Черните перли на госпъл музиката

в Брой 4/2014 - Хлябът на живота/Култура

Пея Божии песни, защото ме правят свободна. Дават ми надежда…
Махалия Джаксън

Повече от двеста години Кралската африканска компания на Британия държи монопола върху търговията с роби в колониите – от бреговете на Гвинейския залив хиляди африкански роби се отвеждат с кораби през Атлантика в Америка, където отглеждат памук, кафе, какао, тютюн, индиго, захар. Продуктите се превозват в Англия и Европа, а изтъканият като платно памук се търгува в Африка срещу нови роби. В резултат на тази „триъгълна търговия” са транспортирани около 3,5 милиона чернокожи от Африка в Америка до отмяната на робството през 1807 г. Тежките и нехигиенични условия на корабите и оскъдната храна водят до високата смъртност на робите – умира един от всеки седем. Почти всички африканци, които пристигат в САЩ в продължение на две столетия, са роби.

Робството е сериозно предизвикателство за църквата, чиито проповядвани идеи по никакъв начин не могат да се примирят с „триъгълната търговия”.  Църквата се опитва да приобщи чернокожите африканци и насърчава посещението им на служби, след които робите остават да пеят и танцуват и тези часове са едни от малкото отдушници за нерадостния им живот. Песните им са т.нар. „corn ditties”, предшественици на спиричуълите, в които изразяват почитта си към Бога, стремежа към рая или разказват за тежкия ежедневен труд. След средата на 19 в. чернокожите в Америка успяват да си извоюват известни свободи и някои от тях тръгват на училище. Белите учители сформират с чернокожите ученици хорове, които пеят спиричуъли, предимно акапелни песни, а ритъма отмерват като пляскат с ръце – хората са толкова бедни, че дори не разполагат с музикални инструменти. Много популярни са квартетите в края на 19. и началото на 20. в., които са самото сърце на традиционната черна госпъл музика.

Типични за тези песни са повторението на фрази и форматът „call and response” – традиционни елементи на африканската музика, които по-късно ще прелеят в госпъл песните. Един музикант изрича първата фраза, другият (другите) отговарят или коментират, така, както се случва в човешкото общуване. Този формат в пустинята Сахара в Африка се използва не само в музиката, а е модел на демократично участие в обществени прояви, в обсъждането на гражданските дела, в религиозните ритуали – традиция, която робите носят със себе си в Новия свят и предават на поколенията дори в детските рими.

Огромната маса африкански роби в Америка, приели християнството, комбинират своята култура със западната и запяват в църквата религиозни химни, с които благодарят и се покланят на Бога. Протестантските евангелски песни и спиричуъ­лите са основен източник на традиционната черна госпъл песен, която става особено популярна в началото на 20 в., излиза от църквите и влиза в концертните зали, звукозаписните студиа и музикалната индустрия. Пътуващите проповедници насърчават членовете на църквите да свидетелстват за своята вяра и отдаденост на Бога, като пеят спонтанно, пляскат с ръце и танцуват. В песните започват да се включват музикални инструменти, от симбиозата се появяват нови музикални стилове. От музикалната традиция в област­та на Апалачите се ражда Bluegrass Gospel Music, в южните щати на САЩ съществува друга музикална традиция – Southern Gospel Music, която и днес е много популярна.

Един от първите автори на християнски химни е Чарлз Тиндли (1851-1933), който се счита за „бащата на госпъл музиката”. Като син на роб, Чарлз няма право да ходи на училище. Затова започва сам да се обучава в четене и писане, научава иврит и гръцки в синагогата във Филаделфия и завършва задочен курс в Богословския факултет на Бостънския университет. За около 15 години е пътуващ проповедник, а през 1902 г. става пастор във филаделфийската методистка църква, която по това време наброява 12 500  членове. Започва да пише християнски химни, а неговата песен „I’ll Overcome Some Day” става основа на химна на американското движение за граждански права през 60-те години на 20. век, който носи заглавие „We Shall Overcome”. Вече цяло столетие неговите песни се пеят от християните във всички деноминации.

