Чрез тази война Господ дава шанс на Русия

в Брой 2/2022 - Войната/Срещи

Проф. Андрей Кураев отговаря на въпроси на Владимир Радионов

Наскоро се появи такъв фрагмент в интернет: човек с плакат, на който пише „Не убивай!“, беше задържан от полицията. Как оценявате това, което се случва – че за фразата „Не убивай!“ или „Не на войната!“ човек може да получи административен арест. Доколко такова нещо е… адекватно, да го кажем така?

Знаете ли, в интернет има и една друга забележителна картинка: мъж с изправени коси, с очи, изхвръкнали от орбитите, а отдолу пише: „Оруел чете романа „2022“. Така че ние сме родени да претворим в живота Кафка; и ето – цялата сатира на Оруел както никога се оказва просто реализирана. Тоест, за призиви към мир хората биват арестувани, глобявани, съдени… Това е удивително, да, злоупотребата с такива прости и очевидни думи като войната – също. До някаква степен това може и да ни радва, защото колкото по-голям е абсурдът, толкова е по-очевиден.

Оруел е писал, че войната е мир и така нататък, но как стана така, че това се случи в реалния живот?! Живеехме по някакъв начин, имаше санкции, Русия взаимодействаше с другите, но на 24 февруари всичко се измени рязко и в течение на няколко дни ние просто се оказахме в съвсем друга реалност – как се стигна до това, можеше ли да се предвиди, как мислите?

Няма да узнаем никога, защото допускам, че може и да е въпрос на лекарска тайна: на един пациент, към чиято история на заболяването едва ли ще получим достъп. Здрави, рационални аргументи за обяснение на това, което се случва, според мен няма. Знаете ли – сякаш гледаме живо опровержение на марксизма и ленинизма. Марксизмът казва, че в олигархичното империалистическо общество войната започва, защото на някакви класи, на някакви групи това е изгодно. Аз не знам нито една социална група в Русия, за която е изгодно нападението на Украйна. Даже и за военните.

А според Вас поддържат ли войната повечето хора в Русия?

Историята показва, че всяка започваща война предизвиква изблици на патриотизъм и ентусиазъм. Обикновено началото е под барабанни удари и дружни уверения на цялото началство, че до Рождество всички ще си бъдем вкъщи. В зависимост от сезона може да се посочи Пасха или Денят на победата, и т.н. На чужда земя и с малко кръв да се завоюва забележителна победа, и да се докаже, че ние сме най-яките момчета в региона – като цяло това обикновено се харесва на масовото съзнание. Или поне на мъжете. С други думи, ако не ме уважавате такъв, какъвто съм, страхувайте се от мен – също понятна позиция на момчетата от региона. Така че за момента поддръжката – като се отчита и пропагандата, провеждана 28 часа в денонощието и 10 дни в седмицата, – струва ми се, все още е налице.

Каква е позицията на Православната църква? Доколко отчетливо личи в момента?

Тя се вижда много ясно. Това е традиционната позиция. Знаете ли, моето отношение по въпроса е малко сложно. Работата е там, че преди година патриарх Кирил заяви, че ме лишава от сан, а две години по-рано ме беше дал под съд, като единственото ми провинение е казаното за прословутия митрополит Сергий – че не е някакъв особен грешник и престъпник, и никакво сергианство няма тук, а обикновен църковен разврат, проявен в негово лице. Да, ето за това ме съдиха. Така че имам този комплекс, известен като „комплексът на Касандра“ (или Нострадамус) – когато виждаш сбъдването на своите пророчества, макар те обикновено да са печални. Та за Нострадамус и Касандра са малките утешения: „нали ви казах, нали точно за това говорех“…


Работата е там, че ако съберем изказванията за украинската криза на православни от различни страни, ще установим една съвършено желязна зависимост: ако епископът е в зоната на НАТО, той осъжда тази путинска война; дори ако е епископ на Руската църква, какъвто е случаят с литовския митрополит. А ако се намира в зоната на „руския свят“, тоест на Русия и Беларус, той съответно или мълчи, или приветства войната. Или поне с разбиране намига на властта в смисъл, че „аз като цяло съм с вас“. Това означава, че никаква собствена нравствена позиция по този въпрос православната църква няма, а нейната позиция се оказва производна от позицията на местната власт и местната пропаганда. И това е много тъжно, разбира се, за мен. Но не и неочаквано.

Ако се върнем към заповедта „не убивай“, доколко тя е абсолютна в църковното ѝ възприятие?

