Тайнството на болката

в Брой 4/2020 - Маски/Думи за прочит

I част

С голямата болка идва голяма благодат от Бога.

Силната болка означава също силна Божия любов.

Нашата голяма болка означава, че Бог ни води точно там,

където сърцата ни жадуват да бъдем.

Бог е този, Който допуска, братя, да имаме някакъв проблем, някаква болка или трудност; да се сблъскваме с изпитания, които изорават дълбините на нашето същество. Когато това се случва, то е благословение. То е Божие посещение на човека. Бог сякаш ти казва:

„Тук съм, виж и се замисли, обърни се и погледни към Мен. Недей да бягаш в твоята измислена реалност. Имам нещо да ти дам. Какво е то?… Самия Мен. Да, искам да ти дам цялата Своя благодат и чрез благодатта – Самия Себе Си. Искам да те направя бог, искам да те направя това, което съм Самият Аз, защото те обичам. Искам те, защото ти си Мое създание и заради теб Аз съм направил всичко и върша всичко.“

Това, което човекът претърпява, е Божие посещение, но той не го разбира; мисли си, че не може да го понесе. Мисли си, че болката му е свръхголяма, че изпитанията – прекалено много, трудностите – твърде тежки, и казва: „Какво да правя? Не мога да го понеса.“ Но всъщност това не е нашата истинска реалност.

Същността на нещата е, че ти изпитваш болка, че си под напрежение и си доведен до своя предел. Но самият този факт, че изпитваш вътрешна болка, фактът, че нещата се случват по такъв начин, сякаш няма надежда, няма изход или някаква подкрепа и утешение – всичко това, повтарям, се случва не като признак, а като доказателство, братя мои, за Божието присъствие. Бог те докосва, Бог се занимава предимно с тебе. Той те вижда и те познава. Той те разбира и иска да ти даде Своята милост. Дръж се, прояви малко търпение. Остави се в ръцете на Бога и се осланяй на Него поне малко! Защо този процес е толкова болезнен? Защо се чувстваш дълбоко наранен и толкова силно обезсърчен? Защо усещаш сякаш потъваш? Защо мисълта, че губиш себе си е толкова силна? Всички тези мисли и реакции са резултат на следната причина: ти имаш вътрешна съпротива.

Ето как действа тази съпротива: да кажем, че имаме някаква крепост, която врагът атакува. Колкото повече човекът вътре в крепостта се противопоставя, толкова повече атакуващият събира своите сили и засилва атаките си срещу крепостта, за да събори стените, вратите, да влезе и да завземе крепостта.

Ако има зрънце истина в този естествен пример с крепостта под обсада, то тук имаме метафорична истина, която трябва да се разбере. Тя илюстрира как Бог работи с душата. И това е така, независимо дали човек го разбира или не. Ние нямаме извинение, ако ни липсва разбиране. Всъщност човек не иска да разбере това, защото дълбоко в самата му душа, неговият егоизъм, самодостатъчност и изобщо човешката независимост от Бога – всичко това прилича на крепост. Всички тези елементи приличат на крепост, която отказва да се предаде.

Ти преживяваш това като смут, а всъщност Бог допуска то да се случи по един или друг начин на онези, които са християни – именно, за да разбие вратите, за да отвори пътя и Божията благодат да влезе. А в този момент ти се противопоставяш и казваш: „Не мога! Не мога!“. Какво става с другите хора, това е съвсем отделна история. Ти казваш: „Не мога!“ Но не се безпокой, не изпадай в ужас от всичко. Просто се предай на Бога. Кажи Му „ДА“. Тогава ще преживееш чудо и не само че болката ще отслабне и ще се успокои, но лека-полека, след като започнеш да разсъждаваш върху нещата, ще започнеш да познаваш по малко и себе си. Това е признак на съкрушение. Нозете ти стъпват на нова пътека, животът ти среща смирението и постепенно откриваш кой си ти всъщност.

С болката духовните очи някак си се отварят и започваш да чувстваш цялото действие на Божията благодат вътре в себе си. След като всичко това се извърши, то започва да става все по-сладко и се превръща в небесна среща. То става дълбоко преживяване на Божията благодат, на Божията милувка и докосване от Бога, на Божията сладост към теб. През този период Бог кръжи над теб и Неговата любов присъства явно.

Във всичко това ти няма да чувстваш, че Бог сякаш иска да те унижи, да те изобличи или съкруши, както действат могъщите власти или силните, които отказват да помогнат на слабите или пък, ако им помогнат, то е с намерението да ги унижат. Бог не се държи така.

Аз съм под Божията закрила!

