Страници от историята на Руската църква в София

в Брой 3/2022 - Да оставаме хора/История и религии

Скъпи приятели,

Този текст разказва историята на руската православна общност в България и историята на храма „Свети Николай Чудотворец“, познат на всички като Руската църква в София. Много от вас може би пазят детски и студентски спомени още от времето на комунистическия атеистичен режим, когато са ходили в криптата на храма да се помолят на гроба на свети Серафим Софийски, обичния Владика Серафим, да оставят писмо, да потърсят помощ и утеха. И да получат.

Години по-късно, днес, знаем, че Владика Серафим е след ликовете на светиите, прославен едновременно от Българската и Руската православни църкви. В същото време, днес православното единство на нашите народи преживява незапомнена криза поради политическите сътресения и братоубийствената война в Украйна. Много православни, или по-скоро такива, които се кичат с това име, не приемат израза братоубийствена война. Те смятат, че руските православни хора не са братя нито на украинските, нито на никои православни вярващи, че руското православие е идеология, не вяра, че руската църква не трябва да бъде част от православното семейство. И тези абсурдни, пропити с ненавист и лишени от еклисиологичен смисъл идеи не само мислят, а говорят и споделят в социалните мрежи, които от своя страна имат зловещата мощ да усилват всяка лъжа. А истината, която не може да бъде усилена, потъва под пластове омраза.

Като вярваме в Божието милосърдие, молим Бога да ни прости греховете и да спре кръвопролитието, враждата и омразата между хората. И като се молим на всяка литургия за мир в църквите и сред православните християни, публикуваме този текст с надежда. Надеждата ни е на Бога.

От редакцията

Кога и как е създаден храмът

Основният камък на бъдещия храм „Св. Николай Чудотворец“ е положен от великия княз Владимир Александрович (син на император Александър II), който пристига в София специално за тази цел заедно със съпругата си и сина си. На 30 август 1907 г. участват в тържественото освещаване на паметника на Царя Освободител, творение на италианския скулптор Арнолдо Цоки, а на 2 септември 1907 г. се извършва тържественото полагане на основите на посолския храм. В церемонията участват български официални лица – членовете на българския Синод, престолонаследникът княз Борис, а също и представители на руската легация, начело с посланика Сементовски-Курило и голяма депутация на руските полкове, воювали за освобождението на България. Чина на освещаването на бъдещия храм в чест на св. Николай Чудотворец извършва Софийският митрополит Партений.

Решено е посолският храм да бъде построен в стила на московската църковна архитектура от ХVII в. по проект на признатия творец академик Михаил Тимофеевич Преображенски (автор на православните катедрали в Ница, Флоренция и много други). Ръководи строежа друг русин – архитектът Александър Смирнов, също показал най-добри качества в сферата на църковното строителство. Под негово ръководство, например, през 1902 г. е изграден великолепният храм-паметник „Рождество Христово“ в Шипченския проход; той контролира и построяването на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Смирнов се заема да построи храма в съответствие с проектите и подробните чертежи, изчисления и сметки, направени от Преображенски. Работите по строежа на храма се наблюдават от специално създадена строително-стопанска комисия под личното ръководство на посланика, в която влизат служители на руската легация и вице-консулството в София. През 1911 г., например, освен посланика Неклюдов в комисията работят княз Урусов, военният аташе подполковник Романовски, вице-консулът Джакели. В задълженията на комисията влиза и финансовият контрол. Запазените документи свидетелстват за едно твърде отговорно отношение на членовете на комисията към строителните работи: като добри стопани те не позволяват пилеене на средства, но в същото време се грижат и за високото ниво на всички извършвани дейности. Не може да не се отбележи и фактът, че и архитектите, и художниците поискват твърде умерено заплащане за труда си, смятайки за чест да участват в едно толкова благородно дело.

През пролетта на 1910 г. по разпореждане на руския цар, за завършване на строителните работи и за вътрешна украса на храма са отпуснати допълнително 75 хиляди франка, защото първоначалните сметки са правени няколко години преди това при по-ниски цени и не включват разходите за вътрешна украса. Като цяло строителството на храма е завършено през 1911 г. По това време близо до царския дворец е можело да се види едно истинско „руско кътче в София“: заобиколена от брези изящна църква, съединена чрез красива алея със сградата на руската легация, истински шедьовър на „руския стил“ в църковната архитектура.

Издигащият се върху възвишение храм, чиято височина от основата до кръста на централния купол е 35 м, се вижда добре от всички страни. Основата на конструкцията му се образува от четириъгълна постройка – „четверик“, към който са долепени четири изпъкналости: олтарна апсида в източната част, апсида с възвишение за хора в западната и два кораба — северен и южен, към които водят два входа – откъм градината на легацията и откъм бул. „Цар Освободител“. Действащ вход е бил северният, към който е водела вратичка, съединяваща храма с територията на легацията. В празнични дни се е влизало през южния портал, пред който има направена полуовална площадка за екипажи. Тя е оградена с изящна кована решетка, а от двете страни на входа върху излети от чугун стълбове с изображения на двуглави орли са окачени фенери – изкусно творение на тулски майстори. Покритият със зелени, гледжосани керемиди двускатен покрив над всеки вход е изкусно стилизиран като староруски „терем“. Фронтоните на южния и северния портал са украсени с майоликови изображения на св. Николай Чудотворец и св. Александър Невски. Над северния има малка звънарница с осем камбани.

Храмът е петкуполен: увенчаващият шатровидната куличка централен купол е заобиколен от четири декоративни купола с позлатени „лучени“ връхчета. Всеки от тях се подава от венец полусферични „кокошники“, инкрустирани с многоцветни плочки, и е увенчан с руски осмоъгълен кръст. Широкият фриз, опасващ горната част на „четверика“, е образуван от кахлени плочки с релефен орнамент. Достатъчен е и един поглед, за да разбереш, че това е руски храм.

