120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика

в Брой 3/2015 - Христос воскресе!/Думи за прочит

cover-newКнигата „120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“ е събрала опита на сръбския психотерапевт и православен мислител Владета Йеротич, изяснен по достъпен начин в отговорите му на многобройни въпроси, отправени към него в писмен вид или на срещи дискусии. В нея ще разпознаете и собствените си терзания и размишления, свързани с личностните ни кризи и проблемни отношения, въпроси, касаещи националната и религиозна идентичност в съвременните условия; ще откриете утеха и просветление в моменти на отчаяние при сблъсъка с тежките житейски въпроси като болестта или смъртта. С удивление ще надникнете в пластовете на човешката същност – как езическият и старозаветният човек се проявяват в нас, за да може с дара на свободата и отговорността да поемем по пътя на новозаветния човек.
Това, което отличава Владета Йеротич като мислител и вярващ човек, е проницателното му вглеждане в противоречивата човешка природа, познание, от което черпи преди всичко състрадание и милосърдие към страдащото човешко същество. Като психотерапевт е провокиращ, отправяйки предизвикателството към своите колеги да не пренебрегват религиозната диспозиция в себе си и в пациента, да преосмислят отношението и терапията на чувството за вина, и да развиват вярата, надеждата и любовта като добродетели. Като християнски мислител отправя призив към религиозния човек, предизвиквайки го да преодолее инфантилната религиозност и да претвори патологията в творчество и в триумф на свободата, отговорността и милосърдието.
Други книги на сръбския психиатър Владета Йеротич, издадени на бълагрски език от Омофор“ са: „Учението на св. Йоан Лествичник и нашето време“, публикувана самостоятелно и като част от трилогията  „Завръщане към отците“; „Психологичното и религиозното битие на човека“  и „Християнството и психологическите проблеми на човека“.

„Въпросите и отговорите от „християнско-психотерапевтичната практика”, нямат край, защото областта на християнството е неизчерпаема, като и тези на психологията и психотерапията през 21 век. Единственият ми стремеж и желание беше да събудя у някои от читателите истинска потребност да останат или да станат упорити в трудната житейска задача на всеки човек – опознаването на себе си. Вероятно това е и най-трудната задача в живота, тъй като, по думите на свети Исаак Сириец от VII век, „по-лесно е да видиш ангели, отколкото да опознаеш себе си”, но само с опознаването на себе си като доживотен процес човhoraек ще може да се доближи и да разбере (с ума и сърцето си) вечните истини на християнската религия. “
(от предговора на книгата)

ДНЕС ЧОВЕКЪТ Е И ЗДРАВО, И БОЛНО СЪЩЕСТВО, ВСЕ ПО-ЧЕСТО И ПО-ДЪЛГО БОЛНО. РАЗПОЗНАВА ЛИ ТОЙ СВОЯТА БОЛЕСТ?

Факт е, че човекът е и здраво, и болно същество едновременно (чак до клетъчните процеси в човешкия организъм), а в действителност изглежда, че все по-често и по-дълго е болно същество. Причините за тази печална действителност малко или много са известни, затова не бих се спирал на тях или бих припомнил следното: за всички вярващи християни човекът е болно същество, защото е „паднало и грешно същество”, но то разполага и с непрестанната възможност за оздравяване, защото е едновременно и боголико същество, знаещо пътищата, по които може да се завърне при Бога. Естествено, колкото повече човек се отдалечава от Бога (от Бог-Дух в себе си), толкова повече, по-често и по-дълго става болно същество, което в нашето време, в началото на ХХI век, е много по-видимо отпреди. За повечето материалистично настроени хора днес човекът е все по-болен, защото човешкият организъм не може да следва темпото на техническия прогрес, който го поставя в положението на неестествено приспособяване и той заплаща с тежки хронични болести. И двете обяснения за увеличаването на болестите и атеизма на Запад, които посочихме, са приемливи.

Впрочем въпросът, който задавате, хората, за съжаление, рядко си задават:

искам ли, мога ли и трябва ли да разпозная своята болест?

