Един слънчев лъч в душата на човека. Ф. Достоевски и неговите малки герои с безбрежни сърца

в 2017/Брой 2/2017/Култура

Какво е това, мисля си, дето чувствувам в душата си сякаш нещо позорно и низко? Дали не е задето отивам да проливам кръв? Не, мисля си, май не е затова. Дали не е, защото се страхувам от смъртта, страхувам се да не бъда убит? Не, съвсем не е това, съвсем не… И изведнъж веднага се досетих каква е причината: това, че снощи бих Афанасий! Изведнъж си представих всичко отново, сякаш отново се повтори: той стои пред мене, а аз замахвам и го удрям право в лицето, а той застанал мирно, главата изправена, изблещил очи като в строя, потреперва от всеки удар и дори не смее ръка да вдигне, да се запази – и докъде е стигнал човек, човек да бие човека! Какво престъпление? Сякаш остра игла ми прониза душата. Стоя като замаян, а слънчицето свети, листенцата се радват, лъщят, а птичките, птичките славят Бога… Затулих си лицето с ръце, тръшнах се на леглото и заплаках. И си спомних тогава моя брат Маркел и неговите думи преди смъртта му към слугите: „Мили мои, скъпи, за какво ми служите, за какво ме обичате, та заслужавам ли аз да ми се служи?“ „Да, заслужавам ли?“ – блесна ми изведнъж в главата. В същност с какво заслужавам друг човек, същият като мен, образ и подобие Божие, да ми служи? И ми се заби в ума за пръв път в живота тогава този въпрос. „Майчице, сърце мое, воистина всеки пред всички за всички е виновен, само че хората не знаят това, а ако узнаеха – веднага щеше да настане раят!“ „Господи, та мигар не е истина и това – плача и си мисля аз, – наистина за всички съм може би от всички най-виновен, пък съм и най-лошият от всичките хора на света!

Старецът Зосима от
„Братя Карамазови“

И отвсякъде се чуват различни гласове във века на мощните социални движения, когато крепостните и поробените крещят за свобода, а Европа е разтърсвана от революции и прекроявана по всички свои географски и философски измерения. Гигантското бушуващо море от хора и идеи по различен начин е отразено от хората на изкуството, а в Русия образованото дворянство достига своя златен век в руската литература (от 1820 до 1880 г.), създавайки своя самобитна оригинална словесна култура, която започва да оказва влияние върху развитието на световната литература. Тази страна като че ли не знае да върви по средата – тя винаги отива или към единия, или към другия полюс, отричайки сама себе си, после възхвалявайки отново заклейменото. Във века на „великите реформи“ и царуването на „съвършения деспот“ – Николай I, целеустременият офицер по душа, отдаден изцяло на своята войска, военни упражнения и паради, за когото е толкова важно как да бъдат разположени копчетата върху военната униформа на неговите военни, който превръща Русия в непревземаема крепост и неговата заповед звучи категорично и без отговор в пространството, точно тогава се появяват такива словесни гиганти като Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски и др., а техните герои говорят на много и различни гласове.

В началото на XX век, руският философ, литературен критик и семиотик Михаил Бахтин в своята книга „Проблеми на поетиката на Достоевски“ (1929) заимства музикалния термин „полифония“ и създава своята теория за многогласието в литературата, според която гласът на автора не се извисява по-високо от гласовете на неговите персонажи в романа, а всички гласове са равнопоставени и пълноценни. В противовес на звучащия „военен марш“, който узаконява една-единствена перспектива, Достоевски представя конфликтните разгърнати гледни точки на своите герои „без задръжки в непоносимо кресчендо“. За „Братя Карамазови“ Бахтин казва, че е „множественост от самостоятелни и неслети гласове и съзнания, истинска полифония на пълноценни гласове“, за разлика от персонажите на Лев Толстой, които „са като марионетки“ в ръцете на своя автор, изцяло зависими от своя пълновластен господар.

Почти през целия XX век, преминал под знака на безбожието и съветската „одисея“, полифоничните романи на Достоевски отново не се вписват в диктата на единствената гледна точка и тоталитарния светоглед. Многогласието се е възприемало „като отражение на противоречията в съзнанието на самия Достоевски, който не е знаел що е истина и какво в края на краищата той е искал да каже“. Според Карен Степанян, руски литературовед и критик, поставил през целия си живот фокус върху творчеството на Достоевски, Бахтин е имал нещо друго предвид, използвайки термина „полифония“ – във века на многото различни гледни точки, всяка една от тях звучи достатъчно силно, колкото всички останали, както в живия живот, така и в романите на Достоевски; а Истината за Бога и страданието като път за пречистване на душата не е натрапена на читателя, но той има право на избор да я приеме или отхвърли.

