Трявна – „българският Нюрнберг“

в Брой 7/2016 - За духовното и душевното/Култура

Тревненска художествена школа

„Трявна – българският Нюрнберг“ – възкликнал изумен австро-унгарският археолог, етнограф, географ и художник, евреинът християнин, „Балканският Колумб“ Феликс Каниц, когато посетил малкото планинско градче през 70-те години на XIX век. Кой би могъл да си представи, че съществува такова място, закътано в планината, далеч от главните пътища на Османската империя, самобитно българско и кипящо от живот, с наредени една до друга всякакви занаятчийски работилници, двукатни къщи с издадени еркери и широки стрехи, надвесени над калдъръмените улици, с църкви, мостове, училище, читалище и хора, в които гори български дух. Населението на градчето било само около 4000 души, а иконописните ателиета – 40 на брой, и в тях работели цели семейства. Тогава България все още не била очертана на картата на Европа и откритието на градчето било наистина едно огромно Божие чудо за чужденеца и изследователя на Балканите. За своята „Оригинална карта на Дунавска България и Балкана“, с обозначени 3200 селища, 35 манастира и крепости, Феликс Каниц бил награден със златен медал на Географския конгрес в Париж няколко години по-късно и с руския орден „Света Ана“ по време на Руско-турската война.

Счита се, че името на град Трявна е свързано с балканската тучна трева или с „тръвнитеа“ – кошерите на рояците пчели, с които бил характерен този край. Според друга версия, то произлиза от „транс-вена“ – буквално „преминавам отвъд“, заради преходното положение на селището. Оттук, през един от старопланинските проходи, преминавал „Верейският друм“ –  римският път от Дискодуратера (дн. с. Гостилица) до Аугуста Траяна (Стара Загора). Самото селище възникнало през XII в. с името „Търнава“, а според легендите тук и в околните селища се заселили побягнали от Търново клир и боляри. Населението обслужвало пътищата през планината и осигурявало охраната на проходите. След падането на Търново под османска власт през 1393 г. много боляри потърсили убежище в Балкана и се заселили в цялата околност. Със султански указ от 1565 г. Трявна било обявено за дервентджийско село, в което хората изпълнявали военизирани функции с цел „да пазят прохода от разбойници“, поради което били освободени от „държавните тегоби и обичайни налози“. Това осигурило на тревненци данъчни привилегии и пълна свобода.

Вероятно това била и една от причините градчето бързо да се разрасне и в него да се заселят пришълци от Одринско, Тетевен и други отдалечени краища на Османската империя. Хората не можели да се занимават със земеделие поради липса на плодородна земя, затова подхванали търговия. Планината им давала камък – за строеж на къщи, църкви, манастири, мостове; горите наоколо им осигурявали дървен материал и мнозина започнали да се занимават с дърворезба. Овчарите най-напред дялкали плитки геометрични фигури върху парчета дърво и украсявали овчарските свирки, хурки, врeтeнa, лъжици, лъжичници и други дрeбни прeдмeти с неповторими украшения от прави или криви нарези, дъги, кръст­чета, точки, наивни cкулптирaни фигури нa живoтни и хoрa. По-късно пренесли това изкуство в домовете си и започнали да украсяват стаите, вратите, таваните; имало резби върху мебелите, долапите, вратите, колоните. Разбира се, майсторите резбари постепенно усъвършенствали занаята и го пренесли в църквата – иконостасите, олтарите, троновете на владиците, амвоните били украсени с дълбока релефна и красива ажурна резба. Всъщност рeзбaрcкoтo изкуcтвo в Бългaрия cъщecтвувaло oт ocнoвaвaнeтo нa бългaрcкaтa държaвa, вероятно дори от времето на траките. След падането на България под турско владичество занаятът замрял, но в пълна сила занаятчийските традиции се съживили по време на Възраждането.
Едва ли може да се отдели дърворезбата от строителството и иконописването в Трявна, както и от другите многобройни занаяти като казаслък, мутафчийство, куюмджийство, гайтанджийство, копринарство, розо­производство и др. Нито би могло да се каже точно кога било началото на прочутата Тревненска школа, в която се обособили три направления – иконопис, дърворезба и строителство. Но безспорно тя била най-ранната българска възрожденска школа, като целият живот на хората там бил белязан от небивал растеж. Именно в Трявна било построено едно от първите училища по българските земи, едно от първите читалища и една от първите книгoхрaнитeлници във възрoждeнcкa Бългaрия. В нaчaлoтo нa XVIII в. пoп Cтoян Крocнeв нaпиcал „Трeвнeнcки дaмacкин”, близo вeк пo-къcнo пoп Йoвчo cъздaл cвoя „Лeтoпиc и рoдocлoвиe”, oтрaзявaщ живoтa в Трявнa нa фoнa нa бългaрcкaтa и cвeтoвнa иcтoрия. По свой начин зографите утвърдили Трявна като най-ранния и най-значим художествен център на Българското Възраждане.
Първите възрожденски резбари в Трявна били прочутите „Витановци“, които били също и добри иконописци – Поп Витан Цонев, Витан Коюв, Симеон Симеонов, Цоню Симеонов. Основател на школата според преданието бил Викентий (Витан) Карчов от Трявна. След него със зографство се занимавали синовете и внуците му – над 100 зографа – Папа Витан Стари, Папа Витан Млади, Йоаникий Папавитанов и др.