Ще тръгнем от най-простия и най-често срещания отговор: не, аз не съм болен, какво трябва да разпознавам! Наистина ли естествената реакция на човека е първо да отрича съществуването на каквато и да било болест в себе си, телесна или душевна (въпреки че повечето болести, както много пъти сме подчертавали, са телесно-душевни или душевно-телесни, тоест психосоматични)? По всяка вероятност – да! Човекът е крайно слабо, крехко и преходно същество, при това болно още от раждането (така казва съвременната медицина!), за да може да носи (като Зевсовия син Атлас, осъден да държи небето на раменете си) страшното бреме на съзнанието за своята слабост и смъртност. Несъмнено някъде дълбоко у човека съществува първо естествената защита от съзнанието за своята болест. Откъде, между другото, произлиза почти неразрушимото съзнание, че човекът не само не е слаба и болна „мислеща тръстика” (Паскал), но и никога няма да умре? Човекът и със съзнанието, и с разума си, естествено, знае, че всеки умира, но неговото несъзнавано (според Фройд) или свръхсъзнавано същество е уверено в безсмъртието на личната душа. Грандиозна илюзия за едни, доказателство за Бога и истинското безсмъртие – за други!

Да се върнем на вашия въпрос за разпознаването на собствената болест. Само християнската религия по един удивителен начин е загрижена за „съдбата” на човешката душа, тук и отвъд, и затова вече две хиляди години напомня на християните да опознаят по-добре самите себе си (което е изисквала и древногръцката философия), защото така ще разпознаят и своята болест, която, искаме или не искаме – е грехът. Вярно е, че човек е „естествено” смъртно същество, но може да умре, пак от естествена смърт, в дълбока старост. Нали и много праведници и милостиви хора, както и онези, които са живеели просто, на чист въздух, ядели са здравословна храна, по рождение не са били склонни към свади и осъждане, никога не са пушили или пили алкохол, раждали са деца, обработвали са земята и са гледали добитък, обичайки всички искрено – не са доживели дълбока старост и са умирали леко в съня си, без болки, или в пълно съзнание, без страх?! Когато днес чуем, че някъде по света (не само в християнския свят) някой е умрял по описания по-горе начин, ние почти не вярваме. Естествено, трудно е да вярваме, защото самите ние, както и нашето по-близко или по-далечно обкръжение вече не живеем така, както са живели такива хора в миналото; напротив, нашият телесен и душевен живот е станал дълбоко противоестествен, както и богопротивен.
Тогава има ли някаква надежда, някакъв реален изход от злия лабиринт на съвременния живот? Не виждам друг изход от омагьосанияcroce кръг на съвременния живот-неживот (в който все по-малко има истински възторг, вдъхновение, идеи, с една дума, творчество) освен единствения изход, съдържащ се във вашия въпрос: да разпознаем своята болест. Днес, както никога преди, отделният човек и народът, християни и нехристияни, будистът и мюсюлманинът, агностикът и атеистът сме свързани, близки един на друг, зависими един от друг. Всички сме в страшен гърч, разкъсвани между това да  излезем от собствената си егоистична крепост („обградена крепост”, както веднъж нарече Европа Александър Солженицин) и да подадем ръка за помощ на Другия, или да обявим близкото бъдеще на човечеството за „войната на цивилизациите” или „войната на религиите”, подготвяйки така скорошен  апокалипсис.

Нима на човек му е толкова трудно, или дори невъзможно, да се запита: как и защо съм получил язва на стомаха, инфаркт, рак или дори някоя по-лека болест, която все пак не минава за три дни?

Защо вече не мога да понасям присъствието на жена си (или мъжа си), за която (когото) съм се оженил (омъжила) по любов и с която (когото) имам деца? Защо съм станал зависим от таблетките, алкохолик, наркоман? Защо моят народ, в който съм роден и който обичам, е трябвало да загуби войната? Откъде толкова крадци, убийци и самоубийци в моя народ, откъде толкова лоши политици? Внимателният отговор на тези въпроси, с който всеки би се съгласил, ще бъде следният: поради някои грешки (ще спрем до тази дума, защото още не сме стигнали до греха!) се случва цялото това зло! Получил съм язва, защото прекалено съм се гневил (вкъщи, на работното място и кой знае още къде), или защото съм ял и пил неумерено. Не мога вече да понасям жена си (или мъжа си), защото сам съм си създал погрешна представа за нея (него). Народът губи войната поради погрешно водена политика от неговите политици, поради прекалената им гордост и надценяване на себе си и на своя народа, или пък в справедлива защита от по-силен противник (битката при Косово през 1389 г., а по-късно през първия етап на Първата световна война).

