Слово на Сръбския патриарх г-н Порфирий на интронизацията му

в Брой 1/2021 - Дълбоката Църква/Думи за прочит

Произнесено на 19.02.2021 г. в Съборния храм в Белград[1]

Високопреосвещени и преосвещени братя архиереи, високопреподобни архимандрити, високопреподобни игумени и преподобни отци, монаси и монахини, честни отци,

Ваши Превъзходителства: г-н Александър Вучич – президент на Република Сърбия, г-н Милорад Додик – сръбски член на Председателството на Босна и Херцеговина, г-жо Желка Цвиянович – президент на Република Сръбска, г-н Радован Вишкович – министър-председател на Република Сръбска, господа генерали – представители на сръбската армия,

Ваши превъзходителство Апостолически нунций в Република Сърбия монсеньор Лучиано Суриани  и Ваше превъзходителство върховен архиепископ и белградски митрополит г-н Станислав Хучевар, уважаеми ефенди Мустафа Йусуфспахич,

Дами и господа министри в правителствата на Сърбия и на Република Сръбска, лидери на сръбския народ в Черна Гора, в Северна Македония и в Хърватия; представители на Сръбската академия на науките и изкуството, представители на Матица сръбска, представители на приятелски държави, представители на еврейската общност,

скъпи приятели, братя и сестри, верни светосавски православни народе,

С дълбоко смирение и чувство на страхопочитание приемам днес това, което чрез  съборното служение на божествената Света Литургия, се извърши пред нашите очи, умове и сърца, и  то е, че – недостоен за Божието благоволение и с благодатното съгласие на моите братя в Христа, архиереите на нашата църква, – съм възведен на светия и божествен, въздигнат от Бога престол на светия кир Сава, както го наричат вдъхновените средновековни агиографи – на престола на великото архиерейство, на който трябва да седи достоен съобщник на апостолската катедра.

Моля се Богу и на всички вас с молитви и дела да ме подкрепяте да изпълня голямата и отговорна задача, която с този свещен акт е поставена пред мене и която лежи на немощните ми плещи, с радост, в послушание към Светия Архийерейски събор! Като 46-ти поред патриарх и 57-ми предстоятел на нашата Света Църква, да бъда, макар и в най-малка степен, скромен наследник на моите велики и свети предшественици! На първо място – на дванадесетте архиепископи, които, като се започне от св. Сава, са предстоятелствали нашата Света Църква от 1219 до 1346 г. След това на дванадесетте патриарси, предстоятелствали духовно сръбския народ до първото закриване на Печката патриаршия, а шестима от тях са удостоени да бъдат разпознати като светци и да украсяват календара на нашата Църква. Наследник съм и на великите обновители на Сръбската патриаршия – Макарий Соколович от 1557 и на Димитрий Павлович от 1920 г. Поставен съм да пазя и обновявам паметта за труда, жертвата, а често и мъченическото страдание за Божията Църква, което са понесли моите свети предшественици – от Гавриил Раич, през Лукиян Богданович, Варнава Росич и Гавриил Дожич до Викентий Проданов. А какво е безкръвното мъченичество на великите предстоятели на Сръбската църква? Това знае само Бог и те самите. В духовно наследство за всички нас, отци, братя и сестри, има една възвишена житейска цел: да ходим по стъпките на мъдростта на патриарх Герман, да вървим по пътеките на светостта на патриарх Павле и да бъдем чада на патриарх Ириней във великия подвиг на миротворството!

Като помня всичко това, пред живия Бог и пред пълнотата на Божията Църква, пред всички вас – причастници на небесното звание – искрено, според автентичния опит на небесните тръби на свети апостол Павел, изповядвам, че нямам с какво да се похваля, освен със своите немощи и грехове. Това все пак не ме изпълва с безнадеждност, а със смирената надежда, че с молитвите и моленията на всички нас, и особено по молитвеното застъпничество на моя духовен отец Бачкия епископ Ириней и на моите събратя в монашеството и епископството от светата Ковилска обител, и на мене ще се прояви духовната истина, в която ни въвежда споменатият апостол на Народа. Него Сам Господ го утешава, като му казва: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми в немощ се напълно проявява”! (2 Кор. 12:9). Тези думи ме окуражават и мене да взема върху немощните си плещи светия и тежък кръст на патриаршеското служение и с упование в благодатната помощ на вечния Първосвещеник и Подвигоположник да започна възхождането към планината на Христовите блаженства, озарена с лъчите на истинската светлина и с чистата ведрост на истината. Изпълнен от свещен трепет пред тази възвишена Тайна и със съзнанието за множеството задачи, на които, съгласно поверените ми задължения, трябва да отговорим заедно, знам, че това възхождане ще стане по-леко от силата на Духа Утешителя, Който диша, където си иска и от силата на Евангелието на Христос, Който ни дава сила да вършим в Него всичко.