На един национален баптистки конгрес пастор Тиндли среща известния американски блус композитор и пианист Томас Дорси (1899-1993), който е изключително повлиян от християнското благовестие на свещеника и от този миг започва да пише песни с религиозно съдържание. През 1921 г. е публикуван първият сборник с песни в стил Negro sacred music, които Дорси нарича за пръв път „госпъл” песни. Консервативните вярващи буквално заклеймяват смесицата от блус, джаз и свещените библейски текстове на Дорси като „музика на дявола”, но само след няколко години стилът му придобива огромна популярност – записът на неговата песен „Peace In The Valley” (1937) в изпълнение на Махалия Джаксън, се продава в един милион копия.

Съпругата на Дорси умира при раждане, на следващия ден загубва и детето си. В скръбта си той написва може би най-популярната от всички хиляда негови авторски госпъл песни „Take My Hand, Precious Lord”. Това е любимата песен на Мартин Лутер Кинг и по негово желание Махалия Джаксън изпълнява песента по време на митинга в нощта преди убийството му. Песента влиза в репертоара на стотици изпълнители от цял свят като Елвис Пресли, Арета Франклин, Клара Уорд, Дороти Норууд и много други.

Заедно със Сали Мартин (1895-1988) – друга емблематична фигура в традиционната черна госпъл музика, Дорси основава през 1932 г. The National Convention of Gospel Choirs and Choruses за популяризиране на госпъл музиката. Дорси формира женско трио, което да изпълнява неговите песни в църквите на Юга и Средния Запад, и не без колебания включва в него Сали, която не може да чете ноти. Но тя демонстрира организаторски, финансов и мениджърски талант, необходим за ръководене на сдружението. По-късно, заедно с госпъл композитора Кенет Морис (1917-1988), тя формира издателската компания Martin и Morris Music, Inc, една от най-мощните в Съединените щати, която публикува серия от госпъл стандарти. Събирането на песни и издаването им с ноти е изключително трудоемка работа. Веднъж при едно пътуване с влака, Кенет чува песен, която пазачът на малка жп гара изпълнява на перона. Кенет слиза на следващата гара, връща се и записва песента от пазача, а после с малки корекции я публикува. Известно е, че в средата на 40-те години на 20 в. продажбите на госпъл музика достигат суми, записани с 6 цифри.

Сали сформира формация Sallie Martin Singers, която се включва активно в движението за граждански права. Една нигерийска правителствена сграда е кръстена на нейно име в знак на признателност за нейната подкрепа на нигерийската здравна програма. Една от най-известните песни в изпълнение на Сали Мартин, е „God Put A Rainbow In The Sky”.

Друга „черна перла” от плеядата госпъл творци и изпълнители е Розета Тари (1915-1973), която сама пише текстовете и музиката на песните и ги изпълнява с уникалния си китарен стил на свирене. Тя остава в историята като „кръстницата на Rock’N’Roll” и една от първите дами, която свири на електрическа китара още през 40-те години на 20 век.

Родителите на Розета – Уил Аткинс и Кейти Бел Нубин са берачи на памук в Котън Плант, щата Арканзас. И двамата се славят като надарени певци, а Кейти свири на мандолина. С нейна подкрепа четиригодишното момиченце започва да свири на китара и да пее в църквата на чернокожите, където се насърчава ритмичността и танца в хвалението, както и проповядването от жени. „Малката Розета” става известна като детето-чудо и на 6-годишна възраст придружава майка си като редовен изпълнител в пътуващата евангелска трупа, която обикаля църквите в цяла Южна Америка и изнася своите „хибридни” представления – проповеди, съпроводени с концерти. В средата на 20-те години трупата се установява в Чикаго и се присъединява към църквата COGIC, а Розета и майка й не прекъсват пътуванията си в цялата страна. Това е време, в което не се гледа с добро око на женската активност, особено що се отнася до чернокожи, и още по-малко за жени, които свирят на китара.

През 1938 г., на 23-годишна възраст Розета записва първите си песни в студиото на Decca Records, в съпровод на джаз оркестър „Lucky”.  За една нощ песните й стават мигновени хитове и имат изключителен търговски успех. Една от тях е „This Train”. Текстовете са базирани на Евангелието, но музиката звучи като светската и това шокира вярващите. Следват необичайни до този момент концерти в Cotton Club, Харлем, в Карнеги Хол и в нощни клубове, заедно с блус, джаз музиканти и танцьори, поради което Розета често изпада в немилост от по-консервативно настроените християни. Светската публика обаче обича тези песни, които имат остроумни текстове, обича и самата Розета, която буди удивление с китарната си виртуозност и уникалния си глас.

