Християнската вяра

в Брой 1/2019 - Единството/Думи за прочит

Християнството е монотеистична вяра. То се ражда с излизането на неговия основател, Иисус Христос, на проповед и с появата на първите повярвали в Него – апостолите. За християните Иисус Христос е средоточието, центърът на историята[1], към която води и от която произтича смисълът на света. Той заявява за Себе Си: „Аз съм Алфа и Омега, Първият и Последният“ (Откр. 1:10). С излизането Си на проповед Той открито обявява, че всички очаквания на света се изпълват в този момент (Лука 4:16-19). Иисус Христос идва, за да спаси човека от греха, да му предложи обръщане (гр. метанойя, покаяние) в правилната посока – посоката на живота, който се осъществява единствено и само чрез Него (Иоан 14:6). Бидейки в пълнота едновременно Бог и Човек, Той предлага на всеки, който вярва в Него, нещо, което никой друг не може да предложи – победа над най-големия, последния враг, смъртта (1 Кор. 15:26)[2]. Старият свят, който е допреди Него, е в очакване на Неговото идване. За това свидетелстват както свещените книги на евреите, така и предсказанията на езичниците (евангелския  разказ за влъхвите – Мат. 2:1-2). Победата Му над смъртта чрез Неговото възкресение залага основите на новия свят. Това е свят, който трябва да се преобрази чрез основаната от Него Църква (Мат. 28:19-20)[3].

Иисус Христос възвестява като идеал нови отношения между хората – саможертвена любов. Християните трябва да са готови да се жертват един за друг, както Той го е направил за тях: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата (т.е. живота, б. Д. П.) си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Изискването Му за любов към човека, към приятеля, е разбираемо. Неразбираемо обаче за „здравия“ разум е искането Му Неговите последователи да обичат дори враговете си (Мат. 5:44; Лука 6:27, 35). За естествения човек, който не е облагороден от Неговото учение, това е скандал, абсурд – противоречие с човешката природа[4]. Този евангелски призив към човека не е нищо друго, освен пряка покана да бъде преодоляна последицата от природния плен на човека, който се отъждествява само със земното си съществуване. Това е повик да се надмогне падналото човешко естество, пленено от нисшите природни инстинкти за съществуване  (vis vitalis[5]) и излизане на по-високото ниво – духовното (Марк 8:35). Християнството е най-оптимистичната религия. То обещава преобразяване на света, безсмъртие на целия човек – тялото, душата и духа – чрез възкресението. Никоя друга религия не обещава такава пълнота на човешкия живот.

Иисус Христос разбива старозаветните антропоморфни представи за Бога като някакъв жесток тиранин, който следи всяка грешна стъпка на човека и гледа само как до го накаже. Напротив! Той обявява: „Бог е любов“! Бог „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Следователно истинският християнин не бива да мрази нищо и никого. Единственото, което може да мрази, е злото в себе си и в света.

Днес особено силно се чувства отдалечаването на човека от Църквата, а по такъв начин и от Христа. Христовата Църква дава възможност да се възстанови тази изначална, завещана ни от Бога любов – любов към Бога, която се проявява чрез човека. Тя преобразява всеки друг вид любов като я издига на по-високо равнище. Така напр. в християнския брак съпругът обича на първо място човека в съпругата, а след това жената в нея и обратно – съпругата обича на първо място човека в съпруга, а след това мъжа. Когато обичаш в жената или мъжа само другия пол – това е плътска любов, подчинена и зависима от нагона. Тя е на биологично равнище и обикновено изстива и води до проблеми. Същото е и по отношение на родителите и децата. Любовта към тях трябва да е като към личности, а не като към индивиди.

В личен план това особено ясно се открива още в началните етапи на духовен живот на православните вярващи. Духовната битка – пътят към духовно извисяване е най-труден, защото той води до Бога. Последното стъпало, идеалът, поставен от Иисус Христос, е съвършенството: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Но се започва от най-малкото, от себе си и отношението към околните. Така например ако човек види, че на ближния му се случва нещо добро, а той се чувства зле от това – трябва да забрави, че е православен християнин; и обратно: ако види, че на ближния му се случва нещо лошо, а на него му е добре – отново трябва да забрави, че е православен християнин. Любовта към ближния е най-естественото и непосредствено чувство, заложено в природата на човека[6].

