много думи малко думи

в 2013/Брой 1/2013 - Днес човек ли бях/Култура
luba 2
Люба Александрова е родена през 1942 г. Завършва Химическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Специализира и работи предимно в областта на опазване на околната среда. Публикувала е в сп. „Пламък”, „Жената днес”, „Отечество”. Автор е на пет книги с поезия: „Безоброчно”, „Камъче в обувката”, „Холограма”, „Това, което е”, „Случва се” и на една книга с разкази – „Писано”. Член е на Съюза на свободните писатели. През 2010 г. е удостоена с наградата „Народни будители” за поетичната си книга „Случва се”.

В средата на декември 2012 г. излезе от печат последната стихосбирка на Люба Александрова много думи малко думи. Според Деян Енев това е най-добрата й книга досега, а според самата нея е като затаявана, но внезапна и бърза целувка. 

Първото нещо, което видях в Люба, беше усмивката й. Чиста усмивка, силна и откровена – от тези, които издърпват на светло и твоята собствена.

Когато прочетох много думи малко думи усетих тъгата. Тъга, която преглъщаме пестеливо на малки залци, а после, обикаляйки в кръг, прехвърляме от едното си рамо на другото, защото ни тежи, крием я или я използваме като щит. Тъга, която приемаме, и с която все не можем да се помирим. А разпознаем ли я в другия, се оказваме привлечени от нея.

Интересен и много топъл човек е Люба. Не поставя бариери около себе си и въобще няма да се впечатли от тези, които ти самият издигаш, просто ще те почерпи с шоколад. Или с домашен, приготвен от нея, хляб. Смее се често, може би защото е преживяла достатъчно, за да не се изненадва от това, че ни трябват големи думи, за да назовем малкото, и малки, шепа само, за голямото. И вярвам, знае, че тъгата и смехът не се водят на сметка в ничий тефтер, а както всичко останало в живота, са само „нещо, събрано в друго нещо“.

Стиховете й са това, за което разказват – позатъпени и криви като ръждясалия пирон от пътеката, кръгли като червената ябълка, тежки са като дървената сопа и леки като старото детско столче, малки са като ситни парички и големи като мраморната маса под черешата. Написани са „за сърцето в сърцето ти“ и няма как да ги прочетеш, без да напрегнеш всичките си сетива, но също като усмивката º ще те издърпат точно до мястото, където трябва да стигнеш.

P1010365Ти си химик по образование, специализирала си екология..

Специализирах „опазване на околната среда“. Екология е знанието, науката за “подреждане на дома“ в буквален превод от гръцки, тоест, за равновесното съжителство на всичко, което е нашият дом. Ние, човеците, сме само една нищожна част от този дом, но за съжаление сме окупирали, или поне правим сериозни опити да окупираме цялата Земя, която е Божие дело, в никакъв случай наше. Имаме заслуга за разруха, не за създаване в цялостен земен аспект, а се държим като властелини. Даже някога, много, много отдавна, когато поехме на поход през Пустинята, написах такава статия – видовете, тяхната околна среда и Бог, който е Любов, Любов за Едното, Цялото. В тази връзка „опазването на околната среда” е интердисциплинарна приложна наука как да се справим с предизвикателствата на съвременния свят и с последиците от страховитото човешко развитие.

От малка обичам природата. И не само. Аз съм вътре в нея. Когато съм селянка, лятото на село, аз не слагам ръкавици, работейки в малката си градинка. Заравям пръстите си, усещам земята, чупя ноктите си и се радвам. Радвам се и на приходящите кучета, котки, на съседските животни…

