Сънят на разума ражда чудовища

в Брой 2/2019 - Уморените християни/Общество/Християнство

Послеслов към книгата „Сектознание“ на проф. Александър Дворкин

…Имало едно време един човек, един младеж. Той израснал в бедно семейство. Още като дете виждал странни неща, общувал с отвъдния свят, имал видения. Веднъж, докато се разхождал в гората, видял на една поляна двама мъже, които му се представили като Бог Отец и Иисус Христос. Попитал ги коя от съществуващите християнски църкви е истинската. Мъжете се спогледали. „Нито една – отговорили те. – Христовата църква отдавна е изчезнала. Ти ще я възстановиш”. И му обяснили, че е избран за Божи пратеник и пророк.

Минали години. Младежът чакал търпеливо, но двамата не се появявали. Затова пък една нощ, докато лежал в постелята си, видял ангел. Ангелът, който слизал тържествено от тавана и бил обвит от светъл облак, ту изчезвал, ту се появявал отново. Те беседвали цяла нощ и ангелът му разказал всякакви интересни и любопитни неща. От него младежът научил, например, че на един хълм, който ангелът му описал, има заровени златни плочи с летописите на древен изчезнал народ, който обитавал някога, преди много векове, американския континент. Младежът лежал и слушал с отворена уста. Оттогава той вече нямал спокойствие в душата си – знаел, че трябва да намери плочите. Отишъл на този хълм и открил плочите точно там, където му казал тайнственият посетител. Домъкнал ги с голяма мъка вкъщи – плочите от чисто злато тежали много – и ги напъхал в сандък под леглото си. Заел се да ги превежда на английски. Имало наистина една дребна мъчнотия – те били написани на непознат език с древноегипетски знаци – но това пречка ли е за предприемчивия американец? Той просто заравял лице в шапката си и виждал там готовия превод. Проста работа!… Вестта за плочите се разпространила сред неговите съседи и познати, мнозина искали да ги видят. Трябвало да ги покаже на хората. И с това нашият герой се справил лесно. Повикал веднъж няколко свои приятели в стаята си, измъкнал сандъка изпод леглото… Младежите, възбудени от любопитство, с ококорени очи, се хвърлили към него и го отворили. Там нямало нищо.

– Маловерци! Нищожества! – завикал той срещу тях. – Господ е спуснал пелена пред очите ви, той ви наказва заради слепите ви сърца! Веднага на колене! Молете се!

И затворил сандъка с трясък. Уплашени, засрамени, младите хора паднали на колене и се молели един час – да прогледнат, да видят Плочите… Отворили пак сандъка – нищо. Опипали го с ръце – само прах.

– Къде са?… – измънкал един с половин уста.

– Ах, негодници! Безбожници, неверници, злодеи, които гледат с очите си и не виждат, пипат с пръсти и не усещат! Колко още ще търпя нечестивия ви род! За жени, за карти и за ракия имате очи, а за Плочите Господни – не?!… О, какъв срам!… Мълния ще падне и ще ви порази! Бог ще ви накаже за неверието ви! Бързо на колене! На колене!!

Тъй продължило цял ден и цяла нощ. Той проповядал, крещял, заплашвал, а те биели чела, облени в сълзи, по пода и протягали ръце към небето. На сутрина, изнурени от бдението, замаяни от религиозен екстаз, те отворили пак сандъка с треперещи ръце. На сълзящите зачервени очи се сторило, че на дъното му нещо блещука.

– Видяхме ги, видяхме ги!… – завикали те и започнали да се прегръщат и да танцуват. – Господ ни помилва! Показа ни Плочите!… Алилуя!…

Тъй започнало едно от големите религиозни движения на нашата планета. Днес младежът с плочите има десетки милиони последователи по света. Милиони устни призовават името му. Огромни храмове, цели катедрали, посветени на него, се издигат в Париж, Лондон, Делхи, Ню Йорк. Светът повярва на историята с плочите.

…Друг един човек се родил в Сибир в годините на късния комунизъм. На младини бил пияница и побойник, после, след като изкарал казармата, станал милиционер. Стоял на улиците на родния си град с палка, водел нарушителите в пандиза. В свободното си време обичал да си посръбва. Интересувал се от паранормални явления, екстрасенси, извънземни, НЛО, четял каквото можел да намери за тях, събирал изрезки от вестници. Търсел да научи нещо за миналите си прераждания. Така, лека-полека, започнало да му се струва, че и той не е случайно роден на тази планета, че е вид паранормално явление и пратеник на извънземните при нас. Веднъж, докато бил в стаичката си насаме с шишето водка, нашият милиционер имал видение. Видял някакво извънземно същество от космоса да оглежда нашата планета. „За тези нещастни двуноги няма спасение”, промърморило презрително то. Милиционерът кипнал и ударил с юмрук по масата. „Има, има спасение!” – изревал той. И тогава стаичката се изпълнила с камбанен звън и мирис на теменужки. Той се изправил, прекатурил масата с водката и изведнъж разбрал, че е Месия…

След този случай нашият герой повярвал, че е прероден Иисус Христос. Зарязал милиционерството и тръгнал да проповядва. Пуснал си дълга коса и брада, захвърлил обикновените дрехи и взел да носи хитон и плащ като в древна Палестина. Първите си неколцина последователи обявил за „апостоли” и „евангелисти”. Обикалял страната, говорел, изнасял лекции, проповядвал. Хората се стичали на тълпи, за да го чуят. Скоро край бившия милиционер се създало цяло религиозно движение, нова църква. Той записал откровенията си в книга, която нарекъл „Трети Завет” или „Последен Завет”. Учел, че настъпва краят на света, че само шепа избрани ще се спасят. За тази цел те трябвало да избягат от света, да се скрият в горските дебри. И „прероденият Христос” повел своите последователи дълбоко в сибирската тайга, в най-дивите места, където зимата продължава шест месеца и студът стига до минус петдесет. Там те си построили селище, което нарекли „Град на Слънцето”. В центъра на града бил храмът на новата вяра и дворецът на самия Месия. Вярващите трябвало да изоставят всичко – родители, жени, деца, – да продадат всичко, което имат, и да сложат парите в нозете на Месията… Мнозина умирали от тежките условия на живот и труд, но оцелелите се изпълвали с още по-силен религиозен плам и с вяра, че тъкмо те са маята на новия свят, семето на новото човечество…

Днес хората по света, които вярват в откровенията на бившия милиционер, се множат с всеки изминал ден. Има ги и в Русия, и в Европа, особено в източноевропейските страни. Има ги и в България… Това е едно от най-бързорастящите масови млади религиозни движения в наше време. Специалистите му предричат голямо бъдеще.

 ...Третият човек живял в Индия и бил чисто и просто Бог. Поне така твърдял той и неговите последователи – нещо, което не е рядкост в тази страна, където богове се срещат под път и над път. Той се родил през първата половина на ХХ век в село в южната част на страната. Още през детските му години с него се вършели различни чудесни истории: той например създавал от нищото за приятелите си плодове, сладкиши и дори редки хималайски лековити билки. На 14-годишна възраст изпаднал в състояние, близко до кома. Два месеца го измъчвали силни болки и той периодично губел съзнание. След тази странна болест неговите необикновени способности нараснали и той обявил, че е Създателят на света и Бог в човешко тяло. Напуснал семейството си и основал ашрам, наречен „Обител на вечния покой”, а също и международна фондация, където започнали да се стичат пари от вярващи и поклонници от целия свят. Богът бързо си спечелил световна слава, за него пишели вестниците, излизали книги, снимали се филми; неговите изказвания и беседи се разпространявали на видеокасети и чрез интернет.

В своя ашрам сред бедните, измазани с кал селски колиби на южна Индия той построил храмов комплекс, разкошни сгради, модерна болница, няколко многоетажни хотели, музей на световните религии, планетариум и дори летище. Стените и таванът на храма били облицовани със златни плочи. Богът, както подобава на едно божество, имал цяла колекция от разкошни скъпи лимузини; особено пристрастие хранел към алените „мерцедеси”. Притежавал и личен самолет. Негов специалитет били тъй наречените „материализации”, когато сътворявал различни предмети от нищото: от цигари и пасти до масивни златни фалоси, които раждал от устата си, накити, бижута и златни часовници, върху които имало фабричен номер и била посочена страната производителка…[1] Тълпите, пред които вършел тези чудеса, виели от ужас и възторг, хората припадали, жени пищели, а гуруто-Бог се къпел в обожание и слава.

