Унинието и ревността

в Брой 5/2020 - Кръстът и славата/Думи за прочит

Всички ние сме в състояние против природата си (παρά φύση) поради падението в греха на непослушанието. Ако бяхме в състояние според природата си (κατά φύση), щяхме да обичаме Бога с цялото си сърце и цялото си същество, и умът ни нямаше да може да се откъсне от помненето на Бога нито за миг. Така учат светиите, които помнят Бога по-често, отколкото дишат. Техният дъх е прилепен към Божието Име, тъй като те непрестанно го призовават и го изричат не само с уста, а и със сърцето си.

Ние, свещениците често чуваме в духовническото си служение дори и усърдни християни да изповядват: нямам стабилност по пътя си към Господа; не се моля колкото и както трябва; умът ми е пълен със суетни мирски помисли; нямам вдъхновение; умът ми е замаян и чувствам пустота в сърцето си; евангелското слово не дава плод в живота ми; живата надежда на Божиите обещания и нетленното утешение на Светия Дух не живеят в мен, и други подобни.

Факт е, че заобикалящият ни свят култивира забрава на Бога чрез нападенията на плътските образи и ни наранява със своя богопротивен дух. Светият Дух ни казва чрез Свещеното Писание, че „плътското мъдруване е вражда против Бога[1] и потиска душата със смъртоносно униние, защото „приятелството със света е вражда против Бога[2].

Затова целият ни подвиг се състои в това да победим противоприродното състояние на отделеност от Бога и да достигнем състояние според природата си, или, както често се нарича – свръхприродното (υπερφυσική) състояние, когато човешкият дух се съединява с Божия Дух. За да постигнем това, трябва да водим борба със страстите и с лошите навици, които сме придобили. В нас има най-различни страсти: гордост, сребролюбие, печал, плътска страст… и естествено дяволът ни мъчи чрез всички тях и ги използва, за да ни отдели от Бога.

Има обаче една страст, която е най-страшна от всички – унинието (ακηδεία). Според своето духовно определение унинието означава духовна леност, липса на грижа за нашето вечно спасение. Ако борбата с другите страсти може да доведе до голяма духовна полза, то унинието води до пълна забрава на Бога и така убива душата, без нещастният човек да може да окаже никаква съпротива. Страстта на унинието е много опасна, защото изтрива от ума помненето на Бога. Когато човек е в униние, той може да предприеме много и най-различни трудове, само не и труда за своето спасение. Ето защо често можем да видим монаси, изпаднали в униние, да са особено активни. Вместо да пребивават постоянно в Божието присъствие и в непрестанен диалог с Бога, те изпадат в многогрижие. Това води до духовно опустошаване, до лишаване от богатството на духовните промени в сърцето, което непрестанно се стреми с копнеж към Благодетеля Бога. И така, едно е духовното униние, а съвсем друго – обичайното психологическо униние, при което човек обикновено се стреми да избегне какъвто и да било труд.

Духовното униние е следствие от гордост или от отчаяние. Гордостта изсушава сърцето и отделя човека от животворното общение с Бога, а също и от брата. Такъв човек е откъснат, самотен и лишен от общението с благодатта, която изобилно се излива в Тялото Христово – Църквата. Той става немощен и неспособен да се противопостави на духа на врага и на глада, който грехът носи в живота му. Човекът, изпаднал в униние, се стреми да намери някакво лъжливо и преходно утешение и така се предава на страстите на нечестието. А те умъртвяват душата, правят я неспособна да пребивава в атмосферата на Божието присъствие и да вкусва нетленното утешение на Светия Дух. Когато даваме пространство на гордостта, в която и да е от нейните форми – осъждане, презрение, безразличие, – ние прогонваме от себе си не само благодатта, но и помненето на Бога. Тежкото състояние на заблуда (прелест) като резултат на унинието е много добре изразено в думите на великия апостол Павел: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем.[3]

