Сладки „сапунчета“ от Своге / Велизар Пеев – основоположникът на родната шоколадова индустрия

в Брой 7/2016 - За духовното и душевното/Български вдъхновения

Никой не може да каже поради какви причини полковникът от запаса Велизар Пеев, комуто предричали бляскава воен­на кариера, започнал производство на сладки шоколадови „сапунчета“ в Своге. Това се случило в началото на 20 век или по-точно през 1901 година, а първите консуматори на шоколадовите бонбони у нас с ужас бързали да се освободят от странното топящо се блокче в устата си и поглъщали огромно количество вода, за да не­утрализират непривичния, леко горчив вкус. В Европа вече повече от четири столетия се наслаждавали от шоколадовата напитка, която присъствала редовно на дворцовите трапези, консумирана от крале и кралици като лекарство срещу туберкулоза. Твърдият шоколад бил изобретение на компанията Fry and Sons в началото на XIX век.

Българите не били единствените, които не харесали шоколада от първия път. Христофор Колумб усетил твърде неприятно чувство, когато бил почерпен от ацтеките по време на четвъртото си пътуване до Карибите с горчивата какаова напитка ксокоатл, използвана в техните религиозни церемонии – вероятно защото била подправена с ванилия и люта чушка. Какаовото дърво, традиционно отглеждано от повече от едно хилядолетие в родината на шоколада – Мексико и в Южна Америка, давало на ацтеките какаови зърна, които били използвани за разменно средство – интересно е, че един пуяк струвал 100 какаови зърна, а един заек – само 4… Но като цяло шоколадът бързо заел едно от първите места в скалата на европейските удоволствия, след като монаси мисионери го разпространили по целия континент веднага след покоряването на Мексико от испанците през XVI век, а техният предводител – испанският конкистадор Ернан Кортес изрекъл паметните думи:

„Шоколадът е божествена напитка, която подсилва защитните сили на организма и преборва умората. Една чаша от тази ценна напитка позволява на всеки човек да ходи цял ден, без да се храни“.

Историята на шоколадовото производство в България е свързана с един от пионерите индустриалци у нас – Велизар Пеев. Роден през 1859 година в Чирпан, учил в Пловдив и във Военното училище в София, което завършил с първи офицерски чин. Следвал в  Петербургската военна академия, където се дипломирал с отличие, и бил поканен да остане на служба в руската армия. Отхвърлил предложението, Велизар Пеев бил изпратен в Тулския оръжеен завод, а година след това избухнала Сръбско-българската война, което станало причина да бъде призован в родината и изпратен на фронта, оглавявайки Шуменския гарнизон.

Много малко не достигнало на Велизар Пеев да бъде повишен в чин генерал. При един преглед на войските, княз Фердинанд отправил грубовата забележка към командира на полка в Севлиево – полковник Велизар Пеев, който отговорил с възражение на обидата:

„Ваше Величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!”

И подал рапорт за напускане. Като офицер от запаса, бил предприемач в изграждането на южнобългарската жп линия, на мостове и пътища. Но дълбоко в себе си чувствал, че не това е неговото място. Решил да обърне изцяло посоката на своя живот и през 1901 г., в една почти порутена къща отворил цех за сладкарски изделия. Започнал да пече хлебчета и луксозни бисквити, да произвежда локум, вафли и шоколад. Усещал, че не му достигат знания как да направи онова, за което мечтаел, затова скоро след това заминал за Франция, за да изучи тайните на занаята.

Станал обикновен работник в заводите за шоколад „Сави Жан-Жан”. Бил изключително любопитен и питал за всяко нещо, носел си тефтерче и все нещо записвал. Това било забелязано от околните, които докладвали на директора, че българинът е фирмен шпионин, изпратен от конкурентна фирма на разузнаване. Така Велизар Пеев се оказал лице в лице с директора на шоколадовата фабрика и се наложило да обясни, че е вече пенсиониран военен, има в София малка работилничка за бисквити, но има огромно желание да произвежда шоколад в родината си, понеже в България това удоволствие е все още напълно непознато. Спечелил доверието на директора, една година по-късно се завърнал в България заедно с майстор Коломбо (някои го наричали Колумб), който станал и първият технолог за производство на шоколад в България.

Така, съвсем в началото на XX век, Велизар Пеев заложил къщата си и отворил малка фабрика на улица „Екзарх Йосиф“ в българската столица, с 10 работници, 3 машини с 5 конски сили електроенергия. Започнал да внася какаови зърна от Латинска Америка и Холандия. Машините смилали зърната на прах, към който прибавяли захар и мляко. Следвало 24 часово бъркане на сместа, понеже тайната на финия шоколад се криела именно в това.

