Църквата и творчеството в съвременната култура

в Брой 4/2017 - Творчеството: от Бога или от дявола/Думи за прочит/Култура/Християнство

Съз­да­ва­не­то на „но­ва­та ре­ал­ност”

Спо­ред ед­но раз­п­рос­т­ра­не­но мне­ние, Цър­к­ва­та и твор­чес­т­во­то се на­ми­рат в неп­ри­ми­ри­мо про­ти­во­ре­чие, по­не­же цър­ков­ни­ят жи­вот е дог­ма­ти­чен и ка­но­ни­чен, то­ест спо­ред то­ва мне­ние – нес­во­бо­ден и рег­ла­мен­ти­ран, до­ка­то твор­чес­т­во­то е не­въз­мож­но без сво­бо­да­та на тво­ре­ца от как­ви­то и да е фор­мал­ни за­дъл­же­ния: кул­ту­ра­та жи­вее чрез пос­то­ян­но­то об­но­вя­ва­не на сво­и­те ка­но­ни, чрез бор­ба с ав­то­ма­тиз­ма, чрез твор­чес­ко от­тлас­к­ва­не от го­то­ви­те фор­ми и твор­чес­ка про­мя­на на тра­ди­ци­я­та.

На­ис­ти­на кул­тур­но­то дейс­т­вие се из­ра­зя­ва съ­що и в бор­ба с опош­ли­ли­те се умър­т­ве­ни фор­ми, с щам­пи­те и кли­ше­та­та, с ду­ми­те, ко­и­то твър­де чес­то са би­ли нап­раз­но про­из­на­ся­ни и са за­гу­би­ли пър­во­на­чал­ния си сми­съл. За­що­то кул­ту­ра­та има не­пос­ред­с­т­ве­но от­но­ше­ние към про­ме­ня­ща­та се чо­веш­ка мен­тал­ност, към оп­ре­де­лен тип са­мо­съз­на­ние на об­щес­т­во­то в ед­на или дру­га епо­ха. Са­мо че кул­тур­но­то дейс­т­вие не е все­поз­во­ле­ност – тук дейс­т­ва (ка­то твор­чес­ки усет, ка­то вкус, ка­то чув­с­т­во за стил) ед­но убеж­де­ние, ко­е­то е твър­де сход­но с ка­за­но­то от Апос­тол Па­вел: Всич­ко ми е поз­во­ле­но, ала не всич­ко е по­лез­но; всич­ко ми е поз­во­ле­но, но ня­ма да бъ­да аз об­ла­дан от не­що (1 Кор. 6:12). Са­мо то­зи, кой­то гле­да кул­ту­ра­та от­вън и ня­ма опит от кул­тур­но­то дейс­т­вие, мо­же да смя­та, че тво­ре­цът, кой­то при­те­жа­ва вът­реш­на сво­бо­да, не тряб­ва да има ни­как­ви та­бу­та. Нап­ро­тив, кол­ко­то по-на­да­рен е тво­ре­цът, тол­ко­ва по­ве­че вът­реш­ни заб­ра­ни има той и тол­ко­ва по-те­сен е пъ­тят, по кой­то се на­соч­ва не­го­ва­та твор­чес­ка енер­гия.

Оба­че про­ти­во­ре­чи­е­то или ан­та­го­низ­мът меж­ду Цър­к­ва­та и кул­ту­ра­та е по­ве­че из­мис­лен, от­кол­ко­то ре­а­лен. Цър­ков­ни­те дог­ми и ка­но­ни, съ­що как­то и об­щи­ят кон­сер­ва­ти­зъм на цър­ков­ния жи­вот, съв­сем не са ана­ло­гич­ни на ня­ка­къв „Art poetique” или на „Ма­ни­фес­та на нем­с­ки­те ро­ман­ти­ци”. То­ва не е не­що, ко­е­то е нат­ра­пе­но на Цър­к­ва­та от­вън: то­ва е то­зи гръб­нак, без кой­то тя би се из­ро­ди­ла в „съб­ра­ние на вяр­ва­щи­те” или в клуб за ре­ли­ги­оз­ни ин­те­ре­си.

