С късче от звезда в душата. 120 години от рождението на Асен Разцветников

в Брой 8/2017 - На изповед не питат мъжете за аборта/Български вдъхновения
Родната къща на поета в село Драганово, Великотърновско, днес е негов музей

С „късче от звезда в душата“ преминава през този свят Асен Разцветников. Отива си в разцвета на силите си, отнасяйки светлината в небето, откъдето е дошла. Но писателят щедро споделя още приживе тази светлина с малки и големи, тъй щото всеки е могъл да вземе от нея изобилно, според поривите на душата си. Вероятно няма друг творец в българската литература, който толкова много да озадачава изследователите си. Няма поколение, което да не знае песничката „Тръгнал кос“ и стихчетата за Мързелан и Мързелана, детските книжки, които преливат от любов към децата, с непомрачена от нищо искряща жизненост и чувство за хумор. В същото време, звездата показва и обратната си страна, където цари мрак и в която, ако се вгледаме по-внимателно, ще видим една измъчена и страдаща душа, пълна с депресивни настроения и чувство за обреченост. Трагедията след въстанието през септември 1923 г., още повече след кървавия атентат в църквата „Св. Неделя“ две години по-късно, поетът възприема като девалвация на социалистическите идеи и крах на романтическите видения за света. Сякаш паралелно и едновременно писателят съществува в двата противоположни полюса на светлината и тъмнината, но никога по средата.

В светлината или тъмнината, чрез своите или чуждите думи, Асен Разцветников си остава един от големите български писатели. Само книгите му за деца са претърпели досега повече от 36 издания.
Истинското име на Асен Разцветников е Асен Петков Коларов. За детството си писателят разказва сам в „Моите спомени“:

„Аз съм роден на 2 ноември 1897 г. в с. Драганово, Горнооряховско. Баща ми беше учител, но имахме земеделско стопанство, та аз още от малък започнах да помагам в полската работа и да паса лете воловете. На север от селото има високи баири, откъдето се открива величествена гледка. Когато се случеше да няма други воловарчета, аз по цели часове свирех на свирката си и гледах унесено към разстланата далече на юг Стара планина. Двата върха Марагидик и Юмрукчал се топяха в синята далечина и сияеха като направени и самите те от по-гъст млечно син въздух.
Баща ми беше пословично работлив човек, много строг и често ме потупваше. Едва по-късно разбрах, че зад строгостта си той е носел добро и пълно с обич сърце, но тогава нравите бяха такива – родителите не трябваше да издават пред децата си, че ги обичат и треперят над тях.
Майка ми почина много рано – аз бях едва 3-4-годишен. Запомнил съм само смътно, че тя знаеше и пееше много хубаво народни песни, които бе научила от баща си – цигуларя дядо Петър. Хубаво пееше и втората ми майка“…

Въпреки любовта на втората му майка, бъдещият писател до края на живота си ще усеща празнината, която само родната майка може да запълни. Една случка от детските му години битува като неотменна част от биографията му, разказвайки как се е родило първото стихче в живота му: Асен става свидетел на грозна сцена – едно момче убива с прашка пойна птичка. Бъдещият писател не просто прогонва злосторника, но погребва птичето, а на „паметника“ му записва следното четиристишие:

„Тук, под сухата тревичка,
спи убита пойна птичка!
А пееше тя за нас
с чудния си сладък глас.”

Разцветников като ученик

Асен учи за кратко в Шумен, а гимназия завършва във Велико Търново. По-късно ще напише химн за гимназията, както и други химни, които стават неотменна част от творчеството му. Като гимназист пише хумористични стихотворения и ги публикува в сп. „Българан“ под псевдонимите Анри, Хенри Фей, Множко Гладнев, Кент, Пчела, понеже не харесва рожденото си име. Опитва се да намери артистичното име, което да му подхожда. Спира се на Светлоструйников, но Райна Савова, учителка в родното му село, освен една тава сладки и захарни целувки, му подарява по време на вечеринка името Разцветников, с което Асен ще остане в историята на българската литература.

Двамата се срещат в с. Драганово. Райна е родом от столицата, но поради възпаление на белите дробове, лекарите й препоръчват да поживее на село, докато укрепи здравето си. Асен губи съня си, престава да се храни и само пише стихове за красивата учителка или рисува портрета й. Двамата имат сродни души и страдат от слаби дробове, поради което вземат решение да не се женят никога поради опасността да се разболеят от туберкулоза.

