Християнската вяра и човешката природа

в Брой 5/2016 - За истинското и лъжливото смирение/Християнство

Все още не е възможно да се постигне съгласие между теориите на християнската и научната антропология за изначалната природа на човека, въпреки опитите на някои протестантски и католически учени (между последните дълго привличаха вниманието произведенията на католика Тейар дьо Шарден) да намалят с векове прокопаваната пропаст между тези две учения. Колкото и парадоксално да звучи, новите открития в областта на физиката, астрономията, биологията, дори и на психологията, засилват както убедеността на материалистически ориентираните учени в правилността на тяхната еволюционна (днес по-скоро неодарвинистична, отколкото дарвинистична) теория за създаването на човека, така и вярата на всички християни и на всички вярващи (между тях и учени), принадлежащи към трите монотеистични религии в света, които мислят, че новите научни открития все повече ни насочват към един-единствен Творец на всичко видимо и невидимо. Подобна, на пръв поглед странна разлика в разбирането и тълкуването на научните постижения разкрива пред внимателния наблюдател ограничеността и относителността и на най-точните методи, с които си служи науката, както и съдбоносното значение на субективните и дори на емоционално-субективните фактори, които постепенно формират „мирогледа” и на най-строгия учен. Сигурно има учени, които по време на своята научна дейност се опитват и успяват да запазят едно относително обективно, неутрално или агностическо отношение както към тайните на живота, така и към собствените си открития. Но епохалните научни постижения, като например тези в областта на физиката (Нютон, Айнщайн, Хайзенберг и др.), изискват субективно отношение и, макар и хипотетично, позиция на учения спрямо откритите тайни, което неминуемо преминава от сферата на научната прецизност в областта на трансцендентното и на философията. Затова великите учени в областта на науката и психологията (Айнщайн, Тесла, Фройд, Юнг) – въпреки че психологията е в състояние да задоволи критериите на строгата научна методология в доста по-малка степен, в сравнение с останалите науки – понякога неволно са изказвали и свои философски и религиозни възгледи, към които са ги насочвали техните открития.

За съжаление атеистичните, агностическите и теистичните антрополози не дават задоволителен отговор на справедливия въпрос какво представлява човешката природа; въпрос, който си задава всеки човек, склонен да разсъждава върху себе си, живота и Вселената. Защо е така? Отговорът би трябвало да е елементарен, за да задоволи всеки. Той е следният: човекът е тайна на тайните, и то едновременно тайна и като телесно, и като душевно, и като духовно същество. Дори и най-умните учени-материалисти (да вземем например нашия съвременник и нобелов лауреат, французина Жан Моно) не могат да обяснят задоволително нито на себе си, нито на другите, как се е появил човекът, защо е проговорил и как още в началото на своето съществуване (неандерталецът отпреди 120 хил. години) вече е имал оформена религия с жертвен култ.

Агностически настроените учени не искат да обясняват нищо, тъй като или смятат, че науката все още не е напреднала до степен да бъде в състояние да отвори със свой ключ вселенската брава, или, повтаряйки с някои учени и философи познатата фраза „ignoramus et ignorabimus”[i], на драго сърце потвърждават тайната за създаването на човека. Понякога те изхождат от своите скептични, а понякога и от стоически позиции, ако тези учени агностици са философи. Въпреки че е парадоксално, учените теисти имат най-тежката и най-леката задача. Най-напред те повтарят Августиновото, а по-късно и Анселмово убеждение „Credo, ut intelligam”[ii], като „навличат” своите собствени открития, както и откритията на други учени, върху основното си теистично убеждение. Така те бързо се убеждават, че както в случай на по-различна или противоположна интерпретация на едно и също научно откритие от страна на други учени, и те и техните противници могат само да вдигнат рамене и, без да се сърдят, да се разделят в мир като цивилизовани и културни хора.