Олеся Николаева и прот. Владимир Витилянский, сн. Михаил Моисеев

Лъж­ли­во е и твър­де­ни­е­то, че дог­ма­ти­те ско­ва­ва­ли чо­веш­кия дух: нап­ро­тив, ду­хът на чо­ве­ка е приз­ван да из­рас­не до ви­со­та­та на дог­ма­та и да съз­ре не­го­ва­та кра­со­та, и за то­ва из­рас­т­ва­не гра­ни­ци ня­ма. Дог­ма­тът е не­пок­ла­тим и е ви­на­ги съв­ре­ме­нен. Дог­ма­тът е ме­та­фи­зи­чен и е ви­на­ги ак­ту­а­лен, до­ка­то ме­то­ди­ки­те за из­кус­т­во и ма­ни­фес­ти­те се по­я­вя­ват точ­но за­ра­ди то­ва да бъ­дат пре­о­до­ля­ва­ни и точ­но то­га­ва, ко­га­то за­поч­ват да пре­съх­ват из­во­ри­те на твор­чес­т­во­то: по пра­ви­ло, точ­но по „ме­то­ди­ки” тво­рят наследниците. При то­ва „ме­то­ди­ки­те” се сме­нят, а наслед­ниците ос­та­ват. Но ка­но­нът на из­кус­т­во­то е не­що съв­сем раз­лич­но: той не се раж­да в гла­ва­та по де­дук­ти­вен на­чин, а се про­я­вя­ва в ху­до­жес­т­ве­но­то про­из­ве­де­ние ка­то съ­вър­ше­на фор­ма и сам учас­т­ва във фор­ми­ра­не­то на тра­ди­ци­я­та.

Све­ще­ник Па­вел Фло­рен­с­ки е пи­сал, че ка­но­нът ни­ко­га не е бил преч­ка за ху­до­жес­т­ве­но­то твор­чес­т­во, че труд­ни­те ка­но­нич­ни фор­ми ви­на­ги са би­ли он­зи „про­бен ка­мък”, в кой­то са се „пре­чуп­ва­ли ни­що­жес­т­ва­та” и „са се изос­т­ря­ли ве­ли­ки­те да­ро­ва­ния”. „Из­ди­гай­ки на она­зи ви­со­та, ко­я­то чо­ве­чес­т­во­то е дос­тиг­на­ло, ка­но­нич­на­та фор­ма ос­во­бож­да­ва твор­чес­ка­та енер­гия на тво­ре­ца за но­ви пос­ти­же­ния, за твор­чес­ки по­лет… изис­к­ва­ни­я­та на ка­но­нич­на­та фор­ма са ос­во­бож­да­ва­не, а не ог­ра­ни­ча­ва­не.”[1]

Твор­чес­ка­та за­да­ча на ху­дож­ни­ка е да пос­тиг­не сми­съ­ла и дъл­бо­чи­на­та на ка­но­на (на тра­ди­ци­я­та): в то­ва се със­тои не­го­ва­та връз­ка с ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то, а за­то­ва – и с ис­ти­на­та и с ре­ал­ност­та. Тво­рец, кой­то смя­та, че ка­но­нът мо­же да за­сег­не не­го­ва­та твор­чес­ка ори­ги­нал­ност и за­то­ва, пре­ди още да го е ус­во­ил, се опит­ва да го уни­що­жи, из­па­да всъщ­ност в пъл­на за­ви­си­мост от сво­я­та раз­ру­ши­тел­на за­да­ча и за­поч­ва да па­ра­зи­ти­ра вър­ху ос­та­тъ­ци­те от чуж­ди фор­ми, под­ме­няй­ки твор­чес­т­во­то с дес­т­рук­ти­вен дис­курс.

И все пак ка­но­ни­те на из­кус­т­во­то, за раз­ли­ка от цър­ков­ни­те, ко­и­то си ос­та­ват не­пок­ла­ти­ми и не­из­мен­ни, ис­то­ри­чес­ки се сме­нят един от друг, та­ка кла­си­цис­тич­ни­ят ка­нон е сме­нен от ре­а­лис­тич­ния или от ро­ман­ти­чес­кия, раж­да­щи­ят се от тех­ни­те нед­ра мо­дер­ни­зъм с те­че­ние на вре­ме­то сам се прев­ръ­ща в тра­ди­ция и ста­ва кла­си­ка, как­то то­ва се е слу­чи­ло с твор­чес­т­во­то на Алек­сан­дър Блок и Ан­на Ах­ма­то­ва, Бо­рис Пас­тер­нак и Ан­д­рей Пла­то­нов.

