Храна за живот вечен

в Брой 2/2021 - Любовта е компасът/Християнство

Адам и Ева се скриват един от друг непосредствено след грехопадението. Всички знаем това – когато четем текста, виждаме, че те си ушиват препаски от смокинови листа и се скриват един от друг. После се скриват и от Бога, защото разбират, че са голи. Скриват се един от друг поради същата причина – очите им се отварят и те виждат, че са голи. Виждат нещо, което допреди това не са виждали – иначе нямаше да се скрият…

Какво е това, което ни кара да се скрием? Нещо, което ни заплашва. Адам се скрива от Ева, а Ева се скрива от Адам – крият се от очите на другия, защото те вече представляват заплаха. Човекът разпознава себе си като част от този свят, като камък от пустинята, който може да бъде превърнат в хляб и консумиран, за да може да се живее колкото може повече. А това плаши всекиго – никой не обича да бъде обективиран. Затова всеки се скрива и изгражда ако не броня за душата, то във всички случаи препаска от смокинови листа. Скриваме се и от Бога – когато Той търси Адам, не го намира.

Представете си ситуация, в която всеки се крие от другия, а всички живеят заедно. Това вече не е рай. Ако ние живеем с някого, от когото трябва да се крием, да скриваме част от себе си, то тук имаме вече не връзка, а бездна. Тази бездна е прокопана от човека между него и Бога, между него и другия човек. Адам започва да се оправдава, като казва: „Жената, която Ти ми даде…“, а жената казва: „Змията, която Ти създаде“… Ето ви ситуация, в която един съд констатира развод. Той не го разглежда, а просто констатира, че нещо се е случило. Изгонването на Адам и Ева от Рая е една тъжна реална констатация на смърт, която вече се е случила; смърт, която ни кара да се скриваме един от друг и от Бога, косвено да Го обвиняваме за това, което е създал и което ни е дал. Ние губим най-важното – способността си да благодарим за онова, което имаме. Губим способността да благодарим за другия, за света, за храната, за живота, които имаме… Избираме да сме самодостатъчни с това, което сме, и което докосват ръцете и очите ни.

Не е никак чудно, че когато Христос възстановява статута на човека като син Божий, Той извършва Евхаристия. Той кара и нас да извършваме Евхаристия: „евхаристо“ (ευχαριστώ) означава „благодаря“, а „евхаристия“ означава „благодарение“. Изгубеното благодарение трябва да бъда възстановено. Трябва да бъдем благодарни за всичко, което имаме. „За всичко благодарете“ (1 Сол. 5:18 – бел. ред.), дори и за смъртта. Защото ако нямаме това евхаристийно усещане в себе си като нагласа към света, тогава ще търсим оправдание навсякъде. Оправданието ще бъде в другия, в нещата, които ни заобикалят; в камъните, които чупят зъбите, в плодовете, които не са достатъчно пресни; в живота, който не е достатъчно комфортен. Все някой ще ни е крив, докато не стигнем накрая до Бога като пряка причина…

Тази смърт е по-страшна – това е смъртта, с която се раждаме, която вдишваме всеки ден; смъртта, в чиято атмосфера общуваме, и заради която Църквата съществува като място на благодарението и на единението на човека с живота, а не само с онова, което имаме. Забележете: молитвата „Отче наш“ е непосредствено преди евхаристийния канон. Насъщният хляб, за който се говори в молитвата, в тълкуванието на свети Максим Изповедник не е просто хлябът, с който ще вечеряме. Това е Тялото Христово, хлябът на живота, който побеждава смъртта. Всъщност ние не можем да говорим само за смъртта, ако сме християни; ако сме християни, трябва да говорим за смъртта и за живота.

Преди да заговорим за Възкресението, ми се иска да задам един въпрос, който винаги ме е занимавал, и който съдържа две очевидни неща. Първият очевиден факт е, че ако сме християни, смъртта не бива да ни плаши. И вторият очевиден факт – тя винаги ни плаши. Ние никога не я желаем, отлагаме разговора за нея и сме шокирани, когато се случи нещо подобно на наш близък или на човек, когото познаваме. За мен стои въпросът защо. Защо при цялата ни вяра и надежда, че човекът е на по-добро място, ние трудно се справяме със загубата? Откъде идва тази трудност при нашата убеденост в другото?

