Menu

пътешествия∙изкуство∙култура∙история∙вяра

In memoriam: Владета Йеротич

в Брой 6/2018 - Не за България/Култура/Общество от

На 4 септември тази година си замина Владета Йеротич – известен сръбски учен, психолог, богослов, психотерапевт, и – няма да се поколебая да го кажа – голям познавач на човешката душа. Мъдрец. Светъл и кристално чист човек. Това е наистина голяма загуба за всички, които се интересуват от науката за човека, пък и от мъдростта изобщо. Също и за онези, които ценят православната духовност, защото академик Йеротич беше един от изтъкнатите представители на съвременната православна богословска и философска мисъл. Бог да прости душата му. Вечен покой!

През последните години от живота си, вече на преклонна възраст, академикът посети два пъти София. Спомням си, че залите, в които говореше той, бяха винаги препълнени с хора. Слушаха го с жаден интерес, попиваха всяка негова дума. А той – деветдесетгодишният човек – не изпитваше като че ли никаква умора от многочасовото общуване с аудиторията. Говореше спокойно, без да бърза, с една мека, блага усмивка, думите му се лееха без никакво напрежение, непринудено и сладкодумно, въпреки че това съвсем не бяха лековати приказки, а изключително сложни идеи и интелектуални постройки. И хората го слушаха в захлас. Ставаше дума за най-болните, трудните, прокълнати теми на човешкото съществуване от Адамово време до днес – доброто и злото, Бог и човек, дяволът и кое е тъмното, дяволското в нашата човешка природа, душата и тялото, проблема Аз и Ти, родители и деца, съпруг и съпруга, пък и вечната загадка мъж и жена като цяло. Ще кажете – след толкова много философи и мъдреци какво още би могло да се каже по тези теми? Така е, и все пак Владета Йеротич някак успяваше да намери нови думи и нови, нестандартни решения за вечните загадки.

Превел съм две негови книги на български език, но нямах, за нещастие, късмета да се запозная с него лично. А сега вече е късно… И двете излязоха благодарение на издателство „Омофор” през последните години – „Християнството и психологичните проблеми на човека” и „Психологическото и религиозното битие на човека”.Няма смисъл да преразказвам съдържанието на тези книги, но ще добавя едно: и двете са чудесен пример за творчеството на големия учен, за интелектуалния му свят, за интегралния му подход към човешкото битие като психолог, богослов и философ. И още нещо: интересът на академик Йеротич към човека, това клето същество между небето и земята, между смъртта и безсмъртието, е пропит от една голяма топлина. От голяма любов. От едно – може би – бащинско, топло чувство… Това не е хладното любопитство на учения към някое насекомо. Владета Йеротич наистина обичаше хората.

Жизненият му път е типичен за интелектуалец, човек на духа, където главните житейски събития са прочетени книги, написани текстове, формулирани и оборени тези. Но заедно с това той бе и лекар – лекар не на телата, а на душите, психотерапевт…

Роден е на 2 август 1924 г. в Белград. През 1951 г. завършва медицинския факултет на Белградския университет, след което специализира психиатрия. Продължава образованието си в Швейцария, Германия и Франция. Няколко десетилетия работи като ръководител на психиатричното отделение в белградската болница „Д-р Драгиша Мишович”. След 1985 г. преподава пастирска психология в Православния богословски факултет на Белградския университет. Член е на Съюза на писателите на Сърбия и академик на Сръбската академия на науките и изкуствата (САНУ). Автор на десетки книги и множество статии по проблеми на психологията, психоанализата, религията, философията, богословието.