Въп­ро­сът е в то­ва, че Цър­к­ва­та и кул­ту­ра­та се от­на­сят към раз­лич­ни ас­пек­ти от чо­веш­ко­то би­тие: Цър­к­ва­та, ма­кар и да пре­би­ва­ва в све­та, не му при­над­ле­жи, до­ка­то кул­ту­ра­та при­над­ле­жи на све­та и ис­то­ри­я­та, за­ед­но с ко­и­то и ще за­ги­не: зе­мя­та и всич­ки не­ща по нея ще из­го­рят… (2 Петр. 3:10). Ма­кар че, как­то е ка­за­но, жи­то­то ще при­бе­рат в жит­ни­ца­та.

И въп­ре­ки то­ва, и в Цър­к­ва­та, и в хрис­ти­ян­с­ка­та кул­ту­ра про­ти­ча про­цес, схо­ден на бо­го­по­доб­но­то чо­веш­ко твор­чес­т­во, цел­та на ко­е­то е съз­да­ва­не на „но­ва ре­ал­ност”, най-ве­че в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та ду­ша; очак­ва­не на но­во не­бе и но­ва зе­мя, на Цар­с­т­во­то Бо­жие, пре­об­ра­зя­ва­не на са­мия се­бе си и на све­та.

 Твор­чес­т­во­то ка­то под­виг на вя­ра­та

Пуш­кин е ка­зал: „Цел­та на по­е­зи­я­та е са­ма­та по­е­зия… Цел­та на из­кус­т­во­то е иде­а­лът, а не нра­во­у­че­ни­е­то.” Иде­а­лът е то­ва, ко­е­то го ня­ма в све­та, но ко­е­то съ­щес­т­ву­ва в ед­на иде­ал­на ре­ал­ност; он­то­ло­ги­чес­ки об­ра­зец, на кой­то мо­же да съ­от­вет­с­т­ва един­ст­ве­но пре­об­ра­зе­на­та ре­ал­ност. За­то­ва осо­бе­но ак­ту­а­лен в твор­чес­т­во­то е проб­ле­мът за вя­ра­та. Вя­ра­та ви­на­ги се на­ми­ра в про­ти­во­ре­чие с да­де­нос­ти­те на то­зи свят, с не­го­ва­та оче­вид­ност, най-нак­рая, с чо­веш­ко­то ratio, ко­е­то се ос­но­ва­ва вър­ху те­зи оче­вид­нос­ти и се при­дър­жа към тях док­рай. Свет­с­ко­то „зна­ние” – до­во­ди­те на опи­та, кой­то е свик­нал да се ори­ен­ти­ра сред при­чин­но-след­стве­ни­те връз­ки на пад­на­лия свят и да апе­ли­ра към тях­на­та ло­ги­ка – се съп­ро­тив­ля­ва на стре­ме­жа на вя­ра­та и се опит­ва да я раз­ло­жи ра­ци­о­на­лис­тич­но.

В твор­чес­т­во от та­къв род пре­ко­мер­на­та реф­лек­сия мо­же да се пре­вър­не в преч­ка, ко­я­то уби­ва не­пос­ред­с­т­ве­ния по­рив към иде­а­ла, то­ест към Кра­со­та­та и Ис­ти­на­та. Съ­що­то мо­же да сто­ри и про­фе­си­о­нал­ни­ят на­вик, на­ла­гащ се и из­п­ре­вар­ващ със сво­е­то зна­ние по въп­ро­са как точ­но то­ва тряб­ва да бъ­де нап­ра­ве­но, по от­но­ше­ние на твор­чес­ка­та въз­мож­ност на оно­ва бла­же­но нез­на­ние и „хо­де­не по во­да­та”, ко­и­то са дос­тъп­ни са­мо за вя­ра­та.