Други резбари били отлични строители – Димитър Ошанеца, Иван Бочуковеца, Никола Драгошинов, Уста Генчо Кънев, Генчо Новаков. Почти винаги занаятите се развивали успоредно и майсторите от Тревненската школа работели два, дори три занаята. Ако някой строител започнел строежа на някоя църква, той не само бил зидар, но и я украсявал с резби, икони и изцяло я завършвал. Често цяла фамилия работела на някой обект, като така занаятите се предавали на следващото поколение. Затова и се обособили няколко големи творчески фамилии – Витановци, Даскаловци, Захариевци, Каракънчевци. Но всъщност Тревненската школа обхващала цялото селище и всички жители на градчето, включително и жените, които от обикновени помощнички в различните производствени операции се превърнали в самостоятелни майсторки зографки: Кина и Тота Димитрови, Паца Генчова, Иванка и Паца Николови, Донка и Мана Витанови, Кина Калчова.

Много майстори-резбари прибавяли названието „марангоз“ към името си (дума от турски произход, означаваща майстор на художествена обработка на дърво, резбар) и така давали името на фамилията – Йонко Матеев-Марангозчията (1813-1891), Генчо Марангозов (1881-1924), Добри Марангозчията, Иван Марангозчето (Иван Христов Стрехулов) и други. Същото се случвало и с названието „зограф“, което много възрожденски майстори-иконописци прибавяли към името си – Захари Зограф, например, и др.

Викентий (Витан) КАРЧОВ, 1622 – 1682,
зограф и резбар

Димитър ВИТАНОВ, 1705 – ?, образописец; преселил се в Трявна;   Кою ВИТАНОВ,
1675 – 1735

Цоню Димитров ВИТАНОВ, 1735– ? г.    Георги Димитров Витанов

папа ВИТАН (стари) – Витан Цонюв Витанов, 1770 – 1825, Трявна ;   Кою Цонюв Витанов;    Симеон Цонюв Витанов

Йоаникий поп ВИТАНОВ, 1790 – 1853, иконописец;    Ганю Витанов

Вероятно корените на Тревненската школа се простирали чак в Атон, а причините за нейния възход били близостта на Трявна до старата българска столица Търново и заселените боляри в този край, усиленото строителство на църкви и манастири през XIX в., а може би във всичко това едновременно. Но така или иначе, още от средата на XVIII в. в тревненските домове били поставени икони в резбовани рамки, а градчето имало неповторим облик със самобитна архитектура, с уникалния площад ,,Капитан дядо Никола” и български възрожденски улични ансамбли от къщи, Тревненското школо – най-представителната сграда, Часовниковата кула, сводестият каменен „гърбав“ мост от римски тип,  Качаунската махала, уникалните къщи, превърнати днес в музеи.

