Старецът Софроний от Есекс

в Брой 5/2019 - Адът, раят и раната Адамова.../Християнство
Сергей Сахаров, снимка от Белрин 1922 год. © Ставропигиален манастир „Свети Йоан Кръстител“, Есекс

Старецът Софроний (Сахаров) е роден през 1896 г. в Москва. Изпълнен с желанието да развие своя художествен талант, той завършва Московския институт за изящни изкуства и пламенно се отдава на живописта. От ранно детство Бог удостоява отец Софроний освен с изключителни природни таланти и с особени духовни дарове. Още като малко момче, той приема Духа на Живия Бог на своите предци, а в младежките си години е завладян от копнеж за постигане на Абсолюта, както и от дълбока съпричастност към различните екзистенциални проблеми на света и на своето време. След напрегнато метафизично търсене, седемнадесетгодишният младеж стига до болезненото съзнание за трагедията на падналото човечество, но интелектуалните разсъждения го довеждат до извода, че Абсолютът не може да бъде Личност и пътят към него не може да бъде евангелската заповед за любовта. така той се отдалечава от християнството. По-привлекателна за младия човек се оказва философията на източните религии, която му дава привидно логични обяснения за всеобщата картина на злото и болката. В продължение почти на осем години той се отдава на усилен стремеж да постигне въображаемия безличностния Абсолют.

Докато един ден, по действието на Божията благодат, синайското откровение: „Аз съм вечно Съществуващият“ се разкрива на отец Софроний в истинския си смисъл и това поставя началото на завръщането му в Църквата. Той проумява, че Абсолютът и безначалното Битие не могат да бъдат други, освен личностни. Бог, Който в началото открива Себе Си на Мойсей, „в последните дни ни говори чрез Единородния Си Син“ – Господ Иисус Христос (вж. Евр. 1:2). От този миг на лична среща с Истинното Битие старецът Софроний не престава да умолява Бога, известил го за Себе Си, да го въведе в Своята тайна; да му даде да проникне в безкрайните измерения на Личността на Христос, по Чийто образ е създаден човекът. Десетилетия наред той горчиво оплаква своето увлечение по въображаемия безличностен Абсолют на източните религии – деяние, което за него е равно на падението на Адам и на метафизическо самоубийство. Години по-късно старецът Софроний разкрива в духовната си автобиография „Ще видим Бога както си е“ своя опит от преминаването си през огъня на всеобхватно покаяние на онтологическо равнище.

През 1925 г., след кратко обучение в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж, отец Софроний заминава за Света гора, за да приеме монашество, и остава там двадесет и две години. Той постъпва в руския манастир „Св. Пантелеймон“, където получава най-големия дар в своя живот: срещата и духовното ръководство на преп. Силуан (1866–1938), у когото намира истинско опитно познание за най-висшите сфери на живота в Христос.

Отец Софроний живее в духовна близост със свети Силуан до неговата кончина, а след това с благословението от игумена и духовните старци на манастира се оттегля в Карулия  – пустинята на Света гора. По-късно, докато все още е в пустинята, той изпълнява служението на духовник на манастирите „Св. Павел“, „Св. Григорий“, „Симонопетра“ и „Св. Ксенофонт“, както и на множество други по-малки братства и скитове.

Книгата „Старецът Силуан“ с корица на Свети Софроний (Сахаров) © „Ставропигиален манастир „Свети Йоан Кръстител“, Есекс

През 1947 г. старецът Софроний се завръща във Франция, за да издаде записките с духовните слова, които преп. Силуан му поверява преди смърт-та си. Към тях той добавя и разказ за живота на светеца и подробни обяснения на неговото учение. През този период здравето на отец Софроний силно се влошава. Още на Атон, по време на петте години на германската окупация, той се храни предимно със сух хляб и диви кестени, които събира в гората. през последната година на неговото отшелничество пещерата му в Карулия е постоянно наводнявана от дъждовете, а след пристигането си във Франция, живее при крайно неблагоприятни условия. През 1948 г. той работи върху книгата си за преп. Силуан съвсем сам, като неуморно се труди за нейното написване, печатане и размножаване[1]. Почти веднага след приключването на това дело старец Софроний получава силен стомашен кръвоизлив и се налага операция, при която по-голямата част от стомаха му е отстранена. Осемдесет дни животът му е поддържан на системи. Старецът едва оцелява. След възстановителния период той е настанен в дом за възрастни хора, принадлежащ на руската емиграция, в град Сен Жьоньовиев дьо Буа край Париж. В дома има малък параклис и старец Софроний започва редовно да служи там света Литургия. След известно време част от възрастните хора, които участват в Литургията и в другите общи молитви, водени от стареца, решават да приемат монашество и така в дома се създава общност от монаси и монахини. Старецът Софроний скоро придобива известност и при него идват няколко млади хора, които се заселват в изоставен навес наблизо, за да могат да участват редовно в богослуженията и да слушат душеполезното слово на стареца.