Това се случва на финала на голямата европейска война, когато Асен Разцветников постъпва като телеграфист в телеграфопощенската станция във Велико Търново, а след това на гара Горна Оряховица. Увлича се от комунистическите идеи, както много интелектуалци по това време, и е активен сътрудник на левия печат – сп. „Червен смях“, „Младеж“, „Работнически вестник“ и др. В голямата транспортна стачка през 1919 г. участват около 1000 души от Горна Оряховица, поетът е един от лидерите в нея. Обградени са от войска и откарани в казармата във Велико Търново. След тримесечен престой там, стачниците са освободени, а поетът излиза с диагноза белодробна туберкулоза. Не го отминава Военният съд, но го оправдават, като голяма заслуга за това има председателят на съда, с когото споделят едни и същи комунистически убеждения.

„След уволнението ми от казармата позакърпих здравето си и дойдох да следвам в Софийския университет. Взех изпитите на първите две години на славянска филология, но я напуснах, защото като комунист, смятах, че не мога да разчитам на държавна служба, поради което записах и завърших право“. Из „Обяснения“(1)

По време на следването си заминава за Виена и Берлин, където в продължен

Четворката от „Нов път“

ие на две години посещава лекции по естетика.
През 1923 г. Асен Разцветников работи във в. „Лъч“ и „Звезда“, по повеля на Партията. Тогава Георги Бакалов създава списание „Нов път“, около което се оформя литературна група от съидейници, наричана „Четворката от „Нов път“ – поетите Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и критикът Георги Цанев.

Изпълнен с дълбока покруса от септемврийските събития, той издава първата си поетична книга – стихосбирката „Жертвени клади“, в която преживява трагедията на народа си като своя собствена. След септемврийския погром, когато „орисницата спусна черна длан“ над детската радост на поета, сред залповете и предсмъртните викове на другарите му, когато всички стихове са обагрени с болка и кръв, единствен бледният Христос ще пролее сълза и ще целуне заринатата яма с „капчиците кръв по белий сняг“.

„Където и да се впусне, този неспокоен и търсещ, изключително богат, но и изключително раним дух не може да не открие своята Голгота. Да бъде разпнат е неговото постоянно състояние и ако тук е трагедията му, то и в живота, и в поезията тя е изживяна невероятно красиво. И морално. Асен Разцветников затвори трагедията на раздвоението в собствената си личност и в поезията си, а по-достойно и по-духовно страдание едва ли има“. (2)

На следващата година участва в литературно четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на Яворов, след което е обвинен от БКП, че прави компромиси с левите идеи в полза на буржоазията. В същото са обвинени Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев, поради което Асен Разцветников напуска партийния печат. Той окончателно взема това решение след кървавия атентат в църквата „Св. Неделя“. Здравето му е разклатено и той решава повече да не се меси активно в обществения живот, за да остане „честен писател“. Причисляван е като един от най-ярките представители на „септемврийската литература“ заедно с Гео Милев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев.

Райна Савова заминава за Париж и учи в Сорбоната. След атентата в църквата „Св. Неделя“ Асен Разцветников заминава при нея, разочарован от съидейниците си и престъпленията, които извършват. Там обаче поетът не се чувства на мястото си и изпада в депресия, след което се завръща в родината. Въпреки раздялата, двамата продължават да поддържат контакт чрез писма в продължение на 30 години.

„За да обича човек дълбоко и всеотдайно, той трябва да усеща любовта като песен, която се стопява в душата му. Да потънеш. Да изчезнеш. Да стане толкова тихо, че просто да „вали тишина“.“ Из спомените на Христо Миндов (3)

До началото на 30-те години на миналия век той издава само поемата „Двойник“, изпълнена с нежен лиризъм и философско осмисляне на собствената си същност в „безутешния, пустия“ свят на „безумна индустрия“. Поетът чувства Дон Кихот като свой двойник, с крехка и деликатна душа, „безсърдечно осмян и премазан“ в един свят – засада, с „хора-бутончета“ и „душици-балончета“, където „мълнии дебнат в лазурите“. Търговците са изгонили Иисус от този свят, тъй както Той ги беше изгонил от храма, а душата на поета се лута между „пръснатата глава на плочите“ и „синьото небе в душата“, от стремежа към уединение и към устремеността към хората, от отчаянието към тържествуващата жизненост, от поезията като бягство от реалния живот към стремежа да избяга от поезията – затова и записва право в университета… Но въпреки нотките на безнадеждност и отчаяние, Асен Разцветников винаги ще си остане поет „с късче от звезда в душата“ („Мечтател“).