Най-ранно построената къща, още през втората половина на XVIII век, се счита Попангеловата къща, чиито обитатели се занимавали с рядък художествен занаят – казаслък, практикуван широко почти само от жителите на Трявна: изработвали гайтани за украса на облеклото, колани, пискюли за фесове, подвръзки, кордони за револвери и часовници, украси за коне, направени все от копринени и фини вълнени конци. „Казас“ на турски означава „обработвач на сурова коприна”, а занаятът вероятно бил пренесен в градчето от Димо Кроснов, преселник от Одрин, в средата на XVII в. Тревненските казаси изнасяли продукцията си в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут, на панаирите в Одрин, Узунджово и Ески-Джумая, във Влашко и Русия. До 1860 г. около 60 семейст­ва в Трявна се препитавали от казаслъка. В производството била заета многобройна работна ръка (от 6 до 80-годишна възраст), затова този занаят заемал важно място в икономическия живот на селището. Под ръководството на майстор Митю задругата изработила великолепен „такъм“ за коня на султан Абдул Меджид (1823 – 1861), а по-късно казаският еснаф от Трявна изработил и подарил на българския княз Александър Батенберг такъми за неговия кон. В Поп Ангеловата къща имало тайни скривалища, където се укривал Левски при престоя си в Трявна по комитетски дела.

Родната къща на Ангел Кънчев, сподвижника на Левски, включена във възрожденския ансамбъл, била построена през 1805 г. Днес тя е превърната в къща-музей, проследяваща борбите на жителите на Трявна за освобождение от турско робство, участието им в Руско-турската освободителна война, живота и делото на революционера Ангел Кънчев.
„Даскаловата къща“ била строена 4 години и завършена през 1808 г. Домът на търговската фамилия Даскалови съчетавал утилитарност и оригиналност в екстериора, с впечатляващи резбовани тавани в двете гостни стаи, шедьоври на българската дърворезба от епохата на Възраждането. Според запазената легенда, главен майстор бил Димитър Oшaнeцa, a пръв нeгoв пoмoщник – кaлфaтa Ивaн Бoчукoвeцa. Много любов и майсторлък вложили двамата в работата си и когато били готови за Гергьовден, цялото градче се събрало да види чудната къща. Всички се възхищавали на великолепната работа, единствено търговецът стоял със смръщено чело. Доста бил пътувал по света, видял какви ли не богати къщи, а неговата му се виждала все още бедна откъм украса. Засегнало се честолюбието на майстор Димитър, който обявил, че в двете соби ще направи такива тавани, каквито няма никъде другаде по света. Калфата Ивaн Бoчукoвeцa проявил нечувана дързост като обявил, че той може да направи таваните не по-зле от своя учител. Така двамата сключили облог и започнали работа всеки в своята стая. В продължение на шест месеца никой не излизал от стаята и никой не знаел какво прави другият. Само дъщерята на чорбаджи Димитър, Манка, знаела какво се случва, понеже носела на двамата храна и инструменти. На Димитровден дошли марангозите да видят готовите работи и да отсъдят коя работа е по-майсторска. Първо влезли в стаята на калфата, който резбовал на тавана жаркото юлско слънце, символ на младостта и жаждата да живот. „Майстор е вече  Ивaн Бoчукoвeцa“ – извикали възхитени резбарите и влезли в стаята на стария майстор Димитър. От тавана греело спокойното и мъдро майско слънце, обсипано с 88 маргаритки, като нямало две еднакви между тях. „Maйcтoр e вeчe Ивaн Бoчукoвeцa, нo бaш мaйcтoр, Уcтa, e мaйcтoр Димитър. Нeму ce пaдa чeрвeният пoяc зa първoмaйcтoрcтвo в Трявнa” – заключили старите майстори. На младия майстор пожелали слава и Манка да стане негова невеста. Рачо Стоянов по-късно използвал тази легенда за основа на драмата „Майстори“, по която пък Парашкев Хаджиев написал опера. Днес все още никой не може да определи кое слънце е по-красиво и кое грее по-хубаво в прочутата „Къща със слънцата“.