P1010333 luba_koricaС годините у мен се затвърди схващането, че хората сме само едни от обитателите на планетата и сме околна среда за другите безброй биовидове. Това ме подтикна да тръгна към екологията и опазването на природата от самите нас. В продължение на 15 години работих в НИХФИ – Институт за лекарства, в секция „Опазване на околната среда“. Секцията беше първопроходец и беше изключително трудно и натоварено. По него време (не съм сигурна дали и сега не е така, поне у нас) на преден план се изтикваха технологиите за производство на лекарства. Характерът на фармацевтичната индустрия обаче е такъв, че получаваното чрез синтез лекарствено вещество е в много малко количество. Останалите продукти са технологичните отпадъци, с разнообразен токсичен характер. Охарактеризирането, третирането на тези опасни отпадъци  изисква огромна работа. А секцията тръгна от двама и нарасна до шест човека. Срещу огромен Институт с научен потенциал от поне 200-250 учени и умни глави. Заети единствено да получат малкото количество лекарство, а останалото да върви… е, знаеш къде. Това беше пионерско дело на моята шефка и приятелка, която създаде секцията и успя да привлече постепенно сътрудници, един от които бях аз. Май че първият. Учех се в крачка така да се каже, защото нямах специфичните за тази област познания. Но намирах смисъл в това, което правим. Не бях доволна от условията на работа и отношението към нас. Маститите научни сътрудници, доценти и т.н. ни гледаха с високомерие. Наричаха ни каналджийки, защото основната част от отпадъците са т.нар. отпадъчни води, които се отвеждат в канализацията. Това е дълга и болезнена тема за мен. Все още. Пазя доброто от онова време, но и горчивината. Още повече, че и днес нещата не са се променили в положителна посока. Особено по отношение на околната среда. Земята продължава да загива благодарение на нашите, човешките, усилия.

Откъде тогава започна пътят ти в поезията?

Самотност и тъга. Това е пътят. Милорад Павич казва някъде – пареща тъга. Парещата тъга по голямата любов на моя живот – бившия ми съпруг, бащата на моя син. Разведох се на 31 години, все още обичайки го. Продължих да го обичам няколко години след това. Започнах да си водя дневник. Покрай него направих няколко опита да пиша и приказки за чувствителното ми, потиснато дете. Честно казано, не помня как това ме отведе към поезията, но през 1976 г. вече бях със стиховете си. Болката е в основата на моето писане. При различните хора тя излиза по различен начин, а може би един от най-лесните и терапевтични начини е да пишеш или да рисуваш. Най-общо казано – да се занимаваш с нещо, което е вид творчески изказ.

P1010366Не съм имала период на детско, младежко, начинаещо писане, на неувереност – нещата се случиха изведнъж. Вероятно ми е помогнало и това, че цял живот съм обичала литературата, театъра също. Дори неведомо за баща ми (защото не ми разрешаваше) кандидатствах във ВИТИЗ.  Впрочем той знаеше за моята страст към театъра, защото той беше човекът, който я запали в мен. Двамата с него рецитирахме всяка вечер – татко беше невероятен рецитатор. Любимите му поети бяха Пенчо Славейков, Вазов, Шандор Петьофи, аз пък предпочитам и досега Яворов, Вапцаров, Смирненски… Така или иначе във ВИТИЗ стигнах до трети кръг на изпитите, общо взето дотам просъществува мечтата ми да стана актриса. Спомням си как още на първия кръг Иван Чипев ми рече: „Какво ти е на гласа, болна ли си?“ Казвам: „Не, такъв ми е гласът.“ На втори кръг ме пита същото, на третия кръг пак този въпрос. Тогава си позволих да кажа, че и голямата наша актриса Олга Кирчева има такъв глас. Фатална грешка, която срина мечтата ми за театър и сцена… но литературата винаги е била и остана моя голяма страст. Майка ми беше преподавател по литература, светла й памет, а татко през целия си живот имаше слабост към актьорите, поезията и поетите. Един от дядовците ми беше свещеник, но от ония свещеници, които са отдадени както на църквата, така и на хората. Той беше универсална личност – поет, писател, архитект, дърворезбар, художник. Така че имам си и корени. И то какви! Казват, че крушата не пада по-далеч от дънера…

Знаеш ли, когато започнах да пиша, бях по-самоуверена, може би защото бях млада. Помня началото на 1978 г. Отидох в сп. „Пламък“ – тогава редактори в отдел „Поезия” бяха Рада Александрова и Иван Цанев. Занесох три мои стихотворения. Питат ме: „Откога пишете?“ „От две години“ – отговарям. „Кога сте завършили литература?“ „Не съм завършила литература. Химик съм“. Рада Александрова ме погледна изненадано, а аз я помолих още там, на момента да прочете стиховете ми, да видя реакцията й. Бях решила, ако не ги харесат, да не идвам повече – късно проходила, че и нахална… Рада ги прочете, оставих ги, след два-три месеца се видях на страниците на списанието. След време Станка Пенчева ме публикува в „Отечество“, в „Жената днес“ също излязоха мои неща.