С малко по-развита християнска вяра и християнско съзнание у народа (по-конкретно у православния народ) откриването на грешките в постъпките на отделния човек (и на цял народ), който се е разболял, естествено води до разпознаването на греха, за който днес, навсякъде, и на Запад, и у нас, така упорито и неразумно избягват да говорят. Нима Бог иска човекът, който е разпознал своя грях, да стане мъчител на самия себе си и съвсем да изгуби и малкото самочувствие (за съжаление, често лъжливо), което едва е придобил? Такъв лош, а понякога и трагичен изход (самоубийство) от разпознаването на своята вина (грях) се случва винаги, когато виновният („а всички ние сме виновни за всичко”, незабравимите думи на Достоевски) не знае къде да отиде със своята вина. Покаянието е Божи дар за човека, но той трябва преди това да вдигне поглед, може би за пръв път по нов начин – към небето.
Ще завърша с думите на великия Блез Паскал: „За нас не само е справедливо, но и полезно това, че Бог е отчасти скрит и отчасти открит, защото за човека е също толкова опасно да (по)знае Бога, а да не (по)знае своята собствена беда, колкото е опасно да (по)знае своята беда, а да не (по)знае Бога”.

ОБЯСНЕТЕ ТЕЗАТА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ЕЗИЧЕСКОТО, СТАРОЗАВЕТНОТО И НОВОЗАВЕТНОТО В ЧОВЕКА, И ДАЛИ ПЪТЯТ НА ЧОВЕКА КЪМ БОГА ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ТРИТЕ ФАЗИ?

Хипотезата за постоянното присъствие и взаимното активно проникване и влияние на езическия, старозаветния и новозаветния човек в нашия несъзнаван и съзнаван душевно-духовен живот по-подробно съм обяснил в моята книга Психологическото и религиозното битие на човека. До споменатата хипотеза, като психиатър и християнски психотерапевт, съм стигнал благодарение на дългогодишни наблюдения върху поведението на здрави и болни хора от моето по-близко и по-далечно обкръжение. Споделям мнението на видни световни антрополози, които твърдят, че човекът е сложно телесно-душевно-духовно същество, наследяващо не само телесните, но и много душевни особености (позитивни и негативни) на своите предци, приемам и мнението на учените, че homo sapiens е на най-малко сто хиляди години. Моята теза също така е плод на наблюдението, не без учудване, на поведението на днешния човек, в края на ХХ век, което до голяма степен напомня т.нар. примитивно магическо-мистично поведение (participation mystique), типично за политеистичните и езическите народи от праисторическата и историческата епоха. Така стигнах до извода, че

този езическо-политеистичен пласт винаги присъства в нашата невидима, безкрайно сложна и широка душа.

NadgrobieНе отричам и многото позитивни особености на този далечен предшественик на всеки от нас – прослава на живота и неговия Творец, желание за живот и продължаване на рода, чувствително отношение към природата, дионисово прославяне на човешките нагони и празнуване на плодовете на природата. Не мога обаче да пренебрегна и многото негативни особености на този „естествен човек” в нас: агресивно упражняване на правото на по-силния, омраза и немилосърдие в междучовешките отношения, суровост и отмъстителност (кръвното отмъщение при няколко поколения), осакатяване и убийство на война в продължение на хиляди и хиляди години, сляпа завист и ревност, обожествяване на мъртви предмети, животни, духовете на предците (тотемизъм, фетишизъм), с една дума, широко разпространено идолопоклонство.

Кой би могъл да отрече, че тези споменати (и неспоменати) особености на политеистично-езическия човек в нас не присъстват в изобилие и във века на удивителните открития на науката и техниката!

И въпреки привидната (а понякога и действителна) анархия, която периодично завладява живота на отделни хора, народи и цялото човечество (особено по време на войни и граждански войни), Божието Откровение на Моисей на Синай преди повече от три хиляди години вероятно е било знак за най-голямата революция в човешката душа и дух, с което е започнала нова ера в историческото развитие на човека и човечеството – монотеизмът. Установяването на нравствения Закон и внасянето на правдата в досегашното робско отношение на човека към природата и природните божества е означавало и начало на нравственото разсъждение, предвестник на милосърдието и любовта.