По време на Втората световна война тя продължава да записва песни за войските в чужбина. Песента й „Strange Things Happening Every Day”, чийто запис е осъществен през 1944 г., е определен от някои като „първия рокендрол запис”. Песента отразява загрижеността й по отношение политиката на сегрегация, която продължава да разделя хората по расов признак в целия свят.

След войната записва песента „Up Above My Head, I Hear Music In The Air” заедно с Мери Найт в традиционния „call and response” стил. Популярността й е толкова голяма, че на сватбата си с мениджъра Ръсел Морисън през 1951 г. събира 25 000 души на стадиона Griffith във Вашингтон, където събитието е отбелязано с грандиозен концерт.

През 1964 г. Розета Тари предприема турне в Европа като част от групата Тhe Blues and Gospel Caravan. Благодарение на телевизия Гранада, концертът им в един дъждовен ден на една изоставена жп гара близо до Манчестър става изключително популярен. Тогава звучи хитовата песен „Didn‘t It Rain, Children”, която черната перла на госпъл музиката изпълнява с любимата си бяла електрическа китара.

Огромно е влиянието на Розета върху емблематични фигури в световната поп музика като Литъл Ричард, Джони Кеш, Елвис Пресли и Джери Лий Луис. Малко след Втората световна война тя чува малкия Литъл Ричард да пее преди неин концерт, след което го кани на сцената да изпеят заедно една песен, като дори му плаща за изпълнението. Тази случка го вдъхновява да стане изпълнител. Арета Франклин и Исаак Хейс се учат от нея в първите години на творческата си кариера.

Махалия Джаксън

Махалия Джаксън (1911-1972) от малка започва да пее в баптистката църква в Ню Орлиънс, Луизиана. Тя е единственото чернокожо дете в бедняшкия квартал, населен с  бели хора, поради което няма право да ходи на училище. Затова започва да се самообучава вкъщи. Жилището им се състои от 3 стаи, в които живеят тринадесет души и едно куче. Майка й Чарити Клак работи като камериерка и перачка, а баща й Джон Джаксън е докер и бръснар, по-късно става пастор в местната баптистка църква. Леля Махала Кларк-Пол, на която е кръстено момичето, е безспорният лидер в къщата и всички се обръщат към нея с „Aunt Duke“.

Малката Махала още при раждането си страда от болест, която изкривява нозете й. Лекарите предлагат да счупят крайниците й и да я оперират, но близките й се противопоставят. Това не пречи на малката Хали да танцува за бялата жена в къщата, където майка й е наета като камериерка. Животът им се променя коренно, когато Махала остава сираче на 5-годишна възраст. Задълженията за почистването на къщата се прехвърлят върху малкото момиче. Леля Дък инспектира работата й, използвайки метода на „бялата ръкавица”, и ако властната жена не хареса как се почиства къщата, момичето е пребивано от бой. Децата поемат домакинската работа и в собствената си къща.

Хали обича да пее, но рядко пее в дома си. Църквата е мястото, където тя пее най-много. Другата й леля Бел казва един ден пред всички, че Хали ще пее пред кралски особи като порасне. Това действително се случва – Махалия Джаксън става световно известна госпъл певица и на всяко Рождество Христово тя пее пред президенти, политици, в концертни зали и църкви, пълни с хиляди хора. Изпълнението й на „Тиха нощ, свята нощ” е познато на всички континенти, църквите и концертните зали избухват в аплодисменти, но в същото време не й е позволено да си купи къща в съседство с бели хора и през целия си живот населява квартали на чернокожи.

В разгара на „великото преселение“, Махала се премества в Чикаго. Тогава е на 16 години. Тя посещава местната църква и изпява „Hand Me Down My Silver Trumpet, Gabriel”, след което е поканена да се присъедини към Greater Salem Baptist Church Choir. Започва турне с една от най-ранните госпъл групи Johnson Gospel Singers, а през 1929 г. среща Томас А. Дорси, който й дава редица музикални съвети. Срещата става начало на дългогодишно сътрудничество между двамата, като Махала изпълнява песните му в църковната програма и в организираните турнета. Песента на Дорси „Take My Hand , Precious Lord“ се превръща в нейна песен-сигнатура. По това време се случва нещастие в рода й – в расовите размирици през 30-те години на 20 в. нейните предци са изгорени живи в църквата от ку-клус-клан.
През 1931 г., по времето на записа на песента „You Better Run, Run, Run“, Махала добавя „i“ в името си и на всички лейбъли на плочи оттук нататък тя ще бъде записана като Махалия Джаксън. Звукозаписната компания Decca записва песните „God‘s Gonna Separate The Wheat From The Tares”, „My Lord“, „Keep Me Everyday“ and „God Shall Wipe All Tears Away“, които обаче не носят печалба и компанията не проявява повече интерес към Махалия Джаксън.