Две години се работи по вътрешната украса и зографията – изработва ги група руски художници, едновременно изографисващи храма „Св. Александър Невски“. Те са ръководени от опитния майстор на църковната живопис Василий Перминов, професор във Варшавския политехнически институт. Пред художниците стои задача, възложена им от руските власти: църквата „да бъде в тази родствена нам страна достоен паметник на руското изкуство, отговарящ на значението на руското име и на всичко, що е свързано с него“.

Вътрешната украса на храма „Св. Николай Чудотворец“ е великолепен образец на руската иконопис от епохата на модерна. Изразителен е намиращият се в олтара задпрестолен образ на Божията Майка с Младенеца, заобиколена от Небесните Сили. Композицията е увенчана с изображение на Бога Отец върху полусферичния свод. Върху южната стена на храма е изобразен разпнатият Христос с предстоящи светии, под него с църковнославянски букви е изписан цитат от литургичното песнопение на Велика Събота: „Да мълчи всяка плът“. На северната стена виждаме композицията „Деисис“, на която е изобразен Христос – Великият Архиерей, Комуто се молят Богородица в царски одежди и св. Йоан Предтеча, а под тях – сонм светии, олицетворяващи Тържествуващата Небесна Църква. Върху свода на западната апсида е изобразен Иисус Христос „в слава“ над сонм руски светци. По-късно северният кораб на храма е украсен с композицията „Възкресение Христово“, рисувана от големия майстор на църковната живопис, руския художник емигрант Николай Ростовцев. На четката му принадлежат и големите икони в южния кораб: на Пресвета Богородица, св. Николай Чудотворец, чудотворците преп. Йоан Рилски, преп. Сергий Радонежки и преп. Серафим Саровски.

Великолепен е едноредният майоликов иконостас с цветен орнамент върху златен фон, върху който са поставени икони на Спасителя, Богородица и св. Александър Невски – прекрасни копия на иконите, дело на Виктор Михайлович Васнецов, от катедралата „Св. Владимир“ в Киев. Храмовата икона на св. Николай Чудотворец е копие от пазената в същата катедрала икона – дело на Михаил Нестеров. Не е случайно, че художниците се обръщат именно към тези шедьоври на руската иконопис – това е напомняне за Русия, призив за гореща молитва за нея.

На 5 юли 1912 г. на императорската си яхта „Щандарт“ Николай II полага върху текста на закона за щата на служителите на православния храм към императорската руска легация в София резолюция: „Тъй да бъде“. За първи предстоятел е назначен дяконът от виенската руска църква Пьотр Преображенски, ръкоположен по това време за свещеник, а за псалт – Николай Макаров, прехвърлен тук от Ямбол, където служи в руския храм-паметник „Св. Александър Невски“. Руският посланик предлага да оставят вакантно едно от местата за църковнослужители, за да се използват икономисаните по този начин средства за издръжката на „приличен хор минимум от 16 човека“, който „трябва да е образец за строго издържано църковно пеене“. Не става нужда да канят хоров диригент от Русия, тъй като с организирането на четиригласен смесен хор се заема драгоманинът (преводачът) на легацията П. Киряков.

Пристигнал в София, предстоятелят решава, че храмът не е достатъчно готов, за да бъде осветен и отворен за обществено богослужение. Възраженията му са предизвикани от една част от храмовата зография, която по негово мнение не отговаря на църковния канон, за което той съобщава в писмо до Министерството на външните работи през октомври 1913 г. Окончателното довършване на храма се забавя и поради това, че от самото начало се обтягат отношенията между предстоятеля и главата на руската легация Савински, който на 5 февруари 1914 г. се обръща към Министерството с молба за отзоваване на Преображенски, защото бил с него „груб“, „занимава се с политика и обича да разговаря с българите на политически теми“ и по своите обноски е „абсолютно неподходящ за задгранична служба изобщо“. Молбата му е удовлетворена, и през март 1914 г. за предстоятел на църквата в София е назначен архимандрит Николай (Дробязгин), служил в църквите в Баден-Баден и Карлсруе, а на негово място е изпратен Преображенски. По същото време храмът се подготвя за освещаване: от Русия са доставени богослужебни книги, сукно за олтара и предмети на църковната утвар, специално поръчани на промишленото съдружие „Синове на П. И. Оловянишников“. Иконите са изготвени във фабриката на И. А. Жевержеев. Малко по-късно Кабинетът на Негово императорско величество предава на храма подарена от императора аналойна икона на св. Николай с позлатен сребърен обков, украсен със скъпоценни камъни, в дъбово ковчеже.

На 11/24 септември 1914 г. пред събралото се множество хора, в присъствието на главата на руската легация Савински и дипломати от приятелските на Русия страни, освещаването на храма извършва Доростоло-Червенският митрополит Василий, заместващ тежко болния по това време глава на Българската църква – екзарх Йосиф. Съслужат му протосингелът на екзарха архимандрит Стефан (впоследствие митрополит Софийски, а през 1945 – 1948 г. екзарх български), предстоятелят на храма архимандрит Николай, а също и руският йеромонах Ювеналий и българският йеромонах Харитон. Чудесно пее хорът на катедралния храм „Св. София“ под управлението на Н. Николаев.

Това, че руската църква е осветена от българско духовенство в съслужение с руското, е събитие с голямо значение. Още през 1872 г. Константинополската патриаршия отказва да признае създадената малко преди това самостоятелна Българска екзархия, обявява българите за схизматици-разколници и ги отлъчва от църквата. Въпреки че Руската църква не се присъединява към това решение, тя все пак, не желаейки да усложнява отношенията си с Константинопол, се въздържа от богослужебно общение с Екзархията. През 1914 г. за пръв път след провъзгласяването на Българската екзархия руският Синод се обръща към главата на Българската църква с молба да освети лично руския храм в София, което свидетелства за стремеж към възстановяване на каноничното общение. Българският екзарх Йосиф нарича това събитие „начало на братското единение на двете православни църкви“. В телеграми, изпратени до император Николай II и Петроградския митрополит Владимир, той благодари на Руската църква за протегнатата братска ръка. След божествената Литургия архимандрит Стефан се обръща към събраните с развълнувано слово: „… Ще живеем в единомислие и любов в пълно братолюбие и единение“. Вземайки широко участие в освещаването на руския посолски храм, българската общественост от своя страна показва привързаността си към духовните връзки с православна Русия в дните, когато се запалват пожарите на Първата световна война и е вече очевидно, че в този конфликт България и Русия ще се окажат от различните страни на фронта.

