Софийските катакомби

в Брой 5/2010 - Градовете и ние/Общество

Казват, че там живят около десет хиляди човека. Властите отричат тази цифра. Твърдят, че е преувеличена. Разбира се, никой не знае точния брой на тези хора. Никой не ги посещава, преброява, изслушва или спасява. Те са оставени сами на себе си. И на Бога.

Мрежата от канали и тунели под столицата е неизследима. Говори се, че проходимата част от тях е дълга над 200 км. Има още много подземни обекти, които обаче не стават за обитаване. Изглежда, че под земя може да се стигне почти до всяко място в София. Тунелите са с височина над два метра; част от тях – доста широки. Допреди двайсетина години тази система от подземни комуникации е била охранявана строго. Специални служители са следели за състоянието на тунелите и инсталираните в тях съоръжения. Днес те са достъпни за крадци и случайни посетители. И за бездомните обитатели на столицата ни.

Не е безопасно да попаднеш на такова място. Особено ако в близост има електрическа инсталация. Но нима животът е безопасно приключение. Особено ако на практика си се оказал в подземната му част. От другата страна на заобикалящия ни свят.

Какви се тези хора, чийто живот е паднал под земята. Откъде са дошли. Някои журналисти ги наричат „подземна раса”; твърдят, че имали йерархия, дори крал… Че са изпечени крадци и разбойници; на това се учат, това правят по цял ден. Случва се да се яви в пресата някоя покъртителна история за съдбата на конкретен бездомник или да прочетем някакви статистики. Едва ли обаче помним дълго сюжетите. И със сигурност не искаме да разбираме как животът на човек в един момент се преобръща така, че да загуби представа за горе и долу, за бъдеще и минало.

Тези хора имат различни истории. Някои са разорени, измамени, пожертвани от свои роднини или просто неспособни да се справят. Те са скъсали със своето минало. Бъдещето им се разполага между тръбите в тунелите, кофите за боклук и прогнозите за кратък живот, поради болести, невъзможни хигиенни и битови условия, алкохолизъм и други помощни средства за притъпяване на болката. Техният свят и нашият, горният, свят съществуват в две паралелни равнини.

Прочетеното за софийските катакомби днес ме подсеща за историята на Древния Рим през първите векове на новото летоброене. Римските катакомби пазят спомена за зората на християнството. По време на най-тежките гонения срещу първите християни онези катакомби, в които тайно се е извършвало християнското богослужение, са излъчвали светлина и надежда. През страданието и смъртта на неизброимите мъченици, през праха и руините на разпадащата се империя, през страха и пробила тази светлина и поела навярно по онези „всички” пътища, за които казват, че водят към Рим, за да покори света.

Християнството е религия, която създава разбирането за човека като личност. Тя издига достойнството на човека като Божи образ и го поставя в центъра на духовните неща. Бог не приема вярата, ако тя не минава през любовта. И то любов към всеки конкретен човек, който стои до нас. Критерия за любовта към Бога Христос полага в отношението към другия: „който не люби брат си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” (1 Иоан 4:20). От мрачните Римски катакомби, през гладиаторските арени, клетките с диви животни, уредите за мъчения и всевъзможни форми на преследване на верните, тази религия на любовта е стигнала до краищата на света, до днешния ден, до съвременна България, до софийските катакомби… И изглежда е спряла безсилна пред тях.

Човек се пита, защо тези подземия се оказват така недостъпни за братолюбивите пориви на днешното българско християнско общество. И къде са, впрочем, тези пориви. Как се случва така, че в едно безнадеждно време на измъчвана и преследвана църква, на жестока и хаотична държава, в онзи мрак, е побеждавал животът. А днес, в нашата уредена демокрация, в удобната християнска национална идентичност и законнопризната църковност, мракът в катакомбите свършва с мрак…

Надали държавата някога ще се загрижи за бездомниците от софийските катакомби. Те са безнадеждни, не само защото са изоставени от социалните служби. Дори съвсем не затова.