Да, тук, разбира се, може даже в Библията да намерим немалко изключения от тази напълно разбираема евангелска заповед; тя не е само евангелска, има я още от Стария Завет, който сам по себе си доста ѝ противоречи на места. Но в Новия завет има и още една заповед: „Не се грижи за утрешния ден“. И много проповедници, в това число и днешни православни, красиво поясняват как това означава, че не трябва да пресмятаме дали днешната постъпка по съвест ще ни бъде в полза по-нататък, какви минуси и плюсове ще ни донесе утре. Това няма значение. Значение има само, че ако пред теб стои човек, на когото можеш да помогнеш днес, ти си длъжен да го направиш. Да изпълниш своя човешки, нравствен и християнски дълг. И да не оправдаваш неизпълнението на този дълг с каквито и да е сметки, ориентирани към бъдещето, към утрешния ден. Не мисли за утрешния ден.

Как да съотнесем това разбиране към обяснението на войната? Именно така: да не се поддаваме на кремълската пропаганда, че ако ние днес не бяхме направили това, то утре биха дошли войници от НАТО; ако ние бяхме закъснели още няколко дни, то там едва ли не щеше да избухне бактериологична бомба, и така нататък. За тази война аз открито казвам, че има примитивен характер. И в този случай е пряко нарушение на Христовите думи. Държавата не е задължена да следва думите в Евангелието; светската държава няма такова задължение. Но духовниците трябва да имат друго отношение към тази книга, която редовно целуват по време на богослужение. Затова ето точно тук има очевидно противоречие.

Въпрос от зрител: Днес православните казват, и не само радикалните, че понякога Господ благославя войните. Ако Той не я беше допуснал, войната нямаше да се случи. Но така ли е в действителност? Необходими ли са войните, необходим ли Му е холокостът? И ето сега в много семейства близки хора постоянно спорят – едните поддържат войната, другите не я поддържат; такава битка, при която полето на боя, както казва Достоевски, е в сърцата на хората. Как да се постъпва в тези ситуации? Трябва ли да се спори, нужно ли е да се доказва? Или все пак да запазваме на първо място отношенията и да не повдигаме изобщо тази тема. Как мислите?

На мен ми се струва, че отговорът на този въпрос е доста очевиден: ако става дума за спорове между диванни анализатори, то по-добре е да не спорите. Но ако става дума за нещо сериозно – да кажем, ако Вашия син го вземат в армията, и Вие знаете, че той ще участва в несправедлива война… В този случай вашите спорове носят жизненоважен характер, те са въпрос на живот и смърт. Това е друга ситуация. Но ако става въпрос за разни частни, кухненски коментари, които няма да напуснат Вашия дом и от тях нищо няма да последва, то аз считам, че мирът в семейството трябва да бъде на първо място. Няма нужда да се настоява една или друга оценка на текущите събития да бъде утвърдена.

Що се отнася до това, как изглежда войната в Божиите очи – аз не съм Бог и затова не се наемам да съдя. Но има право на съществуване една много печална и горчива интерпретация, в това число и на текущите събития: християните знаят прекрасните думи на Клайв Стейпълс Луис за това, че Господ ни шепти с гласа на любовта, говори чрез гласа на нашата съвест, и крещи през мегафона на страданието. Възможно е Господ да се обръща към нас чрез опита от загубата: това може да е лична загуба, семейна загуба на близки хора, лична болест, житейска криза, разорение например, а може би дори войната. Защото Той знае, че всички други средства за вразумяване на човека са били изчерпани. И тогава се получава така, че това е някаква крайна степен на божествена педагогика. Именно така са разбирали нещата древните еврейски пророци. Тоест това е една библейска позиция, до някаква степен старозаветна. Разбирам цялата сложност на християнина да приеме, че старозаветните послания имат отношение към новозаветния човек. Но независимо от това, нещата са такива.