Не след дълго младите монаси започват да молят стареца да основе манастир, където да водят по-организиран монашески живот. Отначало той се колебае да изпълни молбата им, поради силно разклатеното си здраве и редицата тежки последици от операцията. В същото време някои от духовните му чеда и приятели се опитват да го убедят да се засели в някоя от техните родни страни. Накрая се взема решение общността да се установи в едно тихо място в английската провинция и за целта е закупен малък имот. Така през 1959 г. в графство Есекс е основан манастирът „Св. Йоан Кръстител“.

Със своето духовно присъствие старецът Софроний е Божие знамение за нашето поколение. Преживял дълбоко в себе си цялата трагедия, безпокойство, объркване, всички копнежи на многострадалния двадесети век, той успява чрез живота, словото и молитвата си да даде отговор на много от наболелите въпроси на нашето време.

© Ставропигиален манастир „Свети Йоан Кръстител“, Есекс
Българска група поклонници помага в градината на манастира в Есекс

Отклоняването на отец Софроний към възгледите за безличностния Абсолют в източните религии по неизследимия Божи Промисъл се оказва истински дар свише. Макар никога да не се е отричал съзнателно от Христос, той все пак гледа на своята заблуда като на отпадане и престъпление срещу любовта на Бога на своите предци и това разгаря в него огъня на непрестанно, дълбоко и безутешно покаяние. Съпроводен от благодатта на отчаяното си покаяние, както сам я нарича, старец Софроний излиза победител: той се освобождава от оковите на ветхия Адам. Заедно с това получава опит за нетварната Светлина, сияеща в Личността на Христос, и ясно свидетелства за нея. В светлината на това изобилно познание за Христос – истински Бог и истински Човек – отец Софроний съзира и духовния потенциал на микрокосмоса на човешката личност. Двете заповеди – за любовта към Бога и за любовта към ближния – се превръщат в единствен закон на цялото му битие. Изпълняването на първата заповед намира израз в неговия неудържим до себененавист копнеж по Бога, а на втората – в молитвата му до самозабрава и силен плач за целия свят. В болезненото страдание на тази молитва минават десетилетия наред.

Живият опит за Личността (или Ипостасното Начало, както той го нарича) – дар, достъпен само в християнството, заедно с непосредственото запознаване с източните религии, превръщат стареца Софроний в несравним защитник на православното монашество от духовния синкретизъм на нашето време.

Ясно и обективно той неопровержимо разкрива, че има дълбока пропаст между двата типа аскетика – на християнството и на азиатските религии. Той сравнява същностната разлика между тях с бездна, с онтологическата дистанция между тварното и нетварното. На метафизическото самоубийство, каквото представлява трансцеденталната медитация, той противопоставя животворния неописуем опит от срещата и единението с Бога, за Когото свидетелства Свещеното Писание.

Старецът Софроний прекарал в манастира „Св. Пантелеймон“ пет години преди да се запознае със свети Силуан. През 1930 г. той приел дяконски чин и винаги, когато минавал покрай светеца, прекадявайки монасите в храма, изпитвал огромно благоговение и срам пред него. Но все още не му се удавало да разговаря с този свят мъж.

Скоро след ръкополагането му за дякон един отшелник, монах Владимир, посетил отец Софроний. Двамата разговаряли за различни страни от духовния живот. Силната атмосфера на беседата породила съкрушение у отец Владимир и той се решил да каже на младия дякон:

„Отец Софроний, моля Ви, кажете ми слово за спасението на душата“. Отец Софроний, който в този момент варял вода за чая, отвърнал: „Стой на ръба на бездната на отчаянието, а когато усетиш, че си накрая на силите си, отстъпи малко назад и пийни чашка чай“. След което му подал чая.