Колкото и да е трудно, любовта трябва по някакъв начин да бъде обективирана и в обществените отношения. Днешните неразбирателства между етоса на западния и източния човек се коренят в различния духовен опит, в разликата във възприемането на Христовото послание. В самия modus vivendi на Запад се настоява за преодоляване на несправедливостта, която човекът е нанесъл по отношение на Бога. Този подход е легалистичен. Според това разбиране, тъй като Бог е справедлив, Той наказва човека за неговия грях, а човекът трябва да изкупи греха си от Бога. В лицето на Иисус Христос човекът откупва себе си от греха чрез саможертвата и страданието Му на кръста[7]. На Запад справедливостта е залегнала като изходна ценност в обществените, а оттам в политическата и юридическите системи.

На Изток нещата са различни. Основното е саможертвата на Христос. Той не възстановява някаква справедливост. Той се жертва от любов към човека: „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:17). Любов­та трансцендира всяка човешка слабост, дори и греха, като го унищожава. Тя е възможна в човека поради своя произход от Бога: „Бог е любов“ (1 Иоан. 4:8, 16), т.е. в Бога тя намира своите онтологически основания. Бог никого не наказва! Смъртта и страданието са следствие от греха, от отдалечаването от Бога. „Смъртта не е наложена на човека от Бога като божествено наказание. Тя е следствие от неуспеха на човека да изпълни своето призвание и паразитно замърсява цялото творение“[8]. Състоянието на грях и последиците от него от православното богословие се разбират онтологически. Западната църква и богословие подхождат към грехопадението, последствията и избавянето от него от гледна точка на човешкото право, юридически, на което приписват божествен характер. Това е съществена разлика в светогледа, която определя и предполага различно отношение към света и човека. За православното съзнание Любовта е, която преодолява смъртта. Когато човек изпълнява на дело изискванията на любовта (1 Кор. 13:1-8), чрез нея той осъществява всички останали добродетели: справедливост, равенство, братство, задължения, права и пр. Свети Йоан Златоуст е категоричен по въпроса: „Христос не само ни освободи без да изисква какъвто и да е откуп за Своето служение; Той също така ни въоръжи с възможности за големи битки в бъдеще“[9]. Поради високите си цели, човешка немощ, исторически и други причини, това ценностно разбиране не е изведено като обществено-политическа и юридическа система на Изток. Затова в страните с предимно православно изповедание има проблеми от подобен характер.

Съвсем наскоро такъв проблем беше посещението на Вселенския патриарх Вартоломей в България. Осъществено по конюнктурни съображения – желанието му за получаване на всякакви научни и прочие светски почести от една страна, и дребните егоистични политически интереси на интелектуалци, напълно неграмотни по отношение на Църквата, с атеистичес­ко минало, мислене и съвест, от друга – това изнудено посещение постави БПЦ като цяло, Българския пат­риарх, Светия Синод, Президента и отделни държавни институции в конфузна ситуация. Това доведе до смут много вярващи, кои ориентирани правилно, кои не, изправи различни части от българското общество едни срещу други.

Нещата днес се усложняват още повече когато тези общества трябва да приемат налаганата отвън западна обществено-политическа система.[10]

Днес сме свидетели на нови глобални размествания както в международен, така и в религиозен план. Нашата християнска съвест се изправя пред изпитанието на новото преселение на народите, подобно на случилото се през Средновековието. Тогава светите братя Кирил и Методий и техните ученици тръгват да проповядват и на дело да изпълняват Христовото учение. Варварите са нахлували в Европа и Църквата е успяла да ги християнизира. Днес съвременна Европа, дехристиянизирана, осветскостена, хедонизирана, не може да повтори това с идващите отвсякъде друговерци.[11] Тя не може да им предложи, да им покаже ценност, заради която си струва да се живее и жертва отделния човек. Те я виждат морално разложена, пренебрегваща всичко свято, изпълнена с поквара. Предлаганите от нея днес абстрактни „ценности“, сведени до материални блага, превърнати в идол, които не предлагат онтологическа сигурност, са отхвърляни, пренебрегвани и подложени на съмнение.