Тези кратки редове на официалната биография оставят незадоволено нашето любопитство. Какво е карало белградското момче да учи психиатрия, да се посвети точно на тази наука? И какво е накарало мастития вече учен от социалистическа Югославия да се обърне към вярата и да започне да преподава богословски дисциплини? Частичен отговор на тези въпроси намираме в едно интервю, дадено от академик Йеротич на фондация „Покров Богородичен”. Ето какво казва той за избора си на професия:
„Преди да реша да запиша медицина, исках да уча първо философия, а след това богословие. И тогава се случиха две неща: на един панаир, където хората стреляха в един тир, куклата се върна и ме удари по окото. Това беше много сериозно и аз лежах в една очна клиника в Белград; тогава се влюбих в една очна лекарка: красива, умна, омъжена, без деца. Бях на 17. Дали тя го забеляза, може и да не го е забелязала… беше много нежна и добра с мен, и тогава започнах да мисля: хайде да видим, дали да не запиша медицина, да бъда очен лекар като нея? Аз бях на 17, а тя на около 30 и беше омъжена. И един друг случай: като бях на 17, бях приятел с едни добри хора, с един от тях бяхме в един клас, още е жив – казва се Атанасие, и той завърши медицина като мен, – а другият беше по-млад с една-две години от нас, към 15-16-годишен, и още учеше в гимназията, още нищо не беше започнал да следва. И той стана шизофреник – и то така да се каже внезапно, посред нощ. Бяхме добри приятели и аз, само седемнайсетгодишен, какво съм могъл да забележа? Може и да е имало нещо преди това, но не… изглеждаше си напълно нормален. Добре си разговаряхме на различни теми, беше добър ученик. И той в течение на 2-3 дни стана шизофреник. Изпратиха го в болница за душевноболни в Белград и аз го посещавах, разбира се… там му правеха шокове и какво ли не, и това траеше при него близо една година и накрая той умря от туберкулоза… не може да се умре от шизофрения, но получи туберкулоза. Тогава още нямаше стрептомицин и той умря. Е, тогава реших да запиша медицина и да изучавам психиатрия. Да видя ще мога ли да лекувам болестта шизофрения или не…”

Той още на младини се е интересувал и от религия, искал е да учи богословие. Всъщност е бил доста набожен младеж. На друго място в същото интервю той говори малко по-подробно за атмосферата в семейството си, за търсенията си като младеж и за своя път към вярата:

„…Баща ми и майка ми бяха набожни хора, отиваха няколко пъти годишно на църква, през петъците майка ми готвеше постна храна, причастявахме се – това беше задължително, в гимназията бяхме длъжни да се причастяваме. Още от 12-13-годишна възраст, когато започна гимназията, спазвахме великденските и коледните пости… е, не сме постили толкова строго вкъщи, но нашият преподавател по вероучение – той е отдавна покойник, Душан Петрович се казваше – ни водеше в църквата „Св. Александър Невски” в Белград да се причастим. И след това всички тичахме към сергиите – да ядем халва, суджук, да пием боза. Та родителите ми, казвам, бяха набожни, не прекалено, но не са били атеисти никога. Вкъщи се празнуваше „слава” – в Сърбия имаме такъв празник „слава”, както знаете – ето и сега скоро нашето семейство Йеротичи ще празнува пак своята „слава” в деня на св. Архангел Михаил. И ето че аз, 17-18-годишен, чета Достоевски. Мисля, че това беше решаващото. Тоест избрах медицината – за да видя какво е шизофрения, а пък Достоевски… Първата книга, която прочетох от Достоевски, беше „Братя Карамазови”. Така че последната му книга беше първата, прочетена от мен. И аз толкова се увлякох от Достоевски, че започнах да чета и другите му романи. На баща ми не му харесваше, че чета Достоевски, въпреки че в неговата библиотека – значи нашата обща, семейна – ги имаше книгите на писателя. Четеше го и той. Но казваше: „Това се чете на стари години”. Покрай Достоевски започнах да чета Библията. Баща ми казва: „Какво ти става? Библията се чете на стари години. Да не искаш да станеш и ти някой Разколников?” А пък аз в „Братя Карамазови” харесвах Альоша и стареца Зосима. Те бяха важни за мен. Чак впоследствие разбрах Иван Карамазов и „Великия Инквизитор”, а тогава се увличах от Альоша… И така започнах да се интересувам от християнството, и, въпреки че бях млад, четях ревностно Стария Завет, Евангелията, Посланията. Баща ми се примири. Започнах да ходя на църква, редовно ходех на Литургия. Родителите ми ме гледаха с известно притеснение и казваха: „Какво става с теб? Мислиш ли да се жениш изобщо? Имаш ли си приятелка?” – Не, нямам. Да, интересуваха ме, разбира се, момичетата, но аз бях силно срамежлив, свит, интровертен, ходех на църква, причастявах се и извън Коледа и Великден. По същото време, покрай Достоевски започ­нах да чета и Сенкевич – „Quo vadis”. Тази невероятна творба – „Quo vadis”. „Къде отиваш, човече?” Така че Сенкевич и Достоевски бяха най-важните ми писатели, когато бях млад”.