Аз не съм учен, а лекар психиатър и психотерапевт, и още от младини като мирянин живо се интересувах от философията и религията, като формирах в течение на целия си живот един все по-здрав християнски и православен мироглед. В същото време се пазех грижливо от опасността да пренасям, съзнателно или несъзнателно, този свой субективен „възглед” върху пациентите си, защото добре разбрах силната податливост към внушение на всеки човек, особено на невротика. Затова, като се позовавам на откритията на дълбинната психология, ще се опитам в тази глава да засегна колкото се може по-внимателно, макар и като християнски психолог, трудния въпрос за  това какво представлява човешката природа и какво е отношението на християнската вяра към нея?

Ще започнем най-напред от може би единствената обща, призната от всички учени, независимо от техния явен или скрит „мироглед” теза, която се отнася до човека: човекът е биологично, социално и духовно същество. Със своите рефлекси и инстинкти, нагони и чувства, със своята „крехкост” и преходност, както и с неизбежния си, винаги еднакъв край, човешката телесност е била пределно ясна за всички абстрактно мислещи хора, между които и първите философи и религиозни мислители, като е оставяла обаче другите, интуитивно мислещи хора, да я обясняват на драго сърце по най-различни и противоположни начини. Ще споменем само учението на питагорейците, орфиците и това на Платон (най-вече заради тяхното влияние върху ранното християнство) за тялото като „тъмница на душата” – един вид затвор, в който душата търпи наказание и, очиствайки се в течение на многократно повтаряните си животи, все пак успява да се върне в своето истинско и първоначално състояние, от което незнайно защо е отпаднала и е била „захвърлена на земята”. Имало е, разбира се, както биха казали днешните материалисти, и реалистични възгледи за човешкото тяло, съставено от същите молекули и атоми както всяко друго живо същество в природата и което, независимо от чудната поява на душа в него, се разпада заедно с нея в момента на смъртта.

Докато за Платон човекът е съставен от тяло, което принадлежи на преходния свят на материята, и душа, която е безсмъртна и вечна, Аристотел е разсъждавал по-материалистично. Той говори за тяло и три разновидности на душата, която наистина оживотворява тялото, но съдбата й след смъртта остава неизвестна. Към Платон са се придържали всички неоплатоници, особено Ориген, Дионисий Ареопагит, Плотин и други, повлияли особено силно върху източното християнство, върху аскетическия монашески живот и аскетическата християнска литература. Оформилото се след Четвъртия Халкидонски събор от 451 г. монофизитство в източното християнство, което и днес има около 20 милиона вярващи в Близкия Изток и в Египет (и то между твърде религиозните копти), е под несъмненото влияние на платонизма и неоплатонизма.

Поради това обстоятелство няма да се впускаме в трудния спор за огромните последици от влиянието на платоническото и неоплатоническото учение в християнството, когато например става въпрос за безсмъртието на човешката душа, която никъде в Стария Завет не се нарича безсмъртна (дали защото тази безсмъртност се е подразбирала, или защото евреите просто не са вярвали в нея, без при това да престават да вярват в Бога?), а в Новия Завет безсмъртността се споменава само два пъти, и то единствено като атрибут на Бога. Дали човешката душа е безсмъртна само условно и затова ще бъде дадена само на праведните, както са вярвали още през II век св. Климент Римски и св. Юстин Философ, или е безсмъртна по рождение, т.е. по необходимост, както са смятали всички платоници и неоплатоници (заради тази си увереност Ориген е достигнал до учението за апокатастасиса, което е осъдено от християнската Църква като ерес[iii] – за християните това съвсем не е второстепенен въпрос, за което свидетелстват проучванията на православните богослови от края на ХХ век[iv].