Тлетворната страст на унинието се поражда също и от отчаянието. Отчаянието е неизбежен резултат от неверието. Тази страст опразва сърцето от надеждата и копнежа по вечния живот. Няма по-голяма трагедия от това, човек да живее на този свят със сърце празно, лишено от вдъхновение и от Божието утешение. В монашеството, например, целият строй на живота е насочен към това, да помага на монасите да развиват усещането за Бога: усещането за топлина, радост, утешение и мир, които носи в сърцето свръхестественото Божие присъствие. Когато обаче се умъртви връзката с Христос поради неверието, човек губи надеждата си във възкресението. Според думите на Господа: „Там, където е съкровището ви, там е и сърцето ви.[4] Ако имаме жива надежда, тогава сърцето ни хвърля котва в небето и ставаме богати, понеже там е нашето съкровище. Но когато нямаме надежда, сърцето ни не може да се откъсне от земята. Онези, които нямат надежда във възкресението и вечния живот, още оттук предвкусват безутешните мъчения на своята раздяла с живия и благ Бог на любовта. Това е истинска духовна смърт, която предвещава вечната смърт в ада. Затова целият подвиг на християнина се съсредоточава в преодоляването на унинието, което парализира душата и води до духовна смърт.

В Своята Първосвещеническа молитва Господ казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа.[5] От тези думи става ясно, че вечността е състояние на личността, което се предава на човека, когато той се труди с вяра и поддържа жива връзката си с Личностния Бог на Откровението – с Отца, Сина и Светия Дух. Ние имаме дръзновение да се доближаваме до Бога чрез нашия Господ Иисус Христос[6], ето защо връзката ни с Господа има абсолютно значение за нашата победа над греха и наследяването на вечното спасение. Нашата връзка с Господ Иисус Христос, която започва сега на земята чрез вярата и ще продължи във вечността чрез светата любов, е неповторим дар, който трябва постоянно да се разгаря в живота ни, за да можем усилено да вървим към все по-съвършено познаване на Бога и единение с Него.

Кои мисли могат да ни помогнат да влезем в това най-голямо чудо, което познава тварният свят – единението на човешкото сърце с Божия Дух?

От Свещеното Писание виждаме, че Бог по безкрайната Си благост е сътворил човешкото сърце по неповторим начин, така че да бъде способно да приеме своя Създател, когато Той дойде на света, за да спаси всички. Бог е направил сърцето на човека своя цел и затова го посещава от сутрин до вечер.[7] Той е замислил велик план за човека, за да го направи подобен на образа на Сина Си, т.е. да го направи бог по благодат. За тази цел Бог не е пощадил дори Своя Единороден Син.

Ако човекът е занимавал Ума на Бога още отпреди свят да се създаде, то тогава човекът наистина е велик по своя произход и назначение; велик според удивителните способности, които крие неговата природа, създадена по образ Божи. Това виждане вдъхва вяра, която е задействана от любов и признателност. Когато вярващият благодари на Бога за Неговия благ Промисъл, той става богат на духовни дарове. Благодатта, която приемаме, е съразмерна на благодарността, която изразяваме. Както казва великият св. Максим Изповедник, Бог отмерва Своите дарове към хората според благодарността, с която те ги приемат. Именно по този начин влизаме в блажената пълнота на Божията благодат. Колкото по-голямо благодарение и слава отдаваме на Бога, толкова по-изобилно Той излива върху нас Своите дарове.

Чрез тези благодатни дарове вярващият влиза в общността на благодатните дарове (κοινωνοία των καριγμάτων)  на другите членове на Тялото Христово – светиите на небето и земята. Колкото повече вярващият навлиза чрез благодарението в тази благодатна общност, толкова повече той забравя по-малките предходни дарове и с глад и жажда се стреми напред към все по-голяма пълнота на любовта и съвършенството.