Нека да го повторя, тъй като силно усещам, че трябва да го направя: „Всички изпитания са Божие благословение и дар на Неговата благодат. Чрез тях Господ се въплъщава, Той страда у всеки един от нас и всичко това става за твоето спасение. Но ти не само че не искаш да разбереш това тайнство, но, което е по-лошо, нямаш никакво намерение да го разбереш.“

В този случай опасността за нас е да си останем такива, каквито сме, т.е. такива, у които Христос не желае да се възцари. Да останем без блясъка на Неговата благодат, която осветлява всичко и ни дава да го видим по друг начин; т.е. благодатта да не действа в нас. А вместо нея да властва вехтият човек, да властва падението. Тогава твоето положение те води до безкрайни лутания в различни посоки, като някакъв заек; ти роптаеш, страдаш, търпиш скърби и всичко това без никаква полза.

А вместо това трябва да се смириш и да кажеш на Бога:

Аз съм в Твоите ръце. Аз съм под закрилата на Твоя Промисъл. Ти не можеш да сгрешиш, Ти не си изгубил контрол върху живота ми, той не се е изплъзнал от Твоя ум. Изглежда имам нужда да ме подрежеш като лоза. Изглежда имам нужда от малко подвиг; изглежда аз имам нужда от това изпитание и то се случва именно защото имам нужда от него.“

Ако кажеш това, ще видиш всичко по съвсем друг начин. Затова прояви малко търпение. Постави себе си под Божията закрила, подчини се на мисълта, че Бог присъства и те вижда и знае всичко; че Той е Бог на любовта и каквото и да прави, то има за цел твоята полза. Трудно ни е да разберем това и пропускаме признаците, които ни го показват.

Но в крайна сметка помни: колкото по-скоро се смириш, колкото по-скоро се предадеш, колкото по-скоро кажеш „да“ на Бога, – толкова по-бързо ще дойде не само решението на проблема, но толкова по-бързо ще дойде и небесната сладост върху теб.

Разширяването на сърцето

Когато Господ не казва нито дума,

тогава Той предстои да каже всичко.

Тъгата връхлита и разяжда човека, притиска го в ъгъла. Тогава Бог се намесва. И не само изчезва тъгата, но и сърцето се разширява. Цялото същество на човека се разширява. Бог се открива. Тайните на Бога се разкриват. Това е велика реалност, която често е скрита за човека поради теснотата на сърцето и самолюбието му.

Въпреки непрестанните и тежки изпитания ние вярваме, че Бог ще се намеси. Въпреки че небето мълчи, ние вярваме, че Бог чува. Това е началото на разширяването на сърцето. Човек обаче трябва да разбере ползата от преминаването през болезнените изпитания.

Грехът и болката

Грехът е довел до тежки последици за човека. Всяко зло, което ни сполетява в този свят, е следствие на греха. В същото време чрез това болестно състояние се извършва спасението на човека, защото то му помага да се смири. Да помни Бога, да се затича към Него, да моли за Неговата милост и да търси благодатта Му. Така всичко болезнено накрая води до нашето добро и човекът бива спасен. Може човекът да е сгрешил и по своя собствена воля да си е причинил цялото мъчение, до което води грехът – смъртта, тлението и болката. Но Бог употребява всички тези последствия, за да спаси човека. Ние трябва да станем способни да виждаме с очите на вярата нещата такива, каквито наистина са. Човек греши, защото иска да се наслаждава на живота. Ако във всеки един момент си готов да умреш, ако във всеки един момент ти мислиш, че би могъл да умреш – тогава няма да грешиш.

Смъртта и всички нейни нежелани аспекти някак си отрезвяват човека. Те го карат да дойде на себе си и го пазят от превъзнасяне, което води до загуба на спасението. Така всички наши болести в крайна сметка водят до добър край. Помненето на смъртта и мисълта за нея помагат на човека да дойде на себе си. То автоматично отстранява множеството тъмни помисли, които го окръжават и живеят в него. Със сигурност всички знаем, че ще умрем, но защо не искаме да мислим за това? Защото ни е страх от смъртта.

И човек наистина трябва да се страхува от смъртта и да бъде потресен до костите си от нея. Но когато той е без Христос. А Господ е казал: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Иоан. 11:25). Когато човек изпитва болка, която го кара да страда, тя в същото време надвисва над него като сянка от близката смърт. Тогава човек съблича от себе в една или друга степен всичко. Тогава му се открива неговото истинско същество, както то е в Божиите очи.

Един болен човек, който изпитваше наближаването на смъртта и усещаше, че скоро ще напусне този свят, каза: „Бих искал да съм имал това съзнание, което имам сега, през целия си живот.“ Поради природата и вътрешното си устроение той беше силно прилепен към земните неща.

Всеки миг от живота си помни, че скоро може да не си сред живите на този свят, а да си отиваш в другия. Тогава сърцето се освобождава и вече не е прилепено към нищо, а се измъква от всички неща, с които е било обвързано. Сърцето остава насаме с Бога. То започва да се кае пред Божието Лице. Ето така ставаме свободни. Така се извършва твоето спасение и ти усещаш, че раят е вътре в тебе.

