Не мога да мълча

в Брой 2/2022 - Войната/Общество

„Много печално е, ако ние до такава степен се страхуваме да кажем истината, че сме готови да направим всичко само за да не рискуваме“, каза в проповедта си йеромонах Йоан (Гуайта). Вероника Словохотова говори с него за това.

„Свещеникът е призван към недвусмислено изобличаване на злото“

Отче, какво чувствате през последните седмици?

– Като при всеки свещеник и монах, и при мен най-важното е, че продължава молитвеният и пастирският живот. Хората в храма стават повече. Сега енориашите значително по-често искат да се изповядат, да получат съвет, когато вземат някакви сериозни решения. Тези седмици съвсем не бяха лесни. Атмосферата в храма се промени, усеща се силно психологическо напрежение, хората са разтревожени – някои от тях имат роднини в Украйна.

Аз съм чужденец, но все пак живея в Русия вече 36 години и съм видял много исторически промени: края на съветската власт, перестройката, последните години на Елцин, годините на сегашното правителство. Нещата, които се случват сега, са също толкова съдбоносни събития за Русия, за Запада и за целия свят.  

За мен като италианец е важно да чета и да слушам това, което се говори тук, и това, което се говори на Запад. Това са не само съвършено различни интерпретации на събитията, но и самите събития са като че ли различни, понякога пряко противоположни. Смятам за свой дълг да следя новините, да зная всичко и ако не друго, то поне да се моля.  

Трудно ли ви е да приемате другата гледна точка на Вашите енориаши и просто на хората в мрежата?

– Има две неща, които зрелият християнин трябва да се старае да съвмести. От една страна, откритост и уважение към чуждото мнение; от друга – честност и отчетливост в изразяването на своята позиция. Винаги. За каквото и да става дума. Това е важно и в нещата, които засягат Църквата и нашия собствен духовен живот, и в нещата, които се отнасят към социалния, гражданския, политическия живот.

Християнинът трябва да проявява уважение към всички, дори когато абсолютно не споделя нечии възгледи. Християните, вярващите от една и съща Църква, или една и съща енория, могат да имат съвсем различни позиции. Пастирят трябва да изказва позицията си много отчетливо, но с уважение и любов.

Но тук, както ми се струва, има още един момент. Има неща, абсолютно несъвместими с християнството. Например, Христовата светлина е несъвместима с мрака на насилието.

И тогава вече не става дума за разлика в мненията. Всеки от нас – и преди всичко пастирят – трябва да се изказва много отчетливо, но с уважение и любов.

Има свещеници, които смятат, че не бива да изказват своите възгледи, за да не разрушават единството сред своите енориаши. Как гледате на такъв подход?

– Съгласен съм, че свещеникът не трябва да агитира за някаква политическа партия, за някой кандидат на изборите и така нататък. Смятам, че това е неуместно и неподходящо за него. Да си открит и търпим е много добре. Но да посочва, че определена идея, позиция и поведение са пряко противоположни на християнството, свещеникът не само може – той е длъжен да го прави.  

Свещеникът е призван винаги недвусмислено да изобличава злото. Ако не го прави… Е, какво да кажем? Той вече участва в него. И ако човек извършва, проповядва или дори просто идейно подкрепя насилието, то той вече не е християнин.

„Когато те обкръжава зло, то поне заяви, че го смяташ за зло“

„Много тъжно е, ако ние до такава степен се страхуваме да говорим истината, че сме готови да направим всичко, само за да не рискуваме“, казахте Вие във Вашата проповед, която продължи само 41 секунди. Но нима може да се иска от хората да рискуват и да задълбочавате чувството за вина? 

– Има чрезвичайни ситуации в живота на отделния човек, обществото, страната, пък и на целия свят, когато по различни причини да изкажеш цялата истина не се получава. Понякога да говориш цялата истина просто не може, защото последствията могат да бъдат още по-лоши. Нека вземем една съвсем друга ситуация. Да допуснем, че човек е психически болен. Невинаги може да му се каже: „Знаеш ли, ти си болен“. Защото това е немилосърдно и, главното, не му е от помощ.