В противоположност на платоническото, да го наречем антителесно настроено течение в християнството, а оттам и неприятелски настроено към половия нагон, към жените и към всяко по-свободно цивилизационно угаждане на материалния живот, в недрата на ранното християнство се е появило друго, не по-слабо течение, което произлиза направо от юдаизма и според мен е по-близко до автентичното Христово Евангелие. Това течение е поддържано в ранното християнство особено енергично от св. Макарий Велики (300-390 г.), който е признавал пълноценността на тялото, като е смятал, че възкресението на мъртвите е възможно само в единството на тялото, душата и духа, т. е. в преобразено тяло, подобно на тялото на Христос при Преображението на планината Тавор. Затова и св. Макарий казва: „Когато тялото възкръсне, всичко, което душата е събрала в своята вътрешна съкровищница, ще го покаже чрез своето тяло по външен начин”. Би ли могъл св. Макарий да изрече тези думи, ако св. ап. Павел не беше написал триста години по-рано в Първото си послание до Коринтяни следното: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:19-20).

Приемайки учението за тялото като малко съвършенство – загадка, която медицината не е разгадала и след няколко хиляди години изследвания – което не е създадено от някакъв Демиург, а е създадено „от земна пръст”, от Самия Бог, Който му е вдъхнал Своя Дух, и като избягваме така клопката на манихейския дуализъм, оставайки при единството на тялото, душата и духа, можем да имаме и днес св. Макарий отново като пътепоказател за правилното отношение към това единство.

Откъде идват тогава човешките страсти блуд, чревоугодие, завист, гордост, гняв, стремеж към власт и могъщество, или ако ги опростим и ги сведем само до две – сексуалния и агресивния нагон, (признати от повечето психолози и биолози), които скланят човека към зло, причиняват конфликти между хората и народите и правят човешкия живот мъчителен и нещастен? Изповядващите материализма биолози, психолози и философи имат готов отговор: човекът се е появил чрез един изключително дълъг процес на еволюция на по-низшите животински форми на живот. А чрез усъвършенстването, един също толкова дълъг процес на душевния и духовния живот (естествено духът се разбира като „епифеномен на материята”), човекът е извършил непримиримо разделение между природния и цивилизационно-културния живот. Това разделение е отговорно за всички конфликти между хората, за войните, болестите и за всевъзможни други човешки безумства. За човека няма вече път назад към животинските предци и той плаща цената на неразрешимия конфликт между душата и тялото, между душата и духа с „неудобствата на културата”, с неврози, психози и войни. Назад не може, а извървеният досега път през историята води до катастрофа!

Подобен възглед за човека, само че много по-възвишен и префинен, макар и пропит със същия антропологически скептицизъм и песимизъм, е изразил Томас Ман в, струва ми се, недостатъчно високо оценения роман Изповедта на измамника Феликс Крул с думите: „Има напредък, в това няма съмнение, от pithecantropos erectus до Нютон и Шекспир; дълъг е пътят, който решително води нагоре. Но както стоят нещата в останалата природа, така стоят те и в света на хората: и тук всичко е винаги накуп, всички състояния на културата и морала, всичко – от най-ранното до най-известното, от най-глупавото до най-умното, от най-древното, от най-мрачното, най-дивото до най-силно и най-фино развитото – съществува винаги успоредно в този свят; и нещо повече – често онова, което е най-фино, се уморява от себе си, забива се в най-древното и като опиянено отново потъва в диващина”.

Мисълта на Ман, че „винаги всичко е накуп”, е изключителна. Днес тя се потвърждава от биолозите и особено от психолозите, когато те учат за архетиповете като филогенетично натрупване на колективно подсъзнателното в психиката на човека. В книгата си Човекът като психологическо и религиозно битие[v] се опитах да покажа, че в съвременния човек съжителстват в динамична взаимовръзка и в непрекъсната борба за надмощие езическият, старозаветният и новозаветният човек.

Видяхме какво мислят материалистически ориентираните антрополози за човешката природа; видяхме и какво мислят учителите на Църквата за страстите и злото, които властват в този свят и в човека. Да започнем с една мисъл на св. Йоан Лествичник, която би могла да се вземе като парадигма за всеки друг християнски учител. Той пише: „Бог не е нито виновник, нито творец на злото[vi]. Поради това, заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро” (Лествица 26:155).

