Цялата вселена в своето падение се съди с Бога и Го обвинява за страданията си. Съди се яростно в своята извратеност, следствие на отпадането ѝ от Неговата любов. Зная това и по себе си. Но Иисус, безначалният Бог, в Гетсимания и на Голгота е „оправдал” Бога Творец. Там също Той, „Човекът Христос Иисус” (1 Тим. 2:5), „оправдава” пред съда на Бог Отец и Човека – човечество. От позицията на човека: ако като Бог е такъв, какъвто ни Го е явил Христос, то на Него подобава всяка слава, чест и поклонение във всички векове. От позицията на Бог Отец: ако като Човек е такъв, какъвто е бил Христос, то Отец го приема като равен, дава Му да седне отдясно на Себе Си на Своя престол небесата, „по-високо от всяко началство и власт, и господство, и от всяко име, именувано не само в тоя век, а и в бъдещия” (Еф. 1:20-21).
Христовата любов, победила във вечността, в земен план е подложена на най-тежки изпитания. Никой никога не е страдал така, както е страдал Христос. Дълбочината на страданието е в пряка зависимост от степента на възприемчивост на всеки човек. Между хората можем да видим същата разлика, каквато има между носорога и червея. Ударете силно с юмрук носорога, и той няма да почувства удара, но ако само докоснете червея, той веднага болезнено ще се сгърчи с цялото си тяло. Изтънченият слух на музиканта може да се подразни до болка от неуловим за другите дисонанс. Окото на живописеца долавя разлика в нюансите там, където другите, въпреки всички обяснения, няма да забележат нищо. Духовно чувствителният човек, щом влезе в съприкосновение с някого, съзира нравственото му състояние, докато мнозина не усещат нищо. И ако е така с хората, кой тогава би могъл да разбере Христос, Твореца на мирозданието? „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Създателят на божествената хармония на света не е можел да не скърби, сблъсквайки се навсякъде с непоносимото изкривяване на първозданната красота, поради гнусните престъпни деяния на хората. Всички знаем, че колкото по-силно обичаме, толкова по-болезнено преживяваме и най-малкото стълкновение с любимия човек. А какво ли е изпитвал Той, предвечната Любов, когато с такава ненавист са отхвърлили Неговото свидетелство за Отца? Той, Слънцето на Правдата, както Го нарича Църквата, предава Себе Си на лукавия съд на вече осъдилите Го на смърт. Той, Ипостасната Истина, е бил подложен на клевети, безсрамно поруган, жестоко бит и нагло заплют. Той, безгрешният (вж. Иоан 8:46), взема върху Си греховете на света, сякаш Сам Той е виновен за цялата трагедия на човека. „Възлюбилият ни докрай” (вж. Иоан 13:1) търпи преследванията на неутолимата злоба на онези, които Го предали на смърт, мислeйки, че така служат на Бога (вж. Иоан 16:2).
Ако искаме поне малко да се приближим с ума си до това, което е ставало в онези най-трагични за цялата световна история дни, да съзрем битийно, макар и „смътно, като през огледало” (1 Кор. 13:12), пътя, извървян от Христос, на всички нас е необходимо да преминем през много изпитания. Когато ни сполетяват всевъзможни удари и ужаси, трябва да съсредоточим ума си в съзерцание на мъките на всички страдащи на земята; да ги включим чрез своята болка в молитвата на сърцето си. Така сърцето се разширява и обгръща всички братя и сестри, съкрушени от беди, така, както майката в порив на изпълнена с мъка любов прегръща болното си дете. Нека молитвата ни се превърне във вик на цялата земя към нашия Бог и Отец. Чрез такава молитва по действието на Светия Дух ние ще станем участници в изкупителните страдания на божествената Любов на Господа.
Никой от нас не може да достигне нейната безкрайност. За нас обаче е велико и това, че, макар и донякъде, но все пак с безспорна убедителност, ни се открива Неговият Живот. „Уподобявайки се (духовно) в смъртта Му” (Иоан 17:3), ние ще се удостоим да познаем битийно Христос и „силата на възкресението Му” (Фил. 3:10). „Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му (духовно), то ще бъдем съучастници и на възкресението Му” (Рим. 6:5). Чрез сътресенията, които ни постигат, умъртвената от греха наша природа се възражда за молитва, която поне отчасти е отражение на гетсиманската молитва. Когато достигнем зряла възраст, често ни се дава да преживеем някакво частично умиране; според степента на този опит ние ставаме все по-способни да съзерцаваме Христос, Който отива в Гетсиманската градина, а след това и на Голгота.
Ние никога и в нищо не достигаме Христос. Той единствен има неизменното първенство във всичко. И все пак ние, вярващите, сме длъжни да се стремим да Го познаем. В степента, в която проникваме в Неговите изкупителни страдания, върху нас свише слиза Неговата вечна слава: „И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям” (Иоан 17:22). Чрез Христос ние също ставаме синове на безначалния Отец. Сега знаем, че „никой не дохожда при Отца, освен чрез Него” (Иоан 6:44). Тези Христови думи трябва да се приемат в техния абсолютен смисъл. И наистина, ако принципът на Отцовството и Синовството не съществуваше изначално в самото Божество, то никакъв подвиг на човека не може да доведе до същностна промяна в Самото Първобитие.
Христос е чудо, което превъзхожда всеки ум. Той е всесъвършеното откровение на Бога на триипостасната любов. Той ни е явил също и Човека в неговите безкрайни възможности. В един, известен само на Бога момент, ние ще бъдем доведени до невидимата граница между времето и вечността. На тази духовна граница ще трябва окончателно да се самоопределим за предстоящата вечност: или да пребиваваме с Христос като Негово подобие, или да бъдем отделени от Него. След този решаващ свободен избор, както подобието, така и разривът вече ще бъдат извънвремеви.
Подготвяйки се за това събитие, безкрайно важно за всеки един от нас, ние неведнъж ще се колебаем в ежедневието си: да изпълним ли заповедта… или да постъпим според страстите си? В този непрестанен подвиг през целия ни живот постепенно ще ни се открива тайната на Христос, стига от любов към Него да приемем словото Му като единствен закон на цялото наше битие. Тогава светостта на смирения Христос Бог като огън ще разтопи нашето същество и ще го превърне в цялостен порив на любовта. Изпълнени с отвращение към самите себе си, към злото, вкоренило се в нас, ще пожелаем да се уподобим на Христос в Неговото смирение, и това желание ще бъде като смъртна жажда. Самият копнеж по светостта вече е нейно начало.
Нарастването на любовта ни към Господа ще ни направи сродни Нему в най-дълбоките движения на сърцето и прозренията на ума. Пред нас тогава ще се разкрие картина, която надхвърля въображението. Безкрайна мъка за страданията на хората като болезнен спазъм ще свие сърцето ни. Ще забравим тялото, и само духът ни, в достъпната за него мяра, ще навлезе в потока на гетсиманската молитва на Христос. Така се ражда в нас познаването на Господ Иисус Христос (вж. Иоан 17:3), което само́ по себе си е вечният живот.
- От книгата Ще видим Бога както си е. Заглавието е от редакцията.
Превод: Мила Игнатова
