Тодор Янкулов: България е островна държава

в Брой 3/2010 - Пустините вътре в нас/Срещи

Откога съществува детската театрална школа “Теди” и има ли рецепта, с която карате възпитаниците си да се откъснат от света и да “потънат” в театъра?

Ние в България живеем както в островна държава. Ставаме все по-островна държава. Като се започне от политическите определения за “остров на стабилност”, “остров на етническата търпимост” и стигнем до “остров на духовността”. Може би всички съществуваме като човеци благодарение на малките островчета на духовност. И нашата театрална студиа е такова малко островче на духовност. В този смисъл следваме съвсем точно определението за островна държава. Преди няколко дни гледах новия документален филм на Джеки Стоев “Отец Иван от Нови хан и неговите деца” и тогава ми хрумна сравнението с остров. Всеки през живота си се бори за собственото си духовно оцеляване, опитал се е да направи нещо мащабно, но то не е станало по мечтания начин и все пак –идеята се е случила. Така стана с моята идея за театралната школа – реших, че щом не мога да променя света, ще работя с определен брой хора, но те ще живеят в един различен контекст, ще изпълняват нещата и ще се движат по общочовешките закони. Много хора наричат тези закони

Пътят ни трябва да следва светлината, трябва и да я намира…

И така тръгна театралната школа. Работи вече четиринадесет години. Преди това бях в основата на първата частна театрална школа – Актьорска театрална формация – съкратено АТФ. Тя просъществува почти десет години. Веднага след нея направих театрално студио “Теди”. В началото школата нямаше име. Попитаха ме в едно интервю тогава как се казва школата и на мен ми хрумна да кажа “Теди”. С децата работим към народно читалище “Г.С. Раковски” в кв. Лозенец. В София има две читалища, носещи името на Раковски, едното е в кв. “Света Троица”, а другото е нашето. За читалището има една любопитна история:

Първоначално сградата му е гледала точно срещу църквата, било е в градинката срещу НДК. Но на някого не се е харесало съседството на храм и читалище. Съборили го, разчистили терена и оттогава митарстваме, а наскоро отбелязахме 87 години от създаването му.

Тодор Янкулов е роден през 1965 г. в Казанлък. Завършил е НАТФИЗ, изявявал се е като актьор, режисьор, сценарист, композитор и певец. Понастоящем е ръководител на Театрално студио „Теди” и участва във вокалната формация „Аква Делия”. Със съпругата си Зорница Попова (също актриса) изпълняват авторските композиции на Тодор. Носител на множество награди от фестивалите на поетите с китара.
Тодор Янкулов е
роден през 1965 г. в Казанлък. Завършил
е НАТФИЗ, изявявал
се е като актьор, режисьор, сценарист, композитор и певец. Понастоящем е ръководител на Театрално студио „Теди” и участва във вокалната формация „Аква Делия”. Със съпругата си Зорница Попова (също актриса) изпълняват авторските композиции на
Тодор. Носител на множество награди от фестивалите на поетите с китара.

Как работите с Вашите възпитаници, какво им казвате, на какво се стремите да ги научите? 

Когато човек се занимава със самодейност, работи с млади хора, типът занимания започва от обикновените нужни неща – никой не иска да смае света. Самодейността изгражда, поддържа, спасява ни, нищо че звучи познато. Децата идват при нас, за да се учат на неща, които вече няма къде да се научат – да говорят по-красиво, да не говорят фалшиво, да могат да общуват, да се научат на основни принципи, като причинно-следственост, да можеш да даваш, да можеш да получаваш…

Какво им казвам?  – Няма да ви науча на нищо ново, невиждано, нечувано, ще ви покажа само, че има път, че трябва да чувате душата, сърцето, да можете да ги чувате дори в най-големия шум, сред колите, сред фалшивите неща, а има много фалшиви неща.