Казано по-свободно, нашите страсти са неутрално енергийно природно гориво, което можем да използваме през живота си за добро – ако сме приели Доброто, Доброто, което е Бог, като на първо място благодарим на Самия Него, а след това на нашето семейство и на обществената среда, в която сме израснали – или за зло. Това самоопределяне за добро или за зло, въпреки целия доказан детерминизъм на физическия и психическия живот на човека, е все пак свободно. Реших се на това по-свободно тълкуване на думите на св. Йоан Лествичник поради известни колебания, които се срещат в творенията на светите отци относно душевното и духовно състояние на „първия” човек. Докато изтъкнатият светител от II век св. Ириней Лионски вижда Адам и Ева в рая с интелектуалните способности на дете – становище, което би съответствало на днешното съвременно „еволюционно” християнство, главно от протестантски тип, което споменава за „детство на човешката раса” –  повечето други християнски учители до Тома Аквински (ХIII век) са смятали, че първите хора (преди грехопадението) са били съвършени. Според Тома Аквински, Адам е бил интелектуален титан, чийто ум е бил озарен от божествената благодат. Тези убеждения на средновековните християнски богослови може би са повлияли някои от по-късните европейски философи, които са предпоставяли изначално „добра природа” на човека, като по този начин са подготвили революционно-романтичния Жан Жак Русо, който нападайки цивилизацията като причина за покваряването на „добрия” човек, е изисквал „връщане към природата” и несъзнателно се е превърнал в подбудител на първата страшна революция в Европа – Френската революция.

Днес изглежда, че като християни неволно сме пропити от неизбежните идеи на еволюцията и приемаме, че всяко живо същество се развива. Изглежда също, че пренасяме идеята за развитието и върху „напредването” на християнството и на отделните християни, в смисъл на тяхното непрекъснато усъвършенстване тук и в отвъдното (към това спада и крайно съмнителният синкретизъм на християнските идеи с азиатските учения за кармата и прераждането в сравнително голям брой западни християни). За нас като християни днес е доста трудно (освен когато някой просто вярва, „защото така са казали светите отци”, въпреки че за съжаление невинаги всички казват едно и също!) да имаме становище спрямо мненията на светите отци, като това на св. Ириней Лионски, и още по-трудно – спрямо другите преобладаващи мнения за изначално съвършената човешка природа. Дали за такава вяра не ни достига едно друго, отдавна отминало време на християнското опитно подвижничество и дали днес тази „изначално съвършена човешка природа” е покварена до такава степен, че вече не виждаме в нея никаква следа от онази „първа природа” – остава само да размишляваме, макар че това едва ли ще даде плодове. Може би само обновеният личен подвижнически опит – продължил цял, и то дълъг човешки живот по примера на Лествицата на св. Йоан Лествичник – би могъл да ни помогне да предусетим каква е била първоначалната човешка природа. Излишно е да напомняме, че днес ни липсва не само искрено желание и воля да повторим със себе си това, което е постигнал св. Йоан Лествичник, но нямаме на разположение и такива християнски манастири, каквито е имало през VI-VII век, нито надеждни духовници, подобни на св. Йоан Лествичник и на неговите учители и ученици, а още по-малко телата (а и душите) ни са подготвени за подобно физическо и психическо отричане, каквото е изисквало от аскетите египетското и пост-египетското монашество. Какво остава тогава от нашия въпрос за връзката между човешката природа и християнската вяра?

Да навлезем в една по-малко абстрактна сфера и да видим дали въобще е възможно и как е възможно вродената човешка природа да се промени чрез християнската вяра под влияние на изискванията и на личното желание и потребности на християнина.

