Създай ми ново минало

в Брой 6/2017 - създай ми НОВО МИНАЛО/Общество от

Отношение към сирачето в българската действителност през вековете

„Децата, които са останали от умрелия син или брат, са деца от кръвта, соя, лозата на тая задруга, на тая къща и като такива, те се считат за деца на задругата… Никой не може да ги отнеме от задругата, защото те не са ничии, освен на задругата, която се грижи за тях също така, както и за другите; даже повече нещо; по-големи милости и нежности от всичките мъже и жени се изливат върху тия сирачета и не дават никак да усетят, че са сирачета. Ако старецът купи нещо от пазар за ядене, той ще подели на всички деца по равно, но на сирачетата ще даде повечко. Ако купи старецът дреха,  буща или друго, обущата на сирачето като че ще бъдат по-хубави. Ако другите деца ядат бой за детинските си немирства, сирачето е в повечето случаи избавено от такъв бой, защото да го бият, считат го за грях. С една дума, положението на децата на умрелия син или брат в нищо или никак не се изменява“.
Българско обичайно право (1)
Такова е било отношението към сирачетата в стари времена, когато не е имало писани закони и „премъдри“ философски трудове за ролята на семейството в живота на детето. От времето на българската задруга, през ужаса на войните и супер модерните концепции за новото семейство, което трябва да се изгради като се разруши старата традиционна патриархална клетка, до постмодернистичните схващания на българина в наши дни, изтича много вода, в която като водовъртеж се завъртат идеи, личности, благородство, низост, битки, върхове и падения… Какъв е бил пътят досега и дали правилните решения за децата без родители не се крият в ония разбирания, които са закодирани в нашите гени като народ, близки до българската народопсихология и до ценностите на нашата самобитна култура?!…

Когато османските завоеватели стъпват по нашите земи, заварват една стабилна обичайно-правна система, широко прилагана в бита. Шериатското и османското светско право не правят опити да я променят и тя продължава да регламентира отношенията между българите по отношение на традиционните обществени институции – семейство, църква, образование и др., макар да налагат някои ограничения чак в средата на XIX в. Като цяло, българските общини и общински съдилища, църквата и църковно-училищните настоятелства имат значително широки правораздавателни функции, измествайки шериатските.

По време на робството, обичайно-правната система играе изключително голяма роля за съхраняването на българските институции – тук имаме предвид общините, еснафските организации, църквата, задругата, семейството – „бастилиите“ на българската култура, традиции и дух. Благодарение на това сме устояли на асимилаторските стремежи на завоевателя и сме оцелели като народ. Макар и с различни функции преди и след Екзархията (1870), българските общини са преди всичко черковни – ръководят църковните, еснафските, училищните дела и представляват българското население пред властите, като се ръководят изключително от българското обичайно право. По отношение на брачните и семейните взаимоотношения, широка правораз­давателна компетенция има Българската православна църква, но пак към обичайното право българите имат най-силен респект.

Много силно в българската народо­психология са застъпени схващанията за греховност и възмездие свише. „Има работа, за която Господ съди, а законът не я лови – и това е грях; има пък работа, за която Господ не съди, а законът я лови – това е лоша работа… зло голямо“. Едни от най-тежките грехове за селската общност са проявите на социална несправедливост спрямо сиромашията, например вземането на лихва, продажба на къща или добитък заради неизплатени дългове, неподпомагането на вдовици и сираци, или ако нямаш милост към сиромаси. Непременно Господ ще накаже цялото село с градушка, суша, мор по добитъка и децата.

В традиционното общество една от основните ценности се счита възпроизвеждането на рода. Децата са Божия благодат, пращат се като радост, като дар от Бога. Липсата на деца е Божие наказание. Раждането е свързано с небето.

Задругата е типичен начин на живот при славяните – десет или повече семейства, свързани с кръвно родство, издигат селищата си много близо едно до друго, образувайки селищни гнезда, родови общини, които имат съвместна трудова, селскостопанска и строителна дейност и се управляват от един човек. По този начин бързо успяват да се съберат и за война, ако бъдат нападнати. Ако някоя жена остане вдовица в задругата и има деца, тя може да остане там до края на живота си. Ако е по-млада, насърчавана е да се ожени повторно и да напусне задругата, но децата остават в дома на бащата и се отглеждат от другите жени и мъже роднини, като имат равни права с другите деца при наследството. Те принадлежат на задругата, тя се грижи за тях и никой не може да ги отнеме.