На 25 годишна възраст тя сключва брак. Мъжът й оказва върху нея натиск да започне светска кариера. Предлага й дори пари, но Махалия твърдо отказва – през целия си живот тя остава безкомпромисна по отношение на репертоара си. „Блусът е песента на отчаянието, а госпълът е песента на надеждата“ – казва неведнъж тя. Съпругът й се пристрастява към хазарта и залагането при състезания с коне, поради което пет години по-късно двамата се разделят.

През 1948 г. Махалия Джаксън записва песента на William Herbert Brewster „Move On Up a Little Higher”, която става толкова популярна, че са продадени 8 милиона копия, като това количество дори не е достатъчно, за да отговори на търсенето. През 1998 г. песента е удостоена с наградата Грами. Махалия получава покани за концерти от цяла Америка и Европа. От традиционния съпровод с пиано и орган, песните й са преаранжирани за съпровод с оркестър.
През 1949 г. друга една нейна песен става изключително популярна: „Let the Power of the Holy Ghost Fall on Me”, удостоена с наградата на Френската академия  Grand Prix du Disque, а когато Махалия Джаксън пее „Silent Night, Holy Night” по националното радио на Дания, получава поръчка от 20 000 датчани, които искат да притежават плочата. Други песни, които изпълнява по това време, са „He Knows My Heart”, „Amazing Grace”, „I Can Put My Trust in Jesus”, „Walk with Me” и много други. Критиката я приветства като „най-добрата госпъл певица в света”, а в Париж я наричат „Ангел на мира”. Когато Махалия Джаксън записва „The Power and the Glory with Faith”, музикантите от оркестъра извиват лъковете си надолу в знак на почит към нея.

Махалия Джаксън е известна с активото си участие в Движението за граждански права. Тя често придружава Мартин Лутер Кинг в пътуванията му през дълбоко сегрегирания Юг и участва в събранията и митингите като изразява надеждата си, че чрез музиката може „да събори омразата и страха, които разделят белите и черните хора в страната”. Махалия Джаксън цял живот изпитва върху себе си тази омраза. Когато опитва да си купи къща в Чикаго, белите собственици и агенти на недвижими имоти отказват да й съдействат. Все пак тя намира къща, но съседите се противопоставят. Стига се дотам, че стрелят по прозорците на къщата й и Махалия е принудена да се свърже с полицията за защита.

През 1961 г. Кралицата на госпъла пее на бала по случай встъпването в длъжност на новия американски президент Джон Кенеди. Британската телевизия проявява интерес към нея и излъчва серия телевизионни късометражни филми за живота й. Във Вашингтон през март 1963 г. тя пее пред 250 000 души по време на митинга, организиран от Мартин Лутер Кинг, който изнася там прословутата си реч „Имам една мечта“. Махалия Джаксън е любимата му певица и на погребението му тя изпява „Take My Hand, Precious Lord“ (1968). Две години по-късно пее за либерийския президент Уилям Тъбман.

Последният й албум е „What The World Needs Now” (1969). На следващата година Махалия Джаксън и Луис Армстронг изпълняват заедно „Just a Closer Walk with Thee“ и  „When the Saints Go Marching In”. Тя приключва кариерата си през 1971 г. с концерт в Германия, след което създава стипендия – Mahalia Jackson Scholarship Foundation за образованието на бедни млади хора. Получава наградата Silver Dove за усилията й в подпомагане на международното разбирателство. До края на дните си остава в Чикаго, където отваря козметичен салон и цветарски магазин, като същевременно инвестира в недвижими имоти.

Когато умира през 1972 г., два американски града й отдават почит – Чикаго и Ню Орлиънс. Пред баптистката църква в Чикаго, където е положено тялото й, се събират около 50 000 човека, за да се сбогуват с Кралицата на госпъл музиката. Звучи „Precious Lord , Take My Hand”. На погребението присъства и Арета Франклин.