Човекът, който благодари на Бога, не познава унинието. Той се измъчва от една единствена благословена печал – това, че не може да благодари на Бога така, както подобава, за всички Негови дарове, дори за всеки един дъх, който Бог излива върху лицето на земята. Така благодарението води към истинското покаяние, което няма край в този живот. Тогава разбираме защо Господ поставя по-горе от всички заповеди заповедта да осъждаме себе си от признателност като непотребни и недостойни, дори когато сме изпълнили всички Негови заповеди: „Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.[8] Този начин на мислене поддържа пламенна Божията благодат в живота на вярващите. В тази нагласа се крие спасителното вдъхновение, което съкрушава смъртоносното униние. То носи на вярващия сила всеки ден да върши „свети дела със страх Божи[9].

Пътят на благодарението ни изцелява от страстта на гордостта и ни укрепва срещу изкушението на отчаянието. Благодарност и признателност всъщност означават смирение. Тези добродетели са едни от най-благородните форми на смирението. В Свещеното Писание, в Стария и Новия Завет, четем: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“[10] Затова е важно да помним, че Божието благоволение и благодат нарастват в нас чрез смирението и особено чрез благодарението. Когато влезем в благодатта на благодарението, придобиваме правилната ревност по Бога, която подобава на Божиите чеда.

Хората, които благодарят на Бога, никога не се отчайват и сърцето им никога не остава празно от Неговото утешение. Ще ви разкажа един случай. Един християнин изповядал, че искал да се самоубие, тъй като всичко в живота му вървяло зле, целият му живот бил само болка и нищо нямало смисъл. Духовникът го попитал дали все пак няма едно добро нещо в живота му, като например това, че в този момент човекът дишал и бил жив. Отговорът на изповядващия се бил положителен и тогава духовникът го посъветвал: „Започни да благодариш на Бога за всеки дъх, който ти дава, за този телесен живот, а след това и за всичко друго, което Бог ти покаже, че си получил като Негов дар.“ Човекът започнал да прави това и скоро усетил в себе си сила. След това започнал да благодари на Бога за това, че познава Неговото Име, а после и за това, че чувствал утешение от молитвата с Името на Иисус. Накрая той стигнал до такъв плам и ревност в благодарението си, че напълно забравил своето отчаяние. Забравил за самоубийството и се избавил от това бесовско изкушение.

Според думите на нашите свети отци, няма по-голяма добродетел пред Бога от благодарението, когато страдаме от болест, гонение, несправедливост или презрение от хората. Когато в своята болка ние казваме: „Слава Тебе, Боже! Благодаря ти, Господи, за всичко, което си направил за мене“ – това е благоугодно на Бога. Когато св. Йоан Златоуст бил воден на заточение, болен, измъчен, отруден, той и придружаващите го минали покрай един храм. Светията помолил да го оставят за малко сам пред светия престол. Той се облегнал на светата трапеза и казал на Бога: „Слава тебе, Боже, за всичко“, и в този миг предал святата си душа в Божиите ръце. Когато животът ни е в опасност, за Бога няма по-угодно разположение на сърцето от благодарението. Ако в момент на болка прилепим ума си към Бога и Му кажем: „Благодаря Ти, Господи, за всичко. Нито смърт, нито друга скръб ще ме отдели от Тебе, защото Ти си победителят на смъртта“ – това означава, че вярата ни е по-силна от смъртта, която ни заплашва. В Божиите очи това е голям подвиг, който ни пренася на отсрещния бряг. Този подвиг ни въвежда в един могъщ духовен живот – в блажената общност на всички светии; във вечното славословие и благодарение на Бога, което се разглася през вековете в неговото небесно Царствo.

Едно мощно средство, което ни е дадено, за да се борим със страстта на унинието и да победим духовната смърт, която погубва живота ни и нас самите, е Божествената литургия. Както казва св. апостол Павел, в светата Литургия ние се учим да принасяме на Бога първо голямо благодарение, а след това със срам, поради духовната ни немощ, смирено да Му излагаме своите прошения за всичко, което имаме нужда Той да ни даде.[11] Така ние благоугаждаме на Бога и Той ни дава Своята благодат и постепенно в сърцето ни нараства светлината и усещането за Неговото присъствие. Тази светлина от по-малка става все по-голяма, докато в нас изгрее великият ден[12], както казва пророк Соломон, и Христос се всели в сърцата ни чрез вярата[13].