От друга страна, има ситуации на очевидно зло, пред които да се запазва мълчание е безнравствено и престъпно. Например, когато се извършва масово насилие, война, геноцид. Аз написах две книги за геноцида над арменците. Геноцидът е хуманитарна катастрофа. И да не се казва, че това е престъпление срещу човечеството, означава в някакъв смисъл да се участва в него. Тук трябва много сериозно да си задаваш въпроси. 

Хората ги разрушава конфликтът между съвестта и страха. Някой не иска да отива на риск, за да не изгуби работата си. Трябва да се хранят деца, да се изплаща ипотекаКакъв изход има тук? 

– Всеки трябва да определи мярата на проявлението на своята гражданска отговорност пред своята съвест и пред Бога, и да се постарае да види къде преминава нравствената граница.  

Трябва да разберем кога нашето мълчание е печално и няма други изходи, и кога нашето мълчание е престъпно и се превръща в поощрение.

Мярата – това наистина е нещо много тънко. Касае се не само за свещенослужителите, но и изобщо за всички, това е нашата гражданска отговорност.

Много често хората ме питат за моето мнение – да изразят ли открито своето несъгласие или не. Аз смятам, че това трябва да се решава пред личната съвест. Ситуацията на всеки човек е изключителна. Някой, както вие казвате, има малки деца, друг има стари родители, трети е взел заем. Зрелият християнин трябва да помисли и да претегли всички плюсове и минуси. Това трябва да прави всеки, в това число и свещенослужителят. Но когато те обкръжава очевидно зло, то поне заяви, че го смяташ за зло.

Вие днес по някакъв начин чувствате ли този конфликт върху себе си? 

– Не мога да кажа, че ми е истински страшно. Но аз на себе си постоянно си задавам въпроси за какво говоря, правилно ли изразявам своята позиция. Мисля, че в такова време да се пита за това е нормално.  

На мен ми се струва, че тук е важно да се съхрани достойнството и да не се прави компромис. Може би това е въпрос на моя характер… Има ситуации, при които просто не мога да мълча. Не би се получило, дори ако го исках. 

Но ние не трябва един друг да се осъждаме, ако имаме различен избор. Един човек може да не разбира ситуацията на друг. Дори единомишлениците могат да постъпват по различен начин, защото се намират в различни условия. И освен това, мярата на отговорността бива различна. 

Каква е отговорността върху мен, върху вас – върху конкретните хора, които не могат да повлияят на нищо? 

– Християнинът е призован да изразява своето мнение повече от човек, който не споделя християнската вяра. Свещеникът има по-голяма отговорност, отколкото мирянинът, още повече свещеноначалието. Във всеки случай, всеки отговаря за себе си.  

Аз като свещеник мога да кажа на човек на изповед: „Смятам, че това и това не трябва да се прави“. При някаква житейска ситуация, да допуснем, семейна – каквато ще да е. А по-нататък човекът трябва сам да помисли какво да прави. Аз не мога не само да го карам, но не мога дори да реша вместо него. Мога само да се помоля заедно с него и да му дам съвет. 

И в днешната ситуация е съвсем същото. Какво конкретно зависи от мен? Да могат хората около мен да познават моята позиция.

Моята възможност да влияя на решенията на много високо ниво е доста ограничена. Но ако аз изобщо мълча, то тогава се отказвам от онова малко нещо, което все още мога да направя. 

А защо им е на хората да знаят какво мисля

– Това е много важно. Тези, с които работим, живеем, общуваме, съдят за християнството, гледайки нас. Така е във всеки контекст – и в по-прости условия, във всекидневния мирен живот християнинът носи тази отговорност. Иначе хората могат да получат неадекватна представа за християнските ценности, а в такива извънредни ситуации – още повече.

„Ние преживяваме болест на цялото общество“

Много хора сега са се уморили от новините и казват, че на смяна на паниката е дошла вкамененост – изглежда, че им става все едно. Как да се борим с това и трябва ли?