Гласът на Истината, която е в синхрон с Божието Слово, звучи ненатрапчиво, но завладяващо. Мнозина са повярвали, че има Бог, четейки романите на Достоевски. В този смисъл неговото творчество носи Благата вест за Спасителя и за великата надежда, дадена чрез Христос на човеците. Всички негови романи съдържат тази идея – слънчевия лъч, който прониква до дъното в душата на човека и преобразява живота му. Като се има предвид, че по традиция литературата в Русия не е само литература, но нещо много повече – „насочваща и преобразуваща сила на живота“ (из интервю на Емил Ив. Димитров с Карен Степанян), творчеството на Достоевски е може би най-доброто свидетелство за това, че романът може да понесе и да вмести свидетелството за Благата вест“. По този повод самият Достоевски пише:

Аз съм дете на века, дете на неверието и съмнението от раждането си до днес, че и (зная го) до гроб. Какви страшни мъки ми е струвала и ми струва сега тази жажда да вярвам, която укрепва в душата ми толкова повече, колкото повече намирaм в себе си обратни доводи. И все пак понякога Бог ми провожда мигове, в които съм напълно спокоен; в тези мигове аз обичам и виждам, че и мен ме обичат – та тъкмо в такива мигове аз изградих за себе си такъв символ на вярата, в който всичко е ясно и свято за мен. Символът е много прост и е следният: да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И не само няма, казвам си аз с ревнива любов, но и не може да има. Нещо повече, ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината.[1]

Достоевски е 4-годишен, когато майка му го научава да чете и пише цитати от Библията. Писателят носи в гените си християнството, понеже неговите прадядо и дядо са били свещеници в украинския град Братислава. Баща му Михаил също е трябвало да стане свещеник според семейната традиция на литовското благородническо семейство, но на 15-годишна възраст бяга от семинарията и повече никога не възстановява отношенията с близките си.

Когато Фьодор е на 15 години, стожерите в неговия живот – майка му Мария и любимият поет Пушкин, умират по едно и също време, което носи много страдание на цялото семейство. Бащата изпада в трудна и агресивна депресия и изпраща синовете си  Фьодор и Михаил в Петербургското военно училище. По времето на Николай I военните се радват на просперитет и логиката на бащата е желязна, но едва ли има по-неподходящо място за бъдещия литературен гений от строгата закостеняла атмосфера на военното училище. Повечето му съученици от полски и балтийско-германски произход се отнасят грубо с него и му се подиграват, когато Фьодор разкрива корупцията на офицерите и помага на бедните от долните слоеве на обществото. Наричат го „монаха Фотий“, понеже обича да бъде сам, вглъбен в собствените си мисли, а и защото по-често проявява мрачни чувства, тъжни настроения и не скрива религиозните си интереси. Драмата в семейството дълбоко наранява младежа и той разсъждава все повече за страданието като път към пречистване на душата:

Страданието е главният и може би единствен закон на битието на цялото човечество.[2]

След като взема изпитите си и получава ранг кадет-инженер, Фьодор започва да посещава редовно театрални и оперни постановки, а с двама свои приятели започва да играе комар, което му докарва доста финансови проблеми. Превежда усилено „Последният Албини“ от Жорж Санд и „Йожени Гранде“ от Оноре дьо Балзак, „Мария Стюарт“ и „Разбойниците“ от Шилер, „Райнеке Фукс“ от Гьоте, „Дон Карлос“ и др., като междувременно работи и като чертожник. Понеже работата му не удовлетворява жаждата му за литература, у него се заражда идеята да напише свой роман. Така на 25-годишна възраст публикува в алманаха „Петербургски сборник“ първия си роман „Бедни хора“, който е приет много добре от руската критика и получава ласкави отзиви от Белински и Некрасов, които наричат Достоевски „новият Гогол“.

През следващите три години Достоевски публикува разкази и романа „Бели нощи“, в които основен тип герой е „малкият човек“, а основният проблем – противоречието между мечта и действителност. Но понеже те не са толкова успешни, колкото първия роман, започват и финансовите проблеми на писателя. По това време той открива идеите на социализма чрез френските социалисти. В началото се включва в кръга на Бетеков и утопичните социалисти – привлича го общия живот в комуната и помощ-та, която си оказват членовете й. Но кръгът се разпада.