Като се уповавам на това, искам първо нашата Света Сръбска Православна Църква, навсякъде, където и да е това, да диша с пълни дробове; всеки православен християнин да живее истинската свобода – свободата в Господа Христа, а евангелските ценности да бъдат ежедневие на всички православни, защото това е единственият възможен начин да се свидетелства за истината, която трябва да бъде мост към всички онези, които жадно, съзнателно или не, го търсят. По думите на нашия Господ ние сме призвани да бъдем сол на земята, и ако в това трудно време не бъдем достойни за такъв възвишен призив, как тогава – отци, братя и сестри – цялата земя ще бъде осолена?

С една дума, Христос е нашата мяра, Той е Този, Който ни движи, но Той е и нашето огледало. С Него се измерваме и с Него сме измерени. Затова патриаршеското служение трябва да има за основа преди всичко духовния опит на светите Божии човеци, духовното отношение с единствено новото под слънцето – Богочовека Христос – Спасителят на нашите души и тела, Спасителят на целия свят и на цялото творение. Този опит, обединен и прелят в църковното Предание, сме призвани да пазим заедно, но не само да го пазим, но и да го правим и по-активен, и по-актуален, едновременно и всевременен, и съвременен. Нека в това ни вдъхновяват непреходните думи на същия този свети апостол Павел: „Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което и приехте, и в което стоите; чрез което се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали. Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията”(1 Кор. 15:1-3).

От тази думи на светия апостол е ясно какво сме приели и какво предаваме. Приоритетната задача на Църквата не е да създава по-добри условия за живот. Приоритетната задача на Църквата не е да полага усилия да решава каквито и да било социални, политически, психологически или други проблеми. В Църквата идваме на Света Литургия, за да докоснем тук, да предвкусим онова, което е най-важното, за да докоснем и да приемем тук Кръста Христов, но Кръста Христов, който едновременно означава и Възкресение. Това е основната задача на Църквата, затова тя съществува в света, а всичко друго споменато само по себе си, като резултат от това приоритетно определение, ще бъде озарено със същите тези Кръст и Възкресение Христови. Ако имаме всичко, а нямаме това, то всичко е напразно, а ако имаме това, тогава сме придобили всичко.

Затова, братя и сестри, е важно да разберем и да почувстваме силата на Църквата, която живее и свидетелства за мира, като го благовести на всички народи и на всички хора с добра воля. Ще повторя: на всички народи, защото всеки човек е сътворен като образ Божий и всички сме призвани да бъдем едно в Него, Спасителя. Не можем да си присвояваме Христос и да кажем: Христос е наш и затова ние сме по-добри от другите. Ако Му принадлежим, нека тогава се трудим чрез Него да бъде Наш в нашите сърца. Нека сърцето ни да бъде пространство, в което – тъкмо защото Той обитава в него – има място не просто за всички, а има място за всички, които живеят с нас в любов и прегръдка. Християнският Бог, както точно го нарича апостол Павел, е Бог на любовта и мира. А мирът, както добре знаем, е предпоставка за единството в любовта и начин да се превъзмогнат пагубните сили на разколите и раздорите, на конфликтите и омразата.

