Църквата, вярата и чудесата

в Брой 2/2020 - За богословията на пандемията/Думи за прочит

Статията е част от предстоящото четвърто, допълнено издание на книгата „Между вярата и разума“, Д. Попмаринов, София, ИК Омофор


В разгорелия се напоследък спор във връзка с вируса COVID-19 се появиха много и с неправилни предпоставки страсти относно причастието, лъжицата, храма. Има ли или няма вируси в тях и прочее. Той доведе до много неприятни противопоставяния, съблазни много хора, създаде лагери в Църквата. Заедно с отговорните и сериозни послания от църковната йерархия се стигна и до наивни, дори простовати обяснения и твърдения. Това говори за нашата оскъдност във вярата и нуждата от нейното богословско осмисляне и изказване.

Въпросите относно естеството на причастието, състава му, действието, начините на приемане и пр. са от догматичен и литургичен характер. Те са предмет на изследване и анализ, за който тук няма да става дума; още по-малко – за свеждането им до натуралистични обяснения. Следващите редове са кратък опит да бъдат изведени някои от въпросите на вярата и чудото на библейско-богословско равнище, т. е. да се стъпи на текстове и примери от Свещеното Писание и живота на Църквата.

Всеки православен християнин, бидейки съзнателен и ограмотен във вярата член на Църквата, би трябвало да пристъпва към въпросите на учението, според св. апостол Петър с „кротост и боязън“ (1 Петр. 3:15). По този въпрос е особено важно да се вслушаме в опита на Църквата, най-добре изказан от нейните свети отци. Относно тези думи на апостола, бележитият църковен учител Дидим Александрийски (Слепия) пише „Трябва да бъдем толкова добре образовани в нашата вяра, че когато някой ни попита за нея, да дадем правилния отговор и да вършим това с кротост и страх от Бога. Защото, когато някой казва нещо за Бога, трябва да го прави така, сякаш самият Бог присъства и го слуша“1.

За да бъдем най-близко до правилния отговор, разбираемо е, че трябва да тръгнем от библейския текст. Тогава се открива, че когато става дума за въпроси на вярата, те не могат да се основават на емпирични доказателства, а и самите те да служат за такива.

Според евангелското свидетелство преодоляването на емпиричния, външния свят се осъществява според силата на вярата в Бога – както на всеки отделен човек, така и на вярващата общност като цяло (в случая Църквата). Този преход отвъд емпиричното няма количествено, а има качествено измерение. Той не може да се проследи или обясни рационално. Свещеното Писание сочи, че чрез вярата външните определености биват преодолявани и човекът излиза на по-високо битийно равнище, участва в битие, което е над този свят, пребивавайки същевременно в света. Христос казва: „Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси“ (Мат. 9:22; 15:28 и др.).

Затворен в емпиричния свят, при слаба вяра, човекът остава подвластен именно на този свят, на неговите закони. В този смисъл, според св. Иоан Златоуст, причастието за този, който не го приема с вяра, е просто обикновен хляб и вино. То не му носи никаква полза, а дори вреда (Ср. 1 Кор. 11:27-30). Следователно, методологически неправилно е да се сравняват тези две измерения, да се извеждат на еднаква плоскост.

Предполагането, предпоставянето на физическата реалност на хляба и виното, и претворяването им в Тяло и Кръв Христови като носители на заразата, е спекулация, а не емпиричен факт2.

Не може действителност, която е от по-висш порядък, по естеството на своята природа, която действа чрез закони, които са отвъд действащите природни закони на нашия паднал свят, да бъде измервана и приравнявана, подчинявана на законите именно на този свят. Посредством вярата си човек навлиза в тази по-висша сфера на битие и преодолява закономерностите на природния свят, който е в по-нисшия пласт на битието. В Свещеното Писание има много примери за това – както в Стария, така и в Новия Завет.

 
Ако се изпадне обаче в изкушението да се дава натуралистично обяснение, тогава би следвало да се приеме, че светите Дарове са едва ли не убиец на микроби и вируси, а храмът е територия като от фантастичен филм, обграден от непозната нам физическа енергия, която предпазва от присъствие на природни напасти. Напротив, принципът на вярата е, че дори и те да съществуват (напастите), с оглед силата на вярата на отделния човек и на общността на вярващите като цяло, тяхното действие се обезсилва, защото човекът или тази общност са излезли на по-високо ниво на битие. Законите на този по-висш свят имат власт над законите на природния, падналия свят – каквито са описаните чудеса в Стария и Новия Завет. Опитът те да бъдат сведени до емпирично обяснение и да се търсят научни доказателства, е опит по-висшето, духовното да бъде подчинено на по-нисшето, на падналата природа – да бъде сложено върху прокруството ложе на мира сего. Това неразбиране на природата на вярата, паганизиране, външно, механично прилагане на правила и закони, отхвърля още св. прор. Исаия (Ср. 40:12-28).