Николай I от всичко най-много се страхува да не би да се повторят трагичните събития по време на въстанието на декабристите в началото на неговото управление. Това е време, в което бушуват буржоазните революции в Европа, а руският цар изпитва невъобразим ужас и страх, че и в Русия може да се подигне такова народно движение, поради което стилът му на управление се втвърдява и става крайно реакционен. Той провежда частично освобождение на крепостните селяни, но реформата му е половинчата и не води до никакъв положителен резултат. На руснаците се забранява да пътуват в чужбина. Университетите почти са ликвидирани, цензурата стига до такива размери, че цензурира дори самата цензура. Литературата и обществената мисъл са задушени.

Достоевски е бил човек със силно развито чувство за справедливост и в лицето на интелектуалците от кръга Петрашевски вижда свои съмишленици, с които да сподели своите възгледи за освобождаване на селяните от крепостничеството. В този кръг се събират руски интелектуалци и изповядват социо-християнски възгледи. Достоевски започва да посещава тайните събрания на кръжока, където се обсъжда идеята за премахване на цензурата, освобождаване на селяните и дори сваляне на тираничната военна царска власт. В тази обстановка кръжоците на кръга Петрашевски са възможност за глътка въздух и място за изразяване на борбените настроения у прогресивната руска мисъл. Това не може да остане незабелязано – внедреният между тях шпионин Антонели докладва пред властите за сбирките на петрашевци и през ноември 1949 г. 22-ма членове на кръжока са арестувани. След 8 месеца затвор в Петропавловската крепост, петрашевците са осъдени на смърт.

Снимка от музея на Достоевски в Санкт Петербург

Преломът в живота на Достоевски се случва на 3 януари 1850 г. На петербургския Семьоновски плац е прочетена смъртната присъда на 20 членове на антиправителствения кръжок на Михаил Петрашевски. Ето какво си спомня Достоевски за този преломен момент:

Ние, петрашевците, стояхме на ешафода и слушахме присъдата без ни най-малко разкаяние… Присъдата – смъртно наказание чрез разстрелване, прочетена ни предварително, беше прочетена съвсем не на шега; почти всички осъдени бяха уверени, че тя ще бъде изпълнена, и прекарахме най-малко десет ужасни, безмерно страшни минути на очакване на смъртта.“

Там ни прочетоха смъртна присъда на всички, дадоха ни кръста да го целунем, прекършиха шпагите над главите ни и ни докараха с предсмъртната бяла риза. После изправиха трима до стълба за изпълнение на присъдата. Бях шести поред, извикаха ни по трима, следователно трябваше да съм във втората тройка и ми оставаше да живея не повече от минута… Накрая барабаните удариха отбой, върнаха обратно вързаните за стълбовете и ни прочетоха, че Негово Императорско Величество ни дарява живота. После се прочетоха истинските присъди.[3]

Достоевски-каторжник. Худ. Ю. Домогацкий, 1957 г.

Така смъртната присъда е отменена и заменена с 4 години каторга в Сибир. Здравето и психиката на писателя са разклатени, той все по-често получава епилептични припадъци. Въпреки това, при минус 40 градуса температура; с шейна заточениците са отведени в крепостта Омск, в този „ад, мрак непрогледен“, както описва по-късно писателят замъка-затвор със строг режим. Някъде по пътя срещат жените на декабристите, които му подаряват Евангелие – единствената книга, която чете Достоевски през следващите четири години в Сибир. Килиите не са достатъчно високи, за да не може човек да стои прав, нито са осветени. Освен металните двуетажни легла, няма нищо друго зад тежките железни врати. Другите затворници са се подигравали на Достоевски, който трябва като благородник да върши всичките тези мръсни неща като престъпниците. Но именно там Достоевски среща своите герои, които цял живот ще описва в романите си – истински, непосредствени, емоционални, тези малки хора, в които живее частичка от Божия Дух.

