се стереотипи, включително такива, свързани с поведението и възприемането на така наречените църковни групи. Както споделя един от духовниците на Руската православна църква – най-консервативните вярващи показаха най-либерално, протестантско мислене по отношение на послушанието към епископа. Примерите за неочаквани реакции са много, и повечето извикват въпроса на същия автор: престанахме ли да се чувстваме ученици на Църквата?

В този брой на списанието предлагаме разсъждения за обществото, църквата, вярата и държавата в две основни парадигми – държавата на социалния консенсус и „държавата на духа“. И тогава си помислих, че ако в България невинаги е имало държава външна, то винаги е имало държава вътрешна. Съществувала е държава на Духа. У мен се оформи този термин – „държава на Духа.” (Дмитрий Лихачов).

Световните сътресения имат потенциал да издигнат тази държава от дълбините на народния живот или да я потопят още по-дълбоко. Зависи от нас.

Последни броеве

„Човек се открива в екстремни ситуации“ – Анна Успенская за епидемията и спасените животи

в Брой 2/2020 - За богословията на пандемията/Срещи

Реаниматоложката Анна Успенская заминава като доброволец в едно от първите огнища на COVID-19 в Италия. Когато решила да го стори, тя се почувствала като пожарникар, влизащ в горяща къща — толкова ѝ било страшно. Претъпкани болници, един апарат за изкуствено дишане на десет души, сортиране на болните като на бойното поле… Било ѝ тежко, но…

Четете нататък

Църквата, вярата и чудесата

в Брой 2/2020 - За богословията на пандемията/Думи за прочит

Статията е част от предстоящото четвърто, допълнено издание на книгата „Между вярата и разума“, Д. Попмаринов, София, ИК Омофор В разгорелия се напоследък спор във връзка с вируса COVID-19 се появиха много и с неправилни предпоставки страсти относно причастието, лъжицата, храма. Има ли или няма вируси в тях и прочее. Той доведе до много неприятни…

Четете нататък

Чудото на черния крак

в 2020/Брой 1/2020 - За емпатията и Евангелието/Общество/Християнство

  Християнската житийна литуратура твърдо поддържа идентификацията на св. св. Козма и Дамян като лекари. Най-известното от техните посмъртни чудеса е „чудото на черния крак”. Основният извор за тази история е „Златната легенда” на Якопо да Варагине, сбирка от приказно звучащи житийни истории, компилирана през XIII в. Светите Козма и Дамян чудесно присаждат крака на…

Четете нататък

Отиди горе