Божествената литургия е „пространството“, в което се учим на съвършеното благодарение, подобаващо на нашия Вседържител и възлюбен Бог. Светата литургия е едновременно и Кръст, и Възкресение. Тялото и Кръвта на Христос, които приемаме, съдържат същата благодат и благословение, каквито има Неговото Тяло след Възкресението, когато Той се е възнесъл на небесата. Литургията е израз на нашата признателност преди всичко за страданията, Кръста и Възкресението на Господа. Ето защо в центъра на светата Литургия чуваме: „Вземете, яжте, това е Моето Тяло.“[14]Това Тяло – казва Господ, – което принесох и издигнах на Кръста, с което слязох в гроба и което, възкръснало, възнесох на небесата, същото това Тяло Аз оставих на земята през нощта на Тайната вечеря, за да можете вие да ставате участници в него и в цялата благодат, която го съпровожда; защото в това Тяло обитава всичката пълнота на Божеството.“ А по-нататък чуваме следните думи: „Пийте от нея всички, това е Моята Кръв, тази Кръв, която пролях на Кръста като откуп за греховете и спасението на целия свят.“ Когато на всяка Литургия повтаряме тези думи, ние сякаш казваме на Господа: „На Тебе, Господи, подобава всяко благодарение, всяка слава, всяко благословение, защото Ти си принесъл Своите Тяло и Кръв, за да ги имаме за своя храна и така да се спасим, и да живеем вечно.“ На земята и на небето няма друга мисъл или виждане, което да владее душите на светиите по-силно от изкупителната жертва на Христос. Поучаването в тази неописуема любов на Бога дава сила на духовете на праведниците да пребивават неуморно във вечно благодарение и славословие от радост и любов, подобаващи на светия и благ Бог.

Св. апостол Павел казва: „Всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва.[15] Всичко в живота ни се освещава, когато го приемаме с благодарност. Когато принасяме благодарение на Бога, всичко – всяко нещо и всяко творение – се превръща в средство за нашето спасение.

Словото Божие, на което се основава светата Литургия, е: „Вземете, яжте, това е Моето тяло… Пийте от нея всички, това е Моята Кръв“, а след това следва прошението. Както някога Бог е извършил това велико и спасително тайнство, което остава през вековете, така сега ние Го молим да дойде и да изпълни всичко със Светия Дух. Тогава в края на Литургията и ние ще можем да пеем нова и победна песен: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра, покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила.“ Това е „новата песен“ на Божиите чеда, която чрез светата Литургия те всеки ден възнасят на Бога от признателност и любов. Тези думи изразяват ревността и вдъхновението, които владеят християните, възродени от светата Литургия.

Ревността на Божиите чеда, които на светата Литургия изобразяват херувимите и серафимите, трябва да не намалява.[16] Затова е необходимо благодарението ни да бъде пълно и да се извършва с пределна напрегнатост: „Благодарим Ти за всичко – за онова, за което знаем и за което не знаем, за всички сторени за нас видими и невидими благодеяния.“ Разбира се, Божиите благодеяния, които не виждаме, са много повече от онези, които виждаме, тъй като очите на душата ни не са отворени и просветлени. Ние обаче вярваме в това, на което ни учи Църквата и с което светата Литургия се моли. Литургията съдържа особен жар и плам на благодарението и признателността. В централното песнопение на светата Литургия се казва: „Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи, и молим Ти се, Боже наш.“ В това песнопение виждаме три глагола на благодарението и славословието, и само един на молението. Това е така, защото Спасителят Бог вече всичко е извършил за нас. Той ни е дал всичко, от което имаме нужда, за да може нашият дух да пребивава в единение с Неговия Дух и така да влезем в Неговото неизказано блаженство. Единственото, което остава, е нетлението на тялото, което Бог ще ни даде в бъдещия век, за да пребиваваме като ангели в небесното Царство, както е казал на садукеите.[17]