След това обаче си спряла да пишеш.

Спрях да публикувам. Вярно е, че няма да видиш името ми сред тези, които по една или друга причина са получили или заели хубави места в българската поезия. Мисля си, че може да си изключително добър, но ако някой не ти подаде ръка, или ако ти самият нямаш здрави лакти, много трудно се получават нещата. Образно казано, това е лотарийна пързалка, а аз се пързалях с една малка дървена шейничка. Моят братовчед Емил Попов, скулптор, казва: „Тука, на рамото ти, трябва да кацне гълъбето…” и той си го има и си вървят отдавна заедно – Емил и гълъбето.

Да, никоя съм, още повече, че дълго време аз самата се правех на никоя. Много обичах, и продължавам да обичам Емили Дикинсън, любимата ми, най-любима поетеса. Моят брат ми подари, всъщност по-скоро го откраднах, първото наше издание с нейни стихове в превод на Цветан Стоянов, и то дълго време беше моя настолна книга. Там има едно такова стихотворение:

Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме – но тихо,

че ще ни навикат.

Това стихотворение стана мото в моя живот, даваше ми сила. Макар да си никой, ти си нещо, защото имаш силата да го заявиш. И това вече те прави някой.

В какъв смисъл си се правила на никоя?

След като започнах да публикувам, трябваше да продължа, да настъпвам напред. А аз спрях. Честно казано, не виждах и смисъл. Не съм правила компромиси в живота си, не съм лазила, не съм се молила. А и никога не съм се приемала много сериозно. Сещаш се за „Приказка за стълбата“ на Смирненски, нали? Какво повече да обяснявам? Да не говорим, че на което и стъпало да сме се изкачили, в един момент винаги падаме или слизаме оттам. Комуто как се случи. (усмихва се)

Така че наистина имах дълъг период на мълчание, макар че през 80-те години пак се засилих, събрах материал за една стихосбирка, но от издателство „Народна младеж“ отказаха да я публикуват. Тогава реших, че ще спра да пиша. Но не спрях, никога не съм спирала всъщност. Не се диктува тази потребност, ако е истинска.

През 1996 г. се осмелих отново да публикувам. Но вече книга. Книжчица, такава мъничка, притеснена, като „сълзица в очето на дракона” – това е цитат от стихотворението на гърба на корицата. От около шестстотин написани дотогава стихотворения подбрах петдесетина и така се роди първата ми стихосбирка – „Безоброчно“, а синът ми, който е художник, направи оформлението. И тръгна – една, че две, че три… усилни, но не кой знае колко паметни поетични години и… книги. Да ме прости любимият ми Яворов за парафразата.

През 2007 издадох и книга с разкази – „Писано“. Сигурно пак от доста насъбрана болка, трябваше да излезе някакси. Не беше лоша проза, тя и сега не е лоша проза всъщност. Смея да твърдя, че имам свой собствен стил, но направих грешка – исках да събера колкото се може повече разкази в едно издание, грешка моя и на редактора може би. И стана една – прекипя и преля. Доволна съм обаче, че тази книга видя бял свят.

След това, три години по-късно излезе и стихосбирката „Случва се“. Заради нея се втурнах да изуча тънкостите на Adobe Photoshop, представяш ли си? Исках сама да направя корицата на книгата. И я направих, горда и самодостатъчно-самодоволна. След това разбира се ми стана ясно, че това изобщо не е лъжица за моята уста.(смее се)

Последната ти книга е и с хайку поезия. Как се роди тя?

Запалих се да пиша преди около две години и половина, нека ги нарека кратки стихове, защото това което аз правя, не е хайку – хайку поезията е нещо велико, специфично, много японско и не нашенско… моите стихове са просто кратки стихове. Приятно ми е, увлича ме, но не твърдя, че съм кой знае какво. Имам потребност да виждам, да забелязвам и да хвана видяното в капана на думите, да не избяга.