Православната вяра и религиозност са най-важният елемент от мирогледа и самосъзнанието на по-голямата част от хората в дореволюционна Русия. В изгнание вярата придобива за тях още по-голямо значение: тя дава на бежанците утеха, укрепва духа, вселява надежда. Многобройната руска колония в България е ориентирана към храма, стреми се към него, очаква оттам духовно ръководство и наставление. Владика Серафим успява да направи храма „Св. Николай“ огнище и център на руската общност в София.

Преди всичко владика Серафим се заема с организиране на църковната енория. През септември 1921 г. в съответствие с енорийския устав, приет на Поместния събор в Москва (1918), той създава руска община към храма на руската легация в София. За председател на общината е избран самият владика, негов заместник е членът на Висшия църковен съвет Раевски, а секретари са Шурупов и полковник Лисовски. Освен тях в енорийския съвет са избрани четирима свещеници, служещи в храма: протопрезвитер Георги Шавелски, протойерей Василий Флоровски, протойерей Александър Рождественски и йеромонах Сергий (Соболев), както и деветима миряни. Сред тях са генерал Арцишевски, пълномощник на Общоруския съюз на градовете, занимаващ се с организиране на руското учебно дело; проф. Погорелов, палеограф, съставител на систематичен опис на българските средновековни ръкописи; генерал Романовски, глава на управлението на военното представителство на Врангел; фон Фелдман, пълномощник на РОКК; княгиня Трубецкая. На 8/21 септември 1921 г. енорийският съвет встъпва във владение на храма и неговото църковно имущество като правомощно лице.

Другият въпрос, който изисква незабавно решение, е въпросът за взаимоотношенията с Българската църква, която по това време е под схизма. През декември 1921 г. председателят на Съвета на посланиците в Париж Гирс се обръща към управляващия руските православни църкви в Западна Европа архиепископ Евлогий с молба да уреди църковните отношения между руските и българските свещеници, но получава отрицателен отговор. Положението на владика Серафим като епископ, намиращ се на територията на друга поместна църква, която при това е под схизма, крайно усложнява неговата дейност в България. Като подготвя подробен доклад за българския църковен живот, той внася съответното ходатайство в Архиерейския Синод на Руската задгранична църква и по негово благословение става първият православен архиерей, встъпил в евхаристийно общение с Българската екзархия в периода на схизмата. Така е продължена онази линия в отношенията на двете църкви, чието начало е поставено по време на освещаването на руския храм през 1914 г.

На 9 януари 1923 г., в деня на паметта на св. първомъченик и архидякон Стефан, в руския храм „Св. Николай“ владика Серафим и протосингелът на Св. Синод – Маркианополският епископ Стефан – отслужват съвместна литургия: пътят към преодоляване на каноничните препятствия във взаимоотношенията на двете църкви е проправен. През септември 1924 г. българските и руските архиереи от руския Задграничен Синод съборно отслужват божествени литургии при освещаването на трите престола на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Впоследствие владика Серафим многократно служи съвместни литургии с българското духовенство, участва в ръкополагането на български архиереи. Приносът на владиката за възстановяването на каноничното общение между двете църкви е високо оценен от цар Борис, който го награждава с две високи български държавни награди. За това, че през 1945 г. въпросът за отмяната на схизмата бива благополучно решен и Българската църква встъпва в равноправно канонично общение с всички поместни Православни църкви, има голяма заслуга и архиепископ Серафим.

Българската църква помага по всички възможни начини на руските бежанци. Молят се горещо за тях, духовно ги обгрижват в българските храмове. По цяла България в църквите събират пожертвувания за руските братя. Забележително е, че митрополит Стефан, бъдещият екзарх български, оглавява през януари 1920 г. първата организация за оказване на помощ на руските емигранти – Руско-българския културно-благотворителен комитет. Един от руските бежанци си спомня по-късно: „Безотказно помагаше на русите, доколкото можеше, българският Св. Синод, и най-вече твърде много емигранти с чувство на най-искрена признателност ще си спомнят за бившия представител на върховния комисар на Обществото на народите по делата на руските бежанци – владика Стефан. Не със средства на Обществото на народите, а изключително благодарение на своята енергия, отзивчивост, милостиво сърце той подкрепи, нахрани, обу, облече много, много, стотици руски бежанци, на мнозина от тях уреди визи за желаните от тях страни и ги изпрати там; и най-сетне помагаше с участие и съвет“.

Въпреки че в общата маса от бежанци представителите на духовенството са малко, почти всички руски свещеници-изгнаници се оказват в Югославия и България, защото идват тук главно от южна Русия заедно със своето паство – руското войнство на Бялата армия, което намира подслон именно в тези страни. Българските църковни власти безпрепятствено приемат на служба руските свещеници, изпращат ги по енории и манастири и ги назначават за преподаватели в духовните училища и семинарии.

Освен руския храм в София преди Първата световна война има и още два – на Шипка и в Ямбол. С появата на многобройни руски бежанци възниква потребност от откриване на нови храмове. Българските църковни власти не само не пречат на това, но и съдействат по всички възможни начини на появата на руски църкви и руски енории в местата, където има руски емигрантски колонии, руски училища, поделения на Руската армия, например в Русе, Пловдив, Варна, Шумен и др. През август 1921 г. със специален указ на Московския патриарх Тихон владика Серафим е назначен за управляващ руските православни енории в България с права на епархийски архиерей и получава титлата „епископ Богучарски“ (Богучари е малко казашко градче във Воронежка област).