Факт е, че човек се ражда с определен темперамент, а може би и интелигентност. С раждането той носи в себе си холеричен, сангвиничен, флегматичен или меланхоличен, а понякога и смесен темперамент (според Хипократово-Галеновата класификация), и запазва този темперамент малко или много през целия си живот. Вероятно е вродена даденост и това, дали характерът на човека е интровертиран или екстравертиран, дали той е мълчалив или приказлив, дали е пасивно-зависим или е активен. Човекът не приема от родителите и предците си само физическите белези (цвета на очите и на косата, формата на главата, предразположеността на отделни телесни органи към болести и т. н.), но и някои душевни особености. Наследяват се отделни душевни и физически болести. Най-новите изследвания върху алкохолици и наркомани показват тяхната генетична предразположеност да реагират по различен начин, в сравнение със здравите хора, на наркотиците, с които влизат в досег през своя живот. Свръхманиакалността и субдепресивността на някои хора, независимо дали като постоянно или променливо явление в техния психически живот, имат конституционален произход и не би трябвало да преминават границите на нормалността или „абнормалността на нормалните”. Твърде широка област от сексуалното поведение на човека е до голяма степен част от наследената природа и затова говорим за хипосексуални, нормосексуални и хиперсексуални натури.

С оглед на голямото значение на средата в ранното детство за формирането на бъдещия характер на човека, все още има доста гранични области на проява на човешкото поведение, за които е трудно да се направи извод дали са наследени или са придобити по природа. Затова и спорът между привържениците на „теорията на средата” и тези на наследствеността, като преобладаващи фактори за формирането на човешкия характер, продължава да бъде актуален и едва ли скоро ще бъде разрешен.

Каква е връзката между вродените или рано придобитите черти на човешкия характер с християнската вяра, както и с възможността за промяна на тези рано утвърдени особености на характера? Хората най-често не са доволни от онова, което са приели като наследство или са придобили в детството си чрез лошото възпитание на своите родители. В много случаи, макар и невинаги, това недоволство е оправдано и може да послужи като силен стимул за промяната на онези черти на характера, от които сме недоволни. С други думи, нашето недоволство от самите нас е или положително предизвикателство за нашата индивидуация (или/и обожение), или е безплодно и невротично и води до примирение, депресия и душевна празнота.

Свети Йоан Лествичник пише: „Наставленията, които ние сме получили от детинство, нашето възпитание и занятия, когато станем на възраст, способствуват или ни пречат за придобиване на добродетели и в монашеския живот” (Лествица 26:30).

Но важният въпрос, който занимава еднакво педагогиката, психологията и християнското учение, е: може ли и как трябва да се промени човешката природа; трябва ли да „пречупваме” своята природа или по-добре да я преобразим? По-голяма част от хората никога през живота си, поне не съзнателно, не са си задавали подобни въпроси. Дали са доволни от себе си или не, те продължават да съществуват. Те търпят в живота си покорно и робски, като понасят своите собствени и чуждите недостатъци, или са в постоянен бунт срещу другите хора (ако знаеха, че единственият начин за поправяне на света е да поправят самите себе си, те биха станали „монаси” и без манастири и тогава биха се отказали от безсмислената задача да предизвикват революции и войни в света).

Същностната разлика между християните и не-християните е в това, че докато първите вярват и знаят независимо от вродената природа и възпитанието си, че тази природа въобще не е достатъчна за спасението на тялото, душата и духа (в Първото послание до Солуняни св. ап. Павел казва: „И целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа” – 1 Сол. 5:23), но трябва да я променяме, „пречупваме” и преобразяваме и по този начин да я усъвършенстваме и обожаваме. Като не искат да знаят за своите недостатъци или грехове, или пък като знаят за тях, но не искат да ги променят, или пък може би защото не знаят как трябва да ги поправят, не-християните, според точните думи на св. Йоан Лествичник, падат в същите прегрешения: „или защото са забравили напълно своите предишни падения; или защото поради сластолюбие безразсъдно си представят Бога за прекомерно човеколюбив; или защото са се отчаяли за своето спасение. Не зная дали не ще ме порицаят, ако кажа, че някои от тях не могат вече да вържат своя враг по силата на навика, утвърдил върху тях своята мъчителна власт” (Лествица 26:171). Ако заменим думите „пълно забвение” с „потискане на неприятното”, а „силата на навика” с „динамичен стереотип” или с „обуславяне”, християнският светец от VI-VII век ще се окаже предшественик, и то с повече от хиляда години, на съвременната психоанализа и бихевиоризъм.