Отговорът не е далеч. Той е в разбирането за човека, който не може да бъде човек без другия – без очите на другия, в които да се оглеждаме. Да виждаш очите на човека, който умира – в това има онтологична връзка. Този, който ме гледа, ми дава правото да съществувам; той ме разпознава като някой, който съществува. И когато аз го гледам, също го разпознавам като човек, който го има. И щом загубим някого, в чиито очи сме се оглеждали като такива, които имат битие, ние губим с тези очи част от своето битие. Губим нещо, което ни е потвърждавало като живи, като съществуващи – като такива, които сме. Тази болка е онтологична.

Човекът не е създаден, за да бъде сам. Затова моята смърт не е толкова страшна, колкото смъртта на човека до мен. Това е по-страшно, защото аз ще изгубя очи, в които се оглеждам, които ме правят жив и разпознаваем. Не е страшна моята смърт, а тази на човека до мен. Когато той си отиде, аз оставам по-малко човек, защото има един чифт очи, в които вече не мога да се огледам. Колкото повече се стеснява кръгът от огледала, в които можем да се огледаме, толкова по-сами оставаме. А колкото по-сами оставаме, толкова повече се намираме в ситуация, за която не сме създадени.

„Не е добре за човека да бъде сам.“ (Бит. 2:18 – бел. ред.) Затова най-жестокото нещо е изолацията. Тук закономерно идва и темата за затвора – човек, осъден на строг тъмничен затвор, прекарва 23 часа в изолация, без комуникация с други хора. Представете си го – има само един час на въздух, и на следващия ден ще бъде същото. Поради факта, че човекът е битие, което се осъществява в общението, липсата на другия човек е смазваща. Тя е бреме, което трудно може да се преодолее. Винаги се сещам за думите на свети патриарх Евтимий, който в своите съвети към Киприан казва: не се засилвай към отшелничество и изолация, защото много хора, тръгнали по този път, са изгубили разсъдъка си. Когато някой бъде изолиран и лишен от общение, той става по-малко човек. И щом ние станем по-малко човеци със смъртта на наш близък, това е болка, която трудно преодоляваме, защото тя е онтологична. Ние знаем, че човекът е добре, но ние не сме. Знаем, че той е на по-хубаво място, но ние оставаме на място без чифт очи, които преди сме имали.

Това е интуицията, която ние имаме за живот вечен и носим от Адамово време. Тази интуиция не гледа на смъртта като на нещо нормално, което трябва да приемаме за добре дошло. Затова избягваме темата – защото интуицията ни за живот вечен бяга от нея; не сме създадени за смърт, а за вечен живот.

Но очевидно не можем да живеем вечно, и затова компенсираме. Опитваме се да живеем вечно, защото интуицията, желанието, копнежът за живот вечен са вътре в нас. При цялата невъзможност да го постигнем започваме да компенсираме по хоризонтала чрез всичко, което можем да притежаваме. Чрез човека, когото можем да консумираме; чрез храната, която можем да имаме в изобилие; чрез местата, които можем да видим.

Тези неща са като храна за нас; ако не ядем днес, ще огладнеем утре. И ако огладнеем, ще се сетим, че не сме самодостатъчни и съвършени – че имаме нужда от нещо външно, от хляба, който да услади живота ни. А след него ще искаме нещо второ и трето… И колкото повече неосъзната жажда за живот вечен имаме, толкова повече ще я търсим настървено, минавайки през трупа на другия. Ето ви греха, импулса за живот и грехопадението в едно и също действие – чрез храна губим словото и започваме да се храним с камъни, и чрез храна си връщаме живота вечен. Чрез храната съгрешаваме в Рая, който се превръща в ад за нас, и пак чрез нея Христос става за нас храна за живот вечен…

Каква необяснима Божия милост – да се даде живот вечен не просто чрез интелектуалното знание, а чрез това, което е достъпно на пеленачето. Едно пеленаче, когато е кръстено, започва да се храни с тази храна за живот вечен още на следващия ден. Ние се кръщаваме, за да влезем в Църквата, а влизаме в Църквата заради Христос; Христос е там и вече ни чака като храна за живот вечен – заради това е станал плът и кръв.

