Хората на Етиопия

в Брой 1/2012 - Етиопия/На път

Първото усещане при допира с етиопците е шок. Крайна бедност. Нещо, което нито аз, нито другите от групата сме виждали някъде. Тези хора нямат нищо. През първите дни всички се чувствахме изключително потиснати. Понятието „трети свят” винаги ми е звучало някак абстрактно, но в Етиопия разбрах точно какво означава. Изминахме около 4000 км в страната с бус. Където и да спирахме, като от нищото се материализираха просещи дечица. Давахме им кой каквото може. Идва момент, в който се оказва, че сме свършили наличните ресурси, а усещането да ги оставиш с празни ръце е ужасно. Тогава екскурзоводът ни подхвърли идея – „дайте им празните пластмасови бутилки от минерална вода”. Това ни прозвуча унизително. Той го усети и ни направи демонстрация. Взе една бутилка от кошчето за отпадъци и я даде на децата. Бяха готови да се борят за нея. Това за тях е изключително ценна придобивка. Иначе трябва да носят водата с глинени съдове. Друго нещо, което много ги радваше, бяха химикалките. На много места, вместо „You! Sir!”, децата викаха „Sir, I’m a student. Do you have a pen for me?”. Химикалките са лукс.

Етиопците са около 80 милиона. За сравнение, през четиридесетте години на миналия век са били 40 милиона. БВП на глава от населението е около 10 пъти по-нисък от българския и около 100 пъти по-нисък от френския. Тук разбирате колко точно му трябва на човек, за да живее. Не да живее „добре” – това е съвсем относително, а да живее. Населението е разхвърляно по територията на цялата страна. От всяка колиба (тукул) има визуален достъп до друга колиба. Затова в Етиопия никъде не се чувстваш сам. Налага се децата да изминават огромни разстояния, за да стигнат до училище. Затова от Етиопия идват някои от най-добрите спринтьори в света. Електрификацията и водоснабдяването са лукс, достъпен само в градовете, за много малка част от населението. Една от най-често срещаните гледки беше жена, носеща на гърба си огромен съд за вода. Казаха ни, че в общия случай са необходими по няколко часа на ден, за да се стигне до най-близкия водоизточник. Поинтересувах се как се къпят. Отговорът беше: „Ами, в най-близката река”. За цялото ни пътуване видяхме само 2-3 кладенеца. Може би е по-лесно да пращаш жена си за вода на няколко часа път, отколкото да копаеш кладенец. Може пък да не са открили лопатата, знам ли.

В програмата ни беше включено посещаване на домове на етиопци от различни племена. Бил съм на подобна „атракция” в други африкански страни. Там се чувствах като в Етъра – нагласена работа. В Етиопия няма такова нещо. Посетихме едно малко село. Хората се притесниха. Чудиха се какво точно искаме от тях… Помолих една жена да я заснема, но тя въобще не ме разбра. Както и да е, направих й снимка и после й показах дисплея на камерата, за да се види. Тя изпадна в потрес. Извика хората наоколо да видят и те чудото. Като че не можеше да повярва как въобще е възможно да вижда собственото си лице на друго място. То като се замисля, в колибите им не видях и огледало.

На същото място видяхме жена, която говореше по мобилен телефон. Много странно. Попитах екскурзовода откъде го зарежда, при положение че тук няма ток. Отговори ми, че на десетина километра има малко градче, което е електрифицирано. Там срещу заплащане може да си заредиш телефона.

Занимават се основно със земеделие и животновъдство. Технологиите са на по няколко хиляди години. Оре се с дървено рало, вършее се с биволи. Житото се коси със сърп, а на много места се къса на ръка, стрък по стрък. Там видяхме „живо плашило”. Жена, която стои в центъра на нивата и дебне за птици. Използва прашка, за да ги гони.

Имат едно национално ястие – инджера. Приготвя се като голяма палачинка от ферментирало тесто, което се прави от някаква много некачествена зърнена култура. Неприятно и на вкус, и на мирис. Отгоре се слага каквото Бог дал. Всички ядат това. Семейството задължително се храни заедно, от една инджера. Дори да са скарани, недопустимо е да се хранят отделно. С ръка се откъсва парченце и се загребва малко от нещата, поставени върху инджерата. Знак на уважение е да подадеш на човека до теб с ръката си. Отказът на такъв жест се приема като смъртна обида. Средният етиопец се храни най-много по веднъж на ден. Няма етиопци с наднормено тегло, поне ние не видяхме такива. Веднъж в седмицата в по-големите села се организира пазар. Там всички предлагат произведеното от тях и купуват нужното. Тези пазари са и място за създаване на социални контакти. Там обикновено се случват влюбванията. Къде иначе?