Летописецът на Трявна поп Йовчо записал:  ,,…1814: направи се трев­ненския сахат…”. Според легендата, османската власт обявила, че ще разреши строежа на Часовниковата кула едва след като тревненските жени откажат да носят традиционния накит „сокай“ на главите си, които наподобявали царски диадеми. Не се нравело на турските големци българките да се движат като болярки из градчето. Все пак жените се отказали от тази привилегия и така Часовниковата кула била построена. Днес тя е един от символите на Трявна. Всяка вечер, след последния камбанен звън в 22 часа, над притихналия град се разнася нежната мелодия на песента ,,Неразделни” по текст на Пенчо Славейков.
Изключително архитектурно наследство завещал тревненският майстор Димитър Сергюв – Калинчевата къща (1830), Добревата (1834), Райковата (1846), Киревата (1851). Негово дело бил и сводестият каменен мост (1844-45). Пръв сред тревненските строители бил признат от османската админстрация за „архитектон” (с умения на архитект).
Старото школо, едно от първите светски български училища, било построено през периода 1836-39 г. С малки прекъсвания, в продължение на осем години учител в него бил големият български поет, писател, публицист, обществен и политически деец Петко Славейков, който открил класно училище в тази сграда и въвел изучаването на музика, рисуване и часове по физическо възпитание. Понастоящем къщата е музей, в който е възстановена класната стая по подобие от 1839 г. – с пясъчник, върху който децата пишели букви и цифри, взаимоучителните таблици по стените, с „кавалериите“ – специфичните знаци за награда и наказание. Там се помещава и галерия с картини на Димитър Казаков-Нерон и брат му Никола Казаков, изложба от стари часовници, сред които един с обратен ход на стрелките, гравитационен часовник и др.
Поп Йовчо, летописецът, написал в своята летописна книга: „1853. 25 януари: венчахме учителя Петко и Ирина”. Като зестра Петко Славейков получил малка къщичка, в която се родили 9-те му деца и където семейството живяло до Априлското въстание. Ирина принадлежала към фамилията на Никола Райков, чиято къща със седем стаи едва побирала огромната челяд на стопанина и била построена през 1846 г. от уста Димитър Сергюв. Към нея имало дюкян, отворен към чаршията – който мине, „да си купи потребното“. В нея майсторът вмъкнал ниши „а ла франга” в пространството на стаите и чардака. Първото легло, донесено в Трявна, било именно в Райковата къща, където били доставени мебели от градски тип.
Кивгиреният мост (или „гърбавият“) бил построен от уста Димитър Ceргюв през 1844-1845 г. Освен специалното художествено оформление на средните, най-високите плочи от парапета, при него има още една забележителност: издяланата в камъка малка стомничка, за която съществуват различни анекдоти. Според тревненци стомничката служи да се измиват габровци от нечистите си дела, когато идват на гости в Трявна. Обратно – габровци смятали, че тревненци ще трябва да се измиват …, когато напускат града…“ Двата анекдота са израз на нескритото съперничество между двата града.
Най-старата църква в Трявна „Св. архангел Михаил“ била построена в чест на победата на българските царе Асен и Петър срещу император Исак II Ангел през 1190 г. в Тревненския проход. Тя била неделима част от архитектурната композиция на градския площад. В края на XVIII в. църквата била опожарена от кърджалиите, но възстановена от жителите на града двадесетина години по-късно. Около 1820 година Витановската фамилия изработила иконите на храма и иконостаса. Пак те изписали и иконите в построената от уста Димитър Сергюв църква „Св. Георги“ в „Долната“ махала на града, а Никола Драгошинов, Димитър Дойковчето и други майстори на длетото изработили иконостаса. В общата работа се включили и зографите от Захариевската фамилия и фамилията на поп Димитър Кънчов, които изписали стенописите на църквата.
Най-високите постижения на трев­ненските резбари били именно в църковната дърворезба. По време на робството българите не можели да строят високи и красиви църкви – по заповед на турския султан те били полувкопани в земята и невзрачни отвън, – но никой не можел да спре българските майстори да украсяват пищно храмовете отвътре. Кръстовете, владишките тронове, амвоните, иконостасите били украсени с изключително сложни орнаменти, разкриващи богатото творческо въображение на тревненските марангози. Върху орех, круша, явор, липа, бреза, топола, дъб, елша и други дървета те изработвали пищни растителни орнаменти (лиcтa oт крушa, тoпoлa, дъб, цвeтoвe нa кoкичe, лиcтa и шишaрки oт хмeл, лoзa) на няколко пласта, вграждайки символиката на орнаментите: рoзa – крacoтa, ружa – cuрoмнocт, житният клac – зaдружeн труд, дъбoвият лиcт – cилa и мoщ, грoздeтo – плoдoрoдиe и т.н. Често сред тях се появявали образи на гълъби, пауни, славеи и дори екзотични животни като камилата, но много рядко на лъвчeтa, cърни, кoзи, птици. В Трев­ненската школа не вплитали човешки образ в композицията, но изработвали отделно медальони за тази цел. Стилът бил оригинален, създаден от самите тревненски майстори, почти без примеси от чуждо влияние. Майсторите обичали симетрията, която създавала стабилност на изображението – двустранната симетрия или ритмично повтарящи се мотиви се редували при украсата на жилища и черкви, както и в манастирите около близките балкански селища. Въпреки досега на майсторите с чужди стилове като Бaрoк, Рoкoкo, Людвиг ХVI  и др. никъдe чуждият oрнaмeнт нe бил прecъздaдeн буквaлнo, oткъcнaт oт oбщaтa кoмпoзиция нa твoрбaтa.
Учените успели да запишат имената на 158 тревненски резбари, рaбoтили в нaд 360 ceлищa прeз 19 и първитe дeceтилeтия нa 20 вeк. В Трявна работили и жени-зографки – Кина Калчева била една от тях. Функционирала домашна манифактура за икони и малки домашни иконостаси. След Освобождението много майстори от Трявна поели далечни пътища през океана към Америка, Австралия и Мала Азия, където продължили да строят къщи в неповторимия тревненски стил.
Тревненските майстори украсили стотици български храмове, но и до днес не са открити два еднакви иконостаса. Това е признак за самочувствието на майсторите – копирането дори на собствени художествени идеи категорично било под достойнството им. Генчо Марангозов от Трявна ръководил украсата на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Той изработил и колекция от фигури на български ханове и царе с пана, на които присъствали образите на видни български възрожденци и революционери. Всичко това било поръчано от бoгaтия търгoвeц нa зaхaрни издeлия Aврaм Чaльoвcки, който след Първата световна война създал в Трявна Столарско училище, със задача да продължи традициите на възрoждeнcкaтa худoжecтвeнa шкoлa и да се запази натрупаното от старите майстори.

