След празника

в Брой 4/2010 - Домашно образование/Християнство

Измерения на Възкресението във всекидневния живот

Далеч още преди навечерието на един от най-светлите християнски празници  Великден, по улиците започват да никнат сергии и сергийки с всевъзможни декоративни пилета, кокошки, зайци, покривки, яйца… На пръв поглед нищо лошо – даже е цветно и шарено, и може би дори радостно. Ала зад привидната веселост на предпразничните улици все по-нагло и безогледно започват да си пробиват път кичът, комерсиалното, пошлото. Вгледани в цветове и цени, улисани в избора на онази декоративна кокошка, която най-много ще подхожда на холната ни гарнитура, ние загърбваме тайнството на празника и затваряме сърцата си за неговата благодат. На Цветница си проправяме с лакти път през тълпата, за да се доберем до заветните върбови клонки, на Разпети петък гледаме на живот и смърт да се проврем под масата в черквата, в нощта на Възкресение е закон да отнсем запалена църковна свещ у дома. А после какво?… Оплетени в ритуалности и суеверия, ние сякаш забравяме защо правим всичко това и така неусетно сами себе си превръщаме в чучела… и стават кухи думите и сърцата ни, и опразнени от любов и светлина са погледите ни…

Един старозаветен библейски разказ ни припомня за св. пророк Илия, комуто било речено, че ще види Бога. Отначало имало буря, която „цепи планини и събаря скали”, но не в бурята бил Господ. След това имало земетръс, после огън, ала и там Бог не бил. А „след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ)” (3 Цар.19:11-12). Ще рече, че много по-трудно е да открием и съзерцаваме свещените измерения на живота насред врявата и суетата на дните, защото тих е Божият глас и единствено в покоя може да бъде чута неговата сила. Веднъж един атонски монах, връщайки се от посещение в големия град обратно в светата обител, казал: „Господ няма да повиши гласа си само за това, че ние сме станали така шумни. Всички трябва или да станем по-тихи, или да живеем без Неговото послание.” Инак рискуваме да останем и, уви, често оставаме безкрайно сами и сиротни сред хорската тълпа, празни брътвежи и вой на клаксони. Ала не е ли абсолютният покой твърде голяма лъжица за нас – просто човеците? Вероятно, както представителите на някои психологически школи биха предположили, водовъртежът на нашия ден ни предпазва от това да се изправим лице в лице с екзистенциални въпроси, които заплашват да погълнат все още малката ни човешка природа. Друг един атонски монах отшелник бил веднъж запитан от посетители какъв смисъл има животът му в покоя? В това време монахът тъкмо вадел вода от кладенец и подканил гостите си да погледнат надолу към тъмните води. На въпроса му какво виждат там те отвърнали, че не виждат нищо. След малко обаче, когато водната повърхност се успокоила, те казали, че виждат собствените си отражения. Тогава отшелникът заключил: „Вижте, когато пред малко вадех вода, тя беше неспокойна. Сега водата е спокойна. Това е поуката от покоя: човек вижда самия себе си!” Тъкмо към това ни приканват покоят и тишината: да се завърнем изцяло в себе си, да поемем риска да се изправим пред оголената си същност, която парадоксално е побрала в себе си и сияйни планински върхове, но и мрачни долини. Там, в тези долини, ние с ужас срещаме разкривените лица на собствените си сенки и страсти, но може би повече от всичко – на непреодолимия си страх от смъртта. Неговият остър крясък раздира и малкото покой, който сме постигнали… И ето че пак и пак се озоваваме пред поредната уж великденска сергия, пак и пак препускаме по прашните улици, пак и пак бързаме нанякъде… само да не сме в покоя, само и само още малко да отложим онова, което ни възправя срещу хоризонтите на Вечността. Така неусетно превръщаме дните си просто в поредица от минути и часове, опразнени от смисъл, но преливащи от дребнавости и суета. И най-вече – засенчени от страха пред смъртта; от тъмната сянка на мига, в който жуженето на нашия ден ще секне сякаш отрязано с нож и ще ни остави безмълвни и страдащи.

 В Твоята светлина ние виждаме светлина

 (Пс. 35:10)

И ето тъкмо тук идва дълбокото послание на Възкресението не само като опорна точка на цялото християнство, но и като съд, който удържа разрушителната сила на собствения ни ужас и го превръща в покой, умиротворение, благодат. Смъртта, чуваме в нощта на Великден, не е победител. Тя не е край, който с лека ръка зачертава целия ни житейски път и най-безжалостно ограбва от смисъл всеки наш изживян миг. Напротив. Тя бележи раждането на новия човек, на онзи, който е превъзмогнал съпротивлението си именно към самата смърт – което съпротивление е всъщност и коренът на цялото ни земно страдание. Преодоляването на себе си, скокът в необята отвъд себе си, в покоя на Вечността, загърбването на волята на егото и следването на Божия промисъл  това е надчовешкото, което чуваме и в думите на Иисус в Гетсиманската градина: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39). Това е изразено пределно ясно и в самата кръстна смърт на Иисус Христос  въплътилия се Бог. Тя ни казва, че пътят на страданието е едновременно и път на пречистването, на възкресението на Бога из смъртния човек. Подобно на пеперудата, която, ако не изостави пашкула и живота си на ларва, никога няма да разпери криле в един чисто нов свят; или на житното зърно, което, ако „паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Йоан 12:24). Затова и центърът на християнството е не страданието, а възкресението. Не Разпети петък, а Великден. И когато позволим на тишината да се влее в потока на дните ни, да го пречисти и успокои, тогава ще прозрем и християнската метафора за Бога като живот вечен и светлина. И ще станат благословени дните ни. ■

Последни от Брой 4/2010 - Домашно образование

Град Царево

Град Царево е претърпял много именни модификации през вековете – Василику –
Отиди горе