Спасение и святост

в Брой 3/2018 - Какво да правя с другите?/Думи за прочит/Християнство от

Вярата в спасението заема централно място в християнското учение и предизвиква много въпроси. За пръв път въпросът за спасението е поставен от римския стражар след чудесното освобождаване от тъмницата на св. апостоли Павел и Сила: „Какво трябва да правя, за да се спася?”. Отговорът е категоричен: „Повярвай в Господа Иисуса Христа, и ще се спасиш ти и целият ти дом” (Деян. 16:30-31). Често неправилно поставяни и разбирани въпроси, свързани със спасението, водят до празни спорове и дори до дразги сред вярващите. Няколко са основните изкушения, които могат да бъдат забелязани. Първото е човек да приеме, че е спасен, само защото принадлежи към определена християнска общност; и да повярва, че пребивавайки там му е гарантиран “билетът” за рая. Такова разбиране съществува в някои крайни протестантски течения. Друго изкушение е отъждествяването на себе и своето мислене с правилността на Православието. Тази самозаблуда е разпространена сред православните вярващи и в последна сметка води до подмяна на православното учение със своето собствено мнение, до липса на съзнание за собственото недостойнство и греховност (Мат. 7:3). И още едно изкушение – човек да взема становище по чуждото спасение, както по това, дали вярващите от другите изповедания, езичниците и пр., ще се спасят или не. На тази основа изникват примитивни спорове, но често те са доста ожесточени и така вредят на самото спасение на тези, които ги водят[1].

За последното разбиране най-общо може да се каже, че е породено от фин егоизъм, съпроводен от верови нарцисизъм. Свети ап. Павел предупреждава новопокръстените християни да не мислят високо за себе си и да не изпадат във високомерие спрямо отклонилите се от вярата евреи (Рим. 11:13 нат.). Осъждането на другите е израз на вътрешна гордост – колко прави сме ние и колко грешни са те; как те ще горят в ада, а как ние ще се спасим. Такова разбиране няма нищо общо с библейското свидетелство, с евангелската любов на Иисус Христос. Той е дошъл заради спасението на всички и не иска дори и един човек да бъде в ада. Любовта към враговете, която Той изисква от Своите последователи, не може да се съчетае с „радостта”, че друговерците, езичниците и пр. страдат в ада. На кръста Той се моли за тези, които Го убиват: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). За православния християнин не може да има истински рай, когато се радва, че себеподобният му, брат му, който носи същия образ Божий, гори в ада.

Идеята за спасението често пъти се отъждествява с популярното разбиране за целта на християнската вяра – спасението на душата.

В Евангелието обаче Иисус Христос никъде не казва: „Спасявайте се!” Няма такава заповед! Единствената заповед, издадена от Иисус Христос, е заповедта за любовта в двете ѝ измерения: любов към Бога и любов към ближния (Мат. 22:37-39; Ср. Йоан 13:34-35).

Тоест целта на християнския живот не е спасението само по себе си, а любовта – първом към Бога, а след това към човека. Заповедта на Иисус Христос, отнесена към човека, много ясно е цитирана от св. апостол и евангелист Йоан: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:34-35; Вж. още: 14:21; 15:12). Поради човешката слабост на последователите на Христа (първите християни), изникналите помежду им спорове и неразбирания, трудната ѝ изпълнимост, в свое послание към тях св. евангелист Йоан изрично обяснява тази нова заповед: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Йоан. 4:20). Тези думи изобличават всяко лицемерие. Същата идея за величието на любовта е изразена на много други места в Новия Завет, напр. в „химна на любовта” на свети ап. Павел (1 Кор. 13).

За онагледяване идеята за спасението в проповеди и беседи често се използва разказът за богатия юноша, който се натъжил и не станал последовател на Спасителя, защото не могъл да се откаже от богатството си (Лука 18:18-27). Като се свършва със заключението „по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (25). За съжаление, се пропуска краят на разказа, който е много показателен. Учениците на Иисус Христос са объркани от този отговор, тъй като богатият юноша формално е спазил изцяло Мойсеевия закон, което е задължение на всеки евреин. Иисус Христос не го осъдил. На въпроса им кой тогава ще се спаси (26), Иисус Христос отговаря: „за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно” (Марк 10:27). Смисълът е ясен – това не е ваша работа! Бог е Този, Който решава, а не човекът.

