Черно-бяла справедливост

в Брой 8/2016 - Правото на грешка/Общество

Красимира Василева завършва право в СУ „Св. Кл.Охридски” и магистърска програма „Право на ЕС”. Пак там придобива следдипломна квалификация „Фотография” във Факултета по журналистика и масови комуникации. Работи като юрист и паралелно с това се занимава с фотография – повече от 10 години печели множество престижни награди в България и чужбина – втора награда в национален фотоконкурс „Синьо лято”, София, (2005); втора награда от националния фотоконкурс „Усмивка”, София, (2006); Специална награда на „Piggy`s house“ от националния фотоконкурс „Детски настроения, радос­ти и пакости“, София, (2008); бронзов медал в категория „Монохромна фотография” в трети международен фотографски салон Варна (2009); първо място на Фотомания (2012); сребърен медал в категория „Портрет” на ежегодния конкурс на Фото Академика (2016); сребърен медал в категория „Портрет” на PRIX DE LA PHOTOGRAPHIE PARIS (2016) и др.

Последните й две награди тази година – първо място в категорията „Документални истории и фотоесета от България” на БГ ПРЕС ФОТО 2016, и специалната награда за хуманистична фотография, учредена на името на „Шаварш Артин” на БГ ПРЕС ФОТО 2016, са повод за срещата ни с нея. Изключително приятен събеседник е Красимира, в разговора ни се настанява пастелна мекота и доброта, характерна за хората, чийто корен се е „хванал“ в небето. Животът й като че ли се движи по две паралелни релси – на справедливостта и изкуството като средство за нейната защита, надграждаща несъвършения свят със съвършените си багри. Красимира Василева е от ония творци, които умеят да създават нова реалност.

„Завладяна от непринудения свят на децата, голяма част от нейното творчество е посветено именно на тях, както през призмата на социалната фотография, така и на арт фотографията. Все по-често обаче търси израз на житейската несправедливост, горчивина или някаква различност чрез това изкуство, защото вярва, че фотографията може да бъде не само източник на информация. Тя може да бъде способ за въздействие, който освен да повлиява персоналното отношение, притежава заряд да променя човешки съдби“. (Лина Алина)

Юристът и фотографът едновременно ли израстваха в теб или най-напред единият, после – другият?
Първо беше правото, макар че изкуст­вото винаги ме е притегляло по особен начин. Появата на децата ми разви една особена сензитивност, която ме провокира да търся израз на себе си на съвсем различна от професията ми плоскост. Горе-долу по това време започнах да се занимавам с фотография и с неправителствена дейност в областта на закрилата на децата.

Правото и фотографията – две страни на една и съща монета ли са или са различни монети?
Зависи. Безкрайно различни са, но си приличат по нещо – и двете могат да променят съдби, макар и по различен начин.

Арт фотография или социална фотография – коя „везна“ натежава повече?
Везните постоянно се менят. Може би защото аз самата съм зодия Везни. Има моменти в които надделява творческото начало, моменти, в които действителността спира да значи. Тогава съм вдъхновена повече от въображението и фантазията, търся символиката  в образите, така бягам от реалността. Но има и моменти, в които доминира желанието за социална справедливост. Тогава някаква или нечия история крещи да бъде разказана. Най-достоверният и обективен начин това да се случи е именно чрез визуализацията, през обектива.

Какво е Manu Propria?
Manu Propria е проект, осъществяван ежедневно под формата на онлайн книга и  имащ за цел да покаже многообразието на българското творчество в областта на литературата и визуалните изкуства. Съчетанието между тях става по един удивителен начин, така че думите да обогатят образа, а образа да засили тяхното въздействие. Автор и реализатор на проекта е Олесия Николова. В проекта бях представена съвместно с един талантлив български поет – Пламен Дилов и мисля, че се получи много добра колаборация.

Имаш два сребърни медала  в категорията „Портрет” – в България и в Париж. Знам, че обичаш да снимаш деца. Имаш ли обичай да режисираш снимките или в по-голямата си част те са спонтанни и улавяш мига?
Не се увличам по постановъчна фотография. Режисурата отнема спонтанността и от там рискува да отнеме и истинността на изображението.  Така се опорочава и изкривява мига. Но всичко зависи от целта и от това какво се стремим да пресъздадем, разбира се, че има режисирани снимки, които са шедьоври. Аз специално търся друг тип пресъздаване, почиващо на изначалната реалност. Това е въпрос на избор.