Затова за мен е важно да разбера, по-скоро да дръзна да опитам да разбера какво означава за Русия всичко това. И в този смисъл, знаете ли, аз се оказвам по-скоро оптимист. Защото предполагам, че може би именно чрез тази война Господ дава шанс на Русия и на Руската православна църква най-после да се избави от тежкия мрак на имперското съзнание. Имам предвид изход в каквато и да е посока от тази криза, който ще бъде печален за Русия, независимо от военните успехи, които постигне тя тази пролет. Този изход ще бъде печален и послевкусът му ще бъде горчив и дълъг. И с този тежък послевкус, когато хората по-късно започнат да задават въпроси „а защо ни се случи всичко това“, отговорът ще бъде очевиден. Не само защото ще го каже радиото, а защото украинците са сред нас; има милиони украинци, които живеят в Русия, милиони смесени семейства, и всички тези украинци и украинки може би ще поставят въпроса: „Какво направихте вие с моята родина и с моите роднини в Украйна?“. И на този фон всеки опит да се възпроизведе днешната реторика за Великата Светорусия, която носи световна мисия и на която Бог е обещал нещо голямо, а най-вече големи земни придобивки – това ще се възприема като нещо, ако не антихристово, то просто глупаво. Очевидно глупаво и дори престъпно, пропито с реална кръв. Разбирате ли – някой сънува приятен сън; а от неговия приятен сън на друг му тече кръв, при това не само от носа, а от пробитите гърди. Ето, аз мисля, че когато тези съновидения свършат (а те до време може би са дори приятни) и Русия се събуди, тя ще стане друга; а може би по друг начин да се нарича вече тази територия… И може би затова Господ ни превежда през този път на възпитаващия позор, защото от историята се учат само неудачниците. За победителите и така всичко е много хубаво. Те искат да спрат и завинаги да останат в минутите на своя триумф. А тези, които са загубили, на тях им се налага да започнат да мислят – а какво не е наред… какво направих не както трябва… защо Господ ми отсъди такъв позор. Мисля, че Господ превежда Русия през тази школа на тежки изпитания, на нравствени размишления, историософски; мисля, че рано или късно ние ще постъпим в този клас. Сега е още много рано, възторгът е още твърде много. Но това означава, че Бог все още не се е отчаял от нашата църква и нашата държава.

По-сложно ще стане обаче за Украйна. Много по-сложно. Защото, независимо дали побеждава във военно отношение, или не, несъмнено Украйна я чака тържество на самовлюбената националистическа идеология. И то за няколко поколения. Ние вече виждаме това в социалните мрежи, в някои техни телевизионни канали; можем да го разберем исторически и социално, да го простим в някаква степен, но погледнато по християнски, това е нравствена задънена улица.

Въпрос на зрител: Според мен сега пред очите ни се случва едно постоянно сливане на държавата и църквата. Но самият Путин, когато го питаха преди, не отговори на въпроса вярва ли в Бога. Каза, че е много личен въпрос. Но сега това се променя, някакви мистически изречения се чуват в речите му. Как мислите, първо – дали действително има духовник, с когото се съветва преди да вземе решения? И дали вярва в Бога?

Знаете ли, боя се че такива хора, като патриарх Кирил и Владимир Владимирович Путин, вярват в Бога, но в такъв, какъвто са измислили за себе си. Този Бог разрешава и им прощава всичко. Този Бог, те вярват, ги е назначил за свои представители на Земята, за оръдия на Неговия промисъл; и такава вяра прави подобни хора непроницаеми за обичайния нравствен, християнски здрав смисъл. Боя се, че ситуацията е такава.

Що се отнася до срастването на Църквата с държавата в Русия, няколко десетки години аз отричах тази теза. И казвах, че това са някакви фантомни страхове, но не и рeалност. Нещата започнаха да се променят през 2012 г., около делото Пуси Райът, когато патриарх Кирил явно пожела да превърне църквата в едно от силовите министерства. За това много говорих и писах. Репетицията на днешната война беше тогава, в започналото оправдание на насилието с идеология. Това започна тогава да звучи по-силно в света на православните медии, блогове и пр., да се чува в медиите, и в продължение на 10 години се трупаше с помощта на именно православната идеология, със специално подбрани цитати от Библията и светите отци, и т.н. Затова днес с такава лекота и готовност православната аудитория приема телевизионната храна, съответстваща на милитаристичния наратив, защото в умовете на хората от доста време самата църква е станала паравоенна организация. Ето я бедата.

Затова днес, да го кажем така, виждаме тържеството на византийския симфонизъм; това е известният термин симфония, образно представен като двуглав орел – две глави с едно тяло. И тази история означава следното – разпределяне на компетенциите. Императорът не се намесва в делата на църквата, а църквата не се намесва в делата на държавата. Това в Америка може да е просто разделение на властите, но във Византия означава следното: че императорът трябва да преследва и наказва този човек, когото патриархът посочи като еретик; а патриархът е длъжен да благославя армията и народа във всяка военна авантюра, която е угодна на господаря.