В Своите поучения Иисус Христос не казва „знайте“, а „вярвайте“… Тоест, силата на вярата е това състояние, което преодолява нисшите нива на нашето паднало естество; а не знанието само по себе си. Знанието от своя страна (емпиричното) не се отрича, но то остава на по-първичен план от знанието, което вярата носи. Емпиричното, външното знание се крепи на съмнението, на външната, сетивната опитност. Тоест, то е далече от непосредствената вяра и съответно от непосредственото знание.

Следователно опитът нещата, описвани в Евангелието, а и в опита на Църквата, да бъдат рационално изяснени, води до смесване на два различни пласта на битието, в които действат различни закони.

От друга страна, има много наивитет, когато някой самоуверено твърди, че има такава силна вяра, че не е необходимо да спазва правилата, които се налагат от външния свят, т. е. от реалностите на живота, който живеем тук и сега. Защото никой не може да бъде сигурен в своята вяра, дори и тя да му изглежда стоманена. Ярък пример е поведението на учениците на Иисус Христос. Той постоянно ги упреква, по-скоро отбелязва слабостта на вярата им. Парадоксалното е, че те са били до Него, виждали са всичко, което Той върши. Разказът за това как Иисус Христос ходи по водата, е изпълнен с дълбок смисъл и символика (Мат. 14:25-33). Свети ап. Петър, както може би всеки вярващ християнин би направил, Го моли: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата“. И той върви по водата до момента когато не отклонява погледа си от Него. Когато вижда вятъра, символ на световните стихии, Петър се ужасява и започва да потъва. Този момент е алегория и по отношения на нашата вяра. Когато отклоним погледа си от Иисус Христос, а го насочваме встрани от Него, гледаме в краката си3, – т. е. морето, библейски символ на света, в който живеем – ние потъваме. Тогава идва викът, стонът на човешкото безсилие: „Господи, избави ме“. И Иисус Христос веднага протяга ръка и пита апостола: „Маловерецо, защо се усъмни?“. Този въпрос е отправен към всеки от нас. Той ни провокира да се обърнем към себе си и да си дадем сметка, че в момент на колебание веднага се изпада в по-нисшата сфера на битие и потъване във водата, т. е. ставаме подвластни на стихиите на света. Тогава идва следващото питане: нашата вяра по-силна ли е от тази на св. апостол Петър, а и на другите апостоли? От друга страна обаче въпреки слабата им вяра, самите апостоли вършат чудеса; но не сами по себе си, а в името на Иисус Христос. Тоест, чудото не е тяхна заслуга: от едната страна е името на Иисус Христос, а от другата – вярата на тези, които се обръщат към тях. Един от описаните случаи е с болния от Листра: „Павел, като се вгледа в него и забележи, че има вяра (курс. ДП), за да получи изцеление, каза му с висок глас: тебе казвам в името на Господа Иисуса Христа: изправи се на нозете си!“ (Деян. 14:9-10). С оглед на този и други примери от Евангелието питането е: можем ли да бъдем така дръзки спрямо Бога, че да искаме от Него чудеса? Отговорът е: едва ли имаме такава силна вяра, за да вършим това – да преодоляваме страстите на падналата си природа. Това го постигат светците на Църквата, но след дълга и упорита аскеза и поглед постоянно вперен в небето, в Иисус Христос, а не в краката си.

Очакването на чудото само по себе си е съблазън! Иисус Христос, давайки власт на седемдесетте Си ученици – символизиращи пълнотата на бъдещите членове на Църквата – в Негово име да вършат всякакви чудеса (да лекуват, да гонят бесове и пр.) ги учи, че тези неща не бива да са самоцел. Те са следствие от близостта с Него, от вярата им в Него; а иначе външният ефект е само съблазън. Предупреждението е категорично: „Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата“ (Лука 10:20). Като самоцел чудесата с нищо не помагат на човека. На друго място тази истина е изказана още по-категорично (Мат. 7:21-23).

В есхатологичен план много от вярващите ще бъдат изненадани от това, че неправилно са разбрали посланието на Евангелието. Тоест неговото формално изпълнение може да послужи за съблазън, за гордост и самоизмама. Особено когато задоволява егоистични цели: на показност, външно благочестие, които пред лицето на Бога са беззаконие. Евангелието е категорично: дори човек да е достигнал такова състояние, че да пророкува, да изгонва бесове, да върши чудеса в Негово име, когато те са самоцел, при среща с Него, Той категорично ще заявява: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“.

Емпиричното, външното знание като доказателство за истината, каквото са чудесата сами по себе си, е недостатъчно, то е признак на маловерие.

В това нещо се убеждава сам и св. апостол Тома. Иисус Христос му казва: „Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“ (Иоан 20:29).

