Шкаф за облаци

в Брой 7/2010 - Самотно дарителство/Срещи

Разговор с художника Атанас Хранов

Картините ви ми въздействат опияняващо. Отсъства наставлението в тях, няма и предчувствие за агресия. Триизмерни красиви живописни приказки – така бих ги определил. Притесняват ли ви дефинициите, дежурните аплаузи за това колко високо се извисяват произведенията ви? Или това не ангажира по никакъв начин съзнанието ви?

Атанас Хранов е роден през 1961 г. в гр.Пловдив. Завършва Средното училище по изкуства в Котел, а през 1987 г. Националната художествена Академия, специалност Дърворезба - при проф. Антон Дончев. Работи основно в областта на дървопластиката и живописта. Има над 25 самостоятелни изложби и участия в повече от 50 общи изложби в България и чужбина.
Атанас Хранов е роден през 1961 г. в гр.Пловдив. Завършва Средното училище по изкуства в Котел, а през 1987 г. Националната художествена Академия, специалност Дърворезба – при проф. Антон Дончев. Работи основно в областта на дървопластиката и живописта. Има над 25 самостоятелни изложби и участия в повече от 50 общи изложби в България и чужбина.

Не, не ме притесняват. Но какво значение имат дефинициите, когато има и талантливи автори, които нищо не са завършили. Както едно време. Чиракували са при някой майстор. Не е имало никакви академии… Повече ме интересува доколко успявам да съм изразителен.

Писателят Александър Секулов, чиито книги обогатявате с ваши творби, макар поместени в умален мащаб, издаде ръкопис, озаглавен „Колекционерът на любовни изречения”. Имате ли усещането, че като художник сте колекционер на мигове, на изящни и почти уловими образи и спомени от… настоящето, които преследвате?

Основното занимание на човек, който се занимава с изкуство, е да усети дълбоко миговете, така да ги интерпретира, че те да стигнат до максимален брой хора. Сменям материалите, за да мога след време да върна към някои от тях с нов и свеж поглед. Умишлено бягам в различни посоки. От чистата пластика, от чистата живопис.

„Прекосяване на пейзаж” се казва една от картините в изложбата, която направихте последно в столичната галерия „Ракурси”. Друга – „Мъжът и тополовия пух”, трета – „Шкаф за облаци”. Звучи много поетично. В една статия ви наричат заедно със Секулов „професионални романтици”. Като „самотни играчи”, „ завършени егоцентрици”. Не се ли чувствате уязвим като такъв?

В професионален план не се чувствам уязвим. До голяма степен аз определям какво ще стане, какво не. В личният ми живот е по-различно. Не винаги държа всичко в свои ръце. А егоцентризма в изкуството помага, защото трябва да си вгледан в себе си толкова истински, когато твориш, че да го предадеш на останалите. Да изработиш универсален ключ, който да предадеш на хората. Колкото си по-добър в занаята, толкова ти е по-универсален ключа. Обичам заглавието “Шкаф за облаци”, да. За мен шкафът напомня за нещо старо. Място, в което се поставят лични вещи, които не използваме ежедневно. Работи, които не ни трябват всеки ден. Пазим ги дълго в шкафа, който е тайно и магично място.

Последната ви изложба в галерия “Ракурси” се казваше Curriculum Vitae, което преведено от латински означави „протичане на живота”. Идеята ви е за паралелните ни биографии – извън сухата информация къде и кога, какво сме работили. Вълнува ви съкровеното отвъд сивитата и препоръките евентуално от бившите до бъдещите работодатели. Но дали всеки е способен да изживее и осъзнае неповторимото, магичното, впит в баналността на злободневието?

Не всеки иска да го преживее духовното.То предполага по-голяма чувствителност, предполага и по-голяма отговорност към това, което правиш. Има хора с “духовни биографии”, които са с толкова силен отрицателен знак, че по-добре да не ги забелязваме…

Завършил сте дърворезба. Занимавал сте се със скулптура. Усетът за детайла, търпеливостта, с която постигате вашата образност – на дърворезбарството като занаят ли се дължат? 

По-скоро е усещането за отговорност към картината. Не мога някак си да я претупам. Само колкото да запълни стените…

За духовния стаж детайла ли е по-важен? 

Да… Но всичко е възможно, въпрос на усет е да нацелиш важните неща в живота. Да не се поддадеш на течението, на лесното, на хвалебствията. Човек трябва да се страхува много повече от успехите си , отколкото от неуспехите.

Доколко ви влияят наистина подхвърлени реплики, които сте чули „зад гърба” на картините си? Ласкаят ли ви оценките, или предпочитате да развълнувате искрено съвсем непублични, извън крясъка и суматохата на медиите, хора?

Стигам до широк спектър от хора… От високи критици до най-обикновени хора одобряват произведенията ми… Не мога да се оплача.

В работите ви се срещат повтарящи се образи – ключалки, котки (или сенки на котки), птици, зелени ябълки… Зрителят се понася като че по някакви въздушни течения, докато наблюдава приказките ви, странстванията ви. Заразявате като че ли с тайни всеки, който се взре в живописта ви?

Подсъзнанието обхваща магичното, нещата, които са извън логиката… Затова и картините ми са такива.

Умишлено ли използвате преобладаващи цветове?

Не знам какво за вас са преобладаващи цветове. Има моменти, в които откривам някои цветове. Кармин, например, това е бордо… В предишната си изложба “Астрономия на вишните”, която също беше в галерия “Ракурси”, го открих този цвят. Още не съм стигнал до сивото. Това е прекрасен цвят, но не съм стигнал до него…

Някои цитират откъси от любими книги. Възможно ли е творбите ви да се възприемат по същия начин – като цитати на изящното, на неподражаемото и изтичащото във времето?

Да. Картината е цитат. В този смисъл, че ти си концентрирал времето в нея. Опитвам картините да ми звучат по-скоро като дълги истории, да има пластове, подтекстове…

Доколкото знам пътувате от време на време с яхта. Пътешествията ли са вашето изкушение? Устоими ли са пейзажите, които прекосявате, докато сте по вода?

Най-прекрасното при яхтите е, че ти плуваш в пейзажа. Той не се повтаря никога. Животът става по-простичък, без условности.

Имате вид на човек, който рядко излиза от кожата си… Или по-скоро рядко излизате от хармоничността, която намирате в изкуството?

Опитвам се предварително да подредя нещата. Държа точно на тази хармоничност. Отбягвам хора, които търсят скандала, лесната слава.

Снимки – галерия “Ракурси”

Петър Петров

Петър Петров е роден през 1978 г. във Враца. Възпитаник на ПМГ "Акад. Иван Ценов", профил - физика. Завършва специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Учи публична реч в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". По професия журналист. Тв водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор на "Пин код: Лукчета" (2004), "Без упойка" (2013) и "Твърде лично" (2015).
Петър Петров

Latest posts by Петър Петров (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 7/2010 - Самотно дарителство

Отиди горе