Днес, за съжаление, живеем във време, когато мирът и единството са разклатени и в Църквата Божия в нейния човешки аспект. Независимо дали това се случва далеч от нас или е част от нашата църковна действителност, всички сме призвани именно към служение на мира и единството. Апостолът призовава с думите: „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1 Кор. 1:10). За ухото, глухо за духовния глас на Божието Евангелие, това може да означава призив към отричане от себе си и от свободата. Не, тези думи на апостола ни призовават именно към преобразяване в свободата. Апостолът ни призовава към думи и дела, които ще бъдат преобразени със слово Христово, с ум Христов; да не говорим, научени от човешка мъдрост, а научени от Светия Дух. И както казва апостолът – на духовните с духовно се доказва. Ние, следователно, сме призвани към това, нашите аргументи да бъдат духовни, на духовните с духовно да доказваме, а не с думи и с опит и сила, които имат за свой източник само този свят. По този път и самият аз скромно възнамерявам, с помощта на Бога и на всички вас, да ходя и – не се осмелявам да го кажа, и се срамувам, но ще го кажа: да водя Църквата, която ми е поверена. Посланието на Църквата е да изгражда мир и взаимно доверие със силата на Христовия мир, който е подарен на Църквата. Моят мир ви давам! – казва Господ. Ако имаме Божия мир в себе си, ще се помиряваме с тези, които благовестят за мира. Нашият принос ще бъде преди всичко не в това, което правим, а в това, което сме. А от това, което сме, ще правим и онова, което трябва да правим. За тази цел, отци, братя и сестри, си струва да живеем и да отдадем живота си.

Едновременно с това осъзнаваме, че духът на раздорите, или по-добре – злият дух на поляризацията, борбите, различните политически интереси се преоблича в одеждите на благочестието и проговаря с лъжливите думи на една опитомена вяра, като разпространява отровния си дъх между православните християни в света, като не заобикаля и нас – било тук, било в странство. Затова искам още веднъж да припомня – първо на самия себе си, а след това и на всички вас – молитвения  вопъл на апостола, писателя на Посланието до коринтяни: Да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл. Тези Павлови думи: да бъдете в единомислие помежду си според учението на Христа Иисуса, та единодушно и с едни уста да славите Бога и Отца на Господа нашего Иисуса Христа, за мен ще бъдат една от най-важните задачи, на която искам да посветя времето на патриаршеското си служение и скромните сили, с които разполагам. За да изпълня тази задача, ще се държа здраво в устройството на Църквата, което се е развило и запазило в Православието, основано на Свещеното Писание и на учението на светите отци на Църквата. Църквата е съборен организъм, събор на светиите, небесноземна общност на всички и на всичко, която призовава всичко към себе си и го включва, без предварително да отхвърля нищо и никого, заради какъвто и да било земен обикновен човешки критерий. Църквата е призвана да събира, да обединява и да съединява, и както вече споменах – да служи на мира и единството. Затова и моето патриаршеско служение на Бога и народа няма да върви по стъпките на отделни интереси, нито ще съдържа елементи на съвременна партизанщина и партийни занимания с политика. Като изхождам от факта, че служението на Сръбския патриарх е служение на пръв между равни, и че битието на нашата Цръква е съборно, ще настоявам – и това, по мярката на своите възможности, съм се трудил да правя и досега – да отглеждам този съборен дух като най-важния цвят, разцъфнал на нашето богочовешко стъбло.

Съвременните отношения в обществото, а и съвременната политика, разбирана като борба между различни партии, често носи в себе си и доста неприятности, а за съжаление – и непремерени отношения и действия. Не разбирам политиката в автентичния смисъл на тази дума като борба между отделни групи, които се сдружават заради съперничеството помежду си. В автентичния смисъл на думата, в античността, където и се появява като понятие, политиката е разбирана като грижа за общностното, като грижа за общия живот. В тази грижа са участвали всички граждани и всички еднакво са споделяли отговорността за обществото, за онова, което е общностно. С такъв вид политика не само че искам, но и дълбоко чувствам, че трябва да се занимавам, както и всеки човек е длъжен да прави това в степента, в която му е дадено, и на мястото, на което се намира.

По този повод искам да поздравя нашия народ по целия свят и винаги и навсякъде, където се намира, да му изпратя благословението на Божията сила и молитва за насърчение и подкрепа. На първо място в молитвите ми ще бъдат православните сърби в изстрадало Косово и Метохия, които са в едно неразделно цяло с нашия народ в цяла Република Сърбия, но и с нашия благоверен народ, който живее в Черна гора и Република Сръбска, в Босна и Херцеговина като цяло, както и във всички останали страни, където живее нашият народ.