Трябва да правите всичко заради себе си. Щом сте тук, значи трябва да сте тук. Много деца от нашата школа вече са актьори, разбрали са ме, знаят, живеят за театъра, за истинските неща, и са свободни хора. Това е най-хубавото нещо. Много бивши мои възпитаници вече сами се занимават с деца… Аз съм убеден във смисъла. Но всичко зависи от родителите. Знаете ли колко лесно се разбира кои неща имат смисъл и значение първо за родителите. Родителите на моите деца са онези, които са посели семенцето, и добре зная това. Децата, които са възпитани в липса на ценности и разсъждения от типа “Колко пари ще изкарвам някой ден?”, “Ще стана ли богат?” не се задържат дълго тук. Но друг е въпросът, че никого не въм върнал. Никога не съм казал на дете, че е голямо, малко, или че не става за театър, напротив, вярвам в детската потребност, в детската душа, в потребността на децата. Но не съм човекът, който си въобразява, че е водачът. Помагам да чуват себе си, да вървят, да вярват на вярата си. Това е моята роля. Аз съм родител, знам, че театърът прилича на храмът и че пътят трябва да се следва. Талантът също трябва да се следва, а той е зрънце…

Защо вярвате толкова много в читалищата?         

Защото съм убеден дълбоко, че това, което беше и си остава изконно за българина – църквата, кръчмата и читалището създават скелет на нашата духовност. В този порядък – не се чудете на кръчмата – там се е обменяла информация, както в храма и читалището. Всъщност мисля, че кръчмата днес не присъства в изброените от мен неща.

Сега има заведения. Хората се разминават на тези места. Не намират смисъл в посещаването на кръчмата като място за споделяне на мисли, на идеи, мечти. Много вярвам в читалището от гледна точка на това, че там наистина се събират хора, които имат осъзната нужда от духовност, желание да се развиват и това е тъкмо във възрожденски смисъл.

Отвикнахме да се събираме на много места, преди местата за срещи бяха далеч повече. Диалогът в читалището се получава, по-добър е, общуването е по-качествено.

– Представленията и концертите на дейците от читалище “Г. С. Раковски” вече са традиция, разкажете за тях? 

Много се радвам, че инициативата, която поехме в читалище “Г.С. Раковски” за представления и концерти на децата и бардовете беше подкрепена от всички в община Лозенец. Концертите ни наистина са традиция. Ние работим с детския театър в един апартамент. Това ни помага, много е уютно, играем на 50 см. от публиката. Контактът е много близък, същото е и с концертите на бардовете, в които участвам и аз.

Смятам, че в България има много хора, които имат какво да кажат. Разбира се, няма много-много кой да ги чуе. Говоря за обществото – то има други теми, други приоритети и не иска дълбоки неща.

Вие сте част от колоритната група на бардовете, разкажете повече за музикалната страна на Вашата личност? 

Бардовете са хора, които имат какво да кажат и не се занимават само със себе си, надмогнали са себе си и мислят за нещата по-глобално, с повече дълбочина и по-голяма перспектива. Винаги съм смятал, че такива хора се откриват, те се привличат, събира ги духовното им родство. В този смисъл има нещо общо с хората, които посещаат храма, защото имаш какво да чуеш, имаш какво да видиш, имаш какво да усетиш и отнасяш със себе си много силен спомен, срещата те държи много дълго време зареден.

Аз например пея от 17 години и в музикална формация за акапелно пеене “Аква Делия”. Обиколил съм целия свят с тази формация и съм в нея от самото й създаване. Формацията има верни фенове, гостували сме в много радиа и телевизии.