След изтичане на присъдата, свалят веригите от нозете му, но не и от личността му – на Достоевски е забранено да се върне в Петербург и да публикува творбите си. Изпратен е да служи като редник в Седми сибирски батальон в Семипалатинск (дн. Семей, Казахстан). Благодарение на своя приятел Врангел, той придобива правото да публикува книгите си и да се ожени за Мария Исаева, след което подава оставка заради разклатеното си здраве и заминава за Твер. През 1859 г. се завръща в Петербург и макар да е под постоянно наблюдение от страна на властите, заедно с брат си започва да издава сп. „Време“, където публикува „Унижените и оскърбените“. Списанието излиза около две години, благодарение на цигарената фабрика на брат му Михаил. То скоро се превръща в орган на новото руско литературно движение „почвеничество“ и има над 4000 читатели. Негови сътрудници са А. Островски, Некрасов, Шчедрин и др. Тук за пръв път Достоевски печата откъси от романите си „Унижените и оскърбените“ и „Записки от мъртвия дом“.

„Прелестно мрачните“ „Записки от подземието“ са определяни като „най-доброто въведение в екзистенциализма, писано някога“. Поради тях Достоевски се смята от мнозина за основоположник или пряк предшественик на европейския екзистенциализъм. Този, който обитава подземието, до дъно е познал грозната, безнадеждната и умопомрачителна истина за своя живот. Нищо хубаво не се случва, никакви възвишени стремления, никакви изкуствени маски и онова, което е, няма двойствено лице, а животът на човека се слива с подземието. Затова неслучайно „Записките от подземието“ започват именно с „Аз съм болен човек… Аз съм злобен човек. Аз съм грозен човек“ – изповедта на човека с душа-подземие. Там той е безименен и изключително отчужден от обществото. Всеки, който иска да разбере големите романи на Достоевски, т.нар. „Петокнижие“, ще трябва да се запознае с философското въведение в „Записки от подземието“. Там писателят за пръв път задава идеята, че „човек понякога обича страданието ужасно, страстно“. По повод на това Николай Бердяев казва в „Мирогледът на Достоевски“:

Със „Записки от подземието” започва гениалната идейна диалектика на Достоевски. Той е вече не само психолог, но и метафизик, той изследва до глъбините на трагедията на човешкия дух.[4]

Достоевски е страдал от „святата болест“ – епилепсията – още от малък. Много силен припадък има той в Петербургското военно училище, където учи след смъртта на майка си. Силен епилептичен припадък получава след като разбира, че баща му е убит от крепостен селянин след поредната свада. До края на живота му болестта ще го следва като призрак.

худ. Иля Глазунов

В едно изследване на Венцеслав Константинов „Достоевски през погледа на Томас Ман“ авторът цитира мнението на Томас Ман, според което „подсъзнанието и дори съзнанието на този титаничен творец е било винаги обременено от тежкото чувство за вина, от чувството за престъпност, и че това чувство в никои случай не е било само хипохондрия. То е свързано с неговата болест, а именно със светата, мистична епилепсия“. Самият Достоевски неведнъж разказва за двете противоположни чувства, които епилептикът изпитва преди и след припадъка – „несравнимото чувство на възторг, на вътрешно просветление, на хармония, на висше блаженство, което предшества с няколко мига настъпващия с нечленоразделен, вече нечовешки вик конвулсивен припадък, последвано от състояние на ужасна депресия и дълбока печал, на духовна разруха и пустота“.

Според Томас Ман геният на Достоевски е пряко свързан с болестта, която му дава проникновеността и болезнената чувствителност, изострена до краен предел, благодарение на която писателят стига до дълбините на човешката душа, където дреме чувството за вина и семето на престъплението. Паралелът със съдбата на болния от прогресивен паралич Фридрих Ницше идва да покаже, че „болестта, която преодолява препятствията като смел конник, скачащ в неустрашимо опиянение от скала на скала, му е хиляди пъти по-мила от тътрещото краката си здраве“.

„Престъпление и наказание“ (1866) е първият от т.нар. „Петокнижие“ на Достоевски, с което той триумфално ще влезе и ще остане в съкровищницата на световната литература. Следват останалите четири велики романа: „Идиот“(1867-1869), „Бесове“(1872), „Юноша“ (1875) , „Братя Карамазови“(1879-1880).