Владика Серафим превръща богослужението в ежедневна дейност, без почивни дни, всяка сутрин и всяка вечер. Дълбок познавач на богослужебния чин, той изпълнява своя пастирски дълг и въпреки напредващата туберкулоза често служи сам, без изключение – във всички неделни дни и празници, а в средата на седмицата неизменно чете акатиста на св. Николай Чудотворец, храмовия светия.

Богослуженията в руския храм се съпровождат от прекрасното пеене на руски църковен хор, което също привлича много хора. През лятото на 1921 г. в София от Лемнос пристига казашкият хор на Сергей Жаров, който още в първия неделен ден застава на клироса на руската църква. Цяла една година пеенето на станалия впоследствие световно известен колектив е неразривна част от богослуженията в руската църква. Посолският храм, създаден, за да приюти неголям брой молещи се служители на руската легация и членовете на техните семейства, не може да побере всички желаещи. Незабравимо става участието на хора на Жаров в богослужението в катедралния храм „Св. Александър Невски“, събрало към пет хиляди вярващи. Гласовете на тридесет и двамата руски певци, измъкнали се по чудо от „острова на смъртта“, загубили родина и близки хора и славещи въпреки това Бога, създават особено молитвено настроение. По спомени на един съвременник присъствалите в храма са били потресени, „проляха се много сълзи“.

С голям успех хорът на Жаров изнася концерти руска духовна музика пред българска публика. Хористите са принудени сами да се издържат, защото енорията е многобройна, но бедна. Денем те се трудят за насъщния, а вечер се събират на репетиции, за да изпълнят на неделната служба някоя нова творба от съкровищницата на руската духовна музика. Въпреки горещата молба на владика Серафим да не напускат руския храм, през лятото на 1923 г. част от хора, заедно със самия Жаров, заминава за Франция. Ала и след отпътуването им в руската църква работят блестящи професионалисти, опитни диригенти. През 1923 – 1926 г. църковния хор ръководи композиторът С. Игнатиев, след това един друг талантлив композитор – Н. Панин, чийто помощник е А. Савелиев. Той замества Панин през 1928 г. и ръководи хора чак до 1944 г. Неговият хор по свидетелство на съвременниците е един от най-добрите в България по това време. През 1931 г. с грамота на главата на Задграничния Синод митрополит Антоний на хора към руския храм под управлението на Савелиев е присвоено званието „архиерейски хор“. Блестящ професионалист, Савелиев прави много за популяризацията на руската духовна музика. Той въвежда практиката да се отбелязват юбилейните дати от живота на прочутите руски композитори с изпълняване на техни композиции по време на богослуженията – в това число и на малкоизвестни техни творби. Например, на 7 ноември 1933 г. се навършват 40 години от кончината на Пьотр Илич Чайковски и 9 години от кончината на композитора Архангелски, поради което на 12 ноември по време на неделната служба са изпълнени песнопения от литургията на Чайковски, а запричастен е концертът на Архангелски „Блажени яже избрал…“.

Владиката обгрижва не само своето софийско паство, той обикаля многобройните руски енории по градове и паланки, посещава руските учебни заведения, на много от които е попечител. Неговата поява е винаги празник за децата, които обожават традиционните му духовни беседи. Той е открит за всички и намира думи на подкрепа и утешение за всекиго.

С времето съставът на енорийския съвет се променя. Като предстоятел на храма владика Серафим сам назначава свещениците и своите помощници. Например, през 1925 г. негов помощник става далият обет да приеме свещен сан княз Андрей Ливен, който по свидетелство на съвременниците е по това време най-видният представител на руското дворянство в България. Той е бил дворянски предводител на Коломненска околия в Московската губерния, кандидат на юридическите науки, участник в гражданската война на страната на бялата Доброволческа армия в южна Русия. Историята на неговия обет е добре позната на енориашите на руския храм. След евакуацията си от Русия Ливен дълго и безуспешно търси семейството си в милионния Цариград. Тогава той дава обет да посвети живота си на Бога, ако намери близките си. Скоро по чудесен начин намира своята съпруга и деца. Попадайки през Галиполи в България, князът става духовно чедо на владика Серафим и желанието му да приеме свещен сан се засилва. През 1925 г. княз Ливен е ръкоположен от владиката и става свещеник в руската църква, а от 1926 г. до 1944 г. той е секретар на епископския съвет, дясна ръка на владика Серафим.

През 30-те помощник на владиката е йеромонах Пантелеймон (Михаил Николаевич Старицки), в миналото участник в Първата световна война, капитан от лейб-гвардията на Втора артилерийска бригада, а след това килийник на владика Серафим. През 1936 г. член на епископския съвет става протойерей Николай Павлович Ухтомски. Той произлиза от аристократичен княжески род, бил е офицер в генералния щаб на Седма армия, участва в Първата световна война. След като владика Серафим го ръкополага за свещеник, той бива назначен за предстоятел на руския храм-паметник на Шипка.

Към началото на 30-те години на века се формира изборна система на управление на храма: всеки 4 години се провеждат избори за църковен епитроп, енорийски съвет и ревизионна комисия – органи, които се състоят от миряни. В течение на много години владиката е подпомаган безкористно и всеотдайно от епитропа Горбатов, членовете на енорийския съвет – лекаря д-р Степанковски (председател на Съюза на руските лекари в България), Ставровски, Невейнов, Савелиев, Заприев, Павленко, Жуков и мнозина други. За председател на ревизионната комисия нееднократно бива преизбиран опитният финансист Берков. Членовете на енорийския съвет се отчитат редовно за своята дейност, което прави работата на енорията по-плодотворна.

Владика Серафим ръководи и насочва широката благотворителна дейност на своите енориаши. Към храма активно работи братство, помагащо на самотните, нетрудоспособните, малоимотните и хората в беда. Между тях се разпределят паричните средства, постъпили от дарения и пожертвувания. По възможност се изплащат еднократни и редовни помощи. За хората в нужда се събират дрехи, обувки, бельо. Болните се изпращат за безплатно лечение в руската болница на доктор Берзин, поликлиниката на доктор Жуков или в инвалидни домове и приюти. На безработните се помага с намиране на работа – въпрос, който по това време стои твърде остро. Повечето руски емигранти са хора прекрасно образовани, професионално подготвени. Но на пазара на труда в България преобладава физическата работа, като работните места са твърде малко и е висока безработицата сред самите българи.