Не бива да забравяме обаче, че участието ни в изобилието на живота[18], което Господ дарява в Литургията, зависи от подготовката, която извършваме във „вътрешната си стая“[19] предния ден, а и всеки ден. Целият наш живот трябва да бъде подготовка как да застанем пред Бога по достоен начин в Неговия дом и да Му благодарим с цялото си сърце, както Му дължим. Св. апостол Павел казва, че всички сме членове на Тялото Христово.[20] Когато присадим една дива маслина към облагородена, тя също се облагородява. Това прави и Църквата чрез Кръщението: тя ни присажда към Тялото Христово. Именно това е и целта на светото Кръщение. За да бъдем обаче живи членове на това Тяло, трябва всеки един от нас да пази дарбата, дадена му от Бога. „Всеки си има своя дарба от Бога[21], казва апостолът. Всеки член има особен духовен дар, който трябва да развива, за да бъде жив член на Тялото Христово. Подготовката, която извършваме за светата Литургия, е развиване на дара, даден ни от Бога, за да бъдем християни.

В какво се състои тази подготовка? Например да се молим насаме в определен час преди Литургията със сърце, изпълнено с топлина, вяра, любов, надежда, очакване на Божията милост и други духовни разположения. Това е един дар, наша духовна дарба, която принасяме на Бога и на Църквата, както и на общността на нашите братя, събрали се в храма. Дарът, който развиваме насаме, ни съединява с Тялото на Христос. Този дар ни въвежда в общността на всички други благодатни членове на Тялото Христово – на светиите на небето, както и на Божиите избраници на земята. Ако правим така, наистина ще станем богати. В манастира монасите всеки ден извършват молитвено правило, което не е робски труд, а е чест и привилегия, която им се дава, за да могат да влязат в общността на Божията благодат, в общността на благодатните дарове на своите братя-сподвижници.

Колкото повече се трудим върху своя дар насаме, толкова по-подготвени сме, когато отиваме в храма, за да влезем в благодатната общност на светиите. Божията благодат държи в едно Църквата, която като Майка помага и вдъхновява вярващите със своите молитви и литургии и така ги тласка нагоре. А от друга страна светиите, които са прославените членове на Тялото Христово, с молитвите и застъпничеството си теглят вярващите нагоре. Ето това е Църквата: човек да има подпомагащия тласък отдолу и спасителното притегляне отгоре.

Всички, които принасят „жертва на любовта“ по време на подготовката си за светата Литургия, отиват в храма, принасяйки на Бога дарове. Тези дарове ще предадат вдъхновение, радост, мир и благодат на техните събратя. Колкото по-голяма и усърдна е нашата подготовка, толкова по-свободно и мощно е нашето влизане в семейството, т.е. в общността на Бога. В една от стихирите на Богоявление се пее: „Там, където е Царят, там се събира и чинът.“ С други думи там, където е Христос, Царят на небето и земята, там се събират и всички чинове на небесните духове: Неговата пресвята Майка, светиите, архангелите и ангелите, а също и всички християни, приели дара на Светия Дух и подвизаващи се за своето съвършенство на всяко място на владичеството на Господа.

И така, благодарението е ревността, която трябва да владее Божиите чеда. Благодарението е толкова угодно на Бога, че великият апостол Павел ни насърчава да излагаме всички свои прошения на Господа, само след като преди това сме Му благодарили за всичко: „Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби.[22] И още: „За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса.[23]

В общението на благодатта намираме истинското и силно божествено вдъхновение, което не дава на човека покой на земята. Това вдъхновение ни води от вяра към все по-съвършена вяра; от надежда към увереност в живия Иисус, Който възкресява от мъртви; от любов към все по-голяма пълнота на любовта; от една степен на светлината към съвършения и невечерен ден на Божието Царство, където е мястото и вечният покой на нашия дух, заедно „с всички Божии светии”[24] и с „духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство[25].

И обратно, когато отиваме на светата Литургия неподготвени, ние вършим несправедливост спрямо Бога и братята си, тъй като нямаме дарове в сърцето си, които да принесем на Бога и с които да влезем в дивната благодатна общност на светиите.