Старият Завет, Моисеевото Петокнижие, Книгите на израилските пророци и след това особено Книгата на Йов, Песен на песните, Книга на Еклисиаста или Проповедника, Притчи Соломонови, както и незаменимите Давидови псалми, са вечният Завет на Бога с човека, не без множество остатъци от психическото и физическото минало, домоисеевата суровост, гневливост и отмъстителност на езическите богове, които все още силно присъстват и в явяването на единия Бог на избрания народ Израил Яхве. Не бих се спирал подробно на

онези места в Стария Завет, които посочват остатъците или живото присъствие на политеистично-езически архаичен психичен седимент и в душата на старозаветния човек,

а бих посочил само няколко места, ясно показващи не само че е настъпило ново време за човека и неговата бъдеща история, но и ясно предвещаващи и третата епоха в развитието на човека и неговото отношение към Бога, новозаветното време на Иисус Христос (тук няма да се занимавам с подобните предсказания на други древни религии на човечеството, особено в Китай в Индия и в южноамериканските древни култури).

Противоположно на хилядолетното робско отношение на човека към Твореца на света, Който е трябвало да бъде умилостивяван с човешки жертви (мъжките първородни в семейството или невинни девойки), които още от времената на Авраам и Исаак са заменени с животински, в Книга на пророк Осия (6:6), един от малките еврейски пророци от VIII в. пр. Хр., пророческият и богоозарен Осия, казва: „Защото Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения”, предсказвайки така Христовите думи, отправени към апостолите в Евангелие от Матей (9:13). В Притчи Соломонови четем подобно новозаветно послание:

„Да се върши правда и съд е по-приятно на Господа от жертви”.

У пророк Йеремия (31:29-30) четем и тези вълнуващи изречения: „И тогава не ще казват вече: „бащите ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха”, но всеки ще умира поради своето собствено беззаконие; който яде кисело грозде, нему ще скоминясат зъбите”, и у пророк Йезекиил: „Душа, която съгрешава, ще умре; син не ще понесе вината на баща, и баща не ще понесе вината на син, правдата на праведния при него си и остава, и беззаконието на беззаконния при него си и остава” (18:20) (това е било величествено предсказание за възможността за снемане на вината от децата заради прегрешенията на prozorezтехните родители).

Никъде не съм срещал по-потресаващ, по-дълбок и истинен израз на универсалното Божие послание към Моисей в Десетте Божии заповеди, изписани на Моисеевите Скрижали (въпреки че все още става дума за старозаветния човек или старозаветния психичен пласт в душата на всеки човек), отколкото в един еврейски мидраш (сборник от тълкувания на Библията от равини), в който се казва: „На територията на Синай са присъствали всички народи на света (70 е числото на пълнотата). И когато Бог е изговарял заповедите, всеки народ е чул това на своя език. Когато Бог завършил Прогласа към декалога, всички народи тръгнали към своите страни по света, останал само израилският народ, с който Яхве сключил завет. Но всеки народ носи в сърцето и съвестта си Божиите думи на закона” (курсив В. Й.).

Накрая какво да кажем за

новозаветния, Христовия човек заедно със старозаветния и езическия във всички нас?

Св. Йоан Златоуст казва, че Старият Завет се е изпълнил в Новия; затова единствено тръгвайки от Новия Завет, можем да познаем „истината” или смисъла на Стария Завет. Всеки човек, който по-внимателно е чел новозаветното евангелско послание на Христос, е трябвало да забележи максималистичните изисквания, които Господ Иисус Христос поставя пред всеки човек, сред тях и тези, най-трудните: обичай всички хора, обичай враговете си, прощавай на всеки, който те е обидил, търпеливо понасяй неправдата и страданието (независимо от кого идва това страдание, физическо или психическо), жертвай се за другия без ропот и въздишки, радвай се на всеки човек! Нима за бедния, паднал човек е възможно да изпълни всичко това? На такива и подобни въпроси обикновено отговарям със следните думи:

1. Бог знае какво иска от човека,
2. Християнските светии (а и не само светиите) са изпълнявали „невъзможните” Христови изисквания,
3. Човек е трябвало веднъж в своята история да получи такова Божие послание – това послание е получил най-пълно чрез Богочовека Иисус Христос, изисква от човека доживотен, но възможен подвиг и
4. Божието съвършенство, което Иисус Христос изисква от нас, се осъществява и след смъртта, в „еоните на еоните”.