  Достоевски! Колко много хора е насочил към Христос Достоевски! Писателят на нашата младост, когато всеки от нас се е усещал като Разколников – а щастливи са ония, които са се чувствали като Альоша! – той ни съпровожда през целия ни живот и ще ни съпровожда вероятно и до смъртта.
Ето някои от по-известните книги на академик Владета Йеротич: „Зигмунд Фройд в културата и изкуството” (1969), „Личността на младия наркоман” (1974), „Психоанализата и културата” (1974), „Болестта и творчеството” (1976), „Между авторитета и свободата” (1980), „Невротичните явления на нашето време” (1981), „Неврозата като предизвикателство” (1984), „Психодинамика и психотерапия на неврозите” (1984), „Човекът и неговият идентитет: психологичните проблеми на съвременния човек” (1988), „Юнг между Изтока и Запада” (1990), „Мистичните състояния, виденията и болестите” (1991), „Пътуване в две посоки” (1992), „Психологическото и религиозното битие на човека” (1994, преведена на български), „Остават само делата на любовта” (1994, преведена на български), „Християнството и психологическите проблеми на човека” (1997, преведена на български), „Пътешествия, записки, спомени 1951-2000” (2003), „50 въпроса и 50 отговора из християнската психотерапевтична практика” (2003), „Психотерапия и религия” (2006) и други. Той беше изключително плодовит автор.

Ако трябва да изкажа с две думи впечатленията си от Владета Йеротич, то те ще бъдат: тих човек. Кротък човек. Спокоен, овладян и просто добър. За нашето жестоко и лудо време такива хора са истински учители и примери за една по-добра човечност.

Ще завърша с думите, които Йеротич остави като завещание на своя народ, но които са абсолютно валидни и за нас, българите:

„На кръстопътя на хилядолетието, когато „преоценката на всички ценности” не само че не е завършила, а продължава безпощадно да се осъществява, православният сръбски народ е може би на най-тежкия кръстопът на своята история. На нас, християните от този народ, не ни остава нищо друго освен да налучкаме път за своя народностен и държавен кораб измежду Сцилата на погрешната и вредна консервативност и Харибдата на сляпото и безконтролно приемане на всевъзможните новости, които нахлуват от Запад като потоци мътна вода и от които трябва да се браним с разум. Обновявайки непреходните ценности на православието и историческата традиция на нашия народ, търсейки упорито за тях нови форми (които с нищо не трябва да нарушават съдържанието на православното учение), приспособявайки се към онова в днешния свят, което все още не е изгубило своята християнска стойност, ние можем да преоткрием себе си и да прекараме своя кораб между опасните подводни скали в едно по-спокойно течение на бъдещето”.

Вечна памет на новопреставения раб Божи Владета Йеротич. Сега той вече е там, където е отговорът на всички загадки, над които се е трудил неуморният му ум приживе. Бог да прости греховете му и да го приеме при Себе Си! Амин.

Андрей Романов

Андрей Романов

Андрей Романов е завършил философия. Преводач и публицист, редактор в сайта Православие.БГ.
Андрей Романов

Latest posts by Андрей Романов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*

Последни от Брой 6/2018 - Не за България

Не за България

Църквата влезе в шоуто за втора поредна година. Трябва да предположим, че
Отиди горе