В началото българите подходили недоверчиво към странните  кафяви „сапунчета“ с леко горчив вкус. Някои свещеници дори го нарекли „гнусно и отвратително дяволско творение“, други пишели писма до Велизар Пеев да им изпрати „една бутилка“, та да го опитат. Един учител от провинцията пък питал дали шоколадът се яде с „лъскавата хартишка“ и търсели инструкции за консумацията му…

„С игла геран съм копал“ – споделял по-късно на близките си Велизар Пеев. Както впрочем се е случвало с всеки индустриалец в България след Освобождението. Нито е имало традиция, на която да стъпят, да се съизмерят с другия, който прави същото, нито хората са имали битова култура и знание какво е това ново чудо.

„Велизар Пеев – хляб, бисквити…“ – това било изписано на една преправена каруца, която се движела из града и рекламирала неговото производство. Самите хора, консумирали шоколадовото удоволствие, били жива движеща се реклама. Евгения Божилова (съпругата на Николай Хайтов), която тогава била на 16 години, си спомня дървените кутии с шоколад „Дипломат“. Българският предприемач обръщал особено внимание на опаковките. Едни от бонбоните били обвити с щамповани върху хартия национални флагове на всички държави – който успеел да събере всички флагове, получавал даром килограм шоколад. Хит в производството били пудингите и кексовете на прах.

Така или иначе, все повече хора опитвали от шоколадовите бонбони и започнало масово търсене. Мълвата за сладкото удоволствие се разнесла до най-затънтените кътчета на България, макар хората там да нямали никаква представа какво е това чудо. Велизар Пеев предприел разширение на фабриката и на мястото на старата построил 4-етажна сграда с площ 2000 кв. м и модерно оборудване. 250 работници произвеждали шоколадови бонбони, бисквити, какао, кексове и пудинг на прах.

През 1908 г. Велизар Пеев създал още едно сдружение, чиято цел била производство на цимент в България. Дотогава у нас е нямало такъв завод и нуждите от цимент са били удовлетворявани от внос. Това е познатият ни завод „Златна Панега“, построен край водите на река Панега. С негово участие (основно с капитал) била построена сграда и внесена от чужбина инсталация за нуждите на производството. Шоколадената индустрия обаче обхващала по-голямата част от времето и любовта му. Най-главната задача пред него била да се пребори с всичкото недоверие и отхвърляне, не само сред населението, банковите и бизнес средите, но и сред своето семейство. Тази битка му донесла много напрежение, усилия и разклатила здравето му.

„Банковите среди гледат с недоверие на начинанието му. Самите негови най-близки хора се съмняват в успеха на делото му. Конкуренцията на производството му, идяща от вън, е почти несломима. Вътрешната консумация е слаба. Той ходи ежегодно в странство, да изучава шоколадната индустрия и не се стеснява да заменя своя полковнишки мундир с работническата блуза и да другарува с обикновените работници. Фабриката му е малка; нужни й са машини, удобни помещения, сурови материали, съоръжения и пр. и пр. Малката стара къщичка е продадена, за да се посрещнат растящите нужди на заведението и производството. Велизар Пеев прекарва всред работниците си, храни се години наред с кашкавал и хлеб и чака търпеливо успеха на своето младо дело; чака стоически на своята позиция изхода на сражението в областта на индустрията, посреща ударите – и най-после побеждава. Ала всичко това е и за сметка на здравето, което е доста разклатено, и което мъчно се поправя тепърва“. (Алманах на българските индустрии от 1926 г.)

Амбицията на първия български производител на шоколад била да направи българските сладки „сапунчета“ толкова популярни, колкото и в Швейцария. За своите изделия той получил изключително престижни награди – на международните панаири в Берн, Париж, Виена. Заслужено си извоювал реноме на най-добър български производител на шоколад, въпреки конкуренцията – и други започнали сходно производство, усещайки празната пазарна ниша. Благодарение на това, Велизар Пеев станал придворен доставчик на шоколадови изделия за царския дворец, създавайки специална „Царска“ бонбониера в луксозна дървена кутия. Старите пререкания с княз Фердинанд били забравени, а на дипломатическите приеми вече се предлагали български шоколадови бонбони. Дипломатите все питали дали бонбоните са италиански, френски или австрийски. „Български!“ – не без гордост отговарял князът.