Този първи голям роман Достоевски пише в много труден период от живота си – умират жена му и брат му, той е задлъжнял много заради пагубната си страст – хазарта, а трябва да поеме попечителството над доведения си син, семейството на брат му и паричните задължения, които Михаил е направил по финансирането на списание „Епоха“. Има опасност финансовите му задължения да го отведат в затвора. В същото време Фьодор е болен, без пари, с дългове и в тази ситуация се съгласява за 3000 рубли да продаде на издателя Стеловски правото да издаде неговите пълни събрани съчинения и да напише нов роман до определена дата. Ако не успее да предаде романа, ще загуби права над книгите си. Писателят няма избор и започва работа по романа „Картоиграчът“. За да успее със сроковете, наема стенографката Ана Сниткина, която впоследствие става негова съпруга, поемайки всички финансови и организационни дела на писателя. Благодарение на нея, Достоевски успява да завърши „Играч на рулетка“ и да го предаде в срок. В началото на 1866 г. в сп. „Руски вестник“ е отпечатан и романа „Престъпление и наказание“, който е посрещнат от читателите с огромен интерес. По този повод Страхов казва:

Единствено „Престъпление и наказание“ бе четен през 1866 г.

Фриц Ахенберг, илюстрация към романа „Престъпление и наказание“

У извършилия престъпление Разколников, който убива старата лихварка – тази „въшка“, откриваме идеята на Ницше за свръхчовека. Младежът убива, за да покаже превъзходство пред нищожната човешка твар, от която никой няма полза, затова той счита престъплението за естествено и нужно, а себе си – за по-висше същество. Като че повече от всичко иска да убеди човечеството, че убийството е разрешено при преследване на велика цел. Неговото престъпление не е от нужда (той не харчи парите на лихварката), а по идейни причини, да докаже, че има право да убие. Развитието на романа показва авторовата позиция – не добрите дела с парите на убитата ще изкупят престъплението му, а страданието и Евангелието могат единствено да пречистят душата му.

Интересен е още един паралел за психологическото сродство между Ницше и Достоевски. Според Томас Ман личната съдба на Ницше има връзка с трагичната участ на немския народ. Така и руският народ преминава през стадиите на болестта на Достоевски през времето на Сталин: след всенародния възторг и еуфория настъпва дълга депресия, духовна пустота и безнадеждност, олицетворено в „Архипелага Гулаг“.

Неслучайно на Достоевски се приписва пророческа мисия. Романът „Бесове“ е замислен първоначално като политически памфлет срещу нихилизма, използвайки конкретно събитие – политическото убийство на Иван Сниткин, брат на съпругата му Ана, от Сергей Начаев, последовател на нихилиста Михаил Бакунин, и последвалия шумен публичен процес. Много пъти писателят променя концепцията, дори зачерква почти половината роман и започва отначало, усещайки, че тук има нещо много повече от политически памфлет. Така към „Петокнижието“ се прибавя третият роман на Достоевски – „Бесове“, в който писателят изобразява „болестта“ на цялото руско общество.

Тия бесове, които излизат от болния и влизат в свинете – говори прозрелият истината Степан Трофимович – това са всички бесове и бесчета, загнездили се в нашия велик и мил болен, в нашата Русия от векове, от векове насам!... Това сме ние, ние и ония, и Петруша… и аз, аз може би ще бъда първият начело… Но болният ще се изцери и ще седне в краката Иисусови. [5]

Според руския философ Бердяев голямата революция в Русия директно се отнася към библейската история за легиона бесове, които Иисус изгонва от човека в стадото свине – това е пророческото видение на Достоевски, който предусеща и вижда какво ще стане след десетилетия в Русия. Неслучайно романът е възприет като „реакционно произведение със съвсем определена и преднамерена антиреволюционна („антинихилистична“) насоченост; като клевета срещу руското общество, срещу руската младеж“. Според други изследователи, последователи на Фройд и екзистенциализма, романът е пример за дълбокия субективен интерес на писателя към патологичните състояния на човека, а в „Бесове“ авторът търси патологията в социалните движения. Християнските философи намират в романа художествена интерпретация на Христовото учение. Но така или иначе, още щом се появява на бял свят, романът е възприет крайно негативно от всички обществени течения, които се чувстват обидени и засегнати, смятайки го за „клевета срещу силите на прогреса“ и „окарикатуряването на официалните представители на властта“. Някои дори смятат, че от християнска гледна точка книгата е еретична и авторът й изразява по-скоро своето неверие, отколкото вяра.