Арета Франклин е родена през 1942 г. в Мемфис, Тенеси. Баща й, Кларънс Франклин, познат с прякора „CL“, е странстващ проповедник, а майка й Барбара Сигърс е талантлива пианистка и вокалистка. Преди да навърши 5 години, семейството се премества в Детройт, Мичиган, където CL основава баптистката църква New Bethel. В нея малката Арета пее госпъл песни още като дете и се на­учава да свири на пиано по слух.

Проповедите на баща й са толкова емоционални, че хората от цялата страна започват да го канят да служи в различни църкви и го наричат „човека с глас за един милион долара”. В дома му често гостуват знаменитости, включително и Мартин Лутър Кинг, един от водачите на Афроамериканското движение за граждански права.

Барбара умира малко преди Арета да навърши 10 години. Няколко жени, между които баба Рейчъл и Махалия Джаксън, помагат в отглеждането на децата в дома на Франклин. Арета започва да пее соло в църквата на баща си Ню Ветил, където дебютира с химна „Jesus, Be a Fence Around Me”. Тя тръгва с него на път и неговата „госпъл каравана” към различни църкви в цялата страна, където той е поканен да проповядва. CL поема менажирането на нейната музикална кариера и º помага да издаде своя първи албум „Songs of Faith” (1956), когато Арета е само на 14 години. В албума влизат песните „Never Grow Old” и „Precious Lord, Take My Hand”, които се излъчват по госпъл радиото в САЩ. Франклин понякога пътува със Сам Кук и The Soul Stirrers, американска група за госпъл музика, чиято кариера обхваща повече от 80 години. Няколко години по-късно Арета споделя с баща си решението да започне светска музикална кариера и да последва Сам Кук.

До издаването на първия си албум Арета вече е майка на двама синове, чиито бащи не са идентифицирани. За момчетата се грижи тяхната баба Рейчъл и сестра й Ерма, докато Арета преследва музикалната си кариера. По-късно тя става майка на още две момчета. Третият й син Теди Ричардс е професионален музикант и често свири в групата на майка си. През 1979 г. тя се завръща в Детройт, за да поеме грижите за баща си, който е прострелян два пъти от упор в дома му.

През януари 1961 г. Columbia издава дебютния албум на Арета Франклин: „Aretha: With The Ray Bryant Combo” с песни в различни жанрове – стандарти, вокален джаз, ритъм и блус, doo-wop. Първият й световен хит става „Rock-a-Bye” и Арета Франклин е обявена за „new-star female vocalist”. За нея казват, че гласът й е „не като на дете, а по-скоро като на Йерофант”, т.е. като на човек, който е призван да покаже святото. През тези години носи афропрически и облекло, характерно за Африка, и екстравагантни рокли, обгърната в кожи на норка или в пера.

Следват нови албуми и записи на песни, които заемат челни места в класациите. През 1968 г. спечелва първите две от нейните общо 18 награди Грами в категориите дебют и най-добро женско вокално изпълнение в ритъм енд блус. Два месеца преди смърт­та си, Мартин Лутер Кинг й дава наградата на Southern Christian Leadership Conference (SCLC) – организация за защита на гражданските права на афро-американското население в САЩ. Нейният госпъл албум „Amazing Grace” е продаден в повече от 2 милиона копия.

Арета Франклин е кръстница на Уитни Хюстън, която се обръща към нея като „Auntie Ree”. Уитни също започва да пее в госпъл хор към църквата в Нюарк, Ню Джърси, и на 11 годишна възраст вече изпълнява соловите партии. Смъртта й през 2012 г. настъпва в резултат на злоупотреба с наркотици и шокира световната евангелска общност. Арета не присъства на нейното погребение, което продължава три часа с участието на църковен хор.

Арета Франклин има участия и в киното. Записва саундтрака на филма „Sparkle”, а в музикалната комедия „The Blues Brothers” играе роля на сервитьорка. През 1987 г. записва третия си госпъл албум „One Lord, One Faith, One Baptism”, записан в църквата на баща й Ню Ветил. Междувременно издава още много светски албуми и получава още награди Грами. През 2007 г. издава „Jewels in the Crown: All-Star Duets with the Queen”, две години по-късно коледния албум „This Christmas”. По време на церемонията по встъпване в длъжност на американския президент Барак Обама (2009), Арета Франклин изпълнява „My Country‚Tis of Thee”, с обичайната си църковна шапка. Тя приема и почетна степен от Йейлския университет.

Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*