Страхът от прииждащите днес бежанци не е толкова от тях като хора, колкото от ценностната система, която носят. Европейските общества усещат, че бежанците и мигрантите идват с нещо много по-здраво в себе си, което не е материално и което поставя под съмнение тяхното собствено, европейското разбиране за ценности. Европа няма ценностен център, средоточие, върху което да стъпи и да го защитава. Може да се направи паралел със старозаветната история. Когато древният Израил се отказва от Бога и изпада в идолопоклонство Бог му „изпраща“ друговерци, за да го завладеят (Втор. 28:49 нат.; Иерем. 5:15; 25:9). Така е и днес. Новият Израил, Църквата, в лицето на „християнска“ Европа, когато се отказва от Иисус Христос в името на земното царство, на материалните блага, търпи като следствие именно това нахлуване на друговерци. Свещеното Писание е категорично: който сее ветрове, ще пожъне бури (ср. Ос. 8:7).

Затова и от запазването на Христовата вяра в Европа до голяма степен зависи нейното културно оцеляване и развитието на света като цяло.

Къде е Православието във всичко това? Субективен, може би шокиращ отговор – Православието е елитно християнство. То не е за всеки! Същевременно обаче – то е и за всеки! Тоест, налице е антиномия. Как се решава тя? Неговата „елитност“ няма нищо общо с общоприетото социологическо или политическо съдържание на думата „елит“. Елитността на Православието трансцендира всички парадигми на познатия ни обществен ред: политически, социален, правен и пр. Тя се състои в светостта. Светостта, имайки своя произход от Бога (Лев. 19:2; 1 Петр. 11:15), може да бъде притежавана от всеки, който правилно и с чиста съвест изповядва вярата на Църквата, като участва в пълнотата на нейния живот, т.е. в нейните тайнства, започвайки с Кръщението и Евхаристията. Православието вярва, че в Църквата православният християнин има преки и непосредствени отношения с Бога чрез Иисус Христос (1 Кор. 8:6), Който е едновременно Човек и Бог. Като очиства себе си (чрез покаянието и изповедта), приема Тялото и Кръвта Христови (причастява се), издигайки се духовно той стига състояние на теосис (богоуподобяване), на светост. В този смисъл елитът на Православието са неговите свет­ци. Те не се делят по раса, пол, социално положение, лично състояние и пр. Тяхната „елитност“, т.е. светост, духовност, се засвидетелства от Бога, а не от човека, и поради това е непреходна. Православната елитност е обратна на светската „елитарност“. Светската елитарност се отличава с материално благополучие, външен блясък, гордост[12], самоизтъкване, външно знание и пр. Обрат­но, православната елитност се отличава най-напред с твърдо устояване и изповядване на вярата, със смирение (но не овчедушие), покорност пред Бога.

Покорността пред Бога не е някакво робско малодушие, както често пъти атеистическата пропаганда говореше. Това е преди всичко съзнание за величието на Бога, за Неговото всезнание. В това отношение особено показателен е Пс. 138. Там пророк и цар Давид казва: „Всички мои пътища са Тебе известни. Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш… Дивно е за мене (Твоето) знание…  Възляза ли на небето – Ти Си там; сляза ли в преизподнята – и там Си Ти… Дивни са Твоите дела, и душата ми напълно съзнава това… Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мене дни, когато нито един от тях още не съществуваше“. Вярващият човек е сигурен в Божието знание, но не може да бъде никога сигурен в своето. Затова той се моли на Бога да му прати изпитание. Псаломът завършва не с робска покорност, а с думи на ясно желание за Божия помощ да намери правилния път: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж, дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път“, т.е. пътят към вечността.

Друга отлика на православната елитност е животът на православния християнин в света. Тя се отличава със зачитане на обществения ред, духовен реализъм, радост от живота, духовно (тихо) знание, състояние на постоянна благодарност и любов към Бога и ближния, отказ от самоцелно натрупване и злоупотреба с материални богатства и пр.

 

Откъс от книгата на Димитър Поп­маринов, „Между вярата и разума. Първи въпроси“, трето издание, изд. „Омофор“, 2019.