Днес с култа към този човек са свързани стотици различни институции – болници, училища, хотели – в различни градове и райони на Индия, а също и в много други страни. Името на селското момче, станало Бог, може да се чуе навсякъде по света. Светът повярва в неговата история – а ще повярва вероятно и във всеки следващ предприемчив гуру, който реши да тръгне по неговия път и да се обожестви приживе в очите на човечеството.

 

Зоопарк на човешката глупост и лековерие

Това са само няколко зверчета от зоопарка на човешкото лековерие – неизброден като глупостта, безграничен като абсурда. Животът няма да ни стигне, за да го обходим целия и да разгледаме всички безумни измислици, всички извратени творения на човешкия мозък.

Да, лековерие! Защо хората се прехласват пред всеки шарлатанин, който умее да щрака красиво с пръсти пред тях? Достатъчно ли е просто да заявиш, че имаш директна връзка с Бога, за да си спечелиш любовта и обожанието на себеподобните? Това ли е пътят към човешките сърца? Толкова безмозъчно ли е човечеството? Ако аз сега ви заявя, че съм спасител, месия, Господ – ще се хвърлите ли в краката ми? Ако вашият съсед ви каже, че е Бог; ако колегата в службата сподели, че е изпратен от марсианците с мисия да спаси света – ще повярвате ли? Може би не? Навярно не? Но хиляди и милиони вярват!

Juan Muñoz, Many Times, 2007

Книгата, чиито последни страници прелистихте преди малко, ни потапя в бездната. Добре, че е Александър Леонидович Дворкин, който като някакъв Вергилий ни води за ръка из ада на глупостта и осветява като с факла тъмните му ъгли, в които се свират всякакви чудовища. Мрачен е този ад, неизбродни са неговите провали и бездни. В тази безрадостна страна не растат цветя, нищо добро не се намира по черните, сякаш овъглени от преизподен огън скали. Ръка за ръка с глупостта вървят злобата, жестокостта, робството и безумието, които изпепеляват всичко тук. Това е страната на култовете и сектите. Тук човекът е роб на тирани, които си избира сам той, обсебен от масови мании, погълнат от колективната лудост на множеството, която му отнема разума и достойнството, смазва неговото „Аз”, заличава всяка индивидуалност и лични черти, слива го с тълпата, с мизерията на човешката гмеж, с колективното нищо. Загубил заедно с независимата преценка на разума и свободата си, той крета прегърбен, помръкнал, окован заедно с множеството свои събратя по съдба, влачейки колесницата на някой огромен идол, който крещи заповеди и шиба с камшик своите последователи. Има секти, които експлоатират членовете си като роби, като животни. Има секти, които ги карат да проституират и ги държат в бордеи и сексуално робство, за да печелят с това пари за „месията”. Има секти, които държат последователите си в принудителни общежития и комуни, приличащи на концентрационни лагери. И такива, които ги принуждават да приемат наркотици, да убиват и да се самоубиват. И всякакви други. Ето едно типично описание: „Ашрамът… е обикновен апартамент в жилищен блок. Учениците се свират в едната стая, наставниците – в другата. Стаята на учениците е 3 на 5 метра за 16-20 души, където те работят, ядат и спят. В стаята на наставниците живеят младшите наставници (двама-трима човека), а старшият наставник има отделна стая. (…) Животът там е много суров, просто борба за оцеляване. Става се в 6 ч. сутринта, ляга се 3-4 ч. през нощта. От постоянното недоспиване хората губят сили. Хранят ги само 2 пъти на ден, а останалото е труд, труд и пак труд. От глад, студ и изтощение някои полудяват. Загряването се състои от монотонни лицеви опори, прикляквания и коремни преси, редуващи се понякога с изтощителни танци („динамична медитация”). Принуждават ученика да прави постоянни свръхусилия, да върши всичко с бързо и енергично темпо, дори ако очите му се затварят от умора. Опитайте се да правите едно и също упражнение на всеки чак и ще усетите колко бързо настъпва затъпяването: вие просто механично ще правите онова, което искат от вас, само за да ви оставят на мира и да не ви накажат. А там наказват и за най-малкото провинение… Наказанията са най-различни: гладуване от един до няколко дни „без откъсване от производството”, 200-500 лицеви опори или прикляквания освен стандартните, чистене на клозета”. Типичен за много секти метод за безпощадна експлоатация на сектантите.

Или друга една секта: „Започвайки от 1976 г., лидерът нареди на жените да се занимават с „флиртов риболов”. Всички трябваше да излизат на улицата и да „ловят човеци”. За тази цел в поредица от писма той снабди своите момичета с подробни инструкции  – как да се държат, колко копчета да разкопчаят на блузката си, как да привличат вниманието на мъжете, какво бельо да носят и т. н. Ако в началото казваше, че те трябва да водят чист живот – да не пият, да не пушат и да не взимат наркотици, то сега вече всичко това се позволяваше, ако целта е да се привлече даден човек към Иисус. Със същата цел той изпращаше навън и младежи, но системата действаше по-ефикасно чрез момичетата. Имаше още една инструкция: той казваше направо, че ако момичето е направило всичко, а клиентът не се „покръства”, то трябва поне да вземе пари от него в полза на движението… Пак тогава твърдеше, че момичето трябва да бъде готово за това, че могат да го изнасилят, и да се подчини без съпротива…” – и други такива отвратителни подробности, които не ни се иска дори да четем, а камо ли да се спираме върху тях.

Това са само два взети наслуки цитата от Сектознанието на Дворкин – как работят сектите и какво правят те с човека. Отнемат ти свободата, достойнството, отнемат ти имуществото и парите. Докато ти и твоите другари-сектанти живеете в мизерия и се трудите по 18 часа на ден, „гуруто” на движението се позлатява и посребрява, става милионер и милиардер… И на всичко това хората се съгласяват доброволно, с плам в сърцето, с упоение, с радост! Каква е тази загадка на човешката природа? Откъде е тази инфантилност, тази готовност да се приемат и най-налудничавите претенции, тази удивителна внушаемост и податливост на всякакви манипулации? Нима човешката душа е риба, готова веднага да налапа въдицата и да се пльосне в тигана? Защо никой не слуша в захлас брътвежите на „обикновените” луди от лудницата, но затова пък религиозните и политическите луди се радват почти винаги на обожание и истеричен възторг? Който отговори на тези въпроси, ще се сдобие с ключ към сърцето на масите и ще може да поведе горкото човечество… накъде?

 

„Изключи мозъка, приеми всичко със сърцето”

Да, лесният, нещо повече – светкавичният успех на всеки шарлатанин и луд, който твърди, че има пряка телефонна връзка със Създателя, впечатлява размишляващия за човешките работи и потапя в смут хуманиста и човеколюбеца. Но тук очевидно има и по-дълбока причина от голата глупост. Човекът не е роден, за да бъде пленник на глупостта и роб на абсурда – и какво го тика често пъти толкова неумолимо натам?

Дали това не е самата му природа и съдба?… Горчива е човешката участ. Клетник е човекът. Всеки от нас е сираче в един мръсен и абсурден свят. Без помощта и ръководството на висшите сили човекът се усеща като дете, изгубено в тъмна гора. Малцина са онези, които не копнеят за една топла ръка, подадена Отгоре, за един Глас, който да ги повика по име и да ги поведе през тъмните дебри към изхода, към дома. Човечеството копнее отчаяно за вест от своя Създател, жадува да отметне поне за секунда крайчеца на онази тъмна и неумолима завеса, която закрива от него смъртта, бъдещето, другия свят, вечността. Този копнеж по другото измерение, тази жажда за трансцендентното очевидно са вкоренени в човешката природа.

Но как се задоволяват те? Религията, която би трябвало да бъде най-чист извор на духовност, най-строг канон на истината, най-верен пътепоказател в нашия живот, ни показва често не лика на Бога, а злокобната мутра на клоуни и безумци. Защо става така?