В случай, че децата са „сукалчета“ (до 3 год.) и имат нужда от майка си, ако тя се ожени повторно и отиде в друга къща, взема и децата си, но само докато поотраснат, след което отново се връщат в задругата. През това време задругата плаща за тяхното отглеждане. Така сирачето израства в дом и е защитено в обществото на своите кръвни роднини, които правят всичко възможно то да не носи тежестите на отхвърлено дете без родители, справящо се само с тежките житейски обстоятелства.
С течение на времето обаче задругите се разпадат, семействата в нея се обособяват и заживяват самостоятелно, без да прекъсват родовите връзки помежду си, но не и така здраво да са обвързани с кръвните си роднини, както при задругата. При тези обстоятелства обичайното право вменява на бащата да отгледа децата си додето поотраснат и ако той не се грижи за тях, заслужава „да го блъскат с дърва и камъни, такъв баща е вампирин“.

В случай, че бащата почине и оставя малки деца, жената може да се ожени повторно като ги вземе в новата къща – тези деца са „доведеници“, т.е. от друга къща доведени. Те живеят в новата къща само докато поотраснат и могат сами да се грижат да себе си, като имат право на дял от бащиното си наследство, но не и от наследството на втория си баща.

Ако мъжът е останал вдовец и има деца, като се ожени повторно, децата от първата му жена са „заварници“ – те имат право на наследството в тази къща, понеже са деца на този баща. Същото право имат и „природените“ деца, родени от втория брак на бащата, понеже първата му съпруга е починала.

Когато почине мъжът, жената има право да създаде ново семейство и да отиде при новия си мъж, но децата остават в къщата на бащата и майката на мъжа. Ако мъжът има по-възрастни братя, те възпитават децата. Народната традиция повелява вдовицата да се ожени повторно, особено ако е млада – тя трябва да ражда още деца – на това не се гледа с лошо око. Ако мъжът овдовее, също трябва да се ожени.

Най-често повторно се женят вдовец и вдовица, като събират децата си и правят ново домакинство. Рядко се женят момък и вдовица или вдовец с мома – счита се, че с когото си минал под първа венчавка, с него ще се събереш на другия свят. В случай на брак между момък и вдовица (и обратно), единият ще бъде сам в другия свят.

Случва се някое семейство да няма деца или пък децата да умират. Тогава осиновяват чуждо дете. Има такова вярване, че ако децата умират в едно семейство, или дават последното родено в къща с много деца, където и то да „утрае“, или осиновяват чуждо дете, за да остане живо собственото им дете. В такъв случай най-напред ще потърсят дете за осиновяване от роднините, от същата кръв. Ако не могат да намерят такова, тогава търсят между чужди хора.

При осиновяването дават ново име на детето и му създават ново минало – детето тотално скъсва със старото си семейство и преминава от един родово-семеен колектив с неговите прадеди, история, култове и се приобщава към новото семейство, което има други прадеди, история и култове. Тези нови родови отношения са тъждествени с биологичните. Детето влиза в нови социални взаимоотношения, създава му се ново минало като се свързва с нов прародител. В новия дом то има нови задължения и нова поредица от забрани.
Обикновено осиновяват малки деца-кърмачета и това е свързано с обред, при който викат свещеника, който извършва кръщение, благославя го и се извършва обрeд – майката облича широка риза и го прекарва три пъти отгоре-надолу през нея – движенията символизират раждане, все едно, че тя го е родила. Някъде бащата слага стъпало върху детето – то вече е под негова протекция.

Осиновяването превръща детето в пълноправен член на новото семейство и има равен дял с другите собствени деца в наследството, губейки окончателно връзка с предишните си родители. То забравя за тях и те забравят за него. Биологичните му родители не могат да го върнат обратно, особено когато е преспало една нощ при новите си родители в новата къща. Между осиновеното и същинското дете в семейството и дума не може да става за брак – те са вече една кръв, роднини са, брат и сестра.

Оттук нататък осиновителите се отнасят към него като към рождено дете – изхранват го, обличат го, женят го и му приготвят чеиз, имот и къща му осигуряват, родените в неговото семейство деца са приемани за внуци, за чието отглеждане помагат. В чисто емоционален план се счита, че осиновените деца носят радост и щастие в къщата.