Музиката и стиховете са необходимост от израз на моята същност. Знам, че през струните изпявам съкровеното вътре в мен и не мога да не го правя, трябва да изпявам душата си. Но това е толкова естествено. И ми се е случвало – замислял съм се веднъж “добре ли го правя” и разбрах, че дойде тщеславието, че в момента, в който се запиташ дали си добър, колко си добър, рискуваш да загубиш дара, да онемееш. Искам да бъда естествен, без да мисля дали е важно или не, да бъда свободен, аз не искам да правя нещата, защото са дошли хората да слушат, а защото трябва да попея, да посвиря, трябва. Може би това е Божа работа…

Кадър от представлението "Буратино" на Театрална школа "Теди"
Кадър от представлението „Буратино“ на Театрална школа „Теди“

Забелязахте ли как се променят децата, които посещават театралната школа?

Да, мисля, че децата се обръщат към книгите, театъра, музиката с други очи, дори с други сетива. Те започват да ходят на театър, обсъждат спектакли, четат не много известни, но качествени автори, разбира се, често им подхвърлям идеи, но и децата сами намират своите автори. Преобразяват се, в което е смисълът на изкуството като духовно занимание. Освен това започват да разбират стиховете които ги карат да учат задължително в училище. До този момент не са ги разбирали, ащото никой не ги кара да могат да ги разбират. От тях се иска да ги назубрят, да ги научат механично. Театърът има някаква отпускаща функция. Вероятно такава отпускаща функция имат и други изкуства. Със сигурност мога да кажа, че и при музиката е така, но някак по-различно. В музиката е необходимо по-сериозно натрупване. Когато в музиката достигнеш необходимото ниво, при което не мислиш вече за вокална техника и за още куп неща. Вероятно и при театъра е нужно натрупване, за да могат резултатите да бъдат изявени и добри. Но в него, според мен напредъкът е по-видим, развитието е по-динамично, по-бързо и иа повече възможности за контрол. Най-малкото при театъра има режисьор, който има добър поглед върху теб и всичко, което се случва. В музиката е нужно повече внимание, повече труд, нужна е работа с музикален педагог.

Как съвместявате всички неща, които правите, хрумва ли Ви да ги съберете на обща сцена?

Идеята за общата сцена ми хрумна много отдавна и намери реализация във вокално-музикална театрална формация “Таласъмче”. В нея децата се заниават освен с театър, с пеене, солфеж и имат театрална изява заедно с всичко изброено. Идеите ми за постановка, която побира много изкуства е стара, но пк за съжаление сцената, с която разполагаме е много малка за това. Възможностите ни не предлагат работа с много хора, а с шест-седем човека в група. Иначе – пиша доста музика за театралните постановки, в които работя, пиша текстове и стиховете за музиката за представлението “Денят на прошката”, което подготвяме с нашите деца за Великден. Музиката написа Димитър Костанцалиев. Синтетичността на изкуството помага много. Светлината, красотата, музиката, всичко може да бъде казано красиво, за всичко може да бъде намерен освен красив изказ и начин да зазвучи на езика на много изкуства. Понякога се нуждаем от красотата и звукът на тишината. Можеш спокойно и да измълчиш едно представление. Всъщност не е нужно да слушаш непрекъснато музика, за да зазвучи тя в теб.

kitaraВъв всяко изкуство търсим хармонията. Не се нуждаем от хаоса, макар от него да намираме хармонията. Само като се замисля колко шумове дочуваме всеки ден, всеки миг, а търсим хармонията. В хаоса, ако си сам, оставаш още по-сам, а ако си нещастен, ставаш по-нещастен. А принципът на Мечо Пух е валиден в нашия живот – колкото повече – толкова повече. Колкото повече се чувстваш щастлив, толкова повече се чувстваш щастлив. В този смисъл нужна е вяра да обединяваме хаоса. Иначе животът може да бъде черен, много труден, всичко зависи от това какво искаш и накъде си тръгнал. Смятам, че движиш ли се по пътеката, всичко ще се случи. Дори когато си мислиш, че още мъничко, още мъничко… Това е вярата всъщност – да продължаваш. Накрая на моята поетична книга написах: “Аз не мога да преценя какво говоря всъщност, но мога да преценя какво съм казал”. Е, това може да звучи особено, ако нямате предвид това, че често човек изговаря думи, които не са негови. Да, ние не сме сами на света. Ако човек може за секунда дори да се концинтрира, да се мобилизира, да излезе от реалността, бита, да погледне нещата надбитийно, ще разбере такива неща! Ще получи информация, на която после се чуди. Пита себе си – тук какво съм написал?!

buratinoЗащо учите децата от театрална студия “Теди” да ръкопляскат на публиката? 

