Трансплантацията и доброволното даване на кръв

в 2020/Брой 1/2020 - За емпатията и Евангелието/Общество/Християнство
Протойерей Радован Бигович

Бог е любов. Любовта е самата същност на християнския живот. Всички християнски заповеди и правила трябва да потвърждават любовта към Бога и към ближните. Ако имаме предвид това, тогава не можем да оценяваме човешкия живот сам по себе си, автономно и независимо от другите. За християните човекът е битие на отношението. В тази концепция за живота човекът не изгражда идентичността си върху самия себе си, а във връзка с другия. Във връзка с Бога – по вертикала и във връзка с другия човек – по хоризонтала. Отношението на една личност спрямо друга е по-ценно от индивидуалния живот или от което и да било друго нещо. Любовта към ближния е обусловена от свободата, от доброволното и лично усилие за запазването на живота и за подобряването на качеството му. От цитираната Христова заповед и от самосъзнанието, че във всеки ближен ние виждаме Христос, се създава убеждението, че даването на органи е наистина дело на любовта, което превъзмогва дори самата смърт. Това, естествено, не означава, че приемащият е по-ценен от даващия (дори и в случай на предшестваща смърт на даващия), а че в този контекст даването и приемането са резултат от духовно отношение, което се характеризира с Христовите думи: „По-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). Като дарява органите си, човек взема участие в победата на живота над смъртта, която бива победена и след смъртта на отделния човек.

Даряването на органи за живот, или т.нар. „живо даряване” при двойните органи и даряването на органи след смъртта, за което също е необходимо съгласието на даряващия, има за цел запазването на човешкото достойнство, което не се унищожава със смъртта. Християнството смята, че всяко даване на органи е обусловено от съзнателното и свободно решение на даряващия, който е сигурен, че медицината ще остане вярна на клетвата си за защита на живота, и то не само на приемащия, но и на даряващия органи.

Вярата на Църквата във възкресението на човека, в неговото вечно съществуване и уважението на човешкото достойнство във всички фази на живота не позволяват експлоатирането на органи с комерсиални цели и деградирането на човешкото мъртво тяло до равнището на склад за части, подобно на катастрофиралите автомобили, тъй като, ако не за някого другиго, то поне за най-близките на покойника безжизненото тяло е осезаемо доказателство за неунищожима общност, която живее чрез надеждата за възкресението от мъртвите. От гледна точка на достойнството на починалия тежестта при решението за даряването на органи често пада повече върху сродниците, отколкото върху онзи, за когото това се отнася непосредствено (този, който още по време на живота си е взел такова решение) и който е дал потвърждение за даряването на органите си. Следователно предпоставката за това е човекът навреме да помисли за неминуемото си отминаване от този свят и сам да вземе решение относно това, дали, от любов, чрез даряването на органите си ще продължи живота на някой друг човек, и при това ще остане със съзнанието, че Бог е единственият, който наистина дарува живот. Затова и евтаназията не може да бъде оправдана с даряването на органи, така че някой да реши да прекрати живота си, за да бъде продължен нечий друг живот чрез трансплантацията на органите му, което уж би било негово свободно решение да положи живота си за другия.

Финансовата експлоатация на трансплантацията на органи, т.е. търговията с органи, води до своеобразна патология на трансплантацията на органи. Това може да доведе човечеството до състоянието на дисбаланс. Именно тогава животът на финансово силните пациенти ще зависи от социалните трудности на хората, които имат нужда от помощ и които продават органите си (част от самите себе си), за да преживеят и да имат скромно участие в благосъстоянието на приемащия органи, подобно на псетата, които ядат от „трапезата на господарите си” (Мат. 15:27).

Бачки и Новосадски епископ Ириней заявява, че що се отнася до трансплантацията, Православната и Римокатолическата църква, ислямът и юдаизмът имат почти идентична позиция. Той подчертава, че трансплантацията е приемлива при няколко условия:

„1. И приемащият, и даряващият постъпват свободно и доброволно.

  1. Даряващият да е вдъхновен и мотивиран изключително от любов към ближния, за когото полученият орган означава здравна помощ, а често и оцеляване в живота; следователно недопустима е каквато и да било манипулация, принуда и търговия с човешки органи; използването на човешката бедност за купуването на органи на здрави хора, а и на деца; клонирането с цел производство и складирането на резервни органи (между другото, какво означава брюкселски „контейнер с органи”?) и всичко, подобно на това.
  2. Чрез присаждането на органи не трябва да се застрашава животът на донора, нито пък общото му здравословно състояние да се нарушава до степен, че той всъщност да стане само нова жертва, вместо онзи, на когото искрено е искал да помогне; в изключителни случаи важат Христовите думи, че няма по-голяма любов от тази някой да жертва и собствения си живот за своя ближен.
  3. Трансплантацията не трябва да бъде такава, че да променя, унижава или застрашава биологичната или духовната идентичност на приемащия, т.е. идентичността му като принадлежащ към човешкия род или като личност”[1].