Нека да проявим вяра

Колкото повече небето мълчи и ни изглежда, сякаш Бог ни отхвърля и е глух за нас, сякаш ни предава, толкова по-сигурни трябва да бъдем, че Той присъства. Толкова повече трябва да се опитаме да вярваме и да мобилизираме силите си да проявим такава вяра. На този свят страданието няма край. Няма край и болката, но в нея се крие голяма тайна. Това е един начин да се отговори на нея. Съвсем друго е обаче, когато човек потъне в униние и отчаяние. Това изобщо не е правилно отношение.

Нищо не ни носи толкова добро, колкото болката. И аз имам предвид най-вече нашата болка и болката на близките ни. Майката изпитва по-голяма болка от детето, когато го гледа да страда, и от тази болка произлиза голямо добро. Нищо не ни носи такава полза на този свят, каквато носи болката.

Когато изпитваш нетърпима болка, остави се на тайната на Божия Промисъл, независимо колко силно болката те тегли надолу и те залива. В този момент в душата ти се извършва изцеление от такъв порядък, каквото иначе не би могло да се извърши. У човека идва такова самопознание, такова познаване на Промисъла, любовта и благостта на Бога (познание в смисъл на преживяване), че той проумява: всичко това не би могло да се случи по друг начин. И след като Бог го е допуснал, от него произлиза и голямо добро.

Усили мъжеството си и се препаши срещу каквото и да било огъване или рухване под болката. В същото време чувствай до дъното на душата си, че Бог те милува. То е сякаш Той ти казва: „Не плачи, аз съм тук.“ Тогава ще усетиш възкресението в себе си като осезаема истина. Това възкресение е по-висше от възкресяването на мъртвец, който лежи в ковчега. Това е възкресението на душата! Каквото и да става, каквато и болка да търпим, колкото и да сме изморени или измъчени от вътрешното си състояние, нека да не изпадаме в паника. Човек може да стигне до лудост, ако не се отвори за Бога, защото Бог е Спасителят. Бог знае и вижда, и бди над нас. Трябва да научим този урок. Изключително важно е във всяка ситуация мигновено да мислим следното: „Бог знае, вижда и чува. Каквото и да става, то става по Негово допущение и благословение.“

Нека винаги да се надяваме, че Бог ще облекчи страданието ни. Но нека да помним и следното: независимо дали ще получим облекчение, дали страданието ще спре или не, дали скърбите ще престанат или не, пътят на общението с Бога чрез вярата и надеждата трябва да бъде винаги отворен.

Когато човек има вяра, надежда и доверие на Бога, нищо друго освен болката не може да го постави пред Бога напълно лице в Лице с Бога. Човек, който страда, не само че няма друга надежда освен Бога, но той не може да намери покой или утешение извън Бога. Болката не дава покой на човека.

Болката ти расте, тогава и упованието ти на Бога трябва да расте. Страдаш повече, тогава ти е нужна още по-голяма вяра в Бога. Струва ти се, че мълчанието на Бога е все по-силно, тогава вярата, че Бог те вижда, чува и ще се погрижи за всичко, трябва да бъде още по-голяма. Той няма да остави нещата такива, каквито са. Колкото повече Бог мълчи, толкова по-силно присъства Той. Колкото повече изглежда сякаш всичко е изгубено и отникъде няма надежда, толкова повече присъства Бог. Толкова повече Той се намесва тайно и невидимо.

Той не ни открива Своята помощ, Той не ни позволява да я видим, но Той върши огромна работа в сърцето според мярата на вярата, надеждата и цялостната нагласа на човека. Ето в това се състои тайната. Въпросът е да не бъде по нашата воля. Какво иска човекът, който изпитва болка – да не го боли. Какво иска човекът, който изпитва страдание – да не страда. Но въпросът не е в това. Въпросът е човек да постигне общение с Бога. Когато това стане, човек става като луд, но каква блага лудост е това!

*Откъси от книгата: Archim. Symeon Kraigiopoulos. Are you in Pain? Looking deeply into the Mystery of Pain. Thessaloniki, 2016.

Архим. Симеон (1926–2015) е един от най-значимите съвременни духовници в гр. Солун. Под негово ръководство хиляди души са намерили духовно обновление. Автор е на голям брой книги и духовни беседи. Основател и игумен на манастира „Св. Троица“ и духовник на женския манастир „Рождество Богородично“ в Панорама край Солун.

Latest posts by Архимандрит Симеон Крагиопулос (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 4/2020 - Маски

Маски

Илиана Александрова Един приятел, който се занимава с църковно изкуство, наскоро ми

Разговор за Камъка

Веднъж един професор извика при себе си пишещия Сказанието, което, любезни читателю,
Отиди горе