Бях решила да направя двуезично издание, поработих доста – с помощта на една приятелка, чиито стихове много харесвам, и Мая Любенова, която е много добър хайджин – така се наричат тези, които пишат хайку. Прецених обаче, че не съм готова. Вярна и точна самопреценка беше, още повече че и Илиана  Илиева – редакторката на много думи малко думи, ме посъветва да не бързам, учи се – рече – пиши и трупай опит, и все по-добри кратки стихове. Това беше през зимата и ранната пролет на 2012 година. Сетне реших, че ще издавам „Места за живеене”, проза. Новите си разкази. И цяло лято – а напред, а назад, а на едно място. Внезапно, през септември миналата година, ми хрумна, дойдоха при мен думите в стихове, т. е. идеята да направя книга, в която ще комбинирам кратки стихове и други стихотворения. Имах доста написани стихотворения след „Случва се“. Така се роди много думи малко думи. Тя се получи много лесно всъщност, за два месеца стана. Бързо я подготвихме с Илиана, а с помощта на приятели и близки хора успях без финансово напрежение да я издам. Случайно попаднах на издателство „Фараго“. Не, няма нищо случайно в живота. Та много ги харесах тези мили сърдечни люде, дето издават малки качествени книги, в малък тираж, за не много пари. Допаднахме си, намерихме се, ако щеш, усетих съпричастие и обич в това, което правят. Знаеш ли, за мен най-важното нещо в живота дори не е здравето. Мисля, че най-важна е обичта – обичта вътре в теб и обичта навън. Имаш ли и даваш ли обич, тогава имаш и здраве, уют, и всичко останало. Така че тази стихосбирка се появи с обич, или с други думи казано – получи се една обичлива книга, поне за мен. Харесвам я и като оформление. Рисунката на корицата направи специално за мен една чудесна художничка и хайджин Детелина Тихолова.

А откъде идва любовта ти към кратката форма?

По начало имам слабост към кратката форма. Пиша малко и рядко в рима. По този повод ще ти разкажа нещо забавно: имах една прекрасна приятелка – Мария Христова, тя беше съпруга на големия наш режисьор Христо Христов. Разкошен човек, тя беше и първият ми съприказчик за поезията, много близки бяхме, виждахме се често и споделяхме. Първите ми опити в поезията бяха в свободен стих, а сетне – хоп, в рима. Прочетох й няколко, тя се позасмя, не каза нищо, но на следващия ден донесе „Речник на римите в българския език“. Подаде ми го, усмихвайки се – тя имаше много хубава закачлива усмивка – и каза: „Като си решила да пишеш в рима, Любице, ето ти речник да се учиш“, след това мило ме потупа по рамото – това беше нейната ласка. Този речник се затри някъде, може и да съм го използвала от време на време, но отдавна го няма. И сега понякога стихотворенията ми се раждат в рима, но се случва твърде рядко.

А кратките стихове ме спохождат често. И дойдат ли, какво ми остава – записвам си ги – да не вземат да се обидят и да си отидат. Като Пушкиновата муза – посидела, посидела и ушла.

Смятам, че е далеч по-трудно да напишеш кратко стихотворение, отколкото дълго, да напишеш стихотворение е по-трудно, отколкото да напишеш разказ, да напишеш разказ е по-трудно от това да напишеш роман и т.н. А може би в противовес на това, че съм приказлив човек, имам нужда написаното от мен да е по-кратко.

Деян Енев казва за теб, че умееш да виждаш голямото в малкото. Научава ли се това умение или се раждаш с него?

Малко ли неща казва Деян Енев?! Шегувам се, разбира се.