– Психологическото вцепенение настъпва от разочарование, много често то може да е резултат от страха. Ние виждаме това в Евангелието, например, когато учениците в Гетсимания са се оказали неспособни да се молят с Господа дори само един час. Това е чисто психологически момент и в някакъв смисъл естествен. Но това не значи, че вцепенението е нещо добро.

Трябва да се реагира безусловно. Има един единствен правилен отговор – активно да се прави добро. Много активно. Тоест не да се изпада в ступор, униние или духовна парализа, а точно обратното – да се прави добро и с това да се готви бъдещето. Правенето на добро е най-добрата противоотрова на злото.

Интересно, че събитията на територията на Украйна стават по време на Великия пост. А какво е Великият пост? Само време със знак минус? Да не ядем нещо, да не се веселим, да не ходим на театър или на концерти? Много хора така си и представят поста – като време, когато трябва да се самоограничават и толкова. На мен ми се струва, че това разбиране не е много вярно. Великият пост е време със знак плюс. И в днешните обстоятелства той става за нас предизвикателство. Това е предизвикателство да бъдем по-последователни християни, да приложим нашата вяра на дело и да не забравяме за тези, които се нуждаят от помощ и нашето съчувствие.

Хората сега намират утешение в културата, това им помага да се разсеят.

– Знаете ли, аз бих казал повече… Не само да се разсеят. В културата ние не само се разсейваме и забравяме. Всъщност културата – това е също така духовна храна. Когато човекът боледува, той приема лекарства, но задължително му е нужно добре да се нахрани, да се наспи. Ето и тук е същото.

Разбира се, ние трябва преди всичко да четем Евангелието и да се молим.

Но всичко, което може да ни подкрепи духовно – хубавата музика, художествената литература – е не само позволително по време на поста и в тези условия, но и дори много уместно.

Това е като добра храна, която заедно с лекарството помага да се оздравее. Защото всичко, което днес ни помага да бъдем по-човечни, по-искрени, се приветства.  

Не се ли получава, че бягаме от реалността?

Аз не смятам това за бягство. Така човекът може да се съсредоточи върху хубавото и положителното. Говоря за това, че културата извисява. 

Лично на мен ми помага музиката и художествената литература. Друг въпрос е, че моето време е много ограничено, защото освен енорията има детски хоспис, който обгрижвам, университет, в който преподавам, и много други неща. Не изчезнаха и последствията от коронавируса – някои енориаши, особено възрастни, молят да бъдат причастявани вкъщи.

Как да не изгубим ориентирите, когато ценностите се оказват преобърнати, а границите на доброто и злото се размиват? 

– На мен ме се струва, че е нужно правилно да се подредят приоритетите. За християнина, безусловно, това е четенето на Евангелието и участието в молитвения и литургическия живот, в тайнствата. Оттук ние черпим не само духовни, но и психологически сили. Човекът е сложно същество, той се състои от тяло, дух и душа. Тези три съставки са толкова свързани помежду си, че когато се занимаваме с нашия духовен живот, мощен положителен импулс получават и психиката, и телесното здраве.

Самият аз се старая всеки ден да намеря поне малко време да бъда насаме с Бога, за да не потъна в суетата и страха за това, което ще се случи утре. Ако прочетем житията на светците, ще видим, че те са разбирали колко важно е това в трудни моменти. И сега, когато ме молят да дам някакъв съвет, аз на всички препоръчвам да се държат за главното и да отхвърлят второстепенното. Главното, както вече казах, е Евангелието, тайнствата, правенето на добро. 

Ето, ако се държим за тях и не губим надежда, Бог ще поправи всяка ситуация. Има много примери, когато Той по съвсем неочакван начин е разплитал твърде сложни положения – достатъчно е да прочетеш Библията, за да се убедиш в това.

Превод от руски: Андрей Романов

Източник: Правмир

Дарение за сайта

Latest posts by Йеромонах Йоан (Гуайта) (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2022 - Войната

Състраданието

Не знам доколко приемливо e да се говори днес за Достоевски. Напоследък

Картината на света

От простонародна гледна точка, съвременната картина на света би могла да се
Отиди горе