Защото трябва да сме внимателни. Религията е дълбока вода. И тази дълбочина може да е опасна. Не всеки може да плува в морето. Да, хората са се кланяли на Небесния Отец, но те са се кланяли и на обожествени демони, зверове и влечуги – на всяко нещо, което извратеността, глупостта и лудостта могат да измислят. И не с по-малко, а с още повече плам и ревност са удряли чела пред зловещи, отрупани с човешки кости олтари и карикатурни идоли.

Духовният свят не е за малки деца; той не е за наивници и глупци. Той може да бъде божествен, а може и да е демоничен. Може да бъде възвишен и свят, а може и да води в преизподнята. Трябва да се различават духовете – светлите и тъмните, добрите и злите. Светът на религиозното е нееднозначен, амбивалентен. Там има подводни течения, остри скали, провали и тъмни пропасти, където неопитният и глупакът ще се прости и с разума си, и с живота си. В него мъдрият ще намери кристалния чертог на разума, а нищожният – дебрите на мрака и абсурда, тъмните пустини на схоластиката, идолите на фарисейството и фетишизма, черните подземия на суеверията. Не си струва да се гмурваш в религията главоломно като в тъмна вода. Внимавай! Тук е особено важно да имаш ясна глава и трезва преценка. Бягай от нездравата духовност като от чума! Стой далеч от света на истерията и сляпата екзалтация, „виденията”, „откровенията” и „чудесата”, всевъзможните „пророци” и „старци”, които вещаят бъдещето, хората, които говорят от името на Бога, апокрифните текстове, поучения и бабини деветини. Това са блъфове, но блъфове жестоки и безчовечни, които се хранят с хора, които поглъщат алчно мозъка ти, душата ти, а могат да погълнат и живота ти. Лъжедуховността е безпощадна.   

Трябва внимателно да избираме в какво вярваме и на какво се покланяме. Та това може би е най-важният избор в живота ни. Религиозната потребност е вродена у човека, но в религията е особено важно да има здрав разум, трезвост, критичност, мяра и вкус. Съществуването на всички тези форми на лъжлива, извратена духовност и религиозност, които описва с такава вещина професор Дворкин, е най-добрият аргумент срещу религиозния ирационализъм и фидеизъм. Сградата на духа не може да се гради върху сляпата вяра и ирационалния избор на сърцето.  „Изключи мозъка! Приеми всичко със сърцето!” – това повтарят всички секти в безброй форми и по безброй начини. Следователно, трябва да направим обратното на онова, което те искат от нас. Разумът е най-добрият ни съюзник – и защо да се отказваме от него? За да бъдем по-лесно измамени и налапани? Нека знанието и просветеността ни дадат светлината си, нека интелигентността, добрият вкус и чувството за хумор ни подкрепят. Никой самозван „гуру” или „старец”, „учител” или „месия” не може да ни отнеме ведрия дух и яснотата на ума. Тук силата се губи, балонът им, който изглеждаше толкова страшен, се пука, те увяхват и, нищожни, безсилни, изчезват там, откъдето са дошли.

Juan Muñoz, Many Times, 2007

Обикновено казват, че за религията е необходима само вяра. Просто вярвай. Но това „просто вярвай” го чуваме и от всички секти. Просто вярвай и толкоз! Какви знания, какви аргументи и доказателства? – просто вярвай! Наистина гениално просто. Навремето ми се случи да общувам с американски мормони – млади, искрени и запалени момчета. Говорих им за това, че градовете и царствата, описани в Книгата на Мормон, не са съществували никога в действителност; не е намерен нито един камък, нито едно сечиво, нито един накит от тези въображаеми градове, няма никакви исторически и археологически свидетелства за тях. И какво мислите, че стана? Мормоните ме изгледаха като малоумник. – Какво значение има всичко това? – казаха те и свиха презрително рамене. – Във вярата няма аргументи и доказателства. Просто вярвай! Това ти стига!

Това иска от теб сектата. Но не е достатъчно само да вярваш. Трябва да знаеш в какво вярваш и защо го вярваш. Казано е: „Credo ut intelligam” – „Вярвам, за да разбирам”. И: „Intelligo ut credam” – „Разбирам, за да вярвам”. Трябва да направиш разумен избор – и за това ти е нужен разум, мисъл, интелектуална висота, култура на аргументите, съжденията и умозаключенията. Срещу теб е сектата, която сграбчва сърцето ти чрез страха, религиозния възторг, жаждата за чудо, величие и авторитет. Зад теб са разумът и просветеността. Не сме сами срещу мрачния ирационален свят, който ни натрапва сектата – зад нас са културата, интелектът, знанието и човечността. Дори само изтънченият усет за красиво и грозно и добрият вкус могат да ни предпазят от много глупости, падения и извращения. Не си струва да приемаме нищо безрезервно, да се прехласваме пред всеки идол и да треперим пред неговите заповеди. Нека чувството ни за красота и изтънченост да прецени онова, което ни се натрапва като обект за поклонение, и ако то е грозно и тъпо, да го отхвърли с насмешка; нека достойнството ни на богоподобни създания да ни предпази от унижението да пълзим по корем в прахта пред идоли; нека критичната способност на разума да хвърли елмазения си лъч в мътната гмеж от глупости и заблуди и да я изгори с божествения си пламък.

Способността да разсъждаваш критично и да правиш преценка са признак на зрял и овладян интелект. Завиждам на онези девствени умове, на онези щастливи дръвници, които приемат всичко на вяра с радост и ентусиазъм, без капка съмнение – дали ще е Комунистическият манифест, дали ще е Бхагавадгита или Коранът – няма значение, важното е да бъде поднесено авторитетно, да бъде натикано в мозъците им като последна и абсолютна истина. За какво им е на такива хора философия? За какво им е знание, култура, образование? Нищо такова не им е нужно. Трябва им само един гуру, едни смръщени вежди, една креслива уста и една сурова заповед: „Ти си нищо, ти си роб, ти си малоумник, ти ще падаш на колене пред мен, ще ми целуваш краката, ще вярваш и няма да разсъждаваш“.

Но на разума не можеш да креснеш: „Млъквай и не разсъждавай!” Разумът е светлина, вложена в човешкото същество от Създателя. Ако го пренебрегнем, ще станем роби на мрака, невежеството и глупостта. И православието най-малко може да бъде заподозряно в насърчаване на невежеството. Отците на православието, учителите на църквата са били сред най-образованите хора на своето време, блестящи ерудити, мъже с изключителна изтънченост, знания и култура. Много от тях са получили блестящо образование в светските университетски центрове на своята епоха, каквито са били Атина, Рим и Александрия, и са познавали до най-големи тънкости античната философия и култура. Това им е позволило да създадат онзи блестящ богословско-философски синтез, който ние днес познаваме като християнска догматика.

Антиинтелектуализмът, враждебността към знанието и културата е най-прекият път към невежеството и мрака. Там ще те посрещнат сектите, култовете и ересите – та това е родината им, естествената им среда. Неслучайно е казано: „Сънят на разума ражда чудовища”. Онзи, който отказва помощта на разума, с който го е дарил Бог, който не иска да върви по пътя на знанието и просветеността, трябва да бъде готов да се потопи в нощта на най-мрачните лудости и суеверия, да приеме, че тъмните сили ще си играят с него като с играчка.

Благодарим на професор Дворкин, че не ни изоставя, когато бродим по тъмните пътеки на лъжливата духовност, че слиза заедно с нас в ада на абсурда и хвърля човеколюбиво лъча на разума и просветеността и в най-тъмните му кътчета. Книгата Сектознание е чудесен наръчник за всеки, който би искал да опознае страната на сектите и да научи нещо повече за слабостта на духа и слабите страни на човешката природа. Да научи нещо и за себе си… Благородна книга на един благороден човек, на един човеколюбив дух – и нека Бог му въздаде за това.  

 

Примерът на светците

За нас, православните християни, най-добър пример са отците и учителите на Църквата, създали учението й, формулирали догмите й. Може би това са били хора, прекарали живота си далеч от цивилизацията, в диви пустини и пещери? Дали не става въп-рос за прости люде, за хора от народа, за полуграмотни монаси, отшелници и „старци”? Не, историята ни казва съвсем други неща за тях. Светителите на християнската Църква са най-образованите мъже на своето време, носители на аристократична изтънченост и култура, блестящи интелектуалци, учени, философи, ритори, поети… С пълни шепи са черпели те от античната философия, литература и култура, за да построят величествената сграда на християнската духовност.