По инициатива на владика Серафим към храма е създаден комитет за събиране на пожертвувания в полза на гладуващите руски монаси в Света Гора. Революцията в Русия прекъсва постоянния поток руски поклонници към Атон и лишава руското монашество от материална подкрепа. Монасите мизерстват, гладуват. В своите проповеди владиката призовава хората да подкрепят своите православни братя, да не позволят да загине атонската светиня. Той лично предлага на заможни хора да закупят икони, нарисувани от светогорски монаси, за да им окажат материална подкрепа. По-голямата част от тези икони са подарени след това от благотворителите на българските храмове и манастири. Известно е също така, че архиепископ Серафим организира сбор на пожертвувания за строежа на нови храмове както в България, така и в чужбина. Например, от личните си средства той внася 1360 лева за строежа на храм-паметник в Брюксел „в чест на светия праведен Иов Многострадални, в памет на царя-мъченик Николай II и всички руси, погубени от богоборската власт в смутното време“.

Самият владика проявява истински християнска грижа за бедните и болните, въпреки че живее повече от скромно и трябва да изхранва болния си брат. Той винаги дава милостиня на безпризорните деца пред храма, едни хора храни в дома си, на други дава дървата си по време на зимните студове, изпраща множество молби до различни ведомства, сам ги обикаля неуморно, ходатайствайки за нуждаещите се. Неслучайно Съюзът на руските инвалиди го прави свой почетен член.

1934 г. отваря нова страница в живота на храма „Св. Николай Чудотворец“. На 23 юли 1934 г. България установява дипломатически отношения със СССР, и над сградата на бившата руска легация се развява червено знаме. Ала съветското посолство не се нуждае от църква!

Въпросът за статута на руския храм и църковното имущество на руските православни общини е предмет на дълги и сложни преговори между София и Москва. Обзетите от тревога руски емигранти се опитват да повлияят върху решението на проблема, плаши ги съдбата на руската църква във Виена, която по искане на съветската страна е превърната в музей на атеизма веднага след установяването на дипломатически отношения между Австрия и Съветския съюз.

Управителният съвет на Съюза на руските ветерани от Освободителната война 1877-1878 г., една от най-авторитетните организации на руски емигранти в България, се обръща с призив към министъра на отбраната, а след това и към министрите на вътрешните работи и на вероизповеданията с молба да оставят руския храм в София в ръцете на руската църковна община. „От 1919 г. и до днес този е храм е място, което ни обединява, утешава и духовно облекчава тежката ни участ на бежанци“, се казва в петицията на ветераните. Владика Серафим, митрополит Антоний и Синодът на Руската задгранична църква неведнъж се обръщат към българските църковни и граждански власти с молба да не дават руската църква на съветското посолство, като сочат, че става дума за църковна, а не за държавна собственост.

Българските власти се опитват да се съобразят с пожеланията на руската църковна община в първоначалния проект на протокола, предложен на съветската страна като основа за по-нататъшни преговори. В Москва това обвързване на двата въпроса предизвиква голямо учудване, тъй като подобни прецеденти преди това не е имало. След като отхвърлят категорично българския проект под претекст, че едно такова решение би могло да се изтълкува като успех на руските “белогвардейци”, съветските дипломати заявяват, че изобщо не им трябва църква и предлагат тя да се затвори или пък да се превърне в болшевишки музей. В тази ситуация българската страна предлага руската църква да бъде предадена на българските църковни власти при гаранции от страна на българското правителство, че ще бъде осигурена безопасността на съветското посолство.

Българската църква не оставя русите без храм. Софийският митрополит Стефан предоставя на руската православна община храма „Св. Николай“ на ул. „Цар Калоян“, чиято енория, от своя страна, се прехвърля в бившия руски храм на бул. „Цар Освободител“. Имуществото на руския храм е предадено на отец Николай Владимирски. Руските монаси от манастирите в Шипка и Ямбол са прехвърлени в Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил“ край София – място, където обича да гостува владика Серафим. И днес там може да се види камъкът, върху който той е стоял на колене и се е молел горещо. Тук той се усамотява, за да пише богословските си трудове, на които придава голямо значение: „Моите книги са моята кръв“, казва той. Владика Серафим последователно брани чистотата на православието, изобличава еретическите и модернистките възгледи и учения, изопачаващи православната истина, бори се против икуменизма.

Архиепископ Серафим (Соболев). Снимката е от книгата на О. Решетникова „Руската църква в София“, С., 2014

Установяването на дипломатически отношения между България и СССР предизвиква стагнация в дейността на всички руски емигрантски организации – над тях се затяга контролът на българското правителство, задължило се да не допуска никакви антисъветски прояви. И все пак животът на руската енория, прокудена от родния храм, не замира. Ярко събитие в живота на вярващите е посрещането на великата руска светиня – чудотворната икона на Божията Майка „Знамение“, донесена от Югославия през лятото на 1935 г. Посрещат я тържествено представители на руското и българското духовенство начело с владика Серафим при огромно струпване на народ – руси и българи. Масово е и участието в тържественото архиерейско богослужение в чест на 950-годишнината от Покръстването на Русия.

Храмът на руската община остава както и преди пример за образцова богослужебна практика. По договорка с владика Серафим българският Синод започва да изпраща там млади дякони за получаване на необходимите умения, след което ги ръкополагат за свещеници в българските храмове.