По-скоро е интуиция. Не мисля много върху нещата, които пиша. Обикновено думите просто се появяват, като мигновение. След това  – или си доволен, или не си – това е. Не знам как става, когато пиша поезия, не анализирам и не се концентрирам върху всяка отделна дума. Озарение е това, мярка се, а ти само го записваш. Понякога се случва написаното да е прекрасно, друг път е само повод след време да напишеш нещо по-добро, да тръгнеш нанякъде, трети път си остава в кухнята, в съда – нещо за лична втора употреба. Във всички случаи е даденост, а за мен да виждаш голямото в малкото е част от гениалността. Грехота е даже да говорим за гениалност, опазил ме Бог. Гениални, но долавящи голямото в малкото са били Шекспир, Достоевски… един от моите писатели е той. Писал е не само за големите хора, както е в „Братя Карамазови“, писал е и за малките хора и малките неща, за нещото, събрано в друго, отразявайки го, засилвайки го… Йордан Йовков също – той точно това е правил впрочем – откривал е голямото в малкото, само че той, мисля си, си го е и отглеждал – като малко дете, като агънце, останало без майка.

В първото, уводно стихотворение от книгата си казваш, че бягаме от поезията и се правим, че не я забелязваме, защото тя изисква усилия…

Бягаме, силно при това. Толкова силно, че не може да ни догони, даже да я хвърлят след нас – няма да се обърнем да я видим. Рядко се чете поезия, ако се чете, то е повече по задължение – включително и в моето обкръжение. С много малко хора мога да говоря за поезия, да разменяме мисли, да общуваме.

Може би така трябва да бъде.

Не, защото това превръща поезията в нещо елитарно, а не би трябвало да е така. Реденето на думи с мисъл и с чувство не би трябвало да е елитарно изкуство. Ако питаш мен, по-скоро децата би трябвало да се обучават и на писане на поезия в училище – за да се учат да изразяват по-лесно и по-добре себе си. Както е било в древна Гърция, например.

Тогава кое е това усилие, което не сме склонни да направим? 

Написала съм го.

Усилието на хищника. Защо на хищника?

Защото хищникът полага усилие, за да хване плячката си. Следи я, търпелив е, вниманието му е изострено до краен предел, доверява се на всичките си сетива. Това усилие му е нужно, обаче за разлика от хората, когато е сит, хищникът спира да преследва. А човеците така са се заровили в хищническата си същност, че нямат време за никакво друго усилие, нямат и желание.

По този повод искам да те питам друго – в едно стихотворение от предишната ти книга – „Случва се“, казваш: 

„Всеки е добър

не всеки го знае.

Очите на страха са големи.

И слепи.“

Затова ли сме най-ненаситните хищници – защото ни е страх?

Точно така. Страхуваме се да изразим човешката си същност, а поезията е нашата същност. Страхът е противоположното на любовта. По моему. Не омразата, а страхът.

Значи бягайки от поезията, ние бягаме от нас самите?

Разбира се, но да се разровиш в същността си никак не е лесно, даже понякога може и да е жестоко – особено когато попаднеш на неща в теб, от които искаш да се скриеш, а какво остава да ги изнесеш на показ.

Как тогава човек може да се запази цял? Пак ще цитирам твое стихотворение, то е от „много думи малко думи“:

полулуна

и полунощ

аз още цяла целеничка

Искаш да знаеш благодарение на какво съм още цяла целеничка?

Да, искам да знам.

И аз искам да знам. Защо Бог ни жали? По някаква причина сме заслужили да сме тук и всички сме подвластни на съдбата си. Защо аз съм тук? Мисия нямам. Много малко са тези, които са тук с мисия, освен, разбира се, мисията да сме човеци, но тя е ужасно трудна и ние не я осъзнаваме. Нали разбираш, не да сме просто хора, а всеки един от нас да е човек и да има отговорност за това – да си задава всяка вечер въпроса: „Аз днес човек ли бях? А утре, ще ли?“ Да не говорим за прошката – не съумяваме да я дадем – най-малко на себе си, понякога и до края на живота си.  На това все още се уча, но не бих казала, че успявам. Все още не. 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от 2013

Стават чудеса!

 УВОДНИ ДУМИ Наближават коледните вълнения. Песните, подаръците, празничната възбуда и вярата, че

Целомъдрие

 УВОДНИ ДУМИ   Неотдавна медиите разпространиха интересна новина. Светият синод на БПЦ
Отиди горе