Да разгледаме няколко примера от живота на отците. Ето, например, св. Атанасий Велики, бащата на Никейския събор, победил арианската ерес, защитил догмата за божествеността на Христос. Роден в Александрия, най-големия културен център на античния свят, получава блестящо светско образование. Според църковния историк Созомен той бил „добре образован, изтънчен в граматиката и риториката, и още като младеж показал дълбоки знания и мъдрост”. По произход египтянин, той владее старогръцкия като елин, цитира в трудовете си Омир, Платон, Аристотел и Демостен. Философските познания на Атанасий му помагат в огромна степен да защити централната християнска догматична теза за единосъщието на Отца и Сина – едно не само религиозно, но и интелектуално постижение, изискващо солидна философска и богословска подготовка, култура на мисленето, майсторство в аргументацията и полемиката с противниците. Според Павел Флоренски терминът „единосъщен” (ὁμοούσιος), изкован от Атанасий (чисто философски термин, който не се среща никъде в Библията) е „свещена парола”, „знаме на християнството”, „кристално изваяна формула, описваща с човешки понятия непостижимостта на Божеството”. И тази формула, преминала нетленна през хилядолетията, завещана ни завинаги от великия александриец, е паметник не само на духовната възвишеност на Александрийския епископ, но и на необикновената му елоквенция и философска ерудиция.

А какво да кажем за великите кападокийци – Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски? Св. Григорий Назианзин или Богослов, формулирал християнското учение за Троицата, е роден в аристократично семейство и закърмен с най-изтънчената култура на своето време. Младият Григорий и брат му Кесарий започват обучението си у дома под ръководството на своя чичо Амфилохий. Григорий продължава образованието си в Кесария Кападокийска и Александрия. През есента на 350 г. той пристига в столицата на философията – Атина, за да следва в Академията, основана от великия Платон. В Атина той изучава философия, риторика, поезия, геометрия и астрономия. „Атина, чудната обител на науките, тази златна Атина, дала ми толкова много”, излива по-късно сърцето си Богословът. В Атина, където прекарва шест години, той се запознава с трудовете на Платон, Аристотел и неоплатоническата философия, която впоследствие оказва толкова силно влияние върху неговото богословско творчество. След края на обучението си Григорий остава за известно време в Атина, за да преподава риторика.

От аристократичен род е и славният Василий Велики, великан на Църквата, приятел на великия Григорий. Василий също започва обучението си у дома, учи го баща му Василий Старши, преподавател по риторика. Бъдещият вселенски учител следва философия в Кесария и Константинопол, и продължава образованието си в блестящата космополитна Атина, в Платоновата Академия, под ръководството на риторите Проересий и Имерий. Там, в Атина, се запознава с Григорий и двамата стават приятели за цял живот. Под стряхата на тази дивна антична обител на мъдростта и Музите разцъфтява тази велика дружба между двамата великани на християнската духовност. Философските и научни знания, получени в Атина, Василий използва по-късно не само в богословските си трудове, но и в прочутия си Шестоднев – енциклопедия и компендиум на цялото антично знание за света. Той има и брат – св. Григорий Нисийски, който също минава по този път, следвайки риторика, литература и философия. Творчеството на св. Григорий е повлияно силно от Ориген и Филон Александрийски.

Августин Блажени – „Учителят на Запада”. Един от най-големите мислители и интелектуалци на своето време. Роден в семейство на благородници в северноафриканския град Тагаста, изпратен да учи в Мадаура, където придобива за цял живот любов към римските класици – Хораций, Вергилий, Овидий, Катул, Марциал, към класическата латинска литература и култура. Следва риторика в Картаген. По собствено негово признание, след като е прочел диалога Хортензий, попада под силното влияние на философа и оратора Цицерон. Чете трактатите на Плотин в превод на римския ритор Марий Викторин, и се запознава чрез тях с философията на неоплатонизма. Впоследствие, вече като епископ и учител на Църквата, казва, че е намерил у Платон всичко за Бога и Неговия Син освен едно – че „Словото стана плът”. Неоплатоникът Симплициан го насочва към християнството. Августин преподава известно време риторика в Рим, но големият обрат в живота му настъпва, когато отива в Милано (тогава Медиолан) и се запознава с епископа на града св. Амвросий Медиолански – също блестящ ерудит, оратор и интелектуалец, който го взема под крилото си. Такъв е пътят на Августин към Музите и към върховете на християнската духовност. Августин е не само най-големият латински отец, велик философ и богослов, но и един от най-плодовитите автори на късната античност изобщо. Без него епохата на патристиката би се лишила от най-ярката си звезда.

Великият Йоан Златоуст. Роден в Антиохия, голям културен център и средище на античната образованост и култура. В родния си град се обучава при ритора Ливаний. Възпитан е в любов към старогръцкия език и литература, която запазва през целия си живот. Впоследствие учи богословие при Диодор Тарсийски от Антиохийската богословска школа. Познанията по философия и теология, които получава в Антиохия, и ораторските умения, възпитани от Ливаний, го правят блестящ оратор и стилист, ненадминат майстор на литературната форма и художествения изказ. Славата на златоустия учител на Църквата остава неизменна през хилядолетията.

Максим Изповедник. Също от благородническо семейство, роднина на императора Ираклий (611-641) и негов личен секретар. Мъж с блестящо възпитание, образование и култура – получил е най-изтънченото и доброто, което е могла да даде епохата. Образова се, като изучава различните философски школи и преди всичко диалозите на Платон, трудовете на Аристотел и неоплатоническите философи – Плотин, Порфирий, Ямблих и Прокъл. Следва философия, математика и астрономия в Константинопол, Кесария и Александрия. Интереса си към философията запазва през целия си живот. Максим, който е един от най-философичните източни отци, оборва с философските си знания ересите на монотелитството и моноенергизма, формулирайки православния догмат за двете енергии и двете воли в Христос. Пак той лансира в християнския свят трудовете на Псевдо-Дионисий Ареопагит, повлияни силно от неоплатоническата философия.

Йоан Дамаскин – велик завършител на една велика епоха: епохата на патристиката. И той е един от най-изтънчените интелектуалци на своето време. Получава в родния си Дамаск класическо старогръцко образование, изучава философия, музика, астрономия и теология. Наричат го „съперник на Питагор в математиката и на Евклид в геометрията”. Познава добре арабски език, чете Корана в оригинал. Йоан е блестящ оратор и полемист, умел защитник на иконопочитанието, но и велик систематизиращ и синтезиращ ум, създал компендиума на светоотеческата теология и цялата късноантична образованост – прочутия Източник на знанието, състоящ се от три части: Философски глави, Изложение на ересите и Точно изложение на православната вяра. Безсмъртният труд на Йоан с неговата класическа яснота, литературен блясък и интелектуална задълбоченост остава и до днес златно мерило за ортодоксалност и християнски дух.

Тези мъже формулират християнската догматика – този великолепен интелектуален и концептуален синтез, тази велика сграда на духа, готова до подслони под гостоприемната си стряха всички човешки поколения. Дали духовният им аристократизъм, знанията им, интелектуалната им подготовка са били нещо странично и несъществено за техния уникален труд? Едва ли. Огромно е значението на античната култура и преди всичко на старогръцката философия за оборването на ересите и формулирането на християнските догми. Цялата троична и христологична терминология идва от античната философия. Тъй в пресечната точка на божественото Откровение и човешката мъдрост се ражда златното сечение на догматиката. И урокът за нас е: за да бъдеш наистина православен, за да държиш ума си в непокътната ортодоксия, трябва да имаш знания, нещо повече – да бъдеш човек на духа, човек на знанието. Невежеството, напротив, поражда ереси. Невежеството е ерес и ереста е невежество. Сънят на разума ражда чудовища.