Дълго време остава скрит за съвременниците и дори за приятелите му фактът, че Асен Разцветников е автор на популярните стари градски шлагери „Аз имам две съседки“, „Сънувах те до мене“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“ и др., които поетът е писал понякога по поръчка от Съюза на българската младеж. Той старателно е криел в литературните среди авторството на тези песни, казвайки, че са преводни. По тази причина те битуват дълги години в живота на българите и са изключително популярни, но като „анонимни“ стари градски песни. До тях слагаме и текстовете за реклами, например за пудрата „Коти“, както и многобройните химни, между които и химн за София. Това едва ли е можело да буди съмнение, понеже писателят превежда произведенията на такива големи имена в световната литература като Гьоте, Шилер, Молиер, откъси от Омировата „Илиада“, романи от Емилио Салгари, Г. Фери, СтефанЦвайг и др.

Няколко години той е учител в Механо-техническото училище в Габрово, а през първата половина на 30-те години е преподавател по български език и библиотекар в Трета мъжка гимназия в София. Оттогава се посвещава изцяло на писането за деца и на преводаческа дейност. Най-напред излиза от печат „Юнак Гого“ (1931), после „От нищо нещо“, „Деветият брат“, „Хороводец Патаран“, „Мързелан и Мързеланка“, „Що е то?“, „Комар и Мецана“, „Щурчовото конче“ – весели приказки, стихове, гатанки, и последната книга на поета за деца, излязла приживе, е „Сговорна дружина“ (1950).

„Изкуството за деца е също така сериозна и тежка работа както и изкуството за възрастни. В общата съкровищница на култура има книги, които не са за възрастни, т. е. хубавата детска книга трябва да увлича и възрастния, а не да изглежда глуповато наивна в неговите очи….”
Асен Разцветников

Една от най-популярните български детски песнички за всички времена е „Тръгнал кос“. Всъщност, това е адаптация на Асен Разцветников към известната немска песничка, в оригинала на която се говори за малкия Ханс, който тръгва по света и после се връща у дома пораснал. За кратко работи и в библиотеката към Главната дирекция на пощите, но през 1934 г. се посвещава изцяло на писателска дейност и започва да сътрудничи на сп. „Нов път“ и „Златорог“. Тогава влиза в управата на Писателския съюз. Неведнъж поетът се е хвалил пред приятели, че никога не е заемал държавна служба, а се е изхранвал единствено чрез перото си.

Един огромен труд започва през този период – множеството преводи от немски език, сред които „Ода на Радостта“ от Фридрих Шилер; „Китай в пламъци“от Емилио Салгари, „Илиада“ (в която има народни думи и от Драганово), „Херман и Доротея“ от Гьоте, „Тартюф“ от Молиер и др.

По време на Втората световна война Асен Разцветников, заедно с Емил Коралов и Лъчезар Станчев, става издател и редактор на в. „Весела дружина“, който е много популярен сред юношите. В края на живота си поетът оставя на приятеля си Делчев „Обяснения“ („нещо средно между грижливо съставен curriculum vitae и криминален разказ, в който е даден простор на въображението“ – според Делчев). В тях Асен Разцветников изразява своето убеждение, че е следен. В следния откъс откриваме щрих от живота му в годините на Втората световна война:

„Смятам за излишно при това да изтъквам, че не съм бил сътрудник на германците – че отказах предложената ми от тях стипендия, отказах да отида на конгреса на „Европейския писателски съюз“ във Ваймар, отказах да превеждам за Германския институт, дори класиците…, макар че ми предложиха чрез „Хемус“ да ми плащат толкова, колкото аз си определя… Но всичко това е безпредметно  – съществуването на гестаповското ми досие говори достатъчно ясно“. (4)

В края на живота си Асен Разцветников идеята, че е мишена, се изостря и поетът развива параноя, нещо като мания за преследване. Счита, че искат да го убият, защото вярва в комунистическата идея, но не пише „по социалистически“, според както изисква идеологията на новата власт.

