Синът Човешки

в Брой 7/2015 - Между страха и любовта/Думи за прочит

Въпросът на Иисус: „За кого Ме мислят човеците?“ – звучи и днес;

и днес, както две хиляди години назад, много хора са готови да видят в Него само пророк или учител по нравственост. Те не могат да си обяснят защо именно Иисус Назарееца, а не Исайя и дори не Мойсей милиони хора признават за „единосъщен с Отца“.

В какво точно се състои неповторимото привличане на Христос? Само в Неговата морална доктрина ли? Нали и Буда, и Йеремия, и Сократ, и Сенека предлагат възвишена етика. Как тогава християнството побеждава съперниците си? И, накрая, най-главното: Евангелието изобщо не прилича на обикновена нравоучителна проповед.

Тук ние навлизаме в областта на най-тайнственото, най-решаващото в целия Нов Завет, тук внезапно зейва пропастта между Сина Човешки и всички други философи, моралисти и основатели на религии.

Prot.Alexander-Men-Може Иисус да е живял и да е постъпвал като пророк, но онова, което Той открива за Себе Си, не позволява да Го поставяме наравно с другите световни учители. Всеки от тях съзнава, че е само човек, намерил истината и призван да я възвестява. Те ясно виждат дистанцията, която ги отделя от Вечното[1]. А Иисус? Когато Филип смутено Го моли да покаже на учениците Отца, Той отговаря така, както не са могли да отговорят нито Мойсей, нито Конфуций, нито Платон: „Толкоз време съм с вас, и не си ли ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца.“ Със спокойна увереност този Учител, чужд на фалша и екзалтацията, се провъзгласява за единствен Син Божи. Той говори вече не като пророк от името на Съществуващия, а като Съществуващ…
Не е чудно, че сега за много хора Иисус изглежда като неразрешима загадка. Може дори да разберем онези, които са се опитали да Го разглеждат като мит, въпреки че опитите им са претърпели неуспех. Наистина, трудно е да се предположи, че в Израил е съществувал човек, който би се осмелил да каже: „Аз и Отец сме едно“. Колко по-лесно е да си представим как гърците и сирийците са изтъкали легендата за Божия Син от откъслечни фрази от източните поверия.

Езичниците предполагали, че боговете понякога се раждат на земята и посещават смъртните, но Иисус проповядва в общество, където подобни митове никой не приемал сериозно, където са знаели, че Божеството е несъизмеримо с човека. За тази истина старозаветната Църква е платила твърде скъпа цена и твърде дълго се е борила с езичеството, за да измисли Пророка, който твърди: „Аз съм в Отца и Отец е в Мене.“ Опитвали са се да обяснят всичко, като се опират на св. Павел, който уж бил създал догмата за Въплъщението. Но „апостолът на народите“ е юдей до мозъка на костите, и сам по себе си никога не би стигнал до идеята за богочовечеството.

Парадоксът на явлението Иисус е в това, че Той е невероятен и същевременно, че Той е историческа реалност.

Напразно се блъска над Неговата загадка плоският „евклидов“ ум. Когато питат прочутия познавач на античността Т. Мамозен защо не споменава в трудовете си Христос, той отговаря: „Аз не мога да Го разбера и затова предпочитам да мълча.“ Философът Спиноза, въпреки че не е бил християнин, признава, че божествената Мъдрост „най-силно се е проявила чрез Иисуса Христа“[2]. Наполеон, който на заточение мchrist-desertного е мислил за пътищата на историята, към края на живота си казва: „Христос иска любовта на човека, а това означава, че Той иска онова, което с най-голямо усилие може да се получи от света, което мъдрецът напразно иска от няколкото приятели, бащата – от децата си, съпругата – от мъжа си, братът – от брата си, с една дума, Христос иска сърцето; Той иска това за Себе Си и го постига съвършено безпределно… Единствено на Него Му се е удало да извиси човешкото сърце към невидимото до степен да пожертва временното и по този начин Той свързва небето и земята“[3]. „Езичникът“ Гьоте сравнява Иисус със слънцето. „Ако ме попитат – казва той, – съответства ли на натурата ми благоговейното преклонение пред Него, аз ще отговоря: „Разбира се!“, прекланям се пред него като пред божествено откровение на висшия принцип на нравствеността“[4]. Индуистът Ганди пише, че за него Иисус е „мъченик, въплъщение на жертвеността, божествен учител“[5].

Такива са разсъжденията на историка, на философа, на политика, на поета и на мъдреца, размишлявали за личността на Христос. Но ако Той не е мит и не е само реформатор, тогава кой е Той? Не следва ли в търсенето на отговор да се вслушаме в онези, които са бродили с Него по галилейските градове и села, които винаги са били най-близо до Него, с които е споделял най-съкровеното? А на въпроса: „За кого Ме мислят човеците?“, те отговарят с думите на Симон-Петър: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“…
За да можем по-лесно да разберем същността на тази изповед, трябва още веднъж да се върнем към далечното минало.