Въпросът за справедливата война се е поставял от време на време от богословите на западната традиция, от латинците, католиците, но не се е поставял от гръцките богослови и от светите отци. Понятия като престъпна заповед или несправедлива война не са били обсъждани в света на православното богословие. Затова сега виждаме не отделен грях на един или друг йерарх, а проявление именно на многовековната матрица на Византизма. Господарят започва война, а нашият нравствен и християнски дълг е да го поддържаме. Без да питаме защо е започнал. Напомням анализа на причините, поради които император Александър I решил да излезе от Тилзитското мирно споразумение с Наполеон и по същество да провокира започването на война: това, че Наполеон е обидил негова далечна роднина, която била херцогиня в една от многото германски държави. Наполеон заграбил нещо от нея, което за императора било напълно законен повод за започване на война. И така и било в действителност, в течение на много векове, които сега наричаме средни. А Петър защо започва Северната война? Манифестът за началото на войната с Швеция обяснява – защото нашият господар бил в Рига, и там недостойно го приели (ще напомня, че Петър бил в Рига формално инкогнито, не бил на официално държавно посещение, затова и го посрещнали, като че е частен търговец). И това било преподадено като оскърбление на царското величие, и значи – на цяла Русия, поради което и започнала войната. Независимо че половин година по-рано Петър потвърдил мирния договор с Швеция, той го нарушава и започва Северната война, която продължава повече от двадесет години. Това е в реда на нещата през така наречените средни векове и даже в началото на новото време. И ето че за църквата, като традиционен институт, воглаве с нейния патриарх Кирил, се оказва, че е минала през всички тези векове, без да извлече от тях каквито и да е сериозни изводи. Ние както обикновено сме „Византия след Византията“. В мирно време е прието да се хвалим с това – какви сме ние забележителни, консервативни, верни на нашите отци, на нашето предание, как нищо не променяме… Но понякога, поне понякога трябва да се замислим, че видите ли тази консервативност на ума може да доведе до това да правим някои неща безумно.

Един от нашите зрители пита защо в Киев са бомбардирали Лаврата…

Това са пропагандни приказки. Никой не е бомбардирал Киевската лавра. Уверявам ви, че такава цел не е поставил нито един командир. Парадоксът на ситуацията е в това, че много граждански обекти в украинските градове, унищожени или обстрелвани от руската армия, са всъщност успехи на украинската армия. Като например наскоро падналата в центъра на Донецк ракета Точка У. Оказва се, че е била прихваната от донецката ПВО. И в едно съобщение се посочва, че това е успех на армията, а в друго – че лошите украинци са бомбардирали центъра на Донецк с мирни граждани. Проблемът е, че ако сваляте ракета или самолет, те падат съвършено не там, където са отивали. И отломките могат да засегнат в това число и храмове; но за Киево-печорската лавра такова нещо не съм срещал. Имаше някакви опасения, че Михайловският събор или Света София може да попаднат под обстрел, защото близо до тях е сградата на държавна сигурност на Украйна. А това при военен конфликт винаги е законна цел. И знаете ли, аз живея в Москва, в обикновен дом, но на километър от мен се намира сградата на Генералния щаб на Русия, и разбирам, че в случай на обстрелване на военни цели в Москва, попадам в зона на опасност. Та… се надявам оръжието да бъде високоточно.

Мнозина говорят за войната като за библейска трагедия, която се разгръща сякаш пред нашите очи. В контекста на сегашните събития се възобновява реториката за възможна ядрена война, която от абстрактна, за съжаление минава на такава реална плоскост… Доколко вярно е това, има ли действително в тази война, в този конфликт нещо от Библията – как мислите Вие?

Несъмнено мащабът на тази война превъзхожда мащаба на всички библейски ужаси. Количеството участници е много по-голямо. Става дума за милиони хора, а не за десетки хиляди, както е на страниците на библейската история. Разликата е и в това, че тогава имало пророци, които са помагали да се изтълкуват текущите събития. В този смисъл отдавна казват, че историкът е пророк, който предсказва миналото. Собствено, такава била и задачата на старозаветните пророци: те излизат на сцената в един достатъчно късен момент от развитието на израилския народ, и говорят за събитията, които са се случили преди тях. Тоест Мойсей пророкува за миналото. Разказва за събития, които са известни на всички, но налага върху тях определена духовна, богословска матрица и опитва да изпрати богословско и нравствено послание до своите слушатели. Така и сега всяко сериозно, голямо събитие се нуждае от тълкуване, от усилие да бъде изтълкувано – защо, с каква цел и по каква причина се случва. Историкът може да обясни последствията, но въпросът защо, въпросът за смисъла на събитията, това вече е от областта на философията и богословието…



Превод: Илиана Александрова

Източник: www.youtube.com

Дарение за сайта

Проф. Андрей Кураев

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2022 - Войната

Състраданието

Не знам доколко приемливо e да се говори днес за Достоевски. Напоследък

Картината на света

От простонародна гледна точка, съвременната картина на света би могла да се

Не мога да мълча

„Много печално е, ако ние до такава степен се страхуваме да кажем
Отиди горе