В резултат на бомбардировките на София, извършени от англо-американската авиация през пролетта на 1944 г., храмът на руската община на ул. „Калоян“ тежко пострадва, но все пак и в полуразрушената църква, осветлявана само от свещи и кандила, богослуженията продължават всяка сутрин и всяка вечер. На 30 март 1944 г. по време на една особено жестока бомбардировка храмът е напълно разрушен, загива предстоятелят протойерей Николай Владимирски. Задочното опело е отслужено от владика Серафим заедно с братята от Кокалянския манастир. Едва през септември 1944 г. хората намират под развалините останките на загиналия предстоятел и ги погребват в руския дял на Софийските гробища. Архивата на енорийския съвет загива в пламъците, по чудо оцеляват само надвратната икона на св. Николай, едно медно блюдо с изображение на Николай Чудотворец, сребърна кадилница и обковите на изгорелите напрестолни Евангелия.

През май 1944 г. българският Синод предоставя на руската община първо църквата „Св. великомъченица Екатерина“ на гробището в Княжево, а след два месеца – храма „Св. Петка Самарджийска“ на бул. „Мария Луиза“ в центъра на София. Загиналият предстоятел е заместен от добре познатия на енориашите протойерей Георгий Голубцов. Обща грижа става закупуването на необходимата църковна утвар и богослужебни книги вместо изгубените. От своите светогорски братя руската енория получава безценен дар – голямо напрестолно Евангелие и комплект сребърни евхаристийни съсъди. В малката църквица на бул. „Мария Луиза“ продължават ежедневните богослужения и редовните празнични и тържествени архиерейски служби.

По време на бомбардировките през пролетта на 1944 г. много сериозно пострадва и обичаният от всички руси храм „Св. Николай Чудотворец“ – рухва покривът, южното крило е напълно унищожено, изгубена е част от стенописите. Тъй като според съветско-българския протокол от 6 юли 1940 г. съветската страна предава храма за безвъзмездно ползване на България в течение на 15 години, разходите по възстановяването му поема българското правителство. Отпуснати са 8 милиона лева, след това сумата нараства до 12 милиона. Ремонтните работи започват още през 1944 г. Повредената зография в южния кораб е възстановена от руския художник емигрант Михаил Малецки, който за пръв път почиства и укрепва всички стенописи. В реставрацията участва и известният български художник Никола Андонов, който 30 години преди това, още като студент, дава своя принос за изографисването на храма под ръководството на проф. Перминов.

Променените политически условия след края на Втората световна война водят до сериозни промени в живота на руската емиграция в България. Руското духовенство започва да търси начини да се възсъедини с църквата майка в родината и да ѝ послужи с опита си и знанията си. През април 1945 г. архиепископ Серафим се обръща към руския патриарх Алексий, заявявайки готовност да приеме юрисдикцията на Московската патриаршия. Моли да бъде оставен патриаршески представител в България, понеже се е „сродил с паството си, с духовните си деца, не само с русите, но и с българите“. Моли също така Москва да приеме под омофора си и цялото руско духовенство, което той управлява в България. За положителното решение на въпроса спомага мнението на Псковско-Порховския архиепископ (впоследствие Лениградски митрополит) Григорий, който през април 1945 г. идва в София, за да отпразнува възстановеното пълно общение с Българската православна църква след свалянето на схизмата. В своите изводи, представени на патриарха, той характеризира владика Серафим като безусловно духовен човек, радващ се на голямо уважение сред народа. Съветското посолство също отбелязва, че архиепископ Серафим не е компрометиран в своята минала и настояща дейност и има авторитет сред българското духовенство.

На 30 октомври 1945 г. излиза съответният указ на патриарха, потвърждаващ пълномощията на владика Серафим в управлението на седемте руски енории в България като представител на Московската патриаршия. През пролетта на 1946 г. съветското правителство спира действието на протокола, предоставящ на България временно ползване на руската посолска църква, и предава храма на архиепископ Серафим.

На 4 юни 1946 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР издава указ за предоставяне на съветско гражданство на поданиците на бившата Руска империя, живеещи в България. Владика Серафим приема съветско гражданство, издават му удостоверение №1 за съветски поданик, живеещ в България. Някои от най-непримиримите противници на съветската власт се отнасят осъдително към неговото решение. Но като истински пастир владика Серафим се ръководи преди всичко от грижата за съдбата на своето паство, за неговото физическо оцеляване и спасение от комунистическите преследвания и проявява същинска „кротост на гълъб и мъдрост на змия“. Работата е там, че всички въпроси, свързани със съдбата на руската емиграция, преминават по това време от ръцете на българското правителство под контрола на съветските представители в Съюзническата контролна комисия, които ги решават в съответствие с класовите принципи и обявяват всички емигранти и невъзвращенци за „врагове на народа“. Приелите съветско гражданство придобиват нов статут, от „белогвардейци“ те стават съветски граждани, изравняват се по своите права с гражданите на България. Това означава, че от тях се свалят много ограничения, свързани със стигмата „реакционер“, те имат равни възможности за намиране на работа, получаване на жилище, могат да разчитат на социално осигуряване.

След като с държавен указ от 17 ноември 1944 г. се ликвидират всички организации на руските емигранти и се забранява всяка тяхна публична дейност, руският храм вече е последното и единствено място, където те могат да изповядват свободно своята вяра, да общуват и да си помагат взаимно. Голяма заслуга за сплотяването на енориашите има протойерей Андрей Ливен, който след смъртта на протойерей Георгий Голубцов става предстоятел на храма. За него е характерно истинско руско гостоприемство, сърдечност, доброта, той прави много, за да привлече младите към църквата, организира беседи на духовни теми, поетични вечери, на които нерядко чете собствени духовни стихове и великолепни преводи.

Подворие на Московската Патриаршия

След кончината на владика Серафим управлението на руските църковни общини в България е поето от архимандрит Пантелеймон (Старицки), който ги ръководи в качеството на архиерейски наместник. През 1951 г. на територията на България в юрисдикцията на Московската патриаршия има повече от двадесет свещенослужители.