В чо­веш­ко­то би­тие съ­щес­т­ве­но пре­пят­с­т­вие по пъ­тя към бла­го­да­тен жи­вот, кой­то се да­ва „спо­ред вя­ра­та” пред­с­тав­ля­ва зна­ни­е­то на за­дъл­жи­тел­ни­те за­ко­ни на при­ро­да­та, на све­та, на чо­веш­ки­те от­но­ше­ния, на со­ци­ал­ни­те „раз­п­ре­де­ле­ния” и т. н., с ко­и­то чо­век е оп­ле­тен ка­то с па­я­жи­на. „Чо­век, кой­то се съм­ня­ва, че Бог е не­гов по­мощ­ник в доб­ро­то де­ло, се бои от сян­ка­та си и по вре­ме на охол­с­т­во и изо­би­лия се мъ­чи от глад, а при за­о­би­ка­ля­ща го ти­ши­на се из­пъл­ва с бу­ря” – пи­ше пре­по­доб­ни­ят Иса­ак Си­рин (VI в.).[2]

Раз­миш­ля­вай­ки за твор­чес­т­во­то, не мо­жем да не стиг­нем до ми­съл­та, че то е срод­но на вя­ра­та, ко­я­то, спо­ред ду­ми­те на апос­тол Па­вел, е жи­ва пред­с­та­ва на оно­ва, за ко­е­то се на­дя­ва­ме, и раз­к­ри­ва­не на оно­ва, що се не виж­да (Евр. 11:1). По сво­я­та мис­тич­на съ­щи­на твор­чес­т­во­то има съ­що та­ка­ва за­да­ча и тър­си в иде­ал­на­та ре­ал­ност оне­зи ве­щи, ко­и­то е приз­ва­но да въп­лъ­ти. И тук то се сре­ща с ем­пи­рич­но­то, то­ест не­ду­хов­но­то, зна­ние ка­то със свой про­тив­ник. За­що­то твор­чес­т­во­то ос­во­бож­да­ва ми­съл­та от око­ви­те на де­тер­ми­ни­ра­ния свят, за кой­то та­ка се е вкоп­чи­ло то­ва зна­ние, кой­то е гра­ни­ца на при­ро­да­та и кой­то тряб­ва да бъ­де пре­о­до­лян в твор­чес­кия под­виг. Пре­по­доб­ни­ят Иса­ак Си­рин пи­ше: „Зна­ни­е­то е про­ти­во­по­лож­но на вя­ра­та. Във всич­ко (във всич­ки свои действия), ко­е­то се от­на­ся до нея, вя­ра­та е на­ру­ша­ва­не на за­ко­ни­те на зна­ни­е­то (не­ду­хов­но­то).”[3] … „Зна­ни­е­то е гра­ни­ца на ес­тес­т­во­то и е не­гов па­зи­тел във всич­ки­те му пъ­ти­ща. А вя­ра­та шес­т­ва по-ви­со­ко от ес­тес­т­во­то. … В как­ва­то сте­пен чо­век след­ва пох­ва­ти­те на зна­ни­е­то, в та­ка­ва сте­пен той се свър­з­ва със стра­ха. … А кой­то пос­лед­ва вя­ра­та, той ско­ро ще ста­не сво­бо­ден и са­мов­лас­тен и ка­то син Бо­жий сво­бод­но ще из­пол­з­ва власт­та си. Въз­лю­би­ли­ят та­зи вя­ра, как­то и Бо­га, ще раз­по­ла­га с ця­ло­то твар­но ес­тес­т­во, за­що­то на вя­ра­та е да­де­на въз­мож­ност да из­г­раж­да но­ва твар, по по­до­бие Бо­жие, как­то е ка­за­но: Той вър­ши как­во­то ис­ка ду­ша­та Му (Иов 23:13). По­ня­ко­га тя мо­же всич­ко да сът­во­ри от не­съ­щес­т­ву­ва­що­то… Зна­ни­е­то ня­ма та­ко­ва дръз­но­ве­ние, че да сът­во­ри то­ва, ко­е­то не е да­де­но от ма­те­ри­я­та… Те­ча­що­то ес­тес­т­во на во­да­та не ще прие­ме на своя гре­бен сле­ди­те на тя­ло­то и приб­ли­жа­ва­щи­ят се към огъ­ня ще се из­го­ри, а ако му стиг­не дър­зост да про­дъл­жи, ще пос­лед­ва бе­да”[4] … „Те­зи пох­ва­ти на зна­ни­е­то пет хи­ля­ди го­ди­ни … са уп­рав­ля­ва­ли све­та и чо­век изоб­що не е мо­гъл да пов­диг­не соб­с­т­ве­на­та си гла­ва от зе­мя­та и да осъз­нае си­ла­та на своя Тво­рец до­то­га­ва, до­ка­то не е въз­си­я­ла на­ша­та вя­ра и не ни е ос­во­бо­ди­ла от тъ­ма­та на зем­но­то де­ло и су­ет­но­то под­чи­не­ние след нап­раз­но­то ре­е­не на ума. … Ня­ма зна­ние, ко­е­то да не е ос­къд­но, кол­ко­то и мно­го да се е обо­га­ти­ло то. … Бе­зу­кор­но е зна­ни­е­то, но по-ви­со­ко от не­го е вя­ра­та… Но го уп­рек­ва­ме за то­ва, че упот­ре­бя­ва раз­лич­ни пох­ва­ти, чрез ко­и­то вър­ви про­тив вя­ра­та, и то­ва, че то се приб­ли­жа­ва към ре­да на де­мо­ни­те.”[5] … „В та­ко­ва зна­ние е по­са­де­но дър­во­то на поз­на­ни­е­то за доб­ро­то и лу­ка­во­то, ко­е­то из­ко­ре­ня­ва лю­бов­та … В не­го е над­мен­ност­та и гор­де­ли­вост­та, за­що­то прис­во­я­ва за се­бе си вся­ко доб­ро де­ло, а не го при­пис­ва на Бог. … Вя­ра­та пък раз­ме­ня сво­и­те де­ла за бла­го­дат­та и за­то­ва не мо­же да пре­въз­на­ся се­бе си.”[6]