За Църквата е неприемливо с помощта на човешки ембриони да се получават антропоиди, обезглавени хора, от които след това се вземат органи за трансплантация. Това би довело хората до изкушението да пожелаят продължаването на живота си, така че да заменят старите и увредените си органи с нови, с което косвено биха отхвърлили ограничеността на биологичния живот. Дискусията относно внасянето на ембрионални клетки е свалила покривалото на тайната от тази тема и е пробудила сред широката общественост съзнанието по въпроса за достойнството на човешкия живот.

Въпросът за критериите, които определят смъртта, не е предмет на богословието, а на медицината, която с достиженията си задължава законодателите да установят определени правила на поведение. Днес преобладава убеждението, че мозъчната смърт е форма на смърт, която не дава никаква надежда за връщането към живот. Традиционната дефиниция на телесната смърт гласи, че това е състояние, което възниква, когато в човека изцяло и необратимо са преустановени дейността на сърцето и дишането („сърдечно-дихателна смърт”). Днешната медицина приема преди всичко виждането, че това е състоянието, когато настъпи комплексната неактивност или необратимата дегенерация на мозъка („мозъчна смърт”). Освен това трябва да се припомни, че в случая вече няма пълен „човешки” живот, но все още може да се регистрират някакви следи от биологична активност, от някакъв остатък от „телесен живот”.

Така съвременното медицинско схващане за смъртта става разумна основа, с оглед на която донорът на органи може да реши да ги дари на някого другиго и при това да не предизвика богословски или педагогическо-пастирски неясноти. Естествено, такова решение предполага изоставяне на архаичното разбиране, че, например, сърцето е средоточие на човешкото съществуване или място, където обитава душата. Също така е преодоляно и мнението, че обиталище на душата е цялото тяло и ако се отдели някой негов орган, душата губи част от това свое обиталище. В края на краищата този, който взема подобно решение, се освобождава от дуалистичния начин на разглеждане на човека, който наистина е единство на видимото и невидимото. Макар сантименталността да не е някакъв богословско-рационален аргумент против даряването и трансплантирането на органи, ние нямаме право да осъждаме някой, който по сантиментални причини отказва такъв вид медицинска процедура. „Следователно трансплантация на органи – да, e vivo и ex cadavere (от жив човек и от покойник), а трансплантация на сърце – условно да (по никакъв начин e vivo, само ex cadavere)”[2].

Руската православна църква смята, че трансплантацията е позволена и желателна по отношение на болни, които са осъдени на неизбежна смърт или тежка инвалидност. Същевременно тя посочва опасността от злоупотреба, от комерсиализация и търговия на отделни части на тялото. „Църквата смята, че на органите на човешкото тяло не може да се гледа като на обект на покупка и продажба. Присаждането на органи от жив донор не може да има за основание само доброволната саможертва заради спасяването на живота на другия човек. В този случай съгласието за използване (на отстранени органи) става акт на проява на любов и съчувствие. Потенциалният донор обаче трябва да бъде напълно осведомен за възможните последици от използването, което директно застрашава живота на донора. Най-разпространената практика на взимане на органи е от току-що починали хора. В такива случаи трябва да бъде изключена всяка неяснота относно определянето на момента на смъртта. Неприемливо е съкращаването на живота на някой човек, както и отказ от животоподдържащи процедури, заради продължаването на живота на друг човек”[3]. Църквата смята, че всяка презумпция относно съгласието на потенциалния донор е неприемлива[4]. Неприемлива е и трансплантацията, която би могла да застраши идентичността на донора, накърнявайки идентичността му като личност и като представител на вида[5]. За Църквата също така е неприемливо използването на метода на т.нар. фетална терапия, която се основава на отстраняването и употребата на тъкани и органи на човешки ембриони, абортирани в различни фази на развитие, заради опита за лекуване на различни болести и подмладяване на организма[6].

 

Откъс от книгата на Радован Бигович, „Църквата в съвременния свят“, С., изд. Омофор

 

[1]http://www.eparhija-backa.rs/citaonica/episkop-backi-irinej-ukratko-o-transplantaciji

[2]  http://www.eparhija-backa.rs/citaonica/episkop-backi-irinej-ukratko-o-transplantaciji

[3]  Основи социјалне концепције Руске Православне Цркве, 12.7.

[4]  Срв. пак там.

[5]  Срв. пак там.

[6]  Срв. пак там.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*