Ами, ето затова – изкуството е един от начините да преодоляваме себе си, да се отстраняваме от бита и ежедневието. И колеги са ме питали – защо ръкопляскате на публиката – ами, защото правим театъра първо за себе си. Публиката трябва да идва първо заради себе си. И в това има скрито мъжество – затова им ръкопляскаме! Изкуството го правим първо за себе си, то не е за хората, в такава позиция има повече отговорност, разбирате ли. И затова публиката заслужава нашите аплодисменти.

Аз съм отговорен за собственото си битие, собствения си път, пътека. А това, че някой е усетил и е разбрал това, което правя, значи той има сетивата и той е достоен за уважение, за моето, нашето с децата уважение.

Вашата песен “Рила пее” е химн на природозащитниците. Идват ли хората да Ви кажат, след представленията, след концертите какво са усетили, разбрали, почувствали? 

Да, разбира се. Никой не ме е питал дали съм написал песента спонтанно, как ми е хрумнало. Тя се е родила, тя е написана спонтанно, написал съм я от себе си и първо за себе си. Щом тя може да се пее и да послужи на природозащитниците, нека да я пеят. Аз смятам, че свободата се състои в това да не притежаваш нищо. Колкото повече неща се нуждаеш да притежаваш, толкова по-малко свободен си. Вещите, материалните неща те правят зависим. За да бъдеш щастлив трябва да си свободен. Щастливите хора са свободните хора. Според мен малко неща са ни необходими, нямаме нужда от кой знае какво. Смятам, че винаги когато ти е нужно нещо, истински ти трябва, то ще ти се даде. Говоря така от собствен опит, смея да говоря по този начин. Никога не съм изпадал в състояние на безвремие и безнадеждност. Винаги има решение. Разбира се, като човек съм преживявал кръстопътни ситуации, но решения винаги има. Помощ винаги идва. Идват стихове, идва музика, картини…

Много неща ме извеждат от бита точно както барон Мюнхаунзен…Веднъж разказвах на един човек за моята чувствителност, за песните, рецитирах му стихове, говорих му за театър. А той постоя, постоя и ми каза: “Абе, приятел, абе ти си омъглен, бе!” И аз така реших, че ако сега трябва да измислям име на театралната школа тя ще се казва “Омъглените”. Защото светлината, за която все си говорим за някои хора е мъгла. Те не я виждат. И как да видиш нещо, което дори не си позволил да подозираш. А изкуството е райско състояние, да го усещаш, да виждаш, да чувстваш, изразяваш нещата, да имаш други сетива… Е, ако сега заговорите който е да е, ще попита: абе, какво ти става, ти омъглен ли си? Имам собствен възглед за нещата, да, прочел съм много литература и вярвам, че ние, хората сме духовни същества, не тук и сега и не в бита, а просто сме били райски и ще бъдем. И въпреки, че моята вяра е градена и надграждана с много проби и грешки, при мен в живота не се е случило внезапното просветление, не ми е било дадено, ако щете. Търсил съм дълго пътеката, пътя, вървял съм много. Има хора, на които всичко им се дава отведнъж, вече споменах за отец Иван от Нови хан…, на тези хора не им е по-лесно,  дори напротив… Но нали на всеки му се дава толкова, колкото може да носи?! Колкото по-големи неща правиш, толкова повече можеш да носиш.

Дария Захариева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*