Не по-малко били и тревненските иконописци – около 200 зографи, които разпространили това изкуство в над 500 български селища. Те пренесли, съживили и развили средновековната българска зографска традиция в нов възрожденски дух. Повечето от техните творби били иконни; те работели в областта на кавалетното изкуство (от итал. cavalletto – триножник, статив; изкуство на преносимите творби върху платна)  и създавали по-малко фрески и стенописи. Иконните изображения били на хора с красиви лица, топли бадемови очи, богати дрехи, с кестеняв контур, обрамчил лицата на светците. Според легендата първите иконни майстори дошли от Света гора, където развили дарбата си. Иконописването било важен белег на принадлежността ни към християнската православна църква и на българската национална идентичност, която започнала да се формира през Възраждането в ислямска среда. Въпреки че тревненските майстори следвали традициите на късната византийска иконопис, те я развили в няколко посоки: типичните златни фонове на византийските икони били заменени от българите със синьо-зелени. Много характерни били ярките цветове, канонът бил нарушен и в някои елементи на облеклото, представено в плавни движения. Тревненските зографи предпочитали да рисуват страдащата Богородица и светците върху коне. Зографите дръзвали дори да изписват имената си върху творбите, както и имената на ктитора или лицето на иконата. Един от първите образци на тревненската живопис – „Архангелски събор” от 1735 г., – се намира в Присовския манастир.

