Neminem pecunia divilem fecit

в Брой 4/2013 - Вяра и неверие/Общество

Neminem pecunia divilem fecit (парите на никого не дават щастие), би възкликнал древният римлянин, а съвременният хуманоид би го репликирал: money is the measure of all things (парите са мярка за всички неща).

Какъв дълъг път е извървяло човечеството между тези две екзистенциални точки от своето развитие и колко много се е променила философия­та на съществуването му!

Промяна, която ни изправя пред фундаменталната дилема: парите или човекът са мярката на всички неща? В този ред на мисли съвсем на място идват думите на Евгений Кашчеев[1], който казва, че в света на парите няма място за човека.

trouser-pockets-1439412_960_720Парите са едно от най-простите изобретения на човечеството, но въпреки това движат света и са неизменна част от фундаменталните символи на цивилизацията. Поради своята древност те са категория, обвита в загадъчност, и предизвикват  въображението на всеки. Тези малки хартиени листчета са се превърнали в господари на нашето съществуване, а броят на нулите им ни дава всеобхватна власт. Станали са водещ фактор за оцеляването ни и без тях не би могъл да се организира животът ни. Това ги превръща в своеобразна самоцел на всеки от нас.

Парите са една от основните причини за поредицата от самоубийства, случили се през последните два месеца в страната ни. Едни от хората избраха да прекъснат нишката на живота си като се обесят, а други избраха нетрадиционното за народа ни самозапалване. За всички тях медиите услужливо ни уверяваха, че са предприели тази радикална стъпка заради отчаянието от  мизерията и нищетата.

Опитвайки се да приема тези мотиви за основателни си зададох въпроса: наистина ли безизходицата може да е причина да се избере смъртта като спасение и избавление. И ако е така, що за спасение е това, когато горейки като факел, за да привлечеш вниманието на едно безпомощно общество ти оставяш семейството си в същите тези дългове, с които не си могъл да се справиш и ги обричаш да страдат, покрусени от мъката по теб.

А що за спасение може да бъде това да се обесиш, знаейки че двете рожби, които носиш в утробата си, никога няма да имат възможността да поемат глътка въздух и да съзрат слънчевия лъч на детството?

Замислена над тази трудна за разгадаване енигма неусетно душата ми се сви от болка и задушавайки се от собственото си терзание от устата ми се отрониха думите: защо, Господи, човекът, Твоето най-висше творение решава да се спаси, самоубивайки се? Защо това ни се вменява от медиите като подвиг и сякаш подсъзнателно ни се натрапва като модел на поведение; нима самоубийството е част от Твоя план или от нашата цивилизованост?

Не искам да ставам съдник или защитник на тези хора, защото не искам да се поставям в ролята на Онзи, Който е изворът на живота. Искам да разбера, наистина ли в света на парите няма място за човека?

Вниквайки дълбоко в екзистенциалното измерение на тази радикална мярка за избавление няма как човек да не се изправи пред горчивата истина, че забравихме да живеем без пари и станахме по-слаби в борбата си с трудностите. Забравихме за хората до нас, забравихме да се обичаме, забравихме да ценим живота, забра­вихме да се уповаваме на Бога.

Никой от нас не иска да признае тази истина, защото тя е страшна. Затова умело я прикриваме под призрачния воал на оправданията ни за бедност и нищета. Блъскани от пенливите води на бурния житейски океан парите са нашият кормчия, който ни води и направлява. Колкото повече потъваме, толкова повече търсим спасение чрез тях. Съзрял тази истина Албер Камю възкликва: „всеки живот, посветен на гонитбата на пари, е смърт“.

За силата на парите и нашата безпрекословна подчиненост на тях винаги сме склонни да обвиним Матрицата, в която има неща, по-важни от парите, но без пари не можеш да си ги купиш.

Парите, този универсален герой без етнос, възраст и пол, се превърнаха във фундаментално средство за постигане на обществен или личен успех. Всеки от нас мечтае да има достатъчно пари, за да живее щастливо и спокойно, забравяйки че същите тези пари променят смисъла на живота ни, променят отношението ни към другите. Потъваме с всяка своя стъпка в тяхното тресавище, задоволявайки собствените си потребности и превръщайки се в хищни, но отчаяни консуматори. Липсите, породени от нашето консуматорство, вече се усещат като болка, напрежение и контракции на цялото ни същество. Цялата тази тревожност поражда още и още потребности. Така наречената „шопинг терапия”, с която задоволяваме консуматорския си глад,  постоянно ни се препоръчва като „вълшебно хапче” за справяне със стреса. Този стрес, който е породен именно от хищничеството ни и търсенето на стойността на живота във вещи без стойност?

Когато обаче се потопим истински в света на вярата тази консуматорска агресия и тревожност изчезват. Там нуждата от задоволяване на потребностите е минимална и  колкото по-малко занимава ума ни, толкова по-свободни се чувстваме от техните окови. За съжаление, обаче проказата на консуматорството прониква и тук. Дори и в най-съкровените мигове на общението ни с Бог ние не се откъсваме от оковите на тази проказа и шепнейки името Му го молим за пари, имоти, материални неща…

И не само това, човекът стигна до там да сътвори „теология на просперитета“, органично свързана с идеите на консуматорското общество. Духовният просперитет, материалното благосъстояние и физическото здраве на вярващия се посочват като неоспоримото доказателство за неговото избраничество.

Думи като: „… аз не вярвам, че Исус е бил беден, а първите апостоли – просяци...” превръщат Бог в средство, конструиращо консуматорската ни идентичност.

В крайна сметка всеки трябва да осъз­нае, че тази евдемонична наслада за просперитет и благоденствие насочва вниманието ни единствено и само към самите нас.

Напълно забравени остават евангелският призив: „възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:40) и „… който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб”(Мат. 20:26-27).

За съжаление съвременният прочит на евангелските думи дава обратната им перспектива, която приемаме за автентична. Това ни превръща в егоисти, търсещи единствено да се „надрусат” с поредната доза евдемонизъм, след която започваме отново и отново да се тресем в тоничните и клонични конвулсии на собственото си нещастие, изпадайки в екзистенциална криза, от която сякаш няма излизане.

Нашата наслада днес се казва „пари”, а съблазънта за тях е доведена до крайна и сурова елементарност, която ни превръща в яростни консуматори стигащи дори до самоунищожение. Ние ставаме все по-недоволни от всичко и побесняваме, когато не получим дозата наслада.

Забравяме обаче, че насладата и щастието без смисъл са характерни за един повърхностен и егоистичен живот. Пристрастяването към този живот ни обрича да сме постоянно в позиция на „вземащ“ и никога на „даващ“. Забравяме, че този който не дава нищо от себе си, не може да вземе и нищо истинско от живота, не може с нищо да запълни празнотата в живота си.

Изходът от омагьосания кръг на парите е труден, но не и невъзможен. Той е наложителен, ако искаме да запазим същността и предназначението си. Единственият възможен път за това е като се уповаваме на Бога и благодарим и за малкото, което имаме. Само тогава можем да се усмихнем на живота в нашия безкрайно сив и монотонен делник и само тогава „универсалният герой” – парите няма да има власт над нас.

 

[1]      Евгений Анатолиевич Кашчеев (рус. Евгений Анатольевич Кащеев, р. 23.04.1961 г.) е руски писател афорист от Рязан. Автор е на няколко книги с афоризми и на антология на класиците от афористичния жанр.

 

Жасмина Донкова

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*