Духовният свят е многообразен и човек ако направи опит да навлезе в това духовно пространство неподготвен, може да пострада изключително много. Особено опасни са духовните прояви, които съблазняват вярващите чрез външни ефекти и примамливи обещания за познавания, лекуване, викане на духове и пр. Много случаи на такава дейност има посочени в Свещеното Писание. В Стария Завет наказанията за тях са особено жестоки (Ср. Лев. 19:31; 20:27; Вт. 18:10 нат.). В Новия Завет те са категорично отхвърлени. Известен е случаят със Симон (Влъхва), който търси чудото като самоцел, с оглед печалба. Апостолът отхвърля такова чудо, т. е. действие на по-висшия духовен свят да се използва за нечисти цели, за печалба. Това е мерзост и чистият пред Бога духовен свят изисква от човека чисти помисли, чисти цели, чистота на сърцето (Деян. 8:21-22). Подобен е случаят и със св. апостол Павел. В гр. Тиатир една слугиня имала дар да предрича, т. е. да влиза във връзка с падналия духовен свят. Това тя вършела отново за пари. Забележително е, че говорещият чрез нея демон казвал истината: „Тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път за спасение“ (Деян. 16:17). Въпреки изказването на тази истина, мотивите са били нечисти. Последствията от случката ясно показват това – апостолите, след като забраняват на духа в нея да предсказва, са хванати, бити и хвърлени в тъмница от нейния господар (ст. 18 нат.). Свети Иоан Златоуст изяснява защо апостол Павел забранява на злия дух да свидетелства за истината, макар и да е вярна: защото, ако той „беше допуснал неговото свидетелство, демонът щеше да измами много вярващи“4. Неслучайно св. евангелист Иоан предупреждава: „Не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога“ (1 Иоан. 4:1).

Много отци на Църквата застават срещу търсенето на чудеса, знамения и други подобни. Свети Иоан Златоуст например е категорично против търсенето на чудеса. За него това е съблазън. Според него те се извършват за невярващите, а не за вярващите. Праведният живот е много по-убедителен от каквито и да са чудеса. Чистотата на живота затваря устата на самия дявол. Според светителя, търсещите знамения нямат никаква полза от тях. Когато вярата е силна, тя не се нуждае от чудеса.

Пример за това е говоренето на езици в древната Църква. То е имало временен характер и постепенно е отмряло. Било е нужно за езичниците, за невярващите – за да повярват. Тези хора са били неразумни, с плътски мисли, и езиците са били залог, свидетелство за истина. Според светителя днес, когато имаме Иисус Христос, залог иска този, който не вярва, а който вярва, няма нужда от залози и чудеса. „Езиците са белег не за повярвалите, а за неповярвалите“ (1 Кор. 14:22)5. Иисус Христос желае човекът да пристъпи свободно при Него, без принудата на чудото, на извънредното, на външното – на емпирични доказателства. От друга страна, човек, който има такава силна вяра сам да върши чудеса, може да се провали. По този повод свети Исаак Сириец предупреждава: „много, които са извършвали знамения, възкресявали са мъртви, обръщали са заблудени, вършели са големи чудеса, привели са други към познание на Бога, а след това самите те, които са оживотворявали другите, сами са попадали в мерзостни страсти, са погубили себе си“6.

От казаното дотук следва, че Църквата съдържа в себе си пълнотата на истината. Само в пълнокръвния духовен живот на Православната църква се решават всички въпроси, поставени както през историята, така и днес. Именно защото в нея пребивава Истината, живата Истина. Както пише о. Александър Шмеман, „Пазенето на живата Истина е обща отговорност на всички членове на Църквата, както на клира, така и на миряните. И само приемането на Църквата (процес, който не може да бъде определен в юридически термини /съответно и емпирически, б. ДП/) запечатва откровението като Истина“7. Тоест, отговорността при разискването, говоренето и предлагането на решение по един или друг въпрос на вярата, е изключително голяма. Това е вменил Иисус Христос на всеки един, който борави със словото. Защото, казва Той: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36).

 

Бележки:

1  Didymus the Blind, Catena. Ancient Christian Commentary on Scripture (ACCS), New Testament, InterVarsity Press, Downers Grove, Illinois, 2008, v. XI, p. 96.

2  Ср. Интервю на: Псковският митрополит Тихон за пандемията, богослуженията на открито и опасното лекомислие на свещеници и вярващи. https://www.pravoslavie.bg/%d0%a1%d0%b2%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%82/%d0%bf%d1%81%d0%ba%d0%be%d0%b2%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%bc%d0%b8%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82-%d1%82%d0%b8%d1%85%d0%be%d0%bd-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d0%b5/ към 10.05.2020.

3  Тоест изследваме, анализираме, поставяме под съмнение това, което виждаме.

4  Chrysostom J. Homilies on the Acts of the Apostles. (ACCS), v. V, p. 178.

5  Святитель Иоанн Златоуст – о чудесах. https://pravoslavnajarossia.org/sv-otci/svjatitel-ioann-zlatoust-o-chudesah/ към 11.05.2020.

7  Шмеман, прот. Ал. Православие, Собрание статей 1947-1983, Русский путь, Москва, 2009, с. 130

Димитър Попмаринов
Latest posts by Димитър Попмаринов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2020 - За богословията на пандемията

Отиди горе