След войната Асен Разцветников пише драмата в стихове „Подвигът“, посветена на героя от Априлското въстание Васил Петлешков и поставена на сцената на Народния театър през 1946 г. В ролята на Петлешков е големият български артист Владимир Трендафилов. Поетът често посещава журналиста, режисьора и писателя Гео Крънзов в дома му, където оживено и дълго разговарят за пиесата. В спомените на дъщеря му Неда Станимирова-Крънзова именно там се срещат с Антония Хан Ботева от Санкт Петербург, ерудираната поетеса и учителка по френски, немски и руски. Антония познава добре превода на Асен Разцветников на Гьотевата творба „Херман и Доротея“ и възхитена от гладкия превод и „дълбокото вникване в Гьотевия стих“, у нея се поражда желание да пише на вече известния български поет и да му изпрати своя превод на стихотворението „Утро“ на Димчо Дебелянов на немски език. Писмото така и не стига до Асен Раз­цветников.

„Спирам се на „Подвигът“, макар тази пиеса да е само част от творчеството на поета, тъй като тя бе красивата прелюдия към последната му любов. Бях изумена и възхитена, когато разбрах, че г-жа Ботева се е заловила да я превежда на немски, в стихове, както е в оригинала. Когато отивах в дома й, неизменно я заварвах надвесена над превода на „Подвигът“. Прочиташе ми преведените откъси от пиесата и аз бях смаяна как е успяла да претвори и духа на творбата, и ритъма, и римите на език, съвършено различен от нашия. Разбирах, че този толкова прецизен и вдъхновен превод е плод на голям талант и на неуморна, денонощна работа. Но недоумявах защо го прави – едва ли е очаквала, че той ще бъде публикуван в Германия и че пиеса за нашия Петлешков ще бъде поставена там“.(5)

Когато Асен Разцветников влиза в болница, Антония Хан Ботева е неотлъчно до него – той се е оказал нейната голяма среща в живота. За съжаление, твърде кратка е тя – само около две години. През този период поетът често е прикован към леглото – вкъщи или в болница, вдига висока температура  над 40 градуса, а Антония изписва лекарства от Швейцария за сваляне на температурата. Въпреки неговото желание да се лекува във Виена, той е изпратен в Москва, където откриват левкемия и откъдето много скоро след неговото заминаване – на 30 юли 1951 г. съобщават по българското радио, че Асен Разцветников е починал. Чуват се откъслечни мнения, че е убит, но няма доказателства. В България връщат единствено урната с праха му, която предават в Съюза на българските писатели, понеже поетът няма роднини. Георги Караславов държи урната на бюрото си, а на сутринта чистачката вижда „красива кутийка, пък пълна с пепел“ и я изпразва в кофата за боклук. На церемонията по погребението урната е запълнена с пръст… (6)

Антония Хан Ботева стоически приема смъртта му. Райна Савова сънува сън в нощта срещу 30 юли – присънва й се, че е поканена на тържество в Съюза на писателите, където на дълги Т-образни маси са седнали Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и други известни български писатели. Асен Разцветников влиза в залата и се сбогува с всички: „Тръгвам на далечен път, вечен“. Поетът е облечен в сив костюм… На другия ден Райна чува трагичната вест по радиото за кончината на поета, който премина през този свят с късче от звезда в душата.

Библиография:
1. Радка Пенчева, „Моето име ще пребъде в българската литература“, https://liternet.bg/publish9/r_pencheva/moeto.htm
2. Албена Бакрачева, „Любов и жажда през леда“: Асен Разцветников. https://liternet.bg/publish/alba/zalozhbi/arazcvetnikov.htm
3. Магдалена Гигова, „Асен Разцветников 30 години обича една жена от разстояние,
http://epicenter.bg/article/Asen-Raztsvetnikov-30-godini-obicha-edna-zhena-ot-
razstoyanie/64771/11/90
4. Радка Пенчева, „Моето име ще пребъде в българската литература“.
5. Неда Станимирова-Крънзова, „Подвигът на Антония Ботева, последната любов на Разцветников“, https://liternet.bg/publish29/neda-stanimirova-krynzova/razcvetnikov-boteva.htm
6. Магдалена Гигова, „Асен Разцветников 30 години обича една жена от разстояние.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 8/2017 - На изповед не питат мъжете за аборта

Отиди горе