При помаците става публично оповестяване пред цялото село, че детето е осиновено и ще наследи двойката, която го е осиновила. В традиционното общество няма как осиновяването да стане тайно, всички знаят, включително и детето, че е осиновено.
Скъсването със старото семейство е в пълно съответствие с римското право – осиновеният син скъсва с биологичните си родители, сменя името си и получава името на осиновителя си, почита го и така се превръща в син.

Случва се едно семейство да приеме чуждо дете без да го осинови, но да го отгледа, докато поотрасне и започне само да се грижи за себе си. Обикновено то е по-голямо дете, от 12- до 15- годишно, сираче или не, което вземат като работна ръка за някой занаят или за полето. Обикновено детето става чирак или аргатин – върши нискоквалифицирана работа в домакинството. Храненичето няма дял в наследството, но живее в къщата и се грижат за него като му осигуряват храна и подслон.

Храненичеството не създава родство между детето и семейството, за разлика от осиновяването. Ако храненичето е сукало от жената, то няма право да се жени за нейните деца, счита се за някакъв вид кръвно родство. До 1940 година храненичеството си остава народен институт – държавата и църквата не се намесват. Възможно е все пак накрая да го осиновят, както е възможно да осиновят и пълнолетен момък, че дори и женен, ако на самотни старци им умрат децата и те няма на кого да оставят наследството си.

Съвсем друго нещо е, ако в едно село се роди „копилче“ – незаконородено дете от мома („копилана“) или вдовица. Счита се, че ако има в едно село такова нещо, то е голямо зло и Господ ще накаже цялото село – със суша, градушка, болест по стоката, мор по децата, болести… Крайни са и мерките спрямо майката – връзват я в чувал и я изтърсват в някой вир или яз. „ТАКОВО НЕ ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕ! Детето е душица, не е криво, че го е дал Господ, ама оно не е от Бога, а от дявола“. Или изгонват жената от селото – народът не може да търпи такава сред себе си, никой не я приема в къщата си и не я храни. Нито задругата, нито общината, нито семейството й я прибират, нека копиланата да се погрижи сама за копилчето. Тя е принудена да отиде в някой град, дето никой не я познава. „Там да прекара окаяния си живот“. Ако детето е заченато преди момата да е встъпила в брак и „тайнството черковно“, то се нарича „донесено“, не се нарича „копилче“, понеже бащата все пак после се е оженил за момичето.

В световен мащаб най-ранният закон, който касае детето, е английският закон за осиновяването – началото на XVIII век. Според него осиновеното дете има равни права с рожденото дете на своя осиновител. Осиновяването от правна гледна точка представлява законен трансфер на родителски права и задължения.

По нашите земи, веднага след установяването на българската Екзархия, още на Първия църковно-народен събор, в приетия екзархийски устав за пръв път се повдига въпроса за осиновяването. Най-ранните нормативни актове за осиновяването датират от периода на ранната Трета българска държава – 1889 г.: това е т.нар.  Закон за припознаване незаконородените деца, узаконяването и осиновяването им. Следващият закон е приет 60 години по-късно – през 1940 г.: Закон за извънбрачните деца и за осиновяването. Българското обичайно право започва да действа във вид на нормативни държавни актове.

Не случайно се налага да се обърне внимание на осиновяването и узаконяването на незаконородените деца в края на XIX и началото на XX век  – те все по-често се появяват на бял свят. Причините са няколко. Всеизвестен факт е, че българското население през този период е предимно селско, но започва да мигрира към градовете. Прибавяме и миграцията на огромни маси българи между Руско-турската и Втората световна война. Младите момичета стават прислужнички в градските къщи и често техните господари злоупотребяват с тях. Децата, които се раждат, стават „национални”, „държавни“ – държавата поема грижата за тях, като ги настанява в институциите.

Миграциите, промяната в социалната структура на обществото, струпването на много хора в градовете, които излизат от традиционното общество – няма го вече строгият поглед на бащата, майката, дядото. Има бум на изоставени извънбрачни деца, настанени в държавни домове. Осиновяването става държавна грижа, изготвя се нормативна уредба, с която държавата се опитва да регулира динамичната практика за осиновяване. Обществото, ценностите и културата се променят до неузнаваемост.

Допълнителна тежест и демографски колапс предизвикват войните: Руско-турска, Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна война, където загиват много бащи и оставят децата си сираци. Традиционното семейство е разрушено, всичко е разбъркано, сираците живеят в приюти на ръба на физическото оцеляване. Строят се приюти, сиропиталища, често такива домове са финансирани от чужди граждани или от висшестоящи в йерархията българи. Много активна в грижата за сираците е Българската православна църква – до 1930 г. държи монопола върху брачните отношения, част от които са осиновителните практики.