В края на май 1952 г. Московската патриаршия изпраща в България в качеството на нов архиерейски наместник на руските православни енории протойерей Сергий Казански, клирик от Бакинска епархия. На 3 юли 1952 г. в доклад до Крутицко-Коломненския митрополит Николай за състоянието на архиерейското наместничество в България протойереят съобщава, че общината към руския храм в София наброява 500 души, има двама свещеници, дякон и псалт. Според мнението на о. Сергий Казански само тази енория „може да се смята за нормална“, докато останалите руски общини „не отговарят и на най-минималните признаци на една нормална енория“. Девическият манастир „Покров Богородичен“ в Княжево се състои по това време от игумения, две мантийни монахини, четири расофорни монахини и три послушнички, от които три са със съветско гражданство, а седем – с българско.

В доклада си до Москва протойерей Сергий Казански твърди, че съществуването на руски енории и свещеници предизвиква известно недоволство сред българското духовенство и подклажда ненужно напрежение. В резултат на беседите си с главния секретар на българския Синод епископ Йона и с митрополит Кирил, бъдещия български патриарх, отец Сергий прави извода: „Повечето висши йерарси на Българската църква нямат нищо против това, че съществува руско архиерейско наместничество в България, но биха били много доволни, ако Руската църква предаде под тяхно управление руските енории и си остави само едно подворие, което да я представлява в София, каквото е положението в Москва…“. Владика Йона направо му заявява, че ако патриарх Алексий намери за нужно и целесъобразно да прехвърли руските енории под юрисдикцията на Българската църква, то това би било „голяма проява на любов към Българската църква и Българската църква ще запише този акт върху скрижалите на своя църковен летопис“.

На 10 ноември 1952 г. по решение на Светия Синод на Руската православна църква съществуващите в България руски православни енории, манастири, клир и монаси са прехвърлени в юрисдикцията на Българската православна църква. Светият Синод постановява „да помолим братски Светия Синод на Българската православна църква да простре своята любов и грижи върху изброените енории, манастири и клир, и да запази, след като го приеме в своята юрисдикция, руската духовна уредба и бит в Кокалянския манастир, за което молят неговите монаси… От момента на подписването на акта за предаване на споменатите енории, манастири и клир под юрисдикцията на Българската православна църква архиерейското наместничество на руските православни общини в България да се смята за ликвидирано, като при това протойерей С. Казански да остане предстоятел на руския православен храм „Св. Николай Чудотворец“ в София, който отсега нататък ще се нарича подворие на Московската патриаршия“.

След дълго прекъсване от края на 1973 г. Московската патриаршия отново започва да изпраща от СССР предстоятели на храма-подворие. През 1973 – 1975 г. тази длъжност заема клирикът на Владимирска епархия протойерей Аркадий Тишчук.

През 1975 – 1985 г. предстоятел на храма-подворие е клирикът от Вилненско-Литовска епархия архимандрит Никита Якерович. По негово време от 1975 г. до 1977 г. по благословение на руския патриарх Пимен и със съдействието на българския патриарх Максим се провежда почистване и реставрация на стенописите в храма. Реставрационните дейности се финансират от българския Синод, Комитета по делата на Българската църква, Софийския градски съвет, от средствата на храма и се извършват от колектив на българския Национален институт за паметниците на културата под ръководството на художничката Баева. За разлика от реставрацията през 1945 – 1946 г., когато те са промивани с разтворители, този път е използвана друга техника – триене със специални гумички, което довежда до значително избледняване на живописта. Отново е укрепен живописният слой, като е използвана техника, близка до авторската; консервирани са дървените елементи от външната украса и керемидените покриви. Още през 1970 г. със средства на Московската патриаршия биват отново позлатени куполите и корнизите на храма, а през 1982 г. отново е позлатен иконостасът.

През 1972, 1975, 1977 и 1983 г. руският патриарх Пимен посещава храма.

Слез заминаването на архимандрит Никита на 25 януари 1985 г. пристига нов предстоятел, клирикът на Симферополско-Кримската епархия протойерей Николай Дзичковски, свещеник четвърто поколение. Той, както и неговите предшественици, се грижи за благоустройството на храма. През лятото на 1987 г. с многоцветен мрамор е облицовано надгробието на владика Серафим. През следващата година е напълно реставрирана криптата, където се оборудват помещения за провеждане на енорийски събрания, репетиции на хора, канцелария за приемане на посетители, библиотека. Храмът е боядисан отвън. Българският художник Ангел Радушев реставрира иконите от иконостаса. Послушанието си отец Николай носи в течение на 10 години, и именно на него е съдено да стане свидетел и участник на една нова кардинална промяна в живота на храма „Св. Николай Чудотворец“ в началото на 90-те.

На 8 ноември 1992 г. по случай 40-годишнината на подворието е отслужен тържествен молебен, на който присъстват българският патриарх Максим, главният секретар на Синода на БПЦ Левкийският епископ Неофит, а също и многобройни служители на руското посолство начело с посланика Авдеев. И това не е просто съобразяване с дипломатическия протокол по случай кръглата дата, а отражение на качествените промени в руското общество. Отец Николай Дзичковски и отец Симеон Минчев кръщават тогава мнозина възрастни и деца, венчават и младоженци, и съпружески двойки, живели в граждански брак много години. Всички големи Господски и Богородични празници се отбелязват заедно, храмът е пълен с народ. На тези служби се събират многобройни руски дипломати начело с посланика Авдеев и съпругата му. Хората изпитват особено чувство на единение, когато се събират заедно, за да отправят молитви за своето Отечество и за всички православни християни.

Значително се увеличават почитателите на владика Серафим сред русите и българите, познали от личен опит необикновената сила на молитвата към него. За мнозина книгите с негови проповеди и статии стават истинско откритие. На гроба на владиката с надпис „ОТЪ ЧРЕВА МАТЕРЕ МОЕЯ ТЫ ЕСИ МОЙ ПОКРОВИТЕЛЬ“ (Пс. 70:6) хората носят все повече писма. След като се съветва с енориашите, отец Николай установява нещо като „пощенска кутия“ край гроба на владиката.