Много са хората, които не бихме могли да накараме да изпитат достатъчно убедително себе си, за да им помогнем да разберат необходимостта от това да се променят, вместо да се предават на мъртвешки сън или на „забравата на битието”. Да оставим за момент удивлението пред християнските подвижници от всички времена, които превръщат човешките страсти в добродетели (не бива да забравяме, че гръцката дума „άσκησις” и глаголът „ασκέω” означават не само методично повтаряне на нещо, но и възпитаване на духа и волята, и затова всеки индивидуален човек, който осъзнава своя път към това да стане личност, е естествено аскет). Сега ни интересува повече онази, вероятно най-многобройна група хора, която поради някакви събития или преживявания е пробудена от земната сънливост на битието, но няма достатъчно сили, воля и желание, а често не й достига и знание как да започне мъчителния процес на промяна на своята природа. Естествено, силната мотивация в човека е онзи решаващ лост, който единствено може да повдигне здраво заседналата канара на нашите навици и грехове, с цел промяна на природата ни. Карл Ясперс смята, че само „граничните ситуации” (към които спадат и тежките болести, смъртта на скъп човек, някое външно нещастие) са в състояние да ни извадят от блажения „покой”, който ни служи като прикритие или като подземния лабиринт от разказа на Кафка „Вертеп”. (Ще припомня, че в него става дума за човека-къртица, който неуморно руши и гради подземни тунели от страх да не му се случат външни нещастия, на които, в интерес на истината, ние най-често трябва да бъдем благодарни за разрушаването на тези вътрешни невротични крепости.)

Диалектиците биха казали, че онзи решаващ и спасителен „скок в екзистенцията”, който в началото на преобразяването на личността прилича на скок в нищото, в празнотата, настъпва ненадейно и неочаквано, когато количеството на безсмислени повторения на един и същи недостатък или грях прераства в качество, т.е. когато грехът е станал непоносимо блудкав и противен за своя носител. Но за един такъв скок ни е насъщно необходима Божията помощ, защото трудно можем да се измъкнем сами от блатото на греха. Колко рядко се случва този спасителен скок, а и каква борба още ни чака, когато той е направен – борба с греха, със самоизмъчването и вечно съществуващата опасност за връщане назад (подобно на алкохолика, веднъж престанал да пие, който отново, с още по-голяма страст се вкопчва в алкохола), нека ни покажат примерите от всекидневния живот, които още веднъж насочват вниманието ни към човешката природа и страшната сила на дългогодишните лоши навици.

За човека с холеричен темперамент знаем, че е в състояние дълго време да обуздава своя гняв към някого от близкото си обкръжение, така че изведнъж гневът да се прояви в цялата си сила, при това при съвсем незначителен повод, често с дълготрайни, а понякога и с непоправими последици. Сангвиничният темперамент, който се изразява в чести, резки и необясними промени в настроението на човека по няколко пъти на ден, които не могат да не предизвикат учудване, възмущение и гняв между членовете на семейството или приятелите, също като холеричния, създава безбройни проблеми на човека със самия себе си и с обкръжаващата го среда. Флегматиците и меланхолиците – първите заради естествената им тромавост и склонност да се оставят на течението на живота, а вторите поради тъжното си и мрачно настроение и постоянното избягване на борбата и конфликтите – имат проблеми с хората, които ги отбягват, не ги обичат, не ги разбират, а често и се плашат от тях. Какво да правим със себе си, когато се проявяваме като холерични, сангвинични, флегматични, меланхолични, или когато сме прекалено мълчаливи или бъбриви, прекалено зависими от другите хора и поради това пасивни и покорни, или когато непрекъснато изпитваме нужда да властваме над хората и да им се налагаме, като ги подчиняваме? Какво да правим с хиперсексуалната природа, която ни прави полигамни – донжуановци и нимфоманки? По-справедлив би бил въпросът дали тази наша природа (холерична, меланхолична, хиперсексуална, пасивна или активна) наистина ни пречи или така сме се сродили с нея, че ни е станала „втора природа”, която дори обичаме?