Възпитаниците на сиропиталището на Пиърс О’Махони

През 1904 г. ирландският посланик в България Пиърс О`Махони построява приют и за да му придаде легитимност, се съставя училищно настоятелство, в което влизат видни хора от българския елит – архимандрит Йосиф, Султана Рачо Петрова, Лидия Шишманова, съпругата на Иван Шишманов, просветен министър в правителството на ген. Рачо Петров. В приюта са настанени деца на бежан­ци предимно от Дебърско, Македония, и поради това ушиват на децата униформа, близка до дебърската носия, която е много характерна – дрехите да им напомнят за родния край.

Приютът работи 14 години, но когато през Първата световна война България влиза във войната на страната на Германия, О`Махони напуска България, като с него заминават една част от вече порасналите в приюта деца. Той издържа приюта със собствени средства, а децата са го считали за свой баща.

В началото на XX в., още с появата си, феминистките движения обръщат внимание и апелират да няма детски труд в индустриалните предприятия. За сметка на това, в земеделските стопанства детският труд се използва неограничено и това се отразява върху изключването на децата от образователната система. Само 20% от децата тогава посещават училище, понеже България е предимно селскостопанска страна. Това е картината до края на войните.

Все пак, през 20-те години на XX в. се засилва идеята за закрила на детето. Появяват се благотворителни организации, религиозни и общински институции, които планират защита на децата. След Първата световна война се създават дружества за борба с детската престъпност.

През 1924 г. е приета Женевската харта за правата на детето – България се стреми да я прилага и по подобие на Международния съюз за закрила на децата, и у нас се създава такъв Български съюз, в който влизат български министри. Ориентиран е към безпризорните и е създаден дом „Спасете децата”. През същата година започва да излиза първото списание, ориентирано към потребностите на подрастващите – „Нашето дете”, което съдържа дискусии на различни теми, свързани с тях: от какво се нуждаят децата в града и селото, как да се възпитават, относно тяхната хигиена и др.

Четири години по-късно се случват страшните разрушителни земетресения в България, поради което много деца остават сираци и без дом. Западна Европа разбира за бедстващите безпризорни български деца и подема големи благотворителни акции в тяхна помощ – в Англия, Франция, Италия. Съюзът за закрила на децата създава специален комитет, ръководен от г-жа Ляпчева, с цел да окаже помощ чрез осигуряване на храна, подслон, медицинска помощ. Към комитета прииждат писма от цялата страна, хората пишат за готовността си да приютят бездомните деца.

Пиърс О’Махони

Междувременно се създават сиропиталища към Православната и Католическата църква в цялата страна, както и от частни дарители, на чието име са кръщавани тези домове: католическото сиропиталище „Княгиня Евдокия” (1934 г.) – грижи се за момичета от 2- до 8-годишна възраст, пълни сирачета. Те трябва да са законородени, обачe, извънбрачните нямат място в това сиропиталище.

През 1935 г. дружество „Милосърдие” създава собствено сиропиталище. Възрастта на децата за осиновяване – от една-две до 15 г. години. Някъде ако мома роди извънбрачно дете, оставя го пред дома на семейство, което няма деца. Не се оставя пред вратата на църквата, понеже тя не се ангажира с грижи за извънбрачните деца.

Държавната форма на грижа за тези деца представлява сблъсък между традиционните форми за отглеждане с новата легитимна законова реалност – държавата обгрижва тези деца вместо обществото. За децата в семейството се грижат с любов, защото са желани, за разлика от тези, които са настанени в държавни учреждения. Те са нежелани, външни за обществото, отделени от него в неестествена среда. Въпреки стремежа да се грижат за тях с внимание и нежност, децата изграждат защитни стени и се задейства механиз­ма на отчуждението, понеже веднъж вече са били отхвърлени. В домовете за деца липсват отците-пазители, култовете от древността, ритуалите и обичаите, които създават чувство за общност, сплотеност, сигурност и закрила на индивида. Тези домове се възприемат само като временна мярка, докато се изработи механизма на осиновяването – децата да намерят своя нов дом, ново семейство и предци. Така постепенно се появяват първите осиновявания на деца от домовете. До този момент само роднините са ги осиновявали, сега вече – и чужди по кръв хора имат право да осиновят дете.