Месията: Цар и Спасител

Мойсеевата религия се заражда с идеята за спасението. Първата заповед на Декалога напомня, че Яхве освобождава Своя народ, който чезнел в неволя. Хората най-често разбират спасението напълно конкретно, като избавление от враговете и стихийните бедствия. А пророците одухотворяват тази надежда, влагайки в нея есхатологично съдържание.

Според Библията, светът отдавна се намира в състояние на упадък и се нуждае от изцеление. Човешкият живот е кратък като сън и преминава в безплодна борба. Хората тънат в суета. „Раждайки се в грях“, те неизбежно вървят към гибел[6]. Колко малко прилича това царство на мрака и страданията на осъществяването на Божията воля!..

До подобни изводи стигат и много философи на Запада и Изтока. Според тях смъртният е играчка на слепи страсти и обстоятелства; неумолимата съдба господства над всичко, обричайки Вселената да се мята в затворен кръг.

Осъзнаването, че светът е несъвършен, води до развитието на „ученията за спасението“.

Те могат да бъдат сведени до три вида.
За едни (Платон) изходът се състои в по-добра организация на обществото, за други (Буда) – в мистическото съзерцаване и бягство от живота. Но и двете решения са обединени от обща предпоставка: нито човекът, нито Божеството са в състояние да внесат радикални изменения в устройството на света. Може само да се постигне частично облекчаване на страданията или да се очаква изчезването на самото битие. Третият вид сотерология възниква в Израил и в Иран. Само там съществува увереност, че злото е преодолимо, че в бъдеще ще настъпи преобразяване, което е и висша цел на човешкия живот. При това персите смятат, че Доброто и Злото са същност на два равни полюса на битието, като два Бога-съперника, а библейските пророци отказват да приемат тази привлекателна теория. Яхве им се явява като един и единствен. Той не е „сътворил смъртта“, Неговата воля е да доведе цялото мироздание до хармонична пълнота.

Но откъде тогава идва несъвършенството, което е в разрез с божествения замисъл? То, според учението на Стария Завет, е резултат от грехопадението. Божията власт не прилича на властта на диктатора. Бог оставя на творението свободата да избере пътя. Светът е призован сам, по свой опит, да познае, че истинският живот е само с Този, Който го дарява; откъснеш ли се от Него – пропадаш в бездната на небитието. Само като следва доброволно призива на Твореца, създанието е достойно за Създателя.

Авторите на Библията, използвайки езика на свещената Източна поезия, изобразяват духа на разрушението, противник на Божията Премъдрост, като Змей или Дракон, неукротим и бурен като морските вълни. По-късно Писанието дава на този черен демоничен поток, възникнал в сътвореното, името сатана, тоест противник. Чрез него „смъртта навлиза в света“[7].
Природата, каквато я виждаме сега, не съответства напълно на висшето си предначертание. Затова в нея буйстват унищожение, борба, смърт и разложение. Именно сред такъв двулик, изкривен свят попада първосъздаденият човек, когото Библията олицетворява с образа на Адам.
Той става отражение на Бога в природата, „подобие“ на Самия Съществуващ.

Древният псалмопевец, потресен от величието на нощното небе, не може да скрие изумлението си: „що е човек, та Ти го помниш? Защо е поставен толкова високо?“[8] В книга „Битие“ се говори за царствената роля на Адам, за неговото „господаруване“ над тварите. Според Библията той живее в „Едемската градина“, сиреч близостта на Бога го огражда от природното зло. Но надарен със свобода и власт, Адам се поддава на изкушението да постави своята воля над волята на Твореца.
Писанието засяга тази духовна катастрофа в разказа за грехопадението на хората, които се вслушват в гласа на Змията и искат да властват над света, независимо от Създателя им, с други думи „да бъдат като богове“[9].

С това се разрушава първоначалният Завет между тях и Съществуващия.

Грехът унищожава или отслабва много човешки дарби, разпространява се като епидемия, пуска навсякъде отровните си корени. Предопределен „да обработва и пази“ природата, Адам се превръща в неин враг и насилник. А тъмните стихии придобиват власт над човешкия род, подчиняват го на себе си и превръщат земята в ад…
И все пак както сатаната не успява напълно да изкриви облика на света, така и семето на греха не унищожава поривите на човека към Висшето и мъката му по изгубеното.
Основното Благовестие в Библията се състои в това, че Бог не напуска падналия свят. Той призовава праведниците, които сред мрака и безумието запазват верността си към Него, и възобновява чрез тях свещения Завет. Тъкмо те дават начало на избрания народ, станал оръдие за постигане целите на Промисъла.