Немислимо е да се мислим за християни, без да разпознаваме греховете на своята природа. Нямаме право да се наричаме християни, ако не предприемаме нищо, за да променим, поправим, преобразим своята природа, желанието си да властваме и да демонстрираме силата си над по-слабия, нашата злословеща бъбривост, изпълнена със съзнателно или несъзнателно осъждане на другите, необузданата си сексуалност, която оправдаваме с полигамната природа на човека, и още много други вредни и пагубни за нас самите и за останалите неща. Напразно се наричаме християни, ако оправдаваме нехристиянските си постъпки с вродената или придобита природа, особено ако се позоваваме на лошите си родители, като им приписваме цялата вина за собствените си злодеяния. Никой разумен човек, който познава „злия нрав” на падналия човек, няма да оспори или да подцени страшната сила на наследствеността и на вродената човешка природа, и също толкова тежките последици от нещастното ранно детство с разведени родители, всеки от които може да бъде и сериозно болен – физически или душевно. Но именно вярното разпознаване на страшната сила на падналата и грешна човешка природа предлага на човека идеалната възможност, подобно на удавника или на заобиколения от врагове, да викне за помощ към Единия и Всемогъщ Бог, по думите на св. Йоан Лествичник: „Представи пред Господа немощта на своето естество, съзнавайки във всичко своето безсилие, и ти неусетно ще получиш дара на целомъдрието” (Лествица 15:26). Няма по-голяма благодарност към Бога от придобиването на здрав основен камък на вярата в човека, спасен от Бога в мига, в който е прозрял, че не може да се спаси от смъртната опасност с акробатиката на ума, с находчивостта на интуицията или с помощта на други хора.

Древният спор между философите, психолозите и богословите (в по-ново време и между етолозите[vii]) около изначално „добрата” или „зла” човешка природа и до днес не е решен задоволително, ако не смятаме за решение „соломоновската” присъда за „неутралността” на човешката природа при раждането. Като изключим някои съвременни християнски богослови, които продължават да се придържат към традиционната светоотеческа вяра в съвършенството на Адамовата природа, някогашните поддръжници на изначално „добрата” човешка природа се чуват все по-слабо пред все по-гласовитите застъпници на идеята за изначално „злата” човешка природа. Със сигурност катаклизмите на двете световни войни през ХХ век, болшевишката революция, безбройните граждански войни, както и чудовищното нарастване на насилието и на самоубийствата в целия свят допринасят за възраждането на идеята на Фройд за „нагона на смъртта” сред все по-голям брой съвременни антрополози. Макар да се е придържало непоколебимо към вярата, че човекът е дело на Божиите ръце, християнството все пак никога не е отричало огромната сила на злото в човека и в света. Цялата християнска култура с величествените си художествени произведения в областта на изобразителното изкуство и скулптурата (Микеланджело и Рембранд), музиката (Бах и Бетовен), литературата (Шекспир и Достоевски), философията (Паскал и Киркегор) са живи и вечни свидетелства за пълното съзнание на християнския човек – гениалния творец, за ужасната борба между доброто и злото, между Христос и „княза на тоя свят”, също и за пълната неизвестност на края на тази борба както за отделния човек, така и за цялото човечество; край неизвестен, въпреки Христовите думи: „Но дерзайте: Аз победих света” (Йоан 16:33). Все пак, Христос е отправил тези удивителни думи само към онези, които вървят след Него, и за които Той наистина е единственият Път, Истина и Живот (срв. Йоан 14:6).