Някои изследователи считат осиновяването като форма на маргинализирано робство – то търпи промени заедно с промените в обществото.

През 1940 г. има нова редакция на закона за децата и семействата, който легализира и узаконява наложилата се през годините тенденция (особено в градска среда) за спазване тайната на осиновяването– на тази основа се базира социалистическото законодателство.
Осиновяването през социализма е социо-културен акт, изцяло доминиран от държавата. Изключват се традиционните стереотипи и практики, които до голяма степен функционират в обществото до този момент. Осъществява се в съвсем нова форма и организация. Повече от десетилетие търсят формулата и маркерите за осиновяване, съгласно новата идеология, така че в началото на 60-те години осиновяването е узаконено като кръвно родство между осиновител и осиновен, като непълноценното семейство става пълноценно, цялостно реализирано.

Евхаристинско училище в Палюрци, Преди 1912

Каквито и концепции и модерни философии да се появяват, държавата стъпва отново на доброто старо изпитано обичайно право. През всички травматични събития, войни и обществени промени в България родово-семейните традиции остават силни, а това се случва винаги, когато държавата е слаба. Затова в България е толкова силна семейната институция, не е в разпад, както в западните общества. Обратно – в силните държави човек може да оцелее със собствени сили, държавата му дава начален старт. Понеже тук държавата не помага, първата мисъл на човек, когато изпадне в нужда, започва да строи къща или предприема нещо по-мащабно, е да се обади на братовчедите си…

Демографските промени в социалистическа България са изключително динамични, но с ясно утвърдена негативна посока – спад на нивото на раждаемостта през целия период. В семействата се раждат по две деца, като немалко са случаите със семейс­тва с по едно дете. През 70-80-те години на миналия век, в резултат на мерките, които държавата предприема, за кратко раждаемостта се покачва, след което има отново спад. Мерките са насочени предимно към млади семейства, подпомагат се семейства на войници, студенти. Този прираст обаче се наблюдава само в районите, които се характеризират с традиционен модел на семейно възпроизводство. Низходящата тенденция на раждаемостта, съчетана с висока смъртност през 70-те години, оформя един регресивен (свиващ се) модел на възрастовата структура на населението.

През 1967 г. се поставя началото на държавното стимулиране на раждаемостта, свързано със серия промени в законодателството с цел защита на майките с малки деца. Те придобиват право на 6-месечен отпуск по майчинство. Към днешна дата майките имат право на една година платен отпуск по майчинство (90% от заплатата, втората година – платен отпуск (340 лв за 2017 г.), имат право и на неплатен отпуск през третата година – нещо, което го няма в другите държави по света.

Това е свързано с българската традиция, според която детето се отглежда вкъщи. Българинът не се доверява много на държавата по отношение отглеждането на децата. Колкото и да се опитваме да синхронизираме законодателството с европейското, българските закони лежат върху основата на българските традиции. В Европа майките бързо се разделят с децата си, отглеждат ги по-спокойно – въпрос на традиция и културен модел. Много нелепо, неприемливо и като заплаха звучи законът, който въвежда задължително предучилищно образование за българските деца…

Въпреки тези държавни мерки за увеличаване на раждаемостта, те не постигат почти никакъв резултат – намалени са децата, родени в семействата, и са се увеличили децата, оставени за осиновяване. По време на кризата 1995-1996 г. семействата отлагат раждането на деца. През 2013 г. е отчетена най-ниската раждаемост от много десетилетия насам. Тази статистика обаче не се отнася до „Факултета“…

По отношение на децата с увреждания – държавата няма стратегия за тях, затова и прекъсването на бременността е много висока в България. Ако нещо се случи с родителите, детето с увреждане отива в болнично заведение, което е голям шок за него. Фокусът на държавата е върху здравите деца.

Многократно е променян семейният кодекс през социалистическия период. Най-общо – приема се тайната на осиновяването, поради което няма никаква информация, която би могла да послужи като база за изследване. Малко деца знаят, че са осиновени.
След промените през 1989 г. бавно се променя ситуацията по отношение на осиновяването. На помощ се включва неправителственият сектор и редица организации активно работят децата да получат грижа и любов в специални домове, докато намерят своите нови родители, своите нови братя и сестри, баби и дядовци, своето ново минало.

 

[1]  Димитър Маринов, „Българско обичайно право“, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995 г., София

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*