Творчеството: от Бога или от дявола?

в Брой 4/2017 - Творчеството: от Бога или от дявола/Култура/Християнство

Крайният ригоризъм, с устата на някои православни, безапелационно твърди (и не само в наше време – през миналите векове този въпрос също е възниквал постоянно в църковна среда):

Художественото творчество е просто един смокинов лист, с който падналият човек се опитва да прикрие греховната си голота.
Творчеството е прелест, подхранваща гордостта на творящия; то е пронизано от греховни страсти и открито за демонски влияния; в най-добрия случай то е душевно, вехто, но не и духовно.

То е любов към света и вражда срещу Бога, празно губене на време, откъсващо ни от спасението, от поста и молитвата… Търсейки в книгите нещо на тази тема, при различни автори съм срещал различни изказвания.

Честъртън, в момент на полемичен плам веднъж казва: „През средновековието изкуството прославяше Бога, по времето на Ренесанса прославяше човека. През ХХ век няма изкуство – и слава Богу!“ Нашият съвременник прозаикът Алексей Иванов в своя чудесен роман „Географът, който пропи глобуса“, говори с устата на своя герой:
Струва ми се, че да пишеш е грях. Писателството е греховно занимание. Доверяваш се на листа – не стигаш до Христа.
А в своите есета на духовни теми известният църковен автор архимандрит Рафаил Карелин направо с ярост бичува изкуството и литературата, не оставяйки им никакъв шанс да послужат на Царството Божие…
Ех, бих им повярвал, ако не беше само едно: всички тези ярки аргументи са вплетени тъкмо в руслото на същата онази изящна словесност, която те изобличават; самите те са изложени с употребата на същите онези стилистични красоти (изложени образно, вдъхновено, с търсене на успех пред читателя), които те наричат „прелест“.

Бих признал, да, че изкуството е изцяло смучене на наслади от греховни страсти, ако не беше поезията на Псалтира и Песента на песните,

менипеите на Данте и детективите на Достоевски, невечерните ликове на Рубльов и Джото, антропологичните откровения на Рембранд, Крамской и Репин, Шекспир и Вампилов, ако не бяха „Четирите квартета„ на Елиът и „Замлъкне ли за нас тоз шумен земен ден“ на Пушкин, ако не бяха Бах, Моцарт и Мусоргски и дори същите онези Честъртън и Луис с тяхната апология на християнската радост и рицарския дух…

„Демонично творчество“ – възможно ли е изоб­що такова нещо?

Отците на Църквата казват, че  сатаната не е творец. Той може само да открадне от истинския Творец – Бога – нещо добро, и да го изопачи, да го превърне в карикатура – но дори и тогава добрата основа ще прозира през изкривените черти, както красотата прозира през драскотините и синините върху лицето на изнасилената жена. Похот­та е извратена любов, пиянството и чревоугодието – извратена благодарност към Бога за дарените ни земни плодове, които ни хранят. През гордостта прозира изкривеното, но неотменимо чувство за това, че съм личност, радост от това, че аз съм аз, единствен и неповторим, такъв, какъвто Бог ме е замислил и ме обича…

Един от признаците на Божия образ в нас е именно способността да творим.

Това е онзи евангелски талант, който не бива да заравяме в земята, а трябва да задействаме и да умножим (ще подчертая още веднъж: става дума не за приложния аспект на творчеството, не за това, че то било добро уж само доколкото може да бъде използвано от християнските мисионери и апологети). Не, става дума именно за самата природа на творчеството. Откъде при църковните хора е това недоверие към Божия дар, страхът от него, често дегизиращ се като някакво особено благочестие? Откъде са тези влияния на отдавна осъденото от Църквата манихейство, както и на платонизма с неговата подялба на света на две сфери: мръсната материална – и идеалната духовна, в която цари твърде отдалеченият от нас, равнодушен към нас и принципно непознаваем Дух?

Как и защо в църковния живот ясното библейско откровение и фак­тите на Въплъщението и Възкресението в нова плът на потъпкалия смъртта Христос са се превърнали в представа за Царството Небесно като безплътен безпроблемен задгробен свят нейде там, зад облаците, където най-сетне ще си починем, докато земята и гниещата в гроба плът са достойни само за гибел?

Това е тема за отделен разговор, сериозен и болезнен за мнозина…

Да, художественото творчество е рискова зона. Комуто е дадено много, от него много и ще се иска. Човекът с абсолютен слух чува онова, което не чува обикновеният човек; художникът различава в земната кал, която отминаваме гнусливо, цветовете на райския спектър, поетът вижда с проникващ в дълбините на света взор такива адски бездни, но и такива висоти на Божията и човешката красота, каквито без неговото посредничество читателят не би могъл да види… Бележитият християнски мислител Жак Маритен в книгата си „Творческата интуиция в поезията и изкуството„, посветена на апологията на творчеството като Божи дар и Божия задача пред човека, пише, говорейки за двойните опасности, дебнещи твореца: „На всеки човек, и особено на поета, е трудно да се бори срещу влиянията на своя свят. И все пак поетът, макар и другояче в сравнение със светеца, пребивава в света, оставайки не от този свят. Ако той иска да спаси своята поезия, той трябва да се съпротивлява срещу света… (…) Той не може да не бъде ранен. Но може да не позволи да го пречупят. Всички тегоби на времето могат да се вместят в душата на човека и да бъдат победени от творческата невинност. В това е чудото на поезията…“

Всичко в този свят може да бъде стъпало към Небето, начин да се доближим до вечността. Художественото творчество – особено…

„По-скъпа ни е измамата, която ни възвисява, от мрака на низките истини“? – да, ако от този мрак на низките истини тя ни води към Истината, която е светоносна.

Всичко в този свят е взаимосвързано и всеки създаден от човека образ, всяка изречена дума се запазват от Бога – за момента на истината, за момента на съда или на славата…

Тъй че всяка човешка творба би следвало да се разглежда в контекста на това – съдържа ли тя, макар и прикрито, следи от толкова необходимата ни правда за света и човека… Някой, случва се и това, прави крачка към Христос, замисляйки се над страшните, трагични, будещи сърцето и съвестта образи на „Цветята на злото“ или над офортите на Гоя, а някой се хлъзва към пропастта на фарисейството, съставяйки сладкодумна църковна проповед по всички правила на омилетиката, но чужда на правдата и живото чувство… Тъй че не следва да слага предубедено и прибързано печата на смъртната присъда върху някоя художествена творба – „Прекалено голям е контекстът“, както казваше един руски поет и християнин.

Превод: Андрей Романов

Свещеник Сергий Круглов

Свещеник Сергей Круглов е клирик в храма "Св. Спас" в Минуси́нск, Красноярски край, Русия.
Автор няколко поетически книги.
Свещеник Сергий Круглов

Latest posts by Свещеник Сергий Круглов (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2017 - Творчеството: от Бога или от дявола

Творчеството е риск

Прочетох скоро текст на Солженицин, посветен на филма „Андрей Рубльов”. Това не

За творчеството

Христос е мярката за всички неща: временните и вечните, божествените и човешките.
Отиди горе