Тоест, когато решаваме кой ще се спаси, ние несъзнателно изместваме Бога и започваме да решаваме от Негово име – да отсъждаме кой е грешен, какво е духовното му състояние, да предопределяме съдбата му и пр.

Човекът няма право на това. Свети ап. Иаков пита: „а ти кой си, който съдиш другиго?” (4:12); същият въпрос поставя и свети ап. Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга?” (Рим. 14:4)[2]. Ние не знаем какво има в душата на другия, за да съдим. Отново свети ап. Павел е категоричен по въпроса: „Кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него?” (1 Кор. 2:11). Възможност за отговор на този въпрос ще има едва в есхатона, но само за тези, които са придобили светост, когато участта на всички е определена (6:2-3)[3].

От посочените библейски текстове се вижда, че спасението е следствие, не е цел. То е в зависимост от вярата, от степента на духовно съвършенство, до което е достигнал човек. Идеята за спасение е минималистична. Тя предполага човекът да се добере до нещо, което е трудно постижимо, но възможно, при определени условия.

Спасението не е еднократен, формален акт. То е процес, завършекът на който е състояние на близост до Бога, до такава близост, която на практика не допуска възможността човекът да излезе от това състояние и да се върне отново в тъмнината на греха.

Първото и най-важно условие за спасението е вярата. Вярата се осъществява с усилие, с правилна  посока на волята. Насочена към Иисус Христос, когато посоката е правилна, отговорът е: „твоята вяра те спаси” (Лука 8:48; 17:19; 18:42).

Вторият, по-висш етап от постигането на целта – всеотдайната, съвършената любов към Бога и човека – е светостта.Светостта следователно предполага спасението – тя е много повече от спасението.

Затова в Православната църква ние се молим на светците, т. е. като вече спасени, да се застъпват за нас пред Бога. Самата дума „свят”, „свет”, има своя произход от идеята за светлината, която пряко се свързва с Бога. Това е Неговата поръка към човека: „Осветявайте се и бъдете свети, защото Аз (Господ, Бог ваш) съм свет… бъдете свети, защото Аз съм свет” (Лев. 11:44-45). Бог е Светлината и в Него няма никаква тъмнина (1 Йоан. 1:5;), Иисус Христос е светлината на света (Йоан 8:12)[4].

Мистическият опит на св. Симеон Нови Богослов описва по следния начин светлината, която излъчва Иисус Христос: „Твоята светлина Христе мой, която ме обгръща, ме оживява, защото, когато те виждам, аз оживявам, възкръсвам… Виден Си отдалече, като изгряваща звезда, Ти се разширяваш постепенно, без сам да изпитваш това, като отваряш ума на Твоя раб, за да може той да види”[5]. Светостта на Бога ясно е показана в третото Лице на Св. Троица – Божият Дух, Който е Свет – Светият Дух. Това, според православното учение, е Лицето, Което има свойството да действа, Което постоянно пребивава в Църквата, в света и човека, Което живототвори. Светият Дух оделотворява Божията любов към човека. „Божията любов е върхът на всяко съвършенство и плод на обожествяващия (човека, б. ДП) Свети Дух”[6]. Човешкото тяло е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19).

Това означава, че на човека по произход е вменено да се стреми към светост. Светостта означава той постоянно да пребивава в Божията светлина, да изпитва това чувство, което са изпитали апостолите на Иисус Христос при Неговото преображение.

Те, пронизани от нетварната светлина, поискали да си направят палатки, т. е. постоянно да пребивават в такова състояние: „добре е да бъдем тук” (Марк 9:5). Божията нетварна светлина прониква цялото естество на човека, просветлява го, одухотворява го и го освещава, прави го свят. Тя прониква в света, освещава материята, всичко, което е повредено от човека и неговите простъпки. Тварите също подлежат на освещаване, те очакват спасението на човека, защото страдат не по своя вина (Рим. 8:19-22).

Следователно човекът е призван чрез израстване в любовта да се издигне до светост, до такова състояние, когато чрез Христос ще бъде в светлината на Светия Дух, в нетварната Божия светлина. Това се е случило с апостолите и с много православни светци, като напр. св. Теодосий Търновски. Той, бидейки в молитвено състояние, облян в тази светлина, просветлен и преобразен от нея, духовно извисен, предузнава трагичното поробване на българския народ.