За това толкова важно християнско разбиране убедително са писали Климент Александрийски и Ориген, св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник, св. Григорий Нисийски, след това Достоевски, Николай Бердяев и Сергий Булгаков; а в нашата сръбска православна среда за това е писала Исидора Секулич, за това е говорил и патриарх Павле. Тези християнски светци и значими писатели и духовници, когато визионерски са виждали непрестанното усъвършенстване на човека спрямо все пак непостижимото Божие съвършенство, във времето-невремето на отвъдния живот – въпреки че началото на усъвършенстването на човека, неговото съзнателно и доброволно приемане на Спасителя Христос, трябва да започне още тук, на земята – monumenса могли да се позоват (и някои са се позовавали) на известните Христови думи от Евангелие от Йоан (14:2): „В дома на Отца Ми има много жилища”.

Бих искал да цитирам още един вълнуващ пасаж от Йоан Златоуст за пътя на новозаветния човк, който по мое мнение носи същата мистична дълбочина, каквато е можел да има (или е имал) онзи еврейски мидраш. Ето и мистичното преживяване на св. Йоан Златоуст, оказало огромно влияние върху цялата сегашна и бъдеща история на човешкия род: „Христовото разпятие е било за всички народи очистване на човешката природа и принесло полза на всички хора… Неговата кръв капела на земята и очистила всичките й нечистоти… Така Христос очистил цялата земя и преобразил всяко място в молитвено място”.

На другата част от въпроса:

дали пътят на човека към Бога задължително преминава през всичките фази на филогенетичното и онтогенетичното (духовно) развитие: езическа, старозаветна и новозаветна,

смело бих отговорил, че човек преминава и през трите фази на развитие, с изключение на някои редки примери на християнски светци, които като че са избрани от Бога още като деца или съвсем млади хора да станат и останат Христови воини, следователно само новозаветни свидетели на Иисус Христос. Все пак споменатото преминаване през тези етапи не е необходимо, а само възможно и желателно.

Между християнските богослови и философи и преди е имало такива тълкуватели на апостол Павел, които делят личната история на всеки християнин на следните стадии:

преди закона, под закона и в Христос.

В първата фаза, според това тълкувание, са падналите деца на Авраам, лишени и от разбиране, и от любов към истинския порядък на добрите дела. Във втората фаза Бог дава на човека чрез вътрешно просветление на ума и чрез посланията на Божиите пратеници и вестители познание за истинския ред на добрите дела и за специфичните дела, които трябва да извършва или да избягва. В третата фаза човек бива изпълнен със спасителната Христова сила и дара на Светия Дух и това го подтиква да обича Бога и да бъде въплътен в Христос като жив член на Неговото Тяло. Смятам, че първата фаза на „живот преди закона” може да се смята за езическо-политеистична фаза в развитието на човека и човечеството и тя се характеризира с многобожеско-езическа религия, с господство на агресивния нагон, съответно на биологичното право на по-силния и на хедонистичния „принцип на удоволствието”, а в сексуалната сфера преобладават инцестът и полигамията. Съвременната дълбинна психология и педагогика намират в малкото дете, преди тръгването на училище, много или всички споменати черти на езическия живот на народите „преди закона”.

Втората фаза, „под закона”, би съответствала на пробуждането на старозаветния човек в дотогавашния човек „преди закона”, законовата фаза на живот, започната от времето на Моисей и Божиите Скрижали, приети на Синай. Ако следим развитието на младия човек от неговото тръгване на училище, следователно от седмата година на живота, ще забележим постепенно коригиране на принципите на поведение на детето до седмата година, съответно постепенно усвояване на законовите норми на поведение, които се учат най-добре в семейството, в училището и в религиозното обучение (това  според френския психолог Жан Пиаже е „конкретно-оперативна степен”).

Третата фаза, на човека „в Христос”, е развитието на новозаветния човек, роден и запазван от Божията благодат и дара на Светия Дух. До тази последна, възвишена фаза на любовта човек достига чрез дълъг процес на обожение (theosis), по-рядко чрез внезапно и трайно обръщане, тоест чрез пряко Божие посредничество.