Тези думи и особено силата, съдържаща се в тях, поразили отшелника и той си тръгнал съкрушен, с намерението да попита свети Силуан дали съветът, който получил, е правилен и надежден.

Тази случка станала причина за срещата на старец Софроний със свети Силуан. На следващия ден отец Софроний слизал по стълбите на голямата многоетажна сграда на манастира, отправяйки се към средата на двора, в този момент свети Силуан влязъл през портите и тръгнал насреща му. Пътищата им трябвало да се пресекат пред входа на главната църква. Старецът Софроний обаче, с присъщата си почтителност, променил посоката си и се дръпнал, за да не пресече пътя на светия човек. Но старец Силуан също променил посоката си и така те се срещнали пред трапезарията. В този момент свети Силуан попитал отец Софроний: „Отец Софроний, беше ли вчера при Вас отец Владимир?“. Старец Софроний, пропускайки обичайните поздрави и реплики, характерни за ежедневното общуване, веднага отвърнал: „Сгреших ли?“. Свети Силуан му отговорил по особен начин: „Не, но това слово надвишава мярата и силите на този брат. Елате утре при мене и ще поговорим“.

На другия ден отец Софроний посетил свети Силуан, който му разказал целия си живот и споделил за преживените петнадесет години на борба с бесовете. Свети Силуан доверил на стареца Софроний още и дадено му от Христос откровение: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“, което сложило начало на нов етап в неговия духовен живот. Именно това слово дало сила на Силуан, с която да побеждава всяко нападение на бесовете и да очиства ума си от гордите помисли.

Така започва дълбоката духовна връзка на стареца Софроний със свети Силуан. Неговото благоговение към светеца било толкова голямо, че почитал и земята под стъпките му. Както пише в съчиненията си, връзката със свети Силуан е най-висшият дар, който получил от Бога. Тази историческа среща има изключително значение за по-нататъшното му духовно израстване, както и за формирането на неговото богословие. Свети Силуан дава на отец Софроний и увереност в това, че завладелият го дух на покаяние е истинен.

Обогатен от учението на светеца и воден от непоколебимо доверие към неговото слово, старец Софроний придобива устойчивост в своя подвижнически живот и навлиза в благодатното състояние на безстрастието. Първо в пустинята, а след това и в света той прекарва остатъка от живота си, свидетелствайки, в съгласие с полученото наставление от свети Силуан, че единствено чрез доброволното слизане в ада вярващият може да стъпи на Божия път, да се учи на неописуемото Христово смирение, да се съедини с Христос.

Старецът Софроний бе получил богати и разнообразни дарове на Светия Дух. Най-голяма ревност обаче той проявяваше в любовта си към Словото Божие, което пазеше в сърцето си чрез молитва и съзерцание. Той беше човек на Словото.

Всяка една среща с него бе възможност за другия да разшири своя духовен хоризонт. Всяка една, дори и най-обикновената дума, даваше благодат на хората, дошли да го посетят. Той се молеше продължително и напрегнато за болните, но радостта му беше безкрайна, когато словото и молитвата му преобразяваха най-вече сърцето на даден човек. Тази радост бе по-голяма дори от радостта, заради извършено чудо. Старецът Софроний полагаше всички усилия, за да облекчи скръбта на страдащите. Но той отдаваше себе си докрай в служението на много по-великото и важно чудо от запазването на временния живот: съединяването на човека с Духа на живия и вечен Бог.

Никое друго явление в духовния живот, освен това последното, не предизвикваше удивление у стареца. Той бе извървял пътя си и сякаш се разпъваше между необятни дълбини и неосезаеми висоти. Той беше получил благодатта на всеобемащото покаяние, имаше познание за промените в благодатните състояния, опитен бе и в делото на умната молитва[2]. Научен на всичко от словото на Христос, старец Софроний изцяло се бе отдал на свидетелството на християнския свещенослужител. Той пламенно обичаше Божествената литургия и не преставаше да свидетелства, че ако се служи, както подобава, тя може, тъй като е най-висша молитва, да даде същите плодове, които дава исихастката молитва в пустинята.

В своето учение старецът Софроний стига до предела, но това не е поради някакво убийствено чувство на самодоволство, макар богатият му опит да би могъл да доведе до самонадеяност. Той обаче постигаше тайните на пътя на спасението чрез непрестанна и смирена молитва.