Ще завършим краткия ни обзор с двама персонажи, които са ни толкова близки още от детските ни години: светите братя Кирил и Методий. В житието на св. Константин-Кирил Философ се казва, че родителите му – солунският велможа Лъв и неговата съпруга Мария – живеели благочестиво, изпълнявайки Божиите заповеди. Константин бил седмият им син. След раждането му двамата дали обет да живеят като брат и сестра и живели тъй до самата си смърт. На седем години Константин сънувал сън и го разказал на баща си и майка си със следните думи: „Войводата, управител на нашия град, събра всички девойки на нашия град и ми рече: „Избери си която искаш от тях за своя годеница”. Аз ги огледах внимателно и забелязах една, най-хубава от всички, със светещо лице, украсена с множество златни мъниста, бисери и накити; името й бе София [гр. Мъдрост]. Нея си избрах”. Родителите разбрали, че Господ дава на момчето за годеница Мъдростта, възрадвали се духом и започнали да учат Константин не само на книга и четмо, но и на разум и мъдрост. „Синко – казвали те на Константин с думите Соломонови, – почитай Господа и ще се укрепиш; пази заповедите и ще живееш; напиши думите Божии върху скрижалите на сърцето си; кажи на мъдростта: „ти си ми сестра!” и наречи разума твой сродник (Притчи 7:1-4). Мъдростта сияе по-силно от слънцето, и ако я имаш за помощница, тя ще те избави от много злини”. И младият Константин последвал родителското напътствие. В Цариград, където бил изпратен, той следвал в Магнаурската школа. Там изучил Омир, геометрията, диалектиката и философията под ръководството на Лъв Математик и Фотий, патриарх Цариградски. Освен това завършил риторика, математика, астрономия, музикално изкуство и изобщо всички светски науки и освен гръцкия знаел латински, еврейски, арамейски и други езици. Наричали го Философ. Въпреки че бил възпитаван в царския двор под личното наблюдение на императора, той помнел добре своята Годеница. След като се отказал от една хубава и богата невеста с благородно потекло, той бил ръкоположен за йерей и станал библиотекар в храма „Св. София“. Впоследствие преподавал философия в Магнаурската школа. Още като съвсем млад победил в публичен диспут водача на иконоборците – бившия патриарх Йоан Граматик. Като един от най-учените мъже на империята бил изпратен от императора при арабския халиф и хазарския каган – пътувания, известни като „сарацинската” и „хазарската” мисии. В манастира Полихрон на малоазийската планина Олимп Философът заедно с брат си Методий създал азбука за славяните – най-вероятно това е била глаголицата. През 862 г. в Константинопол дошли пратеници на моравския княз Ростислав. Моравците, които били славяни, молели императора да им изпрати „епископ и учител”, който „да ги учи на правата вяра на техния език”. Императорът повикал Константин и му казал: „Чуваш ли, Философе, тези думи? Никой друг не може да стори това освен теб. Вземи брата си и върви”. В Моравия светите братя създали славянското богослужение и превели на старославянски (старобългарски) Евангелието, Апостола, Псалтира и Октоиха. Това била третата мисия на Философа – славянската. След три години братята били повикани в Рим. Защитниците на „триезичната ерес” ги обвинявали за дързостта им, с която се осмелявали да проповядват на славяните на техния роден език. В Рим Философът победил триезичниците в открит диспут и славянските книги били признати от папата. Скоро след това той се разболял тежко, приел монашество с името Кирил и починал в Рим, където бил и погребан.

Пространното житие на св. Кирил ни съобщава и един забавен епизод от живота му. Веднъж хората видели, че е плувнал в пот. „Защо си потен, Философе?” – попитали те. „Препирах се с прости хора” – отговорил той.

И ето че тъкмо този изключителен мъж, този Философ и годеник на Мъдростта е научил славянските народи на четмо и писмо, на духовност и култура. Ние, славяните, сме призвани от съдбата и провидението да подражаваме на нашия светец покровител – Философа Кирил, да копнеем заедно с него за неговата небесна Годеница. Нека вкусим като него от златния плод на мъдростта и знанието, за да бъдем наистина хора на Словото – слов-яни, славяни. Неслучайно из всички славянски земи катедралните храмове са получавали името София (Мъдрост) – и в Охрид, и в София, и в Киев, и в Новгород. Това наследство задължава. Не отива на един православен християнин, на един слов-янин, духовно чедо и ученик на Философа, да мрази знанието, културата и интелекта, да си избере за покровител невежеството и обскурантизма. Това е абсурдно. Viri obscuri (хора на мрака) са триезичниците, а не духовните потомци на Философа, неговите синове и дъщери от великото му духовно семейство – славянството. Да помним винаги това.

 

Възможен ли е сектантски дух в православието?

Много бих се радвал да кажа: не, не е възможен. Но когато чета изказване на уважаван архимандрит, който сравнява благодатта в човека с изтощаващата се батерия на мобилен телефон и ни препоръчва да я „зареждаме” всеки път отново „от мрежата”, т.е. с допир до мощи и чудотворни икони; когато един почтен архиерей нарича Богородица „асансьор към небето”, а друг, още по-мастит, учи от амвона, че тя е „заслужила” с делата си да стане Майка на Бога, т.е. внушава на вярващите пелагианската ерес; когато православен автор твърди, и то напълно сериозно, че „има скрито прозорче в рая”, през което Божията Майка пуска тайно от Христос грешните души; когато наглед съвсем разумни хора вярват в апокрифи като Ходене на Богородица по мъките и Митарствата на блажена Теодора; когато уважавани богослови се позовават сериозно в трудовете си на тези апокрифи; когато благочестиви православни християни търкат мощите с кърпичка или шалче, за да ги „наелектризират” с благодат; когато почтени монаси раздават като най-висше благодеяние памучета, „пренощували” до някоя светиня; когато на въпрос от публиката „ще се спаси ли онзи, който умре на Великден?” мастит свещеник с побеляла брада не намира да отговори нищо друго освен едно „дано! – в тези и в много други случаи аз започвам да се съмнявам в тази невъзможност. Уви, неграмотността, суеверието и невежеството облагат с мрачния си данък и мнозина православни. Сектантският подход и дух присъстват твърде често и у нас.

Да, православието на апостолите и отците е изпълнено с вечна красота, то е пътеводна звезда за всеки човек и всички човешки поколения. Но православието на невежите бабички, самозваните „старци” и фанатичните дръвници; православието на фарисеите, законниците и жреците, които виждат в него не религия на духа и любовта, не дълг да служиш самоотвержено на ближните, не евангелска всеобхватност, не зов за космическа универсалност и пълнота, не сърце, пламенеещо от любов, а система от правила и забрани, ритуални молитви, пости, колянопреклонения и поклони, един жречески култ, който трябва да се възпроизвежда до най-дребни подробности във всяко ново поколение, и който с механичното си изпълнение гарантира „асансьора към небето”, както, впрочем, и земните блага за своите служители, – такова едно православие е карикатура, то е грозота и трагедия на духа. Това не е православието на Христос и Евангелието, а нещо съвсем друго; дори и да запазва формално, механично корпуса на християнските истини в себе си, то се превръща в гротескна пародия на оригинала. За щастие, истинското, евангелското православие, Христовият универсалистичен дух се пазят и ще се пазят винаги в нашата Църква – и от светците, и от верните свещеници и монаси, и от безименните скромни праведници, които раздават последните си сили и стотинки на ближните, без да подозират в своето смирение, че изпълняват с това закона Христов. Но до тях са и тълпите свещопалци, които възприемат Църквата като някаква агенция или фирма за обредни услуги, и свещениците и владиците с манталитет на фарисеи и жреци, продаващи тези услуги на „клиентите”, обслужващи поверения им „култ” и личния си просперитет. Наблизо са и суеверните поклонници на всевъзможните апокрифни видения, поучения, „пророчества” за свършека на света, на всички тези идиотски псевдоправославни книжлета и брошурки, живеещи в атмосфера на страх, терзаещи себе си и околните с дух на паника и алармизъм; и привържениците на „правилния календар”, и всевъзможните „истинноправославни” разколници, старообредци и сектанти. Целият този зоопарк е сред нас – и често пъти ни се струва невъзможно да отделим истинското от лъжливото, пшеницата от бурените, плъзнали из нея. Но нали точно такова е и пророчеството на Спасителя – че житото ще расте заедно с бурените чак до самия край…

За разликата между истинското и фалшивото благочестие са разсъждавали много философи и богослови през вековете, но ние ще се ограничим само с двама християнски мислители от ХХ век. Ето какво казва монахиня Мария Скобцова, известна като „Майка Мария”, за „законническия”, т.е. фарисейския стил в православието:

„Какъв е нравственият облик на законника? Какво е духовното му съдържание? Най-много от всичко той жадува за абсолютна устроеност, за пълно подчинение на вътрешния живот на един външен, разработен до най-дребната подробност ритъм. Външният ритъм обхваща всичко. Извън църквата той знае духовния смисъл на всяка подробност от бита; пази постите и преживява ден след ден съдържанието на църковния кръг на богослужението. Той пали свещите, когато е редно, и се кръсти правилно. В църквата не допуска никакво отклонение от установените жестове. В точно определен момент от богослужението застава на колене; в определен момент се покланя и се прекръства. Той знае твърдо, че от Пасха до Възнесение е престъпно да се застава на колене, знае колко пъти в годината ще отиде на изповед и най-главното – до тънкост е изучил богослужебните правила и се сърди и негодува, ако нещо в църковната служба е пропуснато, защото така не е редно. В същото време му е почти все едно, ако прочетеното е непонятно, ако се чете като скоропоговорка. Формата и реда на службите затъмняват за него вътрешното съдържание на отделните молитви. Многочасовото четене от клироса го потапя в някаква атмосфера на благочестие, създава определен ритъм на духовния му живот; и това е главното, към което той се стреми, съдържанието не го интересува особено. Молитвите му са продължителни – той има постоянно и неподвижно молитвено правило, в което често повтаря едни и същи молитви на едни и същи места. Той не отделя Евангелието и Господнята молитва от общия състав на това правило: всички те са само част от веднъж завинаги определеното хармонично цяло. Духовният живот на такъв човек е разчетен до най-малки подробности. Ако се задълбочите, ще откриете, че всичко това има връзка и дори зависимост от нехристиянските религии на Изтока: чувства се и своеобразен дервишизъм, и отзвуци на индуизма, но най-важното – страстна вяра в магията на думите, словосъчетанията, жестовете и ритъма на жестовете. Законникът има много силно развито чувство за дълг и послушание. И отношението към човека се определя от поетото послушание, а не от непосредствената любов към него…

Това е душа, която не търси подвига; тя се бои от неговата непосилна тежест… Суровият и разреден въздух на жертвената любов не е по нейните сили. Тя мята върху хаоса здравото покривало на определеното и позволеното и хаосът престава да я измъчва. Тя знае за силата на магическите заклинания, често изразявани с неразбираеми думи; владее силата на жеста и позата, подобно на дервиш. Тя е оградена и спокойна. Вместо с живия Бог, вместо с Христос – разпнатия и възкръсналия, нямаме ли тук работа с нов идол, който в новото езичество разкрива себе си в споровете за стилове, устави, правила, забрани – не е ли това тържество на съботата над Сина Човешки? Страшно е идолопоклонството в света, когато то предава Христос в името на държавата, нацията, социалните идеи, дребния буржоазен комфорт и благополучие. Но още по-страшно е идолопоклонството в Църквата, когато подменя Христовата любов с пазене на съботата”.

За фарисейския дух в християнството размишлява и Бердяев:

“В Църквата е настъпила сравнителна неподвижност, сякаш вкаменяване и вцепенение. Църквата започна да живее само с опазване на миналото, с връзката си с миналото, т.е. изразява само една страна от църковния живот — консервативната. Църковната йерархия стана враждебна на творчеството, подозрителна към културата, тя принизява човека и се страхува от неговата свобода, противопоставя пътищата на спасението на пътищата на творчеството… Това е будистки уклон в християнството. Престанахме да разбираме Църквата интегрално, като вселенски духовен организъм, като онтологическа реалност, като охристовен космос. Победи диференциалното разбиране за Църквата като институция, като съдружие на вярващите, като йерархия и храм. Църквата се превърна в лечебно заведение, където постъпват отделните души, за да се лекуват. Тъй се утвърждава християнският индивидуализъм, равнодушен към съдбата на човешкото общество и на света. Църквата съществува заради спасението на отделните души, но не се интересува от творчеството на живота, от преображението на живота — обществен и космически. Съзнанието от този род е склонно да оправдава еснафския бит като смирен и безопасен и да го обединява в една система с монашеския подвиг на малцина, но никога не може да благослови творчеството. Простата бабичка, ни казват, се спасява по-добре от един философ. За да се спаси, не йтрябва знание, не й трябва култура и т. н. Но аз си позволявам да се усъмня в това, че на Бога са нужни само прости бабички, че с това се изчерпва Божият план за света, Божията идея за света. Пък и простата бабичка днес вече е мит, тя е станала нихилистка и атеистка. Вярващ християнин днес е философът и човекът на културата. Могат по своему да се спасяват невежи хора, глупци и дори идиоти, но аз си позволявам да се усъмня, че в Божията идея за света, в замисъла на Царството Божие влиза заселването му изключително с малоумници, глупци и идиоти. Позволявам си да мисля, без да нарушавам подобаващото ни смирение, че в него влиза положителната пълнота на битието, онтологичното съвършенство. Апостолът ни препоръчва да бъдем младенци по сърце, но не и по ум. Творчеството на човека, знанието, изкуството, социалната правда и т. н. са нужни не за личното спасение, а за осъществяването на Божия замисъл за света и човечеството, за преображението на космоса, за Царството Божие, в което влиза цялата пълнота на битието.

Фарисейското смирение създава ред в живота, в който обичайният еснафски-битов живот се смята за по-смирен, по-християнски, по-морален от живота на човека, придобил по-висок духовен живот, любов, съзерцание, познание, творчество, които винаги са подозирани в недостиг на смирение и в гордост. Да търгуваш в дюкян, да живееш най-егоистичен семеен живот, да служиш като чиновник в полицията или в акцизното ведомство — всичко това е смирено, не твърде самонадеяно, не твърде дръзко. А виж, да се стремиш към християнско братство на хората, към осъществяване на Христовата правда в живота, да бъдеш философ или поет — не е смирено, то е гордо, самонадеяно и дръзко. Някой бакалин, не само користолюбив, но и безчестен, е застрашен по-малко от вечна погибел, отколкото човек, който търси през целия си живот истината и правдата, който жадува за висша красота. Човекът на духа, поетът на живота, търсачът на правда и на братство между хората е изложен в по-голяма степен на опасността от вечна погибел!…

Мъртвото равнодушие към човека и природата, към всичко живо в името на пътя на самоспасението е отвратителна проява на религиозния егоизъм, то е изсушаване на човешката природа, отглеждане на „евнуси хладни по сърце”. Срещаното понякога монашески-аскетическо недоброжелателство към хората и света, охлаждането на сърцето, вкаменяването му за всичко живо и творческо е израждане на християнството, упадък на християнството. Подмяната на заповедта за любов към Бога и ближния, дадена от Христос, със заповедта за външно смирение и послушание, охлаждаща всяка любов, е тъкмо израждане на християнството, неспособност да разбереш божествената истина на християнството. Човекът е призван да бъде творец и съучастник в делото на Божието сътворение. Има зов Божи, обърнат към човека, на който човекът трябва да отговори свободно. На Бога съвсем не са нужни покорни и послушни роби, вечно треперещи и егоистично заети със себе си. На Бога са нужни синове, свободни и творящи, обичащи и дръзновени. В света не би имало толкова страшни катастрофи и трусове, не би съществувало толкова голямо безбожие и падение на духа, ако християнството не беше станало безкрило, скучно, нетворческо, ако то не беше престанало да вдъхновява и насочва живота на човешките общества и култури, ако то не беше изтласкано в едно малко кътче на човешката душа, ако условният и външен догматизъм и ритуализъм не беше заместил реалното осъществяване на Христовата правда в живота”.

Религията, разбирана не като дейна и жертвена любов, не като клокочеща в сърцето жажда за правда (Мат. 5:4), не като подражание на божествената обич на Отца, обхващаща всички хора на света (Мат. 5:45), а като сбор от ритуални задължения, като наръчник по обреди, пости, молитви и поклони, е най-големият блъф, най-горчивата заблуда и най-отдалечаващото от Бога нещо на тази земя. Независимо от цялата си формална ортодоксия, привърженикът на този тип религиозност неизбежно стига до сектантски мироглед. Тъй отново се оказваме в страната на сектите и ставаме роби на човеци вместо синове и дъщери на Небесния Отец. Вместо Христос – самозвани учители и гурута, вместо Неговия небесен закон – „предания на старците” (Мат. 15:1) и „учения и заповеди човешки” (Марк. 7:7-9). „И рече им Иисус: внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски” (Мат. 16:6). Към това няма какво да се добави.