Фриц Ахенберг, илюстрация към романа „Престъпление и наказание“

Известно е, че Фьодор и неговият брат Михаил Достоевски започват издаването на сп. „Време“, което се превръща в орган на новото руско литературно движение „почвеничество“. „Почвениците“ са руски интелектуалци, между които Н. Страхов, Н. Данилевски, К. Леонтиев, Ф. Достоевски и др., които изповядват идеи, близки до славянофилските православни идеи, противопоставяйки се на схващанията на представителите на „западничеството“, според което Русия трябва да се модернизира по западен образец (Белински, Чернишевски, Тургенев). „Западниците“ са изключително засегнати от жлъчната пародия на техните обществени позиции в романа и карикатурите на Грановски и Тургенев, прототипи на Верховенски и Кармазинов в „Бесове“. С Тургенев Достоевски има стара вражда. Познават се от времето на първия роман на Достоевски „Бедни хора“, приет много добре от руската критика и получил ласкави отзиви от Белински и Некрасов, които наричат Достоевски „новият Гогол“. Попаднал в тяхното обкръжение, той се запознава с Тургенев, но скоро настъпва разрив в техните взаимоотношения – болезнената мнителност на Достоевски става обект на присмех, поради което враждата между тях става явна. Малко по-късно ще охладнеят и отношенията между атеиста Белински и християнина Достоевски. Струпаното напрежение и болезнената чувствителност на писателя са причина той да преживее трудно и мъчително разривите във взаимоотношенията, което отключва епилептичните му припадъци.

Максим Горки, като представител на марксистката критика, счита романа „Бесове“ за „най-талантливия и най-злостния от безбройните опити да се опорочи революционното движение от седемдесетте години“. Достоевски изповядва социохристиянски възгледи и като млад се е увличал от френските мислители социалисти. Той много добре е усещал докъде може да доведе комунизмът или мечтаното стерилно, непоклатимо „правилно общество“, което той оприличава на кристалния съвършен дворец:

Вие вярвате в кристалната сграда, навеки нерушима, тоест такава, на която не ще може нито скришом да се изплезиш, нито поне отдалеч да й се позаканиш. Е, пък аз може би тъкмо затова се боя от тази сграда, защото е кристална и навеки нерушима и защото не може дори скришом да й се изплезиш.[6]

В противовес на негативните оценки в миналото, през последните години творчеството на Достоевски се чете и тълкува от друг ъгъл. В „Бесове“ съвременната руска критика вижда „вярна картина на разложението на руската бюрократична държава и руското дворянство, на безпътицата, в която е изпаднала руската интелигенция, на духовната нищета на радетелите за обновяване на Русия в духа на буржоазна Европа, а също така, като унищожителна критика на различните варианти на дребнобуржоазната идеология, най-вече нейните крайни, анархо-индивидуалистични измерения и прояви“. А В. А. Туниманов определя диагнозата за Русия и Запада, която Достоевски разкрива в романа така: „Бесът на Нечаев и нечаевщината е само симптом на трагичния хаос, специфично отражение на общата болест на прехода, изживяван от Русия и човечеството… Затова хората от целия този свят еднакво се нуждаят от нравствено изцеление“.

Как да ви обясня, че човечеството ще мине и без англичанина, и без Германия ще се оправи и твърде вероятно и без руснака, и без наука може, без хляба дори може, и само без красотата ще загине, защото няма да има какво да прави на този свят.[7]

Иля Глазунов, илюстрация към романа „Идиот“

Красотата! Дума, която не би трябвало да отминем, спомняйки си за Достоевски. Изразът „Красотата ще спаси света“, изречен от княз Мишкин, се превръща в емблема на писателя. Николай Нейчев разсъждава за двойствения лик на красотата, сравнявайки „Бесове“ и „Идиот“. Хронологически „Идиот“ предшества „Бесове“ – първо се е появил „положително прекрасният“ герой княз Мишкин и после неговата диаметрална противоположност – княз Ставрогин в „Бесове“. „Мишкин е образ символ на самото въплъщение на Логоса, еманация и действие на спасителното Слово в света“, според Нейчев. Красотата, за която говори князът, има небесен, Божествен произход, която си кореспондира с Божествената хармония и свят, постигнат в единение на човешката душа с Бога. Тогава „юродивецът“ е способен да види Красотата, когато е възстановила в своите глъбини „образа и подобието на Бога“ и е блеснала, отразявайки Божията слава, в състояние на реално „обожение на душата“. Нейчев цитира думите на Достоевски:  „Светият Дух е непосредственото разбиране на красотата, пророческото съзнаване на хармонията, а значи и неотклонният стремеж към нея“.