На всеки, който идваше при него, той даваше слово в съответствие с неповторимата душевност и характер на този човек, както и на способността му да понесе даденото слово. Подобно на своя духовен покровител, свети Силуан, старецът умоляваше милостивия Господ да даде на всички народи на земята да познаят Спасителя Бога чрез Светия Дух.

Свети Силуан Атонски – фотография

Неговата радост и благодарност към Бога бяха безкрайни, когато виждаше пред очите си да се извършва тайната на духовното възраждане в душата на всеки вярващ.

Старецът обичаше да казва: „За да бъде християнин, човек трябва да бъде художник“. Така както художникът е изцяло погълнат от предмета, който изобразява, и е завладян от желанието да намери най-съвършения му израз, така и християнинът трябва да бъде проникнат от възторг пред Христос и от копнежа да постигне, макар несъвършено, Христовото съвършенство.

Усещайки наближаващия си край старецът веднъж сподели: „Казах всичко на Бога. Изпълних онова, което ми бе отредено да изпълня. Сега трябва да си ида“. И така кротко и дръзновено той пише на Негово светейшество Патриарх Вартоломей топло писмо, в което благодари за засвидетелстваното благоразположение към основаната в Есекс обител. Заедно с дълбоката си благодарност отец Софроний отправя и молба към Светейшия Патриарх да закриля крехкото дело на неговите ръце:

„Благослови смирените овци от моето стадо и с Твоята отеческа грижа, закрила и благоволение не оставяй това нищожно място, бедно и незначително, но съградено с много сълзи и въздишки от дълбините на сърцето, с пот и кръв“.

В края на писмото си старец Софроний моли за благословение своя епископ, за да премине „във въжделената Светлина на Христовото Възкресение“.

Старецът Софроний се представи в Господа на 11 юли 1993 г., но със своето слово и молитвено застъпничество той продължава да допринася за скъпото на сърцето му чудо – духовното възраждане на вярващите и тяхното благословено влизане във вечното Царство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос.

Много са чудесата, станали по време на живота му, дори и в деня на неговото погребение, а и след това, за които сме чули и сме видели; свидетелствата за тях идват от различни страни по света. Някои от хората, получили помощ по молитвите на стареца, в знак на благодарност издигнаха храмове и поръчаха изписването на икони на неговия духовен покровител – свети Силуан Атонски.

Ние се въздържаме да предаваме тези свидетелства в писмен вид, тъй като считаме за по-важно да се отдава внимание на благодатното слово на стареца, с което Бог го бе сподобил: то самото е достатъчно, за да вдъхнови за покаяние душите и така да ги води към спасение.

В края на своето евангелие св. Йоан Богослов казва, че ако трябва да се разкаже всичко, което Господ е извършил, то „и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:25). Ето защо той е описал само седем от чудесата на Христос, но е изложил пространно Неговото учение. Светиите Божии също са причастници на тази божествена Енергия, която светът не може да „побере“. Затова и в житията на светците, които Бог е прославил с дара на богооткровеното слово, обикновено са засвидетелствани малко чудеса, а основно внимание е отделено на тяхното учение. Така вярващите са призвани да вникнат в пророческото послание, в словото на тези свети люде; то е и техният истински принос към утвърждаването и укрепването на Тялото на Църквата. Ние тук също се придържаме към този принцип, него следва и старецът Софроний при описанието на живота на свети Силуан.

 

Превод от руски: Ивайло Данов, Мила Игнатова

Откъс от книгата на Архимандрит Софроний (Сахаров), „Ще видим Бога както си е“, изд. Омофор

[1]   Става дума за книгата „Преп. Силуан Атонски“. На български език е издадена само втората й част под името: Преп. Силуан Атонски, „Поучения“. Пълният текст е издаден от издателство „Омофор“.

Първото издание на оригинала архим. Софроний печата, размножава на циклостил и разпространява сам. – Б. пр.

[2]   Тоест молитвата на ума (гр.νοῦς). В светоотеческото богословие умът (νοῦς) и разсъдъкът (λογική) не са идентични понятия, а означават две паралелни енергии на душата. Умната молитва е считана за един от видовете съзерцание на Бога и за своеобразен предел на моливата (вж. преп. Нил Синайски „Слово за молитвата“, 62:Добротолюбие т.2).  – б. ред.

 

Аримандрит Захариас

Аримандрит Захариас е духовно чедо на архим. Софроний и монах в основания от него манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Великобритания
Аримандрит Захариас

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*