 

Бла­го­дат и вдъх­но­ве­ние

Вдъх­но­ве­ни­е­то, спо­ред ду­ми­те на св. Гри­го­рий Па­ла­ма, е ед­на от енер­ги­и­те на Ду­ха, от­б­ля­сък от она­зи нет­вар­на Свет­ли­на Хрис­то­ва, ко­я­то „ос­ве­тя­ва всич­ки”: все­ки чо­век, ид­ващ на то­зи свят.

Вдъх­но­ве­ни­е­то пред­с­тав­ля­ва ня­ка­къв твор­чес­ки те­ле­о­ло­ги­чен им­пулс, кой­то под­тик­ва към твор­чес­т­во.

Впро­чем, не­об­хо­ди­мо е да се нап­ра­ви твър­де важ­на­та уго­вор­ка: ние взе­ма­ме он­зи слу­чай, ко­га­то чо­ве­кът (тво­рец, ху­дож­ник) тър­пи вър­ху се­бе си имен­но бла­го­дат­ни въз­дейс­т­вия и изу­мен от то­ва „изо­би­лие” на сър­це­то, за­поч­ва да се тру­ди. В да­де­ния мо­мент не ста­ва ду­ма ни­то за ня­как­во със­то­я­ние на оча­ро­ва­ние, ни­то за „за­иг­ра­ва­не” на де­мо­нич­на енер­гия, ни­то за ду­шев­на ис­те­рич­на са­мос­ти­му­ла­ция, ни­то пък за не­що дру­го, ко­е­то по­ня­ко­га – и то чес­то – мо­же да се пред­с­та­ви за твор­чес­ко вдъх­но­ве­ние. За да бъ­дат раз­ли­че­ни те­зи със­то­я­ния, се изис­к­ва ду­хов­ни­ят дар да раз­ли­ча­ваш ду­хо­ве­те, ма­кар че пло­до­ве­те на ед­но или дру­го „вдъх­но­ве­ние” по­ня­ко­га са дос­та­тъч­но крас­но­ре­чи­ви.

Ето как опис­ва вдъх­но­ве­ни­е­то Ан­на Ах­ма­то­ва:

Ког­да я ночью жду ее при­хо­да,

жизнь, ка­жет­ся, ви­сит на во­лос­ке.