Красотата на Ставрогин в „Бесове“ е пълна противоположност на вътрешната духовна красота на княз Мишкин. „Това е красота ослепителна, външно осезаема, телесно земна и порочно прелъстителна“ (Нейчев), прекалена и изкуствена, която прикрива духовната нищета на героя. Това е измамливата красота на змея, Антихриста, нарцистично обърната към самия него, която след време няма начин да не си „покаже ноктите“. Според Достоевски в „Бесове“, най-голямата трагедия на човешкия дух е „отхвърлянето на Красотата, съдържаща се в „образа и подобието Божие“, и приемането на животинско-бесовски образ. Това е и най-ниската степен в човешката екзистенция – открито отхвърляне на възможността животът да се претвори в светостта на „житието“.

Красотата – това е страшно и ужасно нещо! Страшно, защото е неопределима, а не може да се определи, защото Бог е поставил само загадки. Тук бреговете се събират, тук всички противоречия заедно живеят. Страшно много тайни! Прекалено много загадки гнетят човека на земята. (…) Красота! При това не мога да понеса, когато някой човек дори с възвишено сърце и с висок ум започва от идеала на Мадоната, а свършва с идеала содомски. Още по-страшен е пък, който със содомски идеал в душата не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му и воистине, воистине гори, както и в младите непорочни години. Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил. Дявол знае какво е дори, да! Което се вижда на ума позор, то за сърцето е само красота. (…) Ужасното е това, че красотата е нещо не само страшно, но и тайнствено. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората.[8]

Иля Глазунов, княз Мишкин

В едно интервю руският литературовед Карен Степанян говори за специфичния си интерес към романа „Идиот“, в който Достоевски се е опитал да разсъждава какво е мястото на човека в мирозданието и какви са границите на човешката личност по отношение на идеалния човек, който би бил способен да промени живота на другите хора. Княз Мишкин притежава много биографични черти на своя автор, страда от същата болест – епилепсия, но идеята на Достоевски е да вложи в него колкото се може повече от Христос. В първоначалните бележки на няколко пъти Достоевски е записал „Княз Христос“. Дали е възможно реално да съществува такъв човек, който може да поеме на плещите си объркаността в характерите, поведението и съдбата на хората около себе си и да ги спаси от самите тях? Княз Мишкин обича всички, отнасяйки се към тях с любов, търпение, смирение и всеопрощение, но резултатът от това е катастрофа, понеже повечето от тях погиват. Самият княз завършва отново в клиниката, откъдето е дошъл. С това Достоевски иска да покаже, че един такъв прекрасен човек не само че не помага, но и още повече обърква нещата; защото истинското спасение и опрощението могат да дойдат само от Бога. Човек не може да се нагърби с греховете и хаоса в хорските души, но може да посочи пътя към Бога, Който може всичко.

Достоевски всъщност казва и истината за хуманизма и докъде води той – само след половин век в Европа ще избухнат войни, които ще се разпространят в целия свят. Именно тогава княз Мишкин ще бъде възприет с истинско разбиране от хората, загубили малко или много религиозното си съзнание, заменяйки истините на Евангелието с пясъчните кули на хуманистичната философия за спасение на света. Все пак Достоевски никога не дава просто отговори. Той води читателя така, че той сам да стигне до истината, разсъждавайки върху текста и собствения си житейски опит. Така че в полифонията от гласове няма никъде да чуем извисения глас на автора, който да ни казва какво трябва или не трябва да прави всеки човек и как да разсъждава. Писателят дава възможност на слънчевия лъч да проникне в душата на човека, за да извърши чудесата си. Достоевски пише:

Християнството е доказателство за това, че Бог може да се вмести в човека. Това е най-великата идея и слава на човека, до която той може да достигне.[9]

Интересно е изследването на Владимир Воронски: „Текстът на Ф. М. Достоевски – мимезис на безмълвието“. Според него Достоевски продължава класическата традиция на руското художествено слово, започнала още от Пушкин – „Народ безмолствует“, „Борис Годунов“. Авторът цитира и мисълта на руския философ и теософ Лев Шестов, че героите на Достоевски  или мълчат, или отговарят „тихим голосом“. Най-добрият пример за това е Легендата за Великия инквизитор, наричана още „Повест за Антихриста“, която има свое самостоятелно звучене и често се публикува като отделно произведение. В нея Иисус присъства безмълвно по време на тирадата на Великия инквизитор – паралел с безмълвието на Иисус пред Пилат и пред тълпата, която вика с различни гласове: „Разпни го!“.