Постигането на светост, както и спасението, отново не е цел в православния етос, а е следствие. Важно предварително условие, предпоставка за постигане на светост е неотменното пазене на истинската вяра и учение. Светостта е изключително важен елемент от православния етос, който винаги, безпрекословно е свързван с пазенето и изпълняването изискванията на православното учение, на Православната църква[7].

 

от книгата “Между вярата и разума”, Димитър Попмаринов, изд. Омофор

 

 

[1] Такъв вид разбирания особено се усилват по време на световни катаклизми, напрежения, глобална несигурност. Несъмнено в съвременния свят се откриват такива характеристики. Заедно с глобализацията, бързото технологично развитие, сред вярващите, а и не само сред тях, се усилват есхатологичните очаквания, усеща се есхатологична забързаност. Тогава въпросът с последната отсъда, съдбата на всеки, т. е. спасението, излиза на преден план.

[2] Тук не става дума за житейски отсъждания в ежедневния живот, за разпознаване на добро и зло, правилно и неправилно, а за духовната, окончателната, последната отсъда, която принадлежи единствено на Бога.

[3] По въпроса за спасението на друговерците има три основни мнения: “Първото е т. нар. изключващо разбиране. Според него единственият път е чрез приемане на Христа. Този, който не Го приеме, е осъден. Второто е т. нар. включващо, т. е. тези, които приемат, че Бог работи и чрез останалите религии. Това становище е официално прието в учението на Римокатолическата църква; и третото разбиране е плуралистичното, което приема, че и изповядващи друга религия независимо от Христа могат да бъдат спасени”. Попмаринов, Д. Проблеми и възможности за юдео-християнски диалог. В сб. Библия, Култура, Диалог. С., 2010, с. 160.

[4] Божествената светлина не трябва да се отъждествява с физическата светлина. Последната е само един от аспектите на тази светлина. Като съдържание думата носи в себе си идеята за пълнота на духовно, душевно и материално знание, състояние на, чувство на живот в истинските му измерения.

[5] Цит. по: Кривошеин В., архиеп., Преподобный Симеон Новый Богослов 949-1022, YMCA-PRESS, Paris, с. 212, 213.

[6] Пак там, с. 353. Тоест любовта е реалност, гостенка от друг свят, която идва при нас, но която човекът, пречупвайки през своята падналост (греховност: сексуалност, страсти, перверзност и пр.) постоянно покварява.

[7] В живота на Православието като етос, в историята и днес, може ясно да се види една особеност, която го отличава от другите изповедания. Тя се състои в това: при него могат да се открият много случаи и примери на фактическо, практическо неизпълнение на учението, на отклонение от правилото, т. е. на извършването на грях. Самото учение обаче никога не е изкривявано, за да се оправдае грехът, за да се угоди на човешки страсти. Въпреки че такива желания винаги е имало, срещу тях се е водила и се води най-силната борба. Тръгналите в тази посока са отклонилите се от Православието ереси и разколи. Най-важното за Православието е истината на вярата. Тук е етосът, сърцевината на Православието като учение и практика. Тук е и дълбоката битка на православния християнин. Дори когато осъзнава своята немощ и безпомощност по отношение на страстите и греха, той не бива да дръзва заради тях да променя учението, т. е. да прави верови компромис. Този етос е следствие от изпълнение думите на Иисус Христос, отправени към Неговите ученици. Когато виждат лошите практики и начин на живот на заобикалящите ги тогава религиозни авторитети на юдейското общество, книжниците и фарисеите, Той казва на апостолите: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат” (Мат. 23:3).

 

Димитър Попмаринов

Димитър Попмаринов

Доц. д-р Димитър Попмаринов е български богослов, преподавател по старозаветна библеистика и дългогодишен декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет
Димитър Попмаринов

0 Comments

  1. Лошото е когато резултатите от спасението се бъркат с условия за спасение.Още с поставянето на условия за спасение отричаме Божията благодат(незаслужена милост) и спасението вече не е по благодат а по заслуги, което противоречи на „Божието Слово“ – Библията.

    Ефесяни 2:8
    Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога;

    „Сте спасени“, доказва и друга основна грешка, че Църквата се състои от спасени по благодат а не от очакващи спасение.

    Друга грешка е, че човек по естество се стреми към святост, като се има предвид грехопадението на първия човек Адам в Едемската градина – „първородния грях“

    Съжалявам че коментара ми ще бъде истрит поради засегнати интереси но поне тези които го истриват, дано се замислят относно истинноста на православното учение.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*