Сърцето ми и до днес се оказва недостатъчно готово

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Общество/Срещи

Разговор за приемната грижа с Алина Воденичарова, приемен родител, обучител, активист към Националната асоциация по приемна грижа, доброволец.

Как се реши да станеш приемен родител и знаеше ли всъщност с какво се захващаш?
През 2009 г. взех това решение, но то дойде като последица от много дълъг процес. През студентството си преди много, много години, на стаж по детска психология, прекарах два-три летни месеца в Дом за медико-социални грижи (ДМСГД) и там бях потресена от видяното. Институциите за деца, лишени от родителски грижи, са инкубатори на бъдещи увредени човеци, не толкова и не само физически, а главно умствено и психически. Тези същества са убити от системата още преди да развият емоционалната си интелигентност и стават психически, емоционални и физически инвалиди. Е, има изключения, но те са единици, за да докажат силата на природния дух у човека да се справи ВЪПРЕКИ ужасните събития.  През 2009 и 2010 г. отново се върнах в
ДМСГД като ежедневен доброволец и с потрес установих, че след повече от 20 години НИЩО особено не се е променило. Да, хранени и поени са бебетата в институцията, но… това не ги прави хора, нали? Гробна тишина по коридорите на Дом, в който лежат с празни погледи в тавана и непрегръщани над 100 деца… това може да побърка всеки нормален човек. Именно тогава разбрах, че е време да сложа край на дългогодишната си журналистическа кариера и да се посветя изцяло на децата в риск. 2011 година станах професионален приемен родител, поех и първото си примно детенце през януари 2012. И така до днес, в различните форми на грижа за деца под закрила. Приемна, резидентна –над 20 деца съм прегърнала, обгрижвала, обичала и изпратила по техния път в живота. Знаех с какво се захващам, бях се подготвила професионално за това, но сърцето ми и до днес се оказва недостатъчно готово за тази мисия…

Как гледаш на израза „приемен родител“? Дори за осиновителите има отделна дума, а за хора, за които изначално се знае, че поемат временно грижата за едно дете, се използва този израз; като начин да кажеш, че става дума за временни родители – своеобразен оксиморон. Не говори ли това за някаква вътрешна неразрешеност в ролята на приемния родител? Противоречивост, която може да е болезнена.
Да, така е и дори съм го казвала на годишните срещи на приемни родители на нашата професионална организация. В английската социална професионална терминология има по-точен израз за тази професия: foster carer, в превод може да се каже „приемен обгрижващ“. В България е възприето наименованието „приемен родител“, може би защото няма добре звучаща аналогична дума като в английския език. Но практиката у нас е наложила термина.

Как се справя приемният  родител с болката от раздялата с детето, което е обикнал, и тревожността от това, че не може повече да участва в живота му; не може да го защитава, не може да го утеши… това не е ли вид предателство, погледнато от мястото на детето. Особено ако детето страда в новите условия на живот, които системата му е отредила.
По тази тема мога да говоря с часове, голяма моя болка  и рана, и радост, и мъка… След осиновяването на първото наше приемно детенце, осиновителите не бяха подготвени добре и правилно за последиците от този процес. Рязкото откъсване на детето от мен и моето семейство, без подготовка и разбиране на неговите деликатни и сложни чувства, създадоха условия за криза в самите техни отношения с детето… Жалко, че в България повечето осиновителни семейства все още задоволяват с този акт (на осиновяването) собствен емоционален глад и егоистични отговори за лични липси, а не изхождат от идеята да дарят дом, обич, спокойствие и щастие на едно дете. Сякаш детето, седи на втори план, първият са емоциите на осиновителите… Това е и причина да се стига до тежки, понякога непреодолими с години емоционални кризи при раздялата с приемните родители и с приемните деца. Изпратила съм по техния житейски път повече от двайсетина деца, т.е. имала съм толкова много и различни раздели, че би излязла много драматична и емоционална история от това. Съвсем ясно помня всяко мое неродно, но обичано дете, как за последно ме е докоснало или се е вгледало в мен, когато тръгва към новата и неизвестна житейска ситуация…  Ако знаете колко много тревога има в тези последни погледи!!! Хубаво е, ако връзката не се скъса драматично след раздялата на детето с приемните родители. С много от осиновените и реинтегрирани деца имаме приятелство със семействата и до днес. Мога да гостувам цял месец без да се спра и без да повторя адреса… Това не е ли щастие?!

Кога и как навлезе семейната грижа в България?
Подробно говорихме на беседите ни през януари и февруари за това. Съвременният облик на приемната грижа се появи в България преди около двайсет години, но в последните десетина можем да говорим за професионализиране на тази социална услуга и дейност.  А в народопсихологията ни наченки на приемничество има още в годините на робството и особено след войните, под различни форми на „храненичество“ и „настойничество“.