 

[1] Съвременният свят се отказва от това разбиране. Въпреки това, летоброенето все още се брои до Него и след Него, т.е. „пр. Хр. – преди Христа“ и „сл. Хр. – след Христа“. Отказът на невярващите, а и на политкоректните, да се летоброи по такъв начин се състои в избягването да се споменава името на Иисус Христос. Затова се говори и пише „преди новата ера“ и „след новата ера“. Друг е въпросът какво й е новото на тази ера и защо започва именно оттогава; каква е причината тя да започне тогава и т.н.

[2] С въпросите, излагащи разбирането за Иисус Христос (Христология), се занимават основно дисциплините Догматика и Патрология в частност и богословието като цяло.

[3]В идеен план християнството, изведено като богословие, е синтез, следствие от срещата между т.нар. „свръхестествено“ откровение ( – в  старозаветния Израил, в лицето на Иисус Христос и Неговото учение) и т.нар. „естествено“ откровение, върхът на което се постига в древната елинска философска мисъл. Там по пътя на разума човекът достига до идеята за Единия Бог. В тази среща и синтез, по великия Божий промисъл, е заложено бъдещото развитие на съвременния свят и е предложена възможност за спасението на всеки човек, който вярва в Иисус Христос, приема и изпълнява Неговото учение в рамките на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.

[4]Според учението на Ч. Дарвин в света царства битка за оцеляване и по-силният трябва да унищожи по-слабия.

[5] Жизнена сила, принцип на биологичния живот.

[6] Лъжа е, че ако някой обича ближния си, отрича далечния. Според Ницше „по-високо от любовта към ближния стои любовта към далечния и бъдещия човек“. Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. С., 1990, с. 77. Тази „любов“ на Ницше е абстрактна, празна от съдържание; тя е пожелателна, мечтателна и в края на краищата сантиментална. Християнската любов е пълноценна, съдържателна – тя се осъществява чрез дела по отношение на конкретен човек или общество, защото във всеки един от тях християнинът вижда първообраза Иисус Христос.

[7] Оттам цялата чувствителност на западната култура и светоусещане към справедливост, права на човека, на животните и растенията дори…

[8] Marchant D. L., The Atonement and Its Theological Presuppositions in Eastern Orthodox Soteriology, Liberty University, Spring 2011

[9] Омилия върху Римл. 13.

[10] Може да се съгласим с архимандрит Киприян (Керн), когато визира Византия и православния Изток с думите, че „Изтокът може да бъде упрекнат в недостатъчно добре развити граждански добродетели, в известно равнодушие към чисто земното управление, към устройването на обществените отношения, към социалните задължения… Добродетелите на източния християнин са отправени преди всичко към небето, към духовното за сметка на земното. Аскетическото настроение е пронизвало живота и бита на източните народи. Смисълът не се е влагал в този живот. Всичко това се свързва с отвлечения характер на Изтока, с неговия стремеж към съзерцание и интерес към метафизичното“. Киприан, Архимандрит, Антропология Св. Григория Паламы. YMCA-PRESS, Париж, б. г.,  с. 20.

[11] У нас това е външен (с бежанците) и вътрешен проблем (с циганите). Нашата Българска православна църква (БПЦ) в момента е безсилна и не може да изпълни тази мисия. Това е видно още повече от обстоятелството, че нашето общество в лицето на своите управници се отказва от интелигентно образование на младото поколение за вярата чрез общообразователен неконфесионален предмет Религия. В случая не става въпрос за  образоването във вярата, което е задача съответно на БПЦ, на религиозните изповедания и техните институции.

[12] Всъщност човек няма  основание да се гордее с каквото и да е. Всичко добро, което има, в края на краищата не е негово – дадено му е от Бога като дар със задачата да се грижи за него и да го увеличава (притчата за талантите, Мат. 25:14-30).

 

Димитър Попмаринов

Димитър Попмаринов

Доц. д-р Димитър Попмаринов е български богослов, преподавател по старозаветна библеистика и дългогодишен декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет
Димитър Попмаринов

Latest posts by Димитър Попмаринов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*