Бедността е част от драмата на света и дори модерните общества с най-развитите икономики не са успели или не са пожелали досега да решат истински този проблем. Не се залъгвам, че неговото решение ще се изобрети от българския социалено-политически феномен. Но както всяко страдание, което хората си причиняват или преживяват, и страданието на тези бездомници е своеобразен тест за околните. Изпитание за техните душевни способности. Проверка на убежденията и твърденията им. И страшното е, че едно християнско общество, приело Разпети петък за неработен ден, за да преживее целокупно разпятието в името на любовта, това българско християнско общество мирно и спокойно съществува върху тези катакомби. Забравени от институциите, те са забравени и от църквата. Което е логично, доколкото църквата отдавна е част от институциите в обществото ни. Родена в страдание, гонена, притаявана и сплотявана в римските катакомби, църквата отдавна ги е напуснала и е „излязла на светло”.

Гоненията на Християните започнали почти едновременно с възникването на Йерусалимската община от вярващи (Деян 8.1; 12.1-3) и достигнали най-голям размах при Нерон (54-68 г.), който ги обвинил в подпалването на Рим в 64 г. Тогава хиляди Християни били измъчвани, изгаряни, разкъсвани от диви зверове на арените на цирковете. Ап. Павел бил по това време арестуван за втори път (може би в Троада, 2Тим 4.13), върнат в Рим и убит.
След смърта на Нерон гоненията отчасти утихнали, но при Домициян (81-96 г.) те се разгоряли с нова сила. Броят на убитите отново се измервал в хиляди. Ап. Йоан, вече много стар, бил заточен на остров Патмос.
Особено свирепо било преследването при Деций (249-251гг.) и Валериян (253-260 гг.), което се разпространило по всички провинции на империята. Киприян пише: «Светът е обезлюдял ...»
Диоклетиян (284-305 гг.) въвел систематично, а не от време на време, както преди, преследване на Християните. За тях буквално ловували. Той си поставил за цел да изкорени това име от земята. В римските катакомби, проточили се на стотици километри до Рим, в които се криело огромно множество Християни от времето на целия древен период Християнството, са намерени 7 млн. могили.
Гоненията на Християните започнали почти едновременно с възникването на Йерусалимската община от вярващи (Деян 8.1; 12.1-3) и достигнали най-голям размах при Нерон (54-68 г.), който ги обвинил в подпалването на Рим в 64 г. Тогава хиляди Християни били измъчвани, изгаряни, разкъсвани от диви зверове на арените на цирковете. Ап. Павел бил по това време арестуван за втори път (може би в Троада, 2Тим 4.13), върнат в Рим и убит.
След смърта на Нерон гоненията отчасти утихнали, но при Домициян (81-96 г.) те се разгоряли с нова сила. Броят на убитите отново се измервал в хиляди. Ап. Йоан, вече много стар, бил заточен на остров Патмос.
Особено свирепо било преследването при Деций (249-251гг.) и Валериян (253-260 гг.), което се разпространило по всички провинции на империята. Киприян пише: «Светът е обезлюдял …»
Диоклетиян (284-305 гг.) въвел систематично, а не от време на време, както преди, преследване на Християните. За тях буквално ловували. Той си поставил за цел да изкорени това име от земята. В римските катакомби, проточили се на стотици километри до Рим, в които се криело огромно множество Християни от времето на целия древен период Християнството, са намерени 7 млн. могили.

Да, днешното българско християнско общество няма да влезе в софийските катакомби и няма да разпръсне от там светлина за света. И това не е чудно, понеже, както се казва: „Ако светлината в тебе е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината!” (Матей 6:22-23) Софийските катакомби са наричани в пресата „подземния град”. Този град е хоризонтален и тъмен. В него можеш да погледнеш около половин метър по-високо от себе си. Ако изобщо видиш нещо в мрака, защото повечето шахти, обитавани от клошарите, са без електричество. Но не архитектурата на подземния град е неговата присъда. Градът отгоре, нашият свят отнема небето и надеждата на хората от подземния град. И превръща архитектурните хоризонтали в духовни.

В текста са използвани данни от журналистическо проучване на Владимир Йончев, носител на наградата Черноризец Храбър за журналистика, присъдена за серията статии, посветени на подземния град.

Илиана Александрова

Главен редактор at Списание Свет
Илиана Александрова е юрист. Главен редактор на списание "Свет".
Илиана Александрова

Latest posts by Илиана Александрова (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 5/2010 - Градовете и ние

QUO VADIS

С появата си през 1896 г. романът“Quo vadis”  донася световна слава на

Прощално писмо

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми

Реквием за Зикина

Наричаха я Зикина и беше потомка на онези фараонови чеда, изкусни майстори-ковачи,
Отиди горе