За държавата на Духа

Илиана Александрова

Общественото разделение на либерали и консерватори, придобило гражданственост през последните години, поражда все по-уродливи изкривявания на така наречения публичен дискурс. Затруднението на много участници в споровете да дефинират същностните характеристики на идеологията, която подкрепят или отричат, остава непроменено. Същевременно се покачва температурата и непримиримостта на вербалните войни. Изпразнени от съдържание и обществено значение, често изгубили отправна точка и цел, тези политически пристрастия се увиват около културни, идеологически, естетически и дори възрастови предпочитания, и се осъществяват основно в размяната на взаимни обвинения и агресия.

За съжаление част от тези обвинения попадат в полето на Църквата, където образуват „църковни“ лагери с неясни граници и променливи черти. Обединява ги една обща характеристика – недоимък на църковно съзнание.

Тази тема не е нова за България. Фиктивното деление на „църковни“ комунисти и „църковни“ демократи отпреди няколко десетилетия, с днешна дата се трансформира в деление на „църковни“ либерали и консерватори; или ако трябва да слезем в пределна умствена и терминологична деградация – на путинисти и соросоиди.

Промените в организацията на църковния живот, предприети през последните месеци по повод пандемията, се оказаха поредното изпитание за църковната общност в България. Ситуацията отключи нови въпроси, но и прояви някои неочаквани отговори. Разместиха се стереотипи, включително такива, свързани с поведението и възприемането на така наречените църковни групи. Както споделя един от духовниците на Руската православна църква – най-консервативните вярващи показаха най-либерално, протестантско мислене по отношение на послушанието към епископа. Примерите за неочаквани реакции са много, и повечето извикват въпроса на същия автор: престанахме ли да се чувстваме ученици на Църквата?

В този брой на списанието предлагаме разсъждения за обществото, църквата, вярата и държавата в две основни парадигми – държавата на социалния консенсус и „държавата на духа“. И тогава си помислих, че ако в България невинаги е имало държава външна, то винаги е имало държава вътрешна. Съществувала е държава на Духа. У мен се оформи този термин – „държава на Духа.” (Дмитрий Лихачов).

Световните сътресения имат потенциал да издигнат тази държава от дълбините на народния живот или да я потопят още по-дълбоко. Зависи от нас.

Последни броеве

Да умеем да чакаме

в Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов/Срещи

Интервю с Десислава Пулиева Откъде започна интересът Ви към борбата със сектите? Защо тази битка се превърна в ежедневие за Вас? Интересът ми към различните религиозни общности е дългогодишен. Темата ме занимава още от ученическите ми години, защото съм имала познати, попаднали под влияние на секти. По-късно моят интерес ме насочи към историята на различните …

Четете нататък

На пътя на круиза (II част)

в Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов/На път

Забавно нещо е селският туризъм. Както за туристите, така и за туземците. По силата на обстоятелствата аз самата се озовах в едно малко селце, намиращо се на пътя на огромните круизни кораби, които правят околосветски междуконтинентални пътешествия. Само че, моето селце не се намира нито на някой екзотичен остров в морето, нито дори на брега…

Четете нататък

Клаус Кенет: Сектите създават изкуствен свят

в Брой 1/2010 - Инжектирай ми любов/Срещи

Когато Клаус Кенет се представя пред публика, обикновено казва за себе си: „Аз съм най-щастливият човек в Европа”. Какво означава това? Какво е за него щастието и защо смята, че повечето хора са нещастни? Чувствам се щастлив, защото имам Христос в себе си. Това означава, че имам съзнание за своята греховност, и това съзнание по…

Четете нататък

Отиди горе