 

Поздрав от Великия Инквизитор

И все пак защо човешките души летят към лъжеучителите и духовните мъчители жадно като мушици към огън? Кое ги притегля толкова властно, какво ги хипнотизира? Тази загадка на човешката природа не ни дава мира. Има сякаш нещо в човека, някаква вродена слабост, някаква предателска гнилост в сърцето му, която го прави лесна плячка за хищниците наоколо. Нещо странно и необяснимо го тегли към това да бъде жертва, роб, да слуша почтително палача, властника, заповедника, да слугува на тирани и диктатори, да върви покорно на война така, както овчето стадо върви към кланицата, да крещи по паради и плацове, да изпълнява заповеди, да целува ръка на мъчителя, да се въргаля в прахта пред всеки истукан, всеки начумерен идол на златен трон. Човечеството открай време е обичало своите мъчители, хората пазят благоговейно паметта на завоевателите и масовите убийци, издигат им паметници, строят им мавзолеи. Цезар, Наполеон, Сталин, Хитлер – това са героите на тълпата, идолите на поколенията. Имената им се повтарят в захлас от всяка нова генерация, портретите им висят в класните стаи и народната памет неизменно обгръща с любов спомена за всеки, който е тъпкал човешкото множество с краката си като кал, като прах. Тълпите се отдават на тираните с мазохистично, почти сексуално удоволствие. От същия род е и обичта, която масата от наивници и дръвници, цялата тази робска гмеж храни към духовните тирани – лъжепророците, лъжеучителите, измамниците и фалшификаторите на духа.

В известната притча на Достоевски от Братя Карамазови Инквизиторът арестува Христос, дошъл „да посети Своите деца” на земята – и тълпата, целувала благоговейно нозете Му, се отдръпва покорно пред стражите, които Го хващат грубо и Го отвеждат в затвора. „Защо си дошъл? – пита Инквизиторът. – Нали ни предаде цялата Си власт? Ние нямаме нужда от Теб”. И, горд, подигравателен, ироничен, се присмива на Спасителя, подигравайки Го за това, че не е приел „разумните” съвети на дявола в пустинята, който познава, „разбира се”, грешното човечество по-добре от Бога, и че е надценил глупаво тези нищожни твари – хората. Любопитният монолог на Инквизитора, тази негова своеобразна изповед може да ни помогне да разберем как всъщност всички тези гурута, диктатори, инквизитори виждат своите последователи и какво в действителност искат от тях.

“Ти обеща на хората хляба небесен – казва Инквизиторът загрижено, – но може ли той да се сравни в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагодарно хорско племе със земния хляб и земните блага? И ако след тебе в името на хляба небесен тръгнат хиляди и десетки хиляди, то какво ще стане с милионите и с десетките милиони същества, които няма да могат да пренебрегнат земния хляб заради небесния? Или са Ти мили само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но обичащи Те, трябва да послужат като материал за великите и силните? Не, на нас са мили и слабите! Те са порочни и бунтовници, но накрая ще станат и послушни. Те ще ни се чудят и ще ни смятат за богове, задето сме ги оглавили и сме се съгласили да понасяме свободата и да господстваме над тях — толкова ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Казвам Ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази – да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда. Защото тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще се самоизтреби, отколкото да остане на земята…

Вместо да отнемеш свободата на хората, Ти им я умножи още повече! Или си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в опознаването на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата, но няма и нищо по-мъчително. Вместо да отнемеш свободата на хората, Ти я умножи и обремени с мъченията ѝ човешкото царство вовеки. Ти пожела свободната любов на човека, та той свободно да тръгне след Теб. Вместо твърдия древен закон човекът вече трябваше със свободно сърце сам да решава занапред кое е добро и кое зло, имайки за напътствие само образа Ти пред себе си — но мигар Ти не помисли, че той ще отхвърли най-накрая и ще оспори дори и Твоя образ и Твоята истина, ако е угнетен от това толкова страшно бреме, каквото е свободата? Те ще възкликнат най-накрая, че истината не е в Тебе, защото не можеше да бъдат оставени в по-голям смут и мъчение, отколкото го направи Ти, като им остави толкова грижи и неразрешими проблеми! По този начин Ти сам положи основата за разрушаване на собственото Си царство и не обвинявай никого за това! А в същност какво Ти се предлагаше? Има три сили, единствени три сили на земята, които могат навеки да победят и да пленят съвестта на тези слабосилни бунтовници в името на собственото им щастие — и тези сили са: чудото, тайната и авторитетът…

Ти жадуваше свободна любов, а не робския възторг на роба пред могъществото Ти. Но и тогава мнението ти за хората беше твърде високо, защото те, разбира се, са рая, макар да са създадени бунтовници. Огледай се и отсъди, ето изминали са петнадесет века, иди ги виж: кого си издигнал до себе си? Кълна ти се, човекът е по-слаб и създаден по-низш, отколкото си мислил за него! Той е слаб и долен. Ние поправихме подвига Ти и го основахме върху чудото, тайната и авторитета. И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че им е отнет най-сетне страшният дар, който им е донесъл толкова мъки. Не бяхме ли прави, като ги учехме и правехме така, кажи? Нима ние не сме обичали човечеството, след като толкова смирено осъзнахме неговото безсилие, облекчихме с любов бремето му и разрешихме на слабосилната му природа дори и греха, но с наше позволение? Защо си дошъл сега да ни пречиш?

При нас всички ще бъдат щастливи и няма повече нито да се бунтуват, нито да се изтребват взаимно навред, както в твоята свобода. О, ние ще ги убедим, че само тогава ще станат свободни, когато се откажат от свободата си заради нас и ни се покорят. И какво, прави ли ще бъдем ние, или ще ги излъжем? Те самите ще се уверят, че сме прави, защото ще си спомнят до какви ужаси на робството и смута ги е докарвала Твоята свобода. Свободата, свободният ум и знанието ще ги завлекат в такива дебри и ще ги изправят пред такива чудеса и неразрешими тайни, че едни от тях, непокорни и свирепи, ще се самоубият, други, непокорни, но малосилни, ще се избият помежду си, а останалите, слабосилни и нещастни, ще припълзят към нозете ни и ще възкликнат към нас: „Да, вие бяхте прави, само вие владеехте тайната и ние се връщаме при вас, спасете ни от самите нас!” Много добре, много добре ще оценят какво значи да се подчинят веднъж завинаги! Но стадото пак ще се събере и пак ще се покори и вече веднъж завинаги. Тогава ние ще им дадем кротко, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито са и създадени. О, ние ще ги убедим най-накрая да не се гордеят, защото Ти ги превъзнесе и с това ги научи да се гордеят; ще им докажем, че са слабосилни, че са само жалки деца, но че детското щастие е по-сладко от всяко друго. Те ще станат плахи и ще почнат да ни гледат и да се гушат в нас от страх като пиленца в квачката. Те ще треперят безсилни пред нашия гняв, умовете им ще се наплашат, очите им ще станат сълзливи като на децата и жените, но също толкова лесно ще преминават те, само да им дадем знак, към веселба и смях, към светла радост и щастлива детска песенчица. Да, ние ще ги караме да работят, но през свободните от труд часове ще им наредим живота като детска игра, с детски песнички, хор, невинни танци. О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да съгрешават. Ние ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, ако е направен с наше позволение; а им позволяваме да съгрешават, защото ги обичаме, а наказанието за тези грехове — добре, ние ще го поемем. Да, ще го поемем ние, а те ще ни обожават като благодетели, понесли техните грехове пред Бога. И те няма да имат от нас никакви тайни. Ние ще им позволяваме или ще им забраняваме да живеят със своите жени и любовници, да имат или да нямат деца — всичко това според тяхното послушание — и те ще ни се подчиняват с веселие и радост. Най-мъчителните тайни на съвестта си — всичко, всичко ще споделят с нас и ние всичко ще решим и те ще повярват на нашето решение с радост, защото то ще ги избави от великата грижа и страшните сегашни мъки на личното и свободно решение. И всички ще бъдат щастливи, всичките милиони същества!… Ако би приел тези съвети на могъщия дух, щеше да обхванеш всичко, което човек търси на земята, тоест: пред кого да се преклони, на кого да връчи съвестта си и по какъв начин да се съединят най-накрая всички в един безспорен общ и солидарен мравуняк, защото потребността от всемирно съединение е третото и последно терзание на хората!…”