За Божествената литургия вярващите получават духовни дарове в съответствие с подготовката, която извършват за нея. Чрез подготовката в личната си молитва те трябва да поддържат сърцата си горещи така, че когато отидат на църква, да принасят на Бога и на братята си духовни дарове. Не става дума за материални дарове, както някога евреите са принасяли на Бога материални дарове като козли и овце. Сега вярващите принасят на Бога своето сърце, изпълнено с топлината на вярата, със светлината на словото Божие от постоянното изучаване на Евангелието; сърце, изпълнено със силата на Божието тайнство. Надеждата и очакването, които вярващите носят в себе си, ги вдъхновяват да казват на Бога: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме за всички и заради всичко.“ С други думи всичко това, което е Твое и е от Твоето творение, ние Ти принасяме в изпълнение на Твоите заповеди за всичко, от което имаме нужда, за да живеем и да се спасим. И Бог приема тези по същество незначителни дарове – хляба и виното, – които обаче са драгоценни, понеже вярващите са вложили в тях цялата си вяра, цялото си покаяние, любов, надежда и очакването, което имат от Светия на светите. Те са вложили в тях целия свой живот и смирение. И Господ ги приема, благославя ги и ги превръща в свои Тяло и Кръв. С други думи, Той също влага в тези дарове цялата Своя сила и благодат, която е имало Неговото Тяло след Възкресението. Той ни ги връща, казвайки: „Светинята е за светите.“ Това е гласът на Бога към Неговия народ. Ако християните са вложили в светите дарове целия свой живот, те ще успеят да осъществят замяната: вместо честните дарове, те ще приемат целия живот на Бога, цялата Негова благодат, благословение, т.е . пълнотата на спасението.

За да се отворят пред нас отново дверите на Божията благодат, трябва преди това да благодарим на Бога „докрай” за всичко, което вече ни е дал. Така изпълняваме словото на Господа: „Ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?[26] С други думи, човек е неспособен да приеме по-голяма пълнота на Божията благодат, ако преди това не отговори с богоподобаваща признателност за всички „изменения от десницата на Всевишния[27], вече извършени в живота му.

Превод: Мила Игнатова

*Преводът е направен по изданието: Αρχιμ. Ζαχαρία (Ζάχαρου). Το χάραγμα του Χριστού στιν καρδιά του ανθρώπου. Εσσεξ, Αγγλίας, 2015, σ. 26–44. Откъс от текста е изнесен като беседа на Седмицата на православната книга във Варна през 2017 г.

[1] Рим.1:8.

[1] Иак. 4:4.


[1] Рим.1:8.

[2] Иак. 4:4.

[3] 1 Кор. 15:32.

[4] Вж. Мат. 6:21.

[5] Иоан. 17:3.

[6] Вж. Еф. 3:12.

[7] Вж. Иов. 7:17–18.

[8] Лук. 17:10.

[9] Вж. 2 Кор. 7:1.

[10] Вж. Притч. 3:34; Иаков. 4:6; 1 Петр. 5:5.

[11] Филип. 4:6.

[12] Вж. Притч. 4:18.

[13] Ефес. 3:17.

[14] Мат. 26:26, Марк. 14:22.

[15] 1 Тим. 4:4-5.

[16] Вж. Евр. 10:39.

[17] Вж. Мат. 22:30.

[18] Вж. Йоан. 10:10.

[19] Вж. Мат. 6:6.

[20] 1 Кор. 12:27.

[21] 1 Кор. 7:7.

[22] Фил. 4:6.

[23] 1 Сол. 5:8.

[24] Вж. 1 Сол. 1:13.

[25] Вж. Евр. 12:23.

[26] Вж. Лук. 16:12.

[27] Вж. Пс. 76:11.

Аримандрит Захариас

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2020 - Кръстът и славата

Моят съд

Ирина Ратушинская е руска поетеса и писателка, православна християнка и „особено опасен
Отиди горе