Что по­чес­ти, что юность, что сво­бо­да

пред ми­лой гос­тьей с ду­доч­кой в ру­ке?

И вот вош­ла. От­ки­нув пок­р­ы­ва­ло,

вни­ма­тель­но взгля­ну­ла на ме­ня.

Ей го­во­рю: „Ты ль Дан­ту дик­то­ва­ла

Стра­ницы Ада?” От­ве­ча­ет: „Я”[7].

 

Олеся Николаева

Вдъх­но­ве­ни­е­то (Му­за­та) прис­ти­га в ти­ши­на и по­кой (но­щем), ко­га­то жи­тейс­ки­ят и су­е­тен свят на зем­но­то зна­ние е зас­пал, угас­нал, страс­ти­те са се ута­ло­жи­ли, ду­ша­та не блуж­дае из не­го­ви­те прос­т­ран­с­т­ва, а пре­би­ва­ва на­са­ме със се­бе си, в се­бе си, със­ре­до­то­че­но и сми­ре­но, с вя­ра и упо­ва­ние (ча­кам). Плът­та е из­тъ­ня­ла и зам­лък­на­ла: то­ва е със­то­я­ние ка­то че ли на гра­ни­ца­та меж­ду жи­во­та и не­би­ти­е­то. (Срв. при Пуш­кин: „Бях труп сред пя­съ­ци­те аз…”[8]  и при пре­по­доб­ния Иса­ак Си­рин: „Чо­век, до­ка­то е зат­во­рен зад за­ве­са­та на две­ри­те на плът­та, ня­ма упо­ва­ние”).

Ни­що зем­но не мо­же да се срав­ни с по­се­ще­ни­е­то на бла­го­дат­та (вдъх­но­ве­ни­е­то). Как­во са по­чес­ти­те, с тях­на­та не­во­ля, су­е­та и ан­га­жи­мент, ко­га­то твор­чес­т­во­то е без­ко­рис­т­но и ус­тре­ме­но към Цар­с­т­во­то Бо­жие? Как­во е мла­дост­та, с гу­ля­и­те на плът­та, с ней­ния не­на­си­тен ин­с­тинкт на блуд­ния син, ко­га­то твор­чес­т­во­то жа­ду­ва да пре­би­ва­ва в до­ма на От­ца? Как­во е зем­на­та сво­бо­да, ко­га­то твор­чес­т­во­то жа­ду­ва да бъ­де пос­ле­ден над­ни­чар при вдъх­но­ве­ни­е­то?

И най-нак­рая. Но вле­зе. Упо­ва­ни­е­то не е би­ло нап­раз­но. От­мет­на­ла пок­ри­ва­ло­то[9] (по­каз­вай­ки чер­ти­те си, от­к­ри­вай­ки се), вни­ма­тел­но пог­леж­да ме (слу­чи­ла се е сре­ща­та на чо­веш­ка­та во­ля с оно­ва, ко­е­то й е из­п­ра­те­но, си­нер­ги­я­та). И по-на­та­тък е най-ин­те­рес­но­то. По­е­тът раз­пит­ва гос­тен­ка­та – да не би тя да е лу­ка­ва са­моз­ван­ка, да не би да е мас­ки­ра­на аван­тю­рис­т­ка, тя ли е та­зи, ко­я­то са ча­ка­ли? На Дан­те ти ли Ада си про­дик­ту­ва­ла?… (За­що­то, ако е тя, то зна­чи тя е ис­тин­с­ка­та. Ко­я­то мо­же да пос­лу­шаш и да й се под­чи­ниш… Ма­кар че дос­та доб­ре из­г­леж­да гос­тен­ка­та с ли­ра в ръ­ка![10])