Такава е рецептата за човешкото щастие на Великия Инквизитор. Той е умен, този стар циник. Твърди, че свободата е непоносимо бреме за човека – и нима това не е истина? Свободата е отговорност, а отговорността е най-непоносимото нещо. Хората бягат от нея и искат да се отърват от нея по всички възможни начини; оттук невероятният успех на всички, които обещават да освободят човека от бремето на избора, бремето на Аз-а и отговорността за своите решения. Ако до теб има някой, който ти казва наготово какво да правиш със своя живот, обяснява ти като на малко дете кое е добро и зло, красиво и грозно, то ти не си принуден да се трудиш, да израстваш, да се бориш и усъвършенстваш. Спестена ти е не само неопределеността, която винаги е била мъчителна за човешките същества, но и усилието на мисълта, трудната работа на интелекта, мъчителната борба за интелектуално и морално израстване. Затова всички тези девствени души, тези милиони с инфантилно, детско съзнание толкова лесно се предават и се хвърлят в обятията на гуруто, „вожда”, „стареца”, „наставника”. В него те намират онова, което са търсили несъзнателно цял живот – субституция на своите някогашни бавачки, родители и учители.

И тогава идва Великият Инквизитор с неговия „мравуняк”!… Бремето на Аз-а е непоносимо бреме. Трудно е да бъдеш личност; много по-лесно е да бъдеш само индивид – защото индивидите са само екземплярни прояви на общото. Личността е уникална – индивидите са взаимнозаменяеми, всеки от тях може да се замени с всеки друг. Личността е единствена по рода си – индивидите са еднакви. Личността, тази уникална личност, е само една – индивидите са много, много, безброй; затова те не се и усещат самотни и изолирани. В масата, в безброя се усещаш частица от цялото, рода. Стопяваш се във всеобщото, в безличностния природен ред, във великото „То”. Но господството на „То” е господство на безличието и нищожността. Масата, в която господства стандартът на „средния човек”, е у-сред-нена и по-сред-ствена по определение. Всичко в нея се нивелира до нивото на най-низшите, най-слабите и нищожните – такава е ентропията на човешкия дух. Необикновеното, яркото, възвишеното са подозрителни, те се отхвърлят като несъответстващи на стандарта. Напротив, нищожното и посредственото не са опасни, те не застрашават еднаквостта и равността на екземплярите-индивиди, мравешката хомогенност на масата. Колективното е глупаво по определение, умът на масите е слабоумие, вкусовете им са блудкави, елементарни и пошли. Да слезеш до нивото на масата е оскърбление за духа. Обида за възвишения човек е онова, което „То” му предлага – да се откаже от уникалността на своя лик, своя дух, своя дар в името на стадото и неговата пошла нищожност.

Жаждата да се върнеш назад по стълбицата на битието, да се стопиш в стадото е жажда за завръщане в природното, в стихиите на рода. По същество това е копнеж да се спасиш от бремето на разума, бремето на човека. Човешкият лик и неговото богоподобие, тази безкрайно висока битийна задача, възложена ни от Бога, се оказват непосилни за слабия и посредствения. Да, чрез тялото и законите на рода, размножаването и кръвта ние сме част от природния свят. Като всички живи същества на тази земя и ние сме тленна материя, смъртна плът. Заедно с птиците, рибите и зверовете човекът се обръща в кръговрата на земните стихии, ражда се, дава потомство и умира. Но той има и нещо повече от птиците, рибите и зверовете – искрица разум и дух в черепа. Искрица безсмъртие, Божият дар за нас.

Сектите са един от ярките примери за тази жажда на човека да се отърве от свободата си, личността си, от бремето на Аз-а, да се разтвори в безличната робска гмеж, да се стопи в нищото. Сектантските учители използват великолепно този самоубийствен инстинкт у човека. Защо всъщност го правят? И това е една от загадките на човешката психология. Не всички от тях са циници и безсъвестни манипулатори. Разбира се, не са малко и онези, които използват човешката глупост само за печелене на власт и пари. „Най-лесният начин да забогатееш е да създадеш нова религия”, изповяда навремето основателят на сциентологията Хъбард. Много от сектите са добре нагласени машини за изстискване на пари от сектантите. Някои ги облагат с „десятък”, който в действителност надвишава значително десетата част от доходите им; други, като харизматичните пастори, повтарят до втръсване едно и също в проповедите си: „Давай, давай, давай! Господ ще ти върне стократно!” Но „стократно” забогатяват единствено самите те.[2]* Много секти принуждават своите привърженици да работят безплатно във ферми, мини, заводи – собственост на съответния „бог”, да му строят дворци и дори цели градове – като „Града на слънцето” на Висарион.

И все пак има и такива, които са искрени в безумието си. Мнозина вярват, че наистина са изпратени от Бога при нещастния човешки род. И това също е психологическа загадка. Как един простосмъртен – чиновник или учител, чистач или пенсионер – решава изведнъж, че е Господ? Кой му пуска тази муха в главата? Защо, как, откъде, поради какво? Преди да измамят хилядите наивници, те измамват самите себе си. Сред хилядите глупци – неговите последователи, „гуруто” е в действителност най-големият глупак. Ето какви странни зверчета има в човешкия зоопарк… Но всъщност фанатикът е дори по-опасен от циника. Убеденият в правотата си е способен да убеди и другите. Вярващият заразява с вярата си. Обикновеният манипулатор може да измами стотици, дори хиляди – но милиони се повличат след искрено и истерично убедените в своята божествена мисия „богове” и „месии”.

В ръцете на сектантските лъжеучители са всички методи за манипулация и зомбиране на човешките множества, толкова блестящо разработени през последното столетие на тоталитарни режими, студени войни, идеологическо промиване на мозъци и пропагандна обработка на милионите. И те ги използват максимално добре. Сектите са майстори в обработката на човешкия мозък. Професор Дворкин ни показва много от техните похвати и методи. Но това само ги поставя в общия контекст на съвремието. Нашата епоха е време на всеобщо безличие и тоталитарно господство на масите дори в още по-голяма степен от диктатурите на миналото. И днес човекът иска да се отърве от свободата си и да се стопи максимално в колективната гмеж – и за това му помагат зомбиращата, болезнено натрапчива реклама, нивелиращата стандартизация на човешките същества по света в името на жадувания глобалистки „просперитет”, медийната пропаганда, която го облъчва 24 часа в денонощието. Отново Великият Инквизитор мами човечеството, предлагайки му да предаде висшите ценности срещу „земния хляб” и „мравуняка”: „…И да се съединят най-накрая всички в един безспорен общ и солидарен мравуняк, защото потребността от всемирно съединение е третото и последно терзание на хората…” Мечтата на глобализма! Там, във всемирния  „мравуняк”, хората ще намерят най-после „хляба” и „просперитета”! Поздрав от Великия Инквизитор!…

В тази агресивна, отровна среда на вулгарното и пошло безличие на „мравуняка”, на липса на ценности, морал, култура, на отровени млади поколения, на всеобщо усещане за безсмислие и блудкавост на съществуването сектите ще се разрастват и ще процъфтяват още повече. Това е чудесно време за тях.

Секти ще има винаги. Винаги ще има робски души, жадуващи за обезличаване и духовна смърт. Но винаги ще има и съпротива на човешкия дух срещу мрака. Винаги някой ще се надига срещу поробителите – физически и духовни. Златната искрица на разума блещука в тъмнината – и няма сила, която да я угаси. Нека това ни бъде утеха в сгъстяващия се здрач на тези тъмни времена.

 

[1]   Има такива чудотворци и извън Индия: правят пари от нищото и окото им не мига!…

[2]   Един български пастор се хвалеше, че Господ го бил „благословил” с много имоти (пожертвани от сектантите) и с „жена-манекенка”. В бъдеще “Господ” сигурно ще го “благослови” с цял харем манекенки…

 

Андрей Романов

Андрей Романов е завършил философия. Преводач и публицист, редактор в сайта Православие.БГ.
Андрей Романов

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*