Какви са в България възможностите на една майка, която не може да полага грижи за детето си (буквално не може да отиде вкъщи след родилния дом), да го задържи. И какво се случва на практика, ако реши да го остави за временно отглеждане, примерно година, докато си стъпи на краката и си намери работа. Къде го оставя; кой го поема; може ли тя да участва в процеса да избира хора, на които да повери детето си? Може ли да го вижда?
Това също е една много дълга тема. Да, има програми и организации, които подават ръка на такива майки, ако родителите изявят желание да задържат своето дете. Има възможности за материална и организационна подкрепа на жената след раждането, а понякога дори само емоционално-психологическата помощ прави чудеса. Към активно работещите неправителствени организации, каквито например са фондация „За нашите деца“ и „Надежда за малките“, с която имам удоволствие да работя отдавна, има програми по т.нар. звена „Майка и бебе“.  Още от родилния дом се работи с момичета и жени, които проявяват колебания относно изоставането на детето, подкрепата е в много посоки: психологическа, материална, документална. Ако не се намери решение майката и бебето да останат заедно, се работи по линия на краткосрочно настаняване на детето в приемно семейство или в център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ), докато младата жена се ориентира и намери заедно с подкрепящата я организация начин да уреди живота си заедно с детето. Има обаче случаи на много трудни за разрешаване съдби и проблемни казуси и тогава се налага детето да се поеме в приемна грижа за по-дълъг период, докато се изясни доколко и дали биологичните родители имат капацитет да го отгледат в относително нормална среда.  Майката не може сама да избира хората, които ще обгрижват детето, докато тя си стъпи на крака, това е дейност на социалните служби по закрила на децата. Но всеки биологичен родител, ако не застрашава с нещо живота и здравето на детето си, има право да поддържа контакт с него. Това също се регламентира от наблюдаващите социални служби.
Ако трябва да съм кратка: колкото изоставени или в риск деца, толкова различни и все драматични съдби!

Худ. Сора Себайос-Лопез (Sora Ceballos-Lopez)

Как могат да помогнат обикновените хора, ако не са готови за приемни родители.
По много и различни начини биха могли да помагат. Съвсем не е нужно всеки да иска да бъде приемен човек. Например, в немалкото на брой ЦНСТ в България има силна нужда от доброволци, но хора с наистина голяма обич към децата и готовност сериозно да подкрепят тяхното развитие. Не всеки може да стане доброволец, има система от изисквания към тези хора, има и определено обучение, информационни срещи. Това е специфична доброволческа дейност. Друг чудесен начин да се помага е дарителството: не става дума за мащабни акции и огромни дарения, става дума за постоянно, според възможностите ни, дарителско присъствие в живота на децата под закрила и в риск. Ако човек си нарочи да дарява сумата, който е давал за цигари доскоро (а сега е решил да остави този вреден навик) на определени деца от приемна грижа или от ЦНСТ, а и от институция (защото те си съществуват) – ето един прекрасен начин да помогнете на деца в нужда, а и на себе си.
Напоследък се развива и една нова форма на подпомагане на децата под закрила на закона. Това са фирмени и корпоративни организирани инициативи за тези деца. Например възможности да почиват такива деца на море или планина, осигурени от дадена фирма или професионална група. Или да се осигурят нужните раници и необходими аксесоари за първокласници, облекла за абитуриентите или подаръци за рождениците сред децата в приемна грижа, в центровете или социалните домове. Ето, има безкрайно много начини да се помага,  единствено е нужно желание и сърце.
Напоследък отново се повдигнаха спорове около държавните политики относно аборта. Такава беше темата и на първия указ, който подписа Тръмп след встъпване в длъжност – забрана да се харчат правителствени пари за нестопански организации, които прилагат аборта като мярка за семейно планиране. Един от честите аргументи на прочойс хората и организациите в подкрепа на аборта по желание в първия триместър на бременността е, че майката няма право да обрича на нещастие детето, което ще роди, ако не го иска. След години опит от работа с изоставени деца, родени без желание и без отговорност, и наблюдения върху тяхната съдба, какво би казала по този въпрос –  абортът ли е бил по-доброто решение за тях?
Проблемна тема. Решението виждам в превантивни мерки и в образоването на рисковите групи, от които произлиза най-често и явлението „изоставени деца“. Знаете, че имаме примери на деца от етнически малцинства, които имат типичната слава на хора, изоставящи децата си, които са изключително напреднали в своето образование, интелект и са развили висок потенциал. Ако едно дете от най-ранната си възраст попадне в една стимулираща среда за развитие, то просперира, независимо кой го е родил, как и къде… От друга страна, кризата на обществото ни днес, девалвиралите духовни, морални и културни ценности в огромната част хора от т.нар. „социално слаби“ или „рискови“ слоеве генерира доста активно нови и нови причини за изоставане на деца още от раждането или малко след това. Има и групи на наистина крайно нуждаещи се семейства, на които може да се помага активно и те биха задържали децата си (макар и от нежелана или случайна бременност) в биологичната им семейна среда, но са принудени да ги дадат в чужди ръце, за да могат децата да имат необходимото за по-нормален живот. Има програми, предлагани от някои неправителствени организации за подкрепа на такива семейства или самотни родители, но на фона на икономическата криза днес, те не са достатъчно.
Абортът е убиване на един нов живот. Но, ако този живот ще се обрече на риска да бъде недоразвит, необичан, подхвърлян на вълните на случайността, не съм сигурна дали е по-добре да се остави на произвола на съдбата… Аз не бих могла да отнема живота на никое сътворение, затова не мога да бъда съдник на дилемата аборт или живот на всякаква цена.  Виждам много болка в детски невинни очи и това ме кара да бъда много раздвоена в мислите си по този труден въпрос. Само вярата май не ми стига, търся и други аргументи…

Интервю на Илиана Александрова

 

Илиана Александрова

Главен редактор at Списание Свет
Илиана Александрова е юрист. Главен редактор на списание "Свет".
Илиана Александрова

Latest posts by Илиана Александрова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*