Свет­с­ка­та по­е­те­са и пра­вос­лав­на хрис­ти­ян­ка Ан­на Ах­ма­то­ва е ус­пя­ла на ези­ка на Сре­бър­ния век да об­ри­су­ва ед­на не­ве­ро­ят­но дъл­бо­ка и ис­тин­с­ка кар­ти­на на чо­веш­ко­то твор­чес­т­во. Глав­ни­ят ак­цент на сти­хот­во­ре­ни­е­то е пос­та­вен вър­ху пос­лед­на­та ду­ма От­в­ръ­ща: Аз”. То е цен­т­ри­ра­но точ­но око­ло то­ва „Аз”. „Аз” на „му­за­та” не е его­ис­тич­но­то (по-доб­ре ка­за­но – на­ту­ра­лис­тич­но­то) „аз” на Ах­ма­то­ва и ес­тес­т­ве­но не е „аз” на Дан­те, кой­то е на­пи­сал стра­ни­ци­те на Ад. То­ва е ня­как­ва твор­чес­ка енер­гия, ре­а­ли­зи­ра­ща иде­ал­но­то „аз” на са­ма­та по­е­те­са, ко­е­то мо­же би та­ка и би ос­та­на­ло ка­то „за­гу­бе­на драх­ма”, ако не бе про­бу­де­но от зо­ва на твор­чес­т­во­то.

По то­зи на­чин сми­ре­но­то очак­ва­не на вдъх­но­ве­ни­е­то (на по­мощ­та Бо­жия) за тво­ре­ца се прев­ръ­ща в пре­об­ра­зя­ва­не на би­ти­е­то и от­к­ри­ва­не на соб­с­т­ве­но­то иде­ал­но „аз”, при­час­т­но на Вис­ша­та ре­ал­ност.

Та­зи твор­чес­ка енер­гия, пред ко­я­то тво­ре­цът се чув­с­т­ва ка­то сми­рен пос­луш­ник, по­ня­ко­га прес­та­ва да бъ­де прос­то соб­с­т­ве­на­та му ем­пи­рич­на лич­ност и ста­ва за не­го из­точ­ник на поз­на­ние не са­мо на це­лия свят, но и на са­мия не­го.

 

Превод: Анета Иванова

Из „Съвременната култура и Православието“, изд. Омофор, С.

 

[1]   Флоренский, П., свящ. Моленные иконы преподобного Сергия, II, У водоразделов мысли, т. 1, Paris, Ymka Press, 86

[2]   Иса­ак Си­рин, преп. Сло­ва под­виж­ни­чес­кие. М.: Пра­ви­ло веры, 1993. С. 293.

[3]  Пак там. С. 118.

[4] Иса­ак Си­рин, преп. Сло­ва под­виж­ни­чес­кие. С. 119.

[5]   Пак там. С. 121.

[6]   Пак там. С. 126.

[7]   Ах­ма­то­ва А. Му­за // Сти­хи и про­за. Л.: Ле­низ­дат, 1976. С. 278. Ко­га­то но­щем ча­кам я, из­г­леж­да, ви­ся на ко­съм. И е все та­ка. Как­во са мла­дост, сво­бо­да, на­деж­да пред гос­тен­ка­та с ли­ра във ръ­ка. Но вли­за, до лег­ло­то ми при­ся­да. Вни­ма­тел­но пог­леж­да ме без глас. За­пит­вам я: „На Дан­те ти ли Ада си про­дик­ту­ва­ла?” От­в­ръ­ща: „Аз”. [Ах­ма­то­ва, А. Из­б­ра­ни твор­би. Т. 1., С., На­род­на кул­ту­ра, С. 90 – пре­вод А. Гри­го­ро­ва. Бел. прев.]

[8]   Пуш­кин, Про­рок, Из­б­ра­ни про­из­ве­де­ния, т. 2, с. 57. – Бел. прев.

[9]   В сти­хот­во­ре­ни­е­то сти­хът е след­ни­ят: И вот вош­ла. От­ки­нув пок­ри­ва­ло…–  Бел. прев.

[10]  В сти­хот­во­ре­ни­е­то е из­пол­з­ва­на ду­ма­та „ду­доч­ка”, ко­е­то оз­на­ча­ва свир­ка, пи­щял­ка. – Бел. прев.

 

Олеся Николаева

Latest posts by Олеся Николаева (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2017 - Творчеството: от Бога или от дявола

Творчеството е риск

Прочетох скоро текст на Солженицин, посветен на филма „Андрей Рубльов”. Това не

За творчеството

Христос е мярката за всички неща: временните и вечните, божествените и човешките.
Отиди горе