Струва ми се, че сега по-лесно ще разберете защо говоря за преминаването на човека през всичките три фази на развитие, от дете до старец, от езическия през старозаветния до новозаветния човек. Между другото, важно е да изтъкнем следния печален факт. Макар да смятам, че

съвременният човек (в края на ХХ век) носи в своето явно и скрито същество и езическия, и старозаветния, и новозаветния човек

(усвоявайки с вяра и онзи споменат еврейски мидраш, и онова мистично озарение на св. Йоан Златоуст), това не значи и необходимо развитие, тоест трансформиране на езическия човек в старозаветен, а той – в новозаветен. Въпреки че съм твърдо убеден, че Бог у всеки човек е насадил корена на развитието (К. Г. Юнг е нарекъл това спонтанно, естествено развитие на човека „индивидуационен процес”), по много субективни и обективни причини човек изобщо не стига до това развитие или трайно спира в една от фазите на споменатата трансформация (тогава неврозата вече не е шанс или предизвикателство за човека, а негов постоянен затвор). Така можем по-добре да разберем и Барнс  и неговото тълкуване на апостол Павел (въпреки че не трябва да се съгласяваме с него във всичко), когато той говори не за развитие, а за трайни състояния в личния живот на човека: „Авраамовите деца, лишени и от разбиране, и от любов”, по закон са християни и хора „в Христос”.

Такова тълкуване на апостол Павел ми изглежда песимистично, защото на богослова или философа, разсъждаващ по тези въпроси, по необходимост се натрапва идеята за предопределението, съответно вярата в съществуването на „прародителския грях” именно по същия начин (песимистичен и детерминистичен), по който е вярвал бившият манихей Августин. Както е известно, радикализмът на Августин по този въпрос е предизвикал страстна полемика между него и Пелагий, при което и единият, и другият, като големи християнски мислители, (по моето скромно мнение) са се отклонили в две непозволени крайности: Пелагий в прекалено изтъкване на свободната воля на човека и неговата сила (процесът на „възгордяване” на човека, от Пелагий до Юнг, е драматичен и изпълнен с опасни подхлъзвания), а Августин, в прекалено изтъкване на „прародителския грях” и абсолютната немощ на човека да направи без Бога, от себе си, каквото и да било добро за своето спасение.

Колко скрити опасности само заплашват човека, ако се съгласи докрай с Пелагий или Августин! В първия случай опасността е забележима за всяко по-внимателно око, особено от началото на ХХ век: луциферската гордост на съвременния човек, заплашваща да унищожи планетата чрез техническите открития, завършва с отдавнашните предвиждания на Достоевски за човекобожеството. В случай че изцяло се доверим на Августин (тази примка не е избегнала нито римокатолическата, нито протестантската църква), повтаряйки след него, че човек е лош от корена си, че неговите навици и похоти са непоправими и че сам по себе си, без Бога, може да прави само зло на себе си и на другите – сме изложени на онзи вид антропологичен скептицизъм и песимизъм, към които доста убедително са се придържали много психоаналитици (най-убедително Зигмунд Фройд, Мелани Клайн и останалите от тези школи), но и известни философи и писатели през ХIХ и ХХ век (Шопенхауер, Едуард фон Хартман, Сартър, Камю, Чоран и други). Няма да навлизам по-дълбоко в опрcover svetавданата забележка, че прекаленото изтъкване на зависимостта на човека от Бога от страна на Августин е ускорило установяването на зависимостта на човека от църквата (на първо място църквата като институция), както и това, че е приемливо свързването на Августиновия песимизъм, когато става дума за вродената човешка природа, с опустошаването на Европа, Италия и Рим от страна на варварските племена на западните готи с техния вожд Аларих.

От двете споменати опасности – на надценяването и на подценяването на човешките сили – най-добре ни пази според мен онзи православен път, който ни учи:
1. Да опознаем дълбочината на своите грехове – онази част от езическото същество в нас, което иска непрестанно да задоволяваме агресивните, сексуалните и всички егоистични желания и прищевки;
2. Искрено да се покаем за тях и така постепенно да започнем да променяме своя живот;
3. Да разпознаем фарисея в себе си – онази част от старозаветното същество в нас, която, и когато прави добро, го прави „според закона”, значи, по задължение, по дълг и по принуда, поради страх от последиците и
4. Непрестанно да се молим на Бог да ни удостои с Христовото присъствие (на новозаветния човек), чието присъствие ще познаем по любовта и радостта на Възкръсналия Господ, с които оттогава ще поздравяваме хората – така, както св. Серафим Саровски е поздравявал своите посетители: Христос Воскресе, радост моя!

Превод от сръбски Таня Филева

Из подготвената за печат от издателство „Омофор“ книга „120 въпроса и отговора из християнската психотерапевтична практика“

Владета Йеротич

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2015 - Христос воскресе!

Този въпрос

УВОДНИ ДУМИ Ако Христос не е възкръснал от мъртвите, вярата ни е

Великден

Всички бяхме вече готови, облечени в ново от глава до пети, и
Отиди горе