Съзнанието на Израил постепенно се прояснява за същността на тези цели. Отначало е трябвало просто да се довери на Господа, да се остави Той да го води. От поколение на поколение вождовете, пророците и мъдреците укрепват вярата в бъдещето, задълбочават разбирането за Царството. Те знаят, че ще настане ден, когато чудовището на Хаоса ще бъде победено и ще падне преградата, отделяща света от Бога[10]. Явяването на Месията-Христос ще предизвести вселенския поврат. Той ще бъде потомък на Давид, Исеевия син, но ще се роди тогава, когато царският дом се лиши от земна слава.

И ще покара младочка от Исеевия пън,
и клон ще израсне от неговия корен;
и ще почива върху Него Дух Господен,
Дух на Премъдрост и Дух на Разум[11].

В Божието сърце Месията живее „от векове“, а в бъдеще Неговото Царство не ще има край[12]. Явяването Му ще възстанови съгласието между хората и природата, между света и Твореца.
Но есхатологията на пророците не се изчерпва с очакването на Христа. „Денят Господен“, казват те, ще бъде ден на най-велико Богоявление[13]. Невместимият ще се яви в света, Съкровеният ще стане осезаем и близък за синовете човешки.
Но не е ли дързост, не е ли безумие да се надяваш на това? Нали Бог стои безкрайно по-високо от всичко създадено? „Който Го види, не може да остане жив. „Мъдреците на старозаветната Църква отговарят на този въпрос. Според тяхното учение, съществуват лица на Неизповедимия, които сякаш са обърнати към природата и към човека. Служейки си със земни понятия – символи, можем да ги наречем Дух, Премъдрост и Слово Господне[14]. В тях се вмества онази степен на божественост, която е съотносима със сътвореното. Те даруват съществуването на Вселената, чрез тях Съществуващият се открива на човека.

Но когато пророците се опитват да опишат явяването на Словото или на Духа, те го представят като световен катаклизъм, разтърсващ небето и земята. По същия начин повечето от тях са си представяли Месията като могъщ триумфатор, обкръжен от силите небесни. Само някои пророци, например Второисайя, са го представяли без ореола на външния блясък.

Ето, Моят Отрок, Когото държа за ръка,
Моят Избраник, към Когото благоволи душата ми.
Ще положа Духа Си върху Него,
и Той ще възвести съд на народите.
Няма да викне, нито да възвиси гласа Си,
и няма да даде да Го чуят по улиците;
пречупена тръстика няма да строши,
мъждукащо пламъче няма да угаси[15].

Чак до евангелските времена вярата в Месията-воин е говорела на народа много повече, отколкото идеите на мистическия месианизъм.
В римско време бойният революционен дух явно е преобладавал. Мечтата за Спасителя се превръща в земна утопия, вдъхновяваща партизаните на Хавлонит.

Защо Иисус направо не осъжда това направление? Навярно причината се крие в това, че то черпи идеите си от пророческите книги. Да се отсее в тях истинското прозрение от традиционните метафори, в които то било облечено, не било още по силите на хората. Затова Христос, без да засяга формата на пророчествата, се стреми да изтъкне само духовния им смисъл, да посочи основното в библейската есхатология. Когато се нарича Син Човешки, когато говори за Себе Си като за благовестник на свободата и изцелението, когато внушава, че е съществувал „преди Авраама“ – всичко това означава, че тъкмо

Той е Идващият, когото предричат пророците.

Но Христос открива и онова, което нито един от тях не е предвидил. Богоявлението се извършва в Него Самия, в обещания Месия. Неизмеримото и Всеобемащото приема човешки лик и глас в Дърводелеца от Назарет, „Синът на Живия Бог“.

Синът Божи

В Библията ние често срещаме такива изрази като „син на благословението“, „син на гнева“, „син пророчески“. Те обозначават свойствата, характера и призванието на човека. Под „Божии синове“ израилтяните обикновено подразбират духовни същества, ангели, а понякога праведници на Господния народ, или монарси, помазани за престола. Затова наименованието „Син Божи“ се прилагало естествено и към Месията[16].
Христос непрекъснато нарича Себе Си Син на небесния Отец. Но от думите Му става ясно, че Неговото отношение към Бога не прилича на отношението на останалите. „Никой не познава Сина, освен Отец, и нито Отца познава някой, освен Синът“. Когато казва: „Моят Отец“, Той се докосва до неповторимата тайна на Своя вътрешен живот: „Отец е в Мене и Аз съм в Отца.“[17] Но това не е фанатично сливане на един мистик с божествената Дълбина, а нещо съвсем различно.

В Христос Богосиновството се превръща в Богочовечество….