Благодарение на възобновените контакти с емигрантите „белогвардейци“ дипломатите от руското посолство най-после обръщат внимание на русите, живеещи в създадения през 20-те години на века инвалиден дом в Княжево, на всички самотни, болни, инвалиди. В посолството се събират пожертвувания, с които се закупуват подаръци за Рождество и Великден.

На 19 май 1994 г. храмът тържествено посреща руския патриарх Алексий II, пристигнал в България, за да гостува на българския патриарх Максим. Първойерарсите са придружавани от многобройни йерарси на Българската църква, неведнъж участвали в тържествата в руския храм. Съвместно е отслужена заупокойна лития на гроба на владика Серафим, който толкова много е обичал българите и Българската църква. По благословение на двамата патриарси е решено да се пристъпи към реставрация на руската църква.

По поръчка на посолския комитет монахините художнички от иконописното ателие на Княжевския манастир „Покров Богородичен“ изографисват криптата на храма. Под ръководството на талантливата сестра Магдалина (Начева) те създават удивителни по своята красота и дълбочина стенописи. Няколко сюжета са обединени от темата „Архиепископ Серафим – покровител на София“. С иконографски средства художничките успяват да разкажат и за праведния живот на владика Серафим, и за неговата борба за чистотата на православието, и за своята безгранична любов към него. Благодарение на великолепните стенописи името на без време загиналата сестра Магдалина (Бог да я успокои в Своето небесно царство!) се е съединило завинаги с името на владика Серафим. Именно на изкусните майсторици от Княжевския манастир е поверена и реставрацията на легендарното Самарско знаме – те вдъхват нов живот на безценната реликва, символ на руско-българското братство.

Голям празник за цялата енория е тържественото освещаване на руския храм след завършека на ремонтно-реставрационните дейности. Заслугите на посланик Авдеев са отбелязани с висока награда – с указ на патриарх Алексий II той е награден с ордена „Св. благоверни княз Даниил Московски“.

На смяна на протойерей Николай идва енергичният протойерей Сергий Трухачов, баща на задружно многодетно семейство. По негово време е завършено изографисването на криптата, която добива с това завършен вид, става истинско украшение на храма. Талантливата диригентка матушка Любов успешно ръководи хора на руската църква, който традиционно е един от най-добрите в София. Отец Сергий се радва на голяма любов от страна на енориашите, той успява да създаде удивително доброжелателна и сърдечна атмосфера в енорията.

От 1998 до 2008 г. предстоятел на руския храм е протойерей Александър Карягин, клирик от Костромска епархия.

От април 2008 до март 2009 г. предстоятел на подворието е игумен Исидор (Минаев), възпитаник на Валаамския манастир. Краткото време на неговото служение се оказва много плодотворно. Животът на енорията става и по-активен, и по-разнообразен. Във връзка със 130-годишнината от края на Руско-турската война годината 2008 е обявена за „година на Русия в България“. По цялата страна се извършват тържествени богослужения, празнични мероприятия, организират се концерти, художествени и литературни изложби, в това число и фотоизложба, посветена на 1020 години от Покръстването на Русия, изложба „Храмовете на Москва“, седмица на руската духовна култура. Покрай празничните мероприятия не са забравени и традиционните дейности на енорията. Успешно работи неделно училище, състоящо се от няколко класа за деца на различна възраст. Освен уроците по катехизис и църковна история се провеждат и занятия по църковно пеене и художествени занаяти. В рамките на цикъла „Какво знаем за православието?“ предстоятелят на подворието ежемесечно чете богословски лекции в Руския културно-информационен център.

Подворието продължава многогодишните си традиции в оказването на помощ на възрастни хора, инвалиди и нуждаещи се. Постоянно се работи и за благоустройството и поддръжката на руските гробища.

От март 2009 г. изпълняващ задълженията на предстоятел на подворието е йеромонах Зотик (Гаевски). За България той не е нов и непознат човек – тук е учил и често е служил заедно с отец Исидор в зачисления към подворието храм „Св. великомъченик Пантелеймон“ на руското гробище в Княжево. Пред служителите на подворието стоят сериозни задачи: предстои нова реставрация на руския храм, не е далеч и стогодишният му юбилей.

От преводача: Йеромонах Зотик управлява подворието до май 2011 г., след което за предстоятел е назначен архимандрит Филип (Василцев). Архимандрит Филип е човек с изключителна енергия и решителност. Въпреки някои появили се в началото несъгласия и брожения в енорията, времето на архимандрит Филип ще се запомни най-вече с една от най-всеобхватните реставрации на храма „Св. Николай Чудотворец“ през цялото време на съществуването му, а също и с канонизацията на св. Серафим, Софийски чудотворец, извършена солидарно от Руската и Българската православни църкви през 2016 г. – едно уникално събитие в църковната история. Тази канонизация е очаквана в течение на много години от вярващия народ, но едва волята и енергията на архимандрит Филип, който организира събирането на множество свидетелства за чудеса и молитвена помощ, и влага сърцето и душата си в този процес, дават тласък на канонизационната процедура.

От март 2018 г. до днес предстоятел на подворието и представител на руския патриарх в София е архимандрит Васиан (Змеев). Желаем на Негово високопреподобие о. Васиан успешно и плодотворно служение, здраве, сили и помощ свише в неговите трудове, и дано Бог да благославя и занапред значението на руския храм в София като уникален жив мост и връзка между двете братски страни и църкви.

Ще остане ли храмът „Св. Николай Чудотворец“ само един исторически паметник или ще продължи да бъде огнище на руската православна общност в София, призвано да служи на молитвеното единение на православните хора, руси и българи, зависи до голяма степен от нас. Та нали църквата е не просто красива сграда с кубета и икони. Това е жив организъм, и такъв я правят вярващите люде, събрали се в името на Христос; а това сме всички ние.

Превод: Андрей Романов

Източник: podvorie-sofia.bg

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2022 - Да оставаме хора

Да оставаме хора

В един от текстовете, които ви предлагаме в този брой на списанието,
Отиди горе