Кога разбираш, че фотопортретът се е получил?
Веднага. И това не е разбиране, а по-скоро чувство, усет.

Твоят герой от фотоесето, с което спечели последните две награди, Любчо, идва на бял свят при трагични обстоятелства, на 8 март 2002 година. Неговите родители излизат на разходка, 40 дни преди да се роди детенцето им. И както се разхождат по тротоара, кола с бясна скорост връхлита върху тях. Пияният шофьор изгубва контрол над волана. Малко преди майката да издъхне, лекарите успяват да спасят Любчо. Бащата остава в будна кома около 8 месеца след случката, след което умира. Мъничкото недоносено бебе Любчо не дава никакви признаци за живот. Но лекарите успяват да се преборят за живота му – битката продължава през всичките 14 години оттогава и сега също. Диагнозата е ДЦП, а неговите баба и дядо казват, че няма нещо по тялото му, което да не е било поправено…

Разкажи ни за Любчо и за твоята лична среща с него.
Историята на Любчо ме трогна дълбоко в мига, в който я прочетох. Дори не помня къде е било. Толкова много ме потресе това човешко нещастие, участта и страданието на това невинно детенце, че пожелах да се докосна до него. Разбира се, че това не би облекчило или направило живота му по-различен… Но бе порив от състрадание и болка. Мина време и по обикновена случайност попаднах на координати на неговата баба Саня. Така се свързах с тях. Той е слънчево и добро дете, безкрайно трудолюбиво и упорито. Телцето му е пострадало, но духът му е несломен.

От колко време снимаш живота на семейството? Серията снимки са 25, но всъщност най-вероятно са много повече.
Снимките са стотици. Безкрайно трудно ми бе да подбера само 25 кадъра. При подбора се постарах да пресъздам различни негови емоционални състояния – на болката, която изпитва, когато се бори да постигне нещо и му е трудно, радостта му, когато е сред деца, как учи или ходи на училище, празниците и т.н., изобщо състоянието му в различни моменти от неговия живот. Опитах се да покажа и посветеността на най-близките му хора, неговото семейство – баба и дядо.

Животът му прилича на сбъднало се чудо. Кое им дава сили да вървят напред и да приемат всяко ново предизвикателство?
Липсата на избор и огромната любов на баба и дядо. В Любчо те припознават неговата майка, тяхното погубено без време дете. Той е връзката им с нея и тяхна единствена утеха след загубата й.
За него, може би жаждата за живот, силния дух и не на последно място възпитанието, което му дават баба му и дядо му. Освен всичко останало, Любчо е и много уважително и добре възпитано дете.

Благодарение на твоето фотоесе, мнозина научиха за живота на семейството. Какъв беше общественият отзвук?
Много хора пожелаха да се свържат със семейството. Надявам се всички те да помогнат, кой с каквото може, защото цялото продължаващо лечение на Любчо се случва благодарение на финансовата подкрепа на непознати хора. Баба му и дядо му не работят, те се грижат ежеминутно за него и не разполагат с трудови доходи.

Твоите фотографии за Любчо ми въздействаха изключително емоционално и „ме хванаха за гърлото“. С много голяма сила усетих ценността на живота, който носим в телата си, и колко големи късметлии сме в края на краищата – бихме могли ние да бъдем на мястото на Любчо… Твоята награда е за хуманистична фотография – би ли дефинирала това понятие, което все по-често се употребява във фотографското пространство?
За мен хуманистичната фотография е средство, инструмент за търсене на решение на човешки или обществени проблеми чрез отразяване, даване на гласност или дори нещо повече. Вярвам, че изкуството е способно на много повече от естетическата наслада, която дава, то е носител и на заряд, който следва да бъде оползотворяван в името на доброто.

Имаш страхотна идея относно серията фотографии за Любчо – предпочитам да я разкажеш ти.
Организирам благотворителна изложба на която да бъде показана историята на Любчо, с намерение за събиране на средства в подкрепа на неговото лечение. Желанието ми е тази изложба да бъде част от обществена дискусия по два съпътстващи ни проблема – на децата с увреждания и децата, жертви на пътя. Защото Любчо е заложник и на двата проблема, поради което по своему се явява олицетворение, събирателен образ на всички тези деца.

 

 

 

Повече от творбите на Красимира Василева, можете да видите тук:
https://www.facebook.com/KrassimiraVassilevaPhotogr…/about/…
https://www.instagram.com/krea_theo/

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*