За това колко отдавна истинските християни са съзнавали трагичността на човека в света, говорят следните думи на св. Йоан Лествичник, които с чиста съвест са могли да изговорят Шекспир или Достоевски, Паскал или Киркегор: „Как да умъртвя тая, която трябва да възкръсне с мене[viii]? Как да направя нетленна тая, която е получила тленно естество? Какви убедителни доказателства да представя на тая, която може да ми противопостави толкова естествени възражения?… Ако я наскърбя, сам много ще страдам. Ако я поразя, то с кого ще придобивам добродетели? И отвращавам се от нея, и я прегръщам. Каква е тая тайна в мене? По какъв начин става в мене това съединение на противоположности? Как аз сам на себе си съм и враг и приятел? Кажи ми, съпруго моя – мое естество; защото аз не искам да питам никого другиго, освен тебе, за това, което се отнася до тебе; кажи ми, как мога да живея неуязвяван от тебе? Как мога да избягвам опасността за моето естество? Защото аз съм обещал на Христа да водя с тебе постоянна борба. Как мога да победя твоята тирания, когато аз доброволно съм решил да бъда твой господар?” (Лествица 15:86).

В Евангелието Господ Иисус Христос ни напомня много пъти, че за този, който вярва, всичко е възможно. Но колко е трудно за днешния човек да вярва! А днес Бог не ни Се открива по-малко или по-рядко отколкото преди, от времето на Моисей или на апостолите. Той непрестанно Се открива в „дребните радости” на всекидневния живот: в слънчевия ден или в бурята, на морето и в планината, в смеха на любимия човек, в хляба и виното, в полета на птиците, във верността на кучето и своенравието на котката, в хайку-стиховете и в човешкия глас, който Го прославя. Ако само за миг се спрем пред тези Божии явявания, вече сме уловени в галилейската рибарска мрежа и сме станали пленници на „безумната Божия любов”. А тогава наистина можем да правим всичко, защото сме повярвали. По „естествен” път, защото това е Божият път, ще преобразяваме своята природа, правейки я „нова твар”, защото „старото отмина, ето, всичко стана ново”. Скрижалите на закона, на които е изписана нашата „съдба”, наследството и „киселото грозде” на предците, „злата” човешка природа, с всички нейни страсти, са разрушени от Христовото Преображение. Всеки един от нас е потенциален Яков, Йоан или Петър, на които бе дадена Божията благодат да видят Светлината на света между „естествения” Илия и законодателя Моисей. С един скок ще преодолеем с вяра пътя от св. пророк и цар Давид, който е видял всичко отнапред и казва: „Нему се уповаваше сърцето ми, и Той ми помогна, и сърцето ми се зарадва” (Пс. 27:7),  до св. ап. Павел, който Го дочака и възкликна: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Фил. 4:13).

Божиите угодници са извършили вече всичко за нас – утъпкали са пътя ни, избърсали са сълзите ни, премахнали са скръбта ни. Само трябва да повярваме и тогава и Кръстът няма да ни се струва тежък, дори и да трябва да го носим до Голгота – личната и националната. Защото накрая на Пътя Вярата, Надеждата и Любовта ще ни нашепват: „С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих” (2 Тим. 4:7).

 

Превод от сръбски свещеник Стоян Бербатов и презвитера Екатерина Крумова

 

Владета Йеротич, „Завръщане към отците“, изд. Омофор

 

 

[i]    Не знаем и не ще узнаем. – Б. пр.

[ii]    Вярвам, понеже зная. – Б. пр.

[iii]   Една от причините за осъждането на оригенизма на Петия Вселенски събор през 553 г. е било повлияното от платонизма учение за естествената безсмъртност на човешката душа, което личи от 15-те анатематизми на събора. – Б. ред.

[iv]   Зизиjулас, J. Од маске до личности, в: „Богословље”, 1-2, Београд, 1985. – Б. а.

[v]    Човек као психолошко и религиозно биће, Беседе, Нови Сад, 1994. – Б. а.

[vi]   С тези думи окончателно се отстранява всяка мисъл за християнството като дуалистична религия. Все пак това не означава, че християнинът не преживява психологически своята вяра по дуалистичен начин. – Б. а.

[vii]   Етологията (от гр. έθος – нрав, обичай, характер) – наука за характера или за формирането на поведението на определена личност или народ. – Б. ред.

[viii]  Става въпрос за плътта. – Б. а.

 

Дарение за сайта

Владета Йеротич

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2016 - За истинското и лъжливото смирение

Отиди горе