Иля Глазунов, Триптих по „Легенда за Великия инквизитор“,, 1. Великият инквизитор, 1985

За да проникнем по-дълбоко в Легендата за великия инквизитор, би било добре да си припомним широко разпространените през 70-те години на XIX век идеи на панславизма и особеното противопоставяне на „болната Европа“ и православния свят в лицето на защитницата на славянските народи под турско владичество – Русия. Проф. А. И. Осипов в своята статия „Ф. М. Достоевски и християнство“ разкрива възгледа на Достоевски за руския народ – „богоносец“, който е призван, който може и трябва да спаси Европа, това „гробище“, според израза на Иван Карамазов в романа, понеже само той, руският народ, е съхранил в Православието Божествения лик на Христа. И когато дойде времето, да покаже този образ на целия свят, загубил своя път.

Иля Глазунов, Триптих по „Легенда за Великия инквизитор“, 2. Голгота, 1986

Достоевски е живял доста в Европа и смята, че там хората са изгубили Христос поради отклонения на католицизма, който опитва да строи църква без Христос. Католическата църква се стреми по всякакъв начин, включително с хитрости и насилие, да подчинява и владее духовно. Писателят носи друга блага вест – за свободното решение на човек да се обърне към Христос. В истинското християнство няма горящи клади и кръстоносни походи, има свободен отговор на човека въз основа на личната му воля да отвърне на Божията любов със своята любов.

Иля Глазунов, Триптих по „Легенда за Великия инквизитор“, 3. Достоевски, Нощ, 1986

Според Великия инквизитор хората нямат нужда от право на избор и свобода, а от сигурност, затова нямат и нужда от Христос. Това е една от кулминациите в идеите на Достоевски – за „свободата срещу сигурност-та“.

Николай Бердяев също разсъждава върху Великия инквизитор, който е пуснал в себе си духа на Антихриста – папската теокрация, която превръща Църквата в държава. Той не издържа нито едно от изкушенията на Иисус в пустинята и доброволно се подчинява на изкусителя, слагайки маската на доброто, зад което обаче стои съблазънта на злото. Именно така изглежда, според Бердяев, антихристовото начало – изтънчено, забулено, съблазняващо, дори красиво зло, представяйки се за добро, имитация и подобие на доброто.

худ. Иля Глазунов

Романът „Братя Карамазови“ е последната „осанна“ на Достоевски. Запомняща е речта на Достоевски по повод откриването на паметника на Пушкин в Москва, по време на която мнозина избухват в сълзи и изпадат в истерия, някои припадат, други напускат залата… Писателят получава признание дори от Тургенев, с когото дълги години са имали творческо съперничество.

Междувременно здравето му се влошава, което е причина отново да замине за Германия. Поставена му е диагноза: белодробен емфизем в начален стадий. Самите лекари не вярват в чудеса, но казват, че може да се противодейства. Месец преди да си отиде от този свят, той получава многобройни белодробни кръвоизливи. Единственото му желание в часовете преди смъртта е Ана да му почете от същото онова Евангелие, което жените на декабристите му бяха подарили на път за Сибир. Пред него и се изповядва. Погребан е в Тихвинското гробище близо до Александро-Невската лавра. Хората, отишли на погребението, наброяват може би до сто хиляди души. На надгробния му камък е гравиран цитат от Евангелие от Йоан (12:24):

Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.

 [1 ]  Ф. Достоевски, Размисли“, изд. „Народна култура“, 1978, прев. Виолета Манчева.

[2]   Ф. Достоевски, „Престъпление и наказание“, 2011, изд. „Захарий Стоянов“, прев. Георги Константинов.

[3]   Ф. Достоевски, Размисли“.

[4]   Николай Бердяев, „Мирогледът на Достоевски“,  УИ „Св. Кл. Охридски“, 1992.

[5]   Фьодор Достоевски. „Бесове“, изд. „Захарий Стоянов“, 1997, прев. Венцел Райчев

[6]   Ф. М. Достоевски, „Записки от подземието“, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2005, прев. Димитър Подвързачов, Дамян Тодоров.

[7]   Фьодор Достоевски. „Бесове“.

[8]   Ф. М. Достоевски. Братя Карамазови. изд. „Народна култура“, С., 1984, прев.    Димитър Подвързачов и Симеон Андреев,

[9]   Фьодор М. Достоевски. „Идиот“, изд. „Народна култура“, София, 1960, прев. Н. Голчев.

 

 

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от 2017

Отиди горе