Всяка наша евхаристийна служба е едно своеобразно Възкресение, защото ние се срещаме с Този, Който за нас стана плът и кръв, и заради Него ние отиваме на църква. Разбира се, може да има много различни изкушения – може да отиваме на църква заради приятелите, с които обичаме да сме заедно и се виждаме рядко; на някои им харесва да стоят и да слушат музиката, да усещат аромата… Чисто психологически църквата е прекрасно място. Но ние не ходим там заради това, както не отиваме на ресторант, за да седим на маса и да гледаме какво става наоколо. Ние отиваме в църквата, за да се храним с храна за живот вечен; отиваме, защото Христос вече е дошъл на трапезата, на брачния пир, като жених. А Църквата е невестата, която Той трябва да срещне. Затова свещеникът не може да отслужи Евхаристия, ако няма поне още един човек в църквата. Невестата трябва да е там, за да се случи брачният пир, и да стане животът с един човек повече. За да стане Христос – като храна за живот вечен – част от нашия локален, делничен, седмичен, ежедневен живот. И за да може това да се повтаря, да се случва колкото може по-често и ритмично, а не в определени сезони, от време на време. Това е живот – животът е ритъм, дихание, пулс. Другото е аритмия, липса на живот.

В този смисъл Възкресението е нещо, което преживяваме в нашия църковен живот всяка неделя. Всеки ден от седмицата е буквално отображение на страстната седмица, която предстои. Ние празнуваме в неделя, защото тогава е възкръснал Господ, но почитаме и съботата, защото тя е ден на творението. По време на Великия пост в съботните дни се позволяват неща, които не се позволяват в останалите – служи се литургия на свети Йоан Златоуст. Ние продължаваме да почитаме съботата като ден на творението, но празнуваме неделята, защото тя е началото на новото творение – тази нова твар, в която ние сме призвани. Ако в старото творение умираме – ако в Адам всички умират – то в Христа всички живеем.

Как може човек да осмисли това ходене на църква всяка неделя? Заради кого отива там? Сигурен съм, че свещениците знаят отговора на този въпрос много по-добре от нас, но е добре всеки да си даде лична сметка защо го прави и кого ще види там. Ако си отговорим сериозно на този въпрос, можем да си послужим с думите на свети Григорий Палама, който казва, че когато едно дете вкусва Тялото и Кръвта Христови, то вижда Бога по-реално, отколкото Го е виждал Мойсей на планината Синай. Е, ако на нас ни предстои нещо такова – да виждаме по-добре от Мойсей на планината – Кого виждаме? Кого стриваме между зъбите си? Кого вкусваме? Кой е Този, Който е станал за нас храна за живот вечен? И Кого се надяваме да видим в последния час, в момента на излизане на душата от тялото? Кого искаме да видим, когато знаем, че смъртта е близо? Пак Него.

Тогава разбираме думите на свети Симеон Нови Богослов, който казва да не се причастяваш без сълзи – или по-скоро без нагласата, че крачиш последните крачки от живота си, вдишваш последните си глътки въздух от живота, за да го осмислиш чрез нещо, което ще стане нов живот. Но този живот свършва, значи е време за преоценка. Всяка неделя е такава среща и предполага време за преоценка през седмицата до неделята. Ето ги смъртта и Възкресението в едно и също нещо, в едно и също дело на Църквата, в едно събитие. Възкресението не само като Пасха веднъж в годината.

Навремето хората не са знаели кога е Пасха – трябвало е Александрийският епископ да напише пасхални писма. Защо именно той? Защото в Александрия още от времето на Клеопатра е имало звездобройци, астрономи, които знаят кога е пролетното равноденствие. Александрийският епископ е бил длъжен всяка година да пише кога се пада Пасха според изчисленията на астрономите и да разпрати такива писма до цялата Църква. Докато хората са чакали тези писма, те са имали своите неделни пасхални богослужения; имали са своите дни на Възкресението, и са преживявали това Възкресение като среща с Христос. Защото ако не Го срещнем, тогава кого се надяваме да срещнем?

Той идва всяка неделя при нас заради нас – както е дошъл преди две хиляди години – за да бъде храна за живот вечен.

Откъс от беседата „Тайната на смъртта и Възкресението“, София, 2014. Заглавието е от редакцията.

Дарение за сайта

Мариян Стоядинов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2021 - Любовта е компасът

Любовта е компасът

За втори път посрещаме Пасха, духовно подкопани от неизвестност и страхове, породени
Отиди горе