Днес в Трявна има музей на иконата, единствен по рода си в България, където са изложени 160 оригинални икони на основните тревненски зографски фамилии – Витановската, Захариевската, Поп Димитър Кънчевата, Миневската, Венковската и  Минчевската, с възстановка на възрожденска зографска работилница и занаятчийски инструменти на тревненските зографи. Проследени са етапите в развитието на иконописта – от края на XVII в. до „класическия“ тип тревненска икона през първата половина на XIX в. Музеят се помещава в сграда, която била построена по време на Втората световна война по поръчка на царица Йоана, дарила 5 милиона лева за санаториум за болни деца в околностите на Трявна. Към нея имало и католически параклис, който не могъл да бъде осветен и използван по предназначение след идването на новата власт през 1944 г. Едва 40 години по-късно параклисът бил превърнат в музея „Тревненска иконописна школа”.

Многобройни били занаятите, с които тревненци били прочути навсякъде в Османската империя и извън пределите й. Мнозина се занимавали с дюкмеджийство – изработка на светилници, резета за врати и прозорци, куки за закачалки, халки, хаванчета, вилици и лъжици, метални основи (зарфове) за кафени и чаени чаши, барутници, оловни павурчета за ракия, дивити (пиринчени мастилници), дръжки за ножове, дюлгерски отвеси и нивелири. Един от първите майстори бил Пенчо Казасов, наричан „Цар Пенчо“, защото сякъл четвъртити медни църковни пари с релефно кръстче, които били в обръщение до 1886 г. От него останали няколко високохудожествени подписани и датирани сребърни изделия – престолен кръст  в църквата „Св. архангел Михаил“, дарохранителница и позлатен престолен кръст за църквата „Св. Геор­ги“ в Трявна. Синът му Христо също оставил редица майсторски златарски творби, като сребърна обковка на евангелие, два сребърни светилника, дарохранителница, потир, изящни паф­ти с мотиви „ягоди“ и др. Личен майстор златар бил и Ною Пенчев, роден през 1833 г. Майсторите-златари изработвали накити, църковна украса и утвар – кръстове, потири, дискоси, дарохранителници и др., а също и трапезни съдове, богато украсени и орнаментирани. Тук отново основен мотив бил растителният, който бил привнесен от Изток – композициите с кипарис, палметата; използван бил отново принципът на симетрията.

Тревненци през Възраждането се занимавали и с производство на гайтани (вълнени шнурове, с които украсявали традиционните дрехи от аби). Те не служели просто да заздравят ръбовете на дрехата, но жените превърнали гайтаните в сложна рисунка и изкуство. Този занаят съпътствал абаджийството и терзийството, които също били добре развити в Трявна. Жените изработвали гайтаните ръчно и чак до Първата световна война на турския пазар продължавали да купуват тревненски гайтани.

В Трявна мнозина се занимавали с медникарство – древният занаят на древните траки. Медните съдове заемали важно място в ежедневието на българите, често се използвали и като сватбен подарък, носещ символ на толина и уют. Медните съдове на тревненските майстори притежавали допълнителна украса, с щанцуване на разни фигурки – звездички, дъгички, кръстчета. Хората от този край се занимавали и с други традиционни занаяти – грънчарство, мутафчийство, чиито чували и торби били използвани за пренасяне на жито и други стоки.

Тревненската художествена школа е най-ранната българска възрожденска школа, която възникнала през XVII в., близо сто години преди Самоковската и Банската школа. Тя определено е едно от първите възрожденски явления, което впечатлява със своята мащабност, масовост и високо художествено майсторство. Тревненските майстори превърнали ежедневните предмети в изкуство, така самият живот станал красив като изкуство. Те рисували икони дори върху кости от шаран, а творбите им били изключително експресивни и пълни с живот. Тревненската школа ще остане в историята като образец на високото възрожденско българско художествено майсторство и съживление на българския дух, като стремление към красота и свобода във всичките им  измерения.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*