Книга Царства разказва как пророк Илия чака на Синай явяването на Славата Господня. Бушувал огън, ревял ураган, земетръс събарял всичко наоколо, но Господ не бил във всичко това. И едва когато в нажежената пустиня внезапно полъхва тих прохладен вет­рец, пророкът най-сетне усеща присъствието на СъщKrastествуващия. Нещо подобно става и в свещената история. Очаквали катастрофи и падащи звезди, а вместо това на света се ражда Дете, крехко, както всяко дете на земята. Очаквали небесен воин, съкрушаващ враговете, а идва назаретският Дърводелец, който призовава „всички отрудени и обременени“. Чакали всемогъщ Месия и страшно Богоявление, а земята вижда Богочовека, смален, приел земна „плът и кръв“…

Вестта за Христос смущава и юдеи, и елини. В желанието си да Го поставят в обичайните за тях рамки, едни твърдят, че Иисус е само един обикновен смъртен, върху когото се е спуснал Духът Божи, а други – че Той има призрачно тяло, оставайки всъщност само божествено Същество.[18] А Евангелието говори за Човек, Който яде и пие, радва се и страда, познава изкушенията и смъртта, и в същото време Той, без Сам да познава греха, прощава на грешниците, както Бог прощава, и не отделя Себе Си от Отца. Затова Църквата изповядва в Иисус Сина Божи, Словото на Съществуващия, Бога в действие, Който сякаш прониква в самите недра на творението.

В началото беше Словото,
и Словото беше у Бога,
и Бог беше Словото.
То беше в начало у Бога.
Всичко чрез Него стана,
и без него не стана нито едно от онова,
което е станало.
В Него имаше живот,
и животът беше светлината на човеците.
И светлината в мрака свети,
и мракът я не обзе…

И Словото стана плът,
и живя между нас,
пълно с благодат и истина;
и ние видяхме славата Му,
слава като на Единороден от Отца…

Защото Законът бе даден чрез Мойсея,
а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа.
Бога никой никога не е видял.

Единородният Син, Който е в недрата на Отца,
Той Го обясни[19].

Богочовечеството на Христос е откровение и за Бога, и за човека.

rogdestvoОще пророците са знаели, че Първопричината на всичко е не безличната Мощ или космическият Ред, равнодушен, както всяка от силите на света, а Живият Бог, Който говори с хората, дарил им Своя образ и подобие. Той търси съгласие с човека, призовава го към по-висш живот. Но ако в Стария Завет Божият замисъл и Божият лик си остават прикрити, явяването на Иисус приближава Твореца до хората. Чрез Месията светът трябва да познае, че Съществуващият „е любов“, че Той може да стане за всеки Баща. Блудните деца на земята са призвани в Бащиния дом, та там да си възвърнат загубеното синовство.

Заради това на света се ражда Синът Човешки и Синът Божи, Който в Самия Себе Си помирява небето и земята. В Новия Завет става реалност онова, което е било само смътна надежда на Стария. Занапред духовното единение с Иисус е единение с Бога.
„Бог стана човек, за да станем ние богове“ – тези думи на св. Атанасий Велики предават самата същност на тайнството Въплъщение.

Изкупителят

„Син Човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина.“[20] – казва Христос. Думите „откуп“, „изкупление“ в Библията са били синоними на спасението, защото самото понятие за откуп е свързано с освобождаване от робството и с „придобивка за себе си“[21]. Както някога Господ освободи Старозаветния Израил и го направи „свой народ“, така и Църквата на Новия Завет трябва да стане Негова „съдба“[22].
Изкуплението е нещо повече – връщането на тварта към пътя, предначертан свише. Поробена от злото, тя цялата, по думите на ап. Павел, „стене и се мъчи, очаквайки прославянето на синовете Божии“[23]. Изкупеният човек не се отделя от останалото творение, а върви пред него „към ново небе и нова земя“.

Пламъкът на Логоса гори „в тъмата“ и постепенно пронизва мирозданието. В царството на вражда и разложение Бог донася животворната сила на единство, хармония и любов. И, подобно на растение, което се стреми към светлината, природата се вслушва в този призив и се подчинява на Словото.
Днес колкото повече научаваме за процеса на сътворението, толкова по-ясно изпъква картината на Вселената, която се издига по стъпалата към висините. Първоначално – подреждането на структурите, после – животът, и накрая – човекът. Борбата не стихва нито за миг. С всяка измината крачка Змеят отстъпва към тъмнината, с всяка измината крачка сиянието се разстила все по-нашироко.
А когато човекът не изпълни предназначението си, Самото Слово се яви на света, въплътено в „новия Адам“.

„Бог толкова обикна света, че му отдаде Своя Единороден Син…“

Но не  е било възможно самоотричането на Иисус да не се превърне в трагедия. Онзи, Който се съединява с падналия свят, неизбежно става съпричастен на страданието му. Отсега нататък болката на всяко същество е