Не може да се каже, че имат здравеопазване. Когато някой се разболее сериозно, цялата фамилия го носи на носилка до най-близката църква и там се молят за него. Почти не се забелязва присъствие на някаква държавна администрация и въобще организация. Данъци плащат само тези, които получават месечен доход над 400 бира (малко над 30 лева), а те са незначително малцинство. Почти нямат представа за света отвъд границата им.

Етиопците са красиви, усмихнати, спокойни и приветливи хора. Битието им вибрира на една много по-различна от нашата европейска честота. Ще се опитам да го илюстрирам с помощта на една случка. Пореден ден от нашето пътешествие. Пореден мизерен хотел. Множество едри хлебарки; чаршафи, на които видимо са спали доста гости на хотела и естествено – неработещ бойлер. Тук ще вметна, че не съм особено претенциозен. Не са ми необходими някакви специални условия, за да се чувствам добре, но след няколко дни в прахоляка изпитвах неистова нужда да се изкъпя с топла вода. Решихме този път да се борим за правата си. Слязох при рецепцията, поисках да говоря с управителя. Появи се усмихнат, спокоен и симпатичен човек. Споделих проблемите си и помолих ако може да бъдат решени. Дали чрез смяна на стаята или ремонт на бойлера – няма значение. Разбира се, сър, всичко ще бъде уредено… Започват едни дълги разговори със служителите. Проточват се прекалено според мен и решавам да запитам дали евентуално има някакво развитие по нашия въпрос. Разбира се. Ще сменим стаята. Ето ви ключ. Приятна вечер! Щастливи се насочваме към новата стая. Влизаме вътре и заварваме спящ човек на леглото. Да, може би тук бойлерът работи, но пък стаята вече е заета… Не че нещо, но не можем и тримата да спим на единично легло. Връщаме се долу и обясняваме. ОК, значи искате да ремонтираме бойлера? Ще извикам Техника. След доста чакане се появява Техникът. Весел небрежен растафарианец, видимо наслаждаващ се на поредния си трип. Йо мен! Ноу проблем! Щял бързо да оправи нещата. Няма проблеми. Разглобява бойлера, всичко е в ръжда и чарколяци. Дълъг разговор по телефона. Пристига служител на хотела. Дълъг разговор. Човекът отива някъде и след време се връща, носейки отвертка. Дълъг, спокоен разговор. Човекът отива някъде. Връща се със стълба. Дълъг разговор. Работи се по въпроса. Вече е време за вечеря. Става ни ясно че в рамките на престоя ни този бойлер няма как да бъде оправен. Нещата са сериозни. Предаваме се и отиваме на вечеря. Там ни чака усмихнатият управител, който мило ни пита как са нещата. Отговаряме, че вече няма значение. Нищо няма значение. Всичко е ОК. Той, видимо доволен от факта, че най-сетне сме осъзнали несъстоятелността и маловажността на фиктивните си проблеми, отговаря одобрително: „Точно така, правилно, чудесно, всичко е ОК, сър”.

Отиваме в ресторанта. Няма осветление, тъмно е, всички крушки са изгорели. Вече сме се предали и нищо няма значение. Пристига любезният управител, който има намерението лично да ни обслужи като едни VIP-гости на хотела. За него ще е чест, разбира се. Въпреки апатията, някой споделя идеята, че все пак няма да е зле да има и някакво осветление. Иначе не се знае кой чия манджа (ако въобще такава се появи) ще яде. Няма проблем, разбира се. Ще повикаме Техника. Настръхвам. Дълги, спокойни разговори. Пристига веселият растафарианец в ръка с крушка. Разхожда се тържествено с мръсните си обувки по масата, с вече сервирани „ястия”. Слага крушката. Светлина. Нещо тук работи! Прилив на позитивизъм и ентусиазъм в групата. Истеричен смях и аплодисменти. Има светлина в ресторанта.

Ядем щастливи точно същото, което сме яли и предните дни. Сиреч, странната визия на етиопците за европейска кухня. Разреденият кетчуп, сервиран като доматена супа, все пак е по-вкусен от инджера, весело си споделяме ние. Слагаш му много люто и ядеш. Претръпнахме. Оттук насетне оплаквания почти нямаше.

След като премина първоначалният културен шок, започнахме с опитите да погледнем нещата от различна гледна точка. Тези хора са спокойни, усмихнати, горди, приветливи. Все неща, които в нашата напреднала европейска високотехнологична и културна цивилизация са дефицитни. Живеят в друга епоха, в друго, различно от нашето измерение. Живеят съвсем просто. И кратко, разбира се. Може да са гладни, да нямат нищо, но ако има някакъв начин да измерим щастието, ми се струва, че техните показатели доста ще надвишат нашите. Когато човечеството преминава от една епоха към друга, придобива едни неща, а губи други.

Етиопия живее в съвсем различен еон от нашия. Етиопия? Защо Етиопия? Не знам дали успях да отговоря на този въпрос, но се надявам, че успях да задам няколко други.

Васил Гунев

Васил Гунев

Latest posts by Васил Гунев (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Отиди горе