Така Велизар Пеев си спечелил прозвището „Цар на шоколада“ – той произвеждал 2/3 от шоколадовите изделия в България. През 20-те години на миналия век по улиците на столицата се движел нов черен закрит автомобил с рекламни надписи на неговата фирма, заменил старата каруца. Интересът към продукцията се увеличил. Фабриката вече не можела да отговори на нарасналото търсене. Имало нужда от ново място и простор, за да разгърне силата си „царят на шоколада“. Съвсем успешно, във всичките си дела се включвали и неговите синове – Велизар и Боян, с които вкъщи не разговарял за работа, а по бизнес делата водел с тях широка кореспонденция, пълна с указания и съвети. В едно от първите си бизнес-писма към своя първороден син съименник, когото съветва как да се отнася към работниците, Велизар Пеев написал следното:
„Помагай им, защото те също са човеци и се нуждаят от добри обноски“.

Синът също имал военен чин – капитан I ранг. Завършил българското военно училище, той продължил образованието си в Петербургската военноморска академия и напредвал дори по-бързо от баща си във военната кариера. Поради това мнозина виждали в негово лице бъдещия адмирал и командир на българските военноморски сили. По молба на бащата, синът напуснал морската служба в Дедеагач и поел голяма част от работата по ръководството на фабриката.

Фабриката в Своге. Източник: ДА „Архиви“

Така Велизар-младши тръгнал в околностите на София да търси място за новата фабрика. Мястото трябвало да отговаря на три условия едновременно – да бъде близо до столицата, да има водни ресурси, за да задвижват турбините, и близка железопътна линия, за да достигне продукцията бързо до столицата и другите градове на страната. Когато се изкачил на сенчест склон край Искърското дефиле край Своге, пред очите му се открила чудна гледка – това определило мястото на новата фабрика. През 1922 година започнал строежът й. Така синът поел ръководството и построил изключително модерна, европейска и перспективна фабрика със затворен цикъл и собствена ВЕЦ    , от която черпела ток безплатно дори градската гара. Били построени и сгради за спомагателни производства на нишесте и глюкоза, карбамид, масла, ацетон и катран. Огромните казани, в които се въртял шоколада, около 170 машини и 32 електромотора били закупени от Германия („АЕГ“), Италия (машините „Марели“) и Австрия. Там се преместила и софийската фабрика, която произвеждала шоколад и бонбони предимно по специални поръчки. Над 400 души работели в новата фабрика, предимно от селата наоколо и Своге, както и много столичани, които всеки ден пътували с железницата до фабриката. През 1924 година тя била превърната в акционерно дружество с основен капитал 6 600 000 лева.

Появил се на бял свят третият Велизар Пеев, внукът, който години по-късно бил изпратен от баща си да учи инженерство в Германия, за да бъде подготвен да поеме водачеството на семейния бизнес.

След смъртта на Велизар Пеев-старши през 1927 г., синът продължил да ръководи фабриката до идването на новата власт през 1944 година, когато животът се преобърнал с главата надолу. Фабриката в Своге била национализирана през 1947 година, а  фамилията Пееви – изгонена позорно, без право на никакво обезщетение. Заплашени били, че ще бъдат екзекутирани, ако откажат да се подчинят. От всички страни на фабриката били поставени коменданти, които охранявали сградите и пазели да се спазват заповедите. Велизар Пеев-внук, въпреки германската си диплома за машинен инженер, кавалерския орден „За храброст“, получен заради участието му във втората фаза на войната, и семейната дългосрочна стратегия, не могъл да ръководи и един ден фабриката, завещана от дядо му и баща му…

Активът на фабриката за шоколад в Своге възлизал на 154 милиона лева.
Животът на фамилията протекъл така, както на всички останали хора – и те получавали купони за продукти от първа необходимост, редели се по опашки за хляб, но най-важното – смехът не секнал в техния дом. Обичали да се шегуват в приятелска обстановка и да отговарят с анекдоти на всички предизвикателства. Желязната машина на новия строй, откровената кражба, оправдана от държавни постановления, чувството за несправедливост и рухването на десетки години опитомявана мечта, не могла да стопи жизнеността и чувството им за хумор. Това обикновено се случва с хора, които умеят да се самодисциплинират и самоизграждат. Никой не се е грижил за тях, нито им е завещавал наследство. Железният дух се оказал по-силен от желязната машина…

Следващите 50 години фабриката в Своге работела със същите италиански машини „Марели“ и германските „АЕГ“, закупени от Велизар Пеев- старши, а продукцията й се продавала изключително добре в страната и извън нея. Тя била преименувана на „Република“ и с такова име съществува до 1993 г., когато преминава в собственост на чужда компания.

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.
Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*