Наистина, най-голямата моя и на нашата Цръква грижа и занапред ще бъде нашето изстрадало Косово и Метохия, нашият духовен Йерусалим, както казваше блаженопочившият патриарх Ириней. За сърбите Косово и Метохия не е само мит, защото митът принадлежи на един въображаем свят, и тук можем да губим и да побеждаваме. За нас Косово е завет, а този Косовски завет е свързан с Новия Завет, който има за основа светостта. Оттук за нас Косово е всъщност нишката, пъпната връв, която ни свързва с люлката на нашата духовна история, със същността на нашата идентичност. Ние сме в Косово и Косово е в нас, с нашите светини, с кирилицата и Косовския завет. Косово е сърцето на Сърбия, пее днешното младо поколение, а сърцето според светите отци, е орган на живота и любовта, и така и в нашето Косово има място за всичко. В сърцето може и трябва да има място за всички. За всички хора, които ще бъдат обожени от красотата на Дечани, където самият аз, недостойният, сключих моите първи завети – монашески завети, и на Грачаница, Девич и Соколица. За всички, които ще бъдат омъдрени от Печката патриаршия, които ще поемат благоуханието на червените божури, ще получат благословението на Стефан Дечански.

Ще продължа, доколкото мога, да служа на нашия верен народ в скъпата ми Хърватия, която стана моя втора родина, на народа, чиято дълбока вяра и любов опознах, и която през следващите години ще бъде пример и за мене. Същото важи и за Словения. Същата тази любов и грижа – моя и на всички нас – заслужават православните в Република Македония, които от векове пазят едни от най-красивите манастири, които нашите предци издигнаха; а нашият народ е издигнал прекрасни манастири навсякъде по света и по цяла Европа, Канада, Америка, в Австралия. Всички те ще бъдат в моите молитви, те са в сърцето ми.

Особено много искам, отци, братя и сестри, да останем трезви и готови за всяко добро дело и жертва в това трудно време на всеобща пандемия, предизвикана от разпространението на вируса SARS-CоV-2. През изминалите месеци станахме свидетели на огромната жертва на лекарите и на всички онези хора, които безкористно отдадоха живота и силите си, и така изпълниха най-голямата Христова заповед – тази за любовта. Нека бъдем силни, но и трезви! Нека не ни завладява страхът и нека знаем, че всеки телесно здрав човек може да бъде много по-лош вирус в този свят! Ако всеки от нас се вгледа в сърцето си, всъщност може да каже, че човекът е единственият вирус в света. Единственият, който създава различни дисбаланси в хармонията, която Бог е сътворил. Нека примерът с тази толкова бързо разпространила се пандемия ни покаже колко много сме свързани и обърнати един към друг, и че само с взаимно внимание можем да победим тази страшна епидемия, и преди всичко – епидемията на греха и болестта, която ни застрашава отвътре.

През юли 2014 г. в Загреб казах – и не се отказвам от думите си – че с цялото си същество, със скромните си сили, но и със силата на Божията благодат ще работя за свързването на хората, за изграждането на мостове и за установяването на диалог с всички. И с този диалог в Загреб и на други места спечелих приятели, спечели ги и Сръбската църква, и сръбският народ. Ще се постарая да бъда достоен за онези хора в Загреб, Любляна и в другите градове на Загребско-Люблянска епархия, които ми бяха близки – на мен, на моите свещеници и на сръбския народ – и които ни приеха като приятели, и нещо повече: когато се налагаше, открито се застъпваха за нас и ни защитаваха в неволите, каквито понякога имаше. Ще се стремя в същия ключ да бъда такъв приятел и на моите братя, независимо към кой народ и към коя вяра принадлежат, които живеят в страни, където ние, православните сърби, сме мнозинство – такъв приятел, каквито аз спечелих в Хърватия и Словения. Затова моля и вас, и всички нас, отци, братя и сестри, да продължаваме да постъпваме по този начин, като се молим на нашите свети предци и небесни застъпници да ни помогнат в това, и да постигнем, с такава надежда, още тук и сега живот вечен!

 Превод от сръбски: Свилен Тутеков

Бележки:

[1] http://spc.rs/sr/beseda_patrijarha_srpskog_g_porfirija_na_ustolichenju_18_februara_2021_godine_u_sabornoj_crkvi_u_beo

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 1/2021 - Дълбоката Църква

Да знаеш пътя

Кой може да разбере рая? Който носи в себе си Светия Дух,
Отиди горе