Премиерът Борисов коментира наскоро предложението за референдум относно ратифицирането на Истанбулската конвенция така: „Ако има референдум, той трябва да бъде ясно разписан – „за“ или „против“ да пребиваме жените и децата в България.“ Опитите за подмяна на въпроса за съдържанието на документа с въпроса за отношението към насилието представляват една от основните линии на манипулиране на дебата за ратифициране на Истанбулската конвенция, в който обществото се потопи през последните седмици. И ако изобщо е възможно вече да бъдат разделени тези две теми, предлагаме това да стане през един друг въпрос, който не е подходящ за референдум, а за размисъл: „Защо пребиваме жените и децата в България?“
От него тръгват много нишки, всяка от които води към различен отговор, към различен пласт от съзнанието – общественото и това на индивида. И по един или друг начин всеки от тези пластове е свързан със семейството – с културата на семейството в нашето общество, със състоянието на семейството и с личния опит от израстването в семейство.
Въпросът за семейството е и основната точка, в която се събират опасенията на християнските общности в България, свързани с понятийния апарат и идеологическата концепция за пола, които Конвенцията съобщава. Релативизирането на въпроса за пола за целите на документа, равнопоставянето на биологичния пол и пола като социална роля мнозина виждат като врата, през която идеологията влиза в културата „нормативно“ и с помощта на държавата протяга ръце към семейството и училището, за да налага определен политкоректен мироглед и възпитание на децата ни.
Но въпросът за защита на семейните ценности и личността е едната страна на опасенията около Конвенцията. Другата страна е въпросът дали този документ е в състояние да въздейства върху основния проблем, с който се занимава. Какви са стереотипите, които водят до насилие в семейството и поддържат това насилие, и защо наличните и в момента закони и механизми за защита от домашно насилие се оказват недостатъчни. Тези въпроси, за съжаление, не намират място в разгорещените дебати, които предизвика Конвенцията.
В тези дебати Българската православна църква зае ясни позиции. Те се основават на традиционното християнско разбиране за пола и семейството. Църквата вижда брака като път за спасение, затова и нарича семейството „домашна църква“ – пространство, в което човекът се научава на любов и жертва, начин на служение към Бога и ближния с решаващо значение за израстване на личността и нейно духовно формиране.
В същото време в едно общество като българското, с традиционно православно изповедание, една от нишките на въпроса за домашното насилие неизбежно е свързана с насилието в семейства на християни. А това означава – с патологията в християнския брак и семейство. Затова има значение църковната позиция относно тежките изкривявания на отношенията в семейството. В това число попада и въпросът за най-тежките патологии, в които съвместното съжителство се превръща в заплаха за живота на някой от съпрузите или децата. Затова и в този брой на списанието ще потърсим отговор на въпроса как Църквата гледа на непоправимо разстроения брак.
Православната църква има богословие за брака като Тайнство на любовта, но не и за развода, като последица от нейното отсъствие. Затова не може да се каже, че съществува църковен развод. Но църквата може да констатира, че бракът между двама души е приключил, и да признае това. По тази причина тя може да приеме и последващ брак така, както приема покаянието за греха, проявявайки снизхождение към човешката слабост.
С такава вяра Православната църква, за разлика от Католическата, „допуска“ развода и втория брак. И макар че въпросът няма догматически характер, преобладава общото виждане, че в Православната църква не може да има процедури за постановяване на развод или анулиране на брака, подобно на юридически процедури в Католическата църква.
Интересен в това отношение, от друга страна, е наскоро приетият документ на Архиерейския събор на Руската православна църква по въпросите на църковния брак и развода, който ви предлагаме за първи път на български език. Документът е представен като най-пълното историческо обобщение на каноничната практика на Църквата и практическо ръководство за действие на Църковните служители. В него подробно са разписани правила, свързани с развода и анулирането на брака. И макар тези правила до голяма степен да са насочени към практическите въпроси, свързани с прекратяване на гражданския брак и нуждата Църквата да вземе отношение към този факт, прави впечатление юридическият дух на документа и много по-силно изразеният стремеж към нормиране на църковната намеса в тези отношения, в сравнение с формулировките на документа „Тайнството Брак и препятствията за него“, приет през 2016 г. на Православния събор в Крит.
В броя ще видите още сравнителен коментар относно развода в Православната и Католическата църква от американския богослов, отец проф. Тома Хопко (1939 – 2015), а също и полезни наблюдения върху често срещани проблеми и идеи за преодоляване на кризи в съвременното семейство, родени в опита от общуването и консултирането на семейни двойки.
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
„Край! Напускам те“: 1638 венчания и 901 развода, разговор с протойерей Александър ДЯГИЛЕВ
Безответната любов (една истинска история), Дария ЗАХАРИЕВА
На горда самота в призвездния предел: 140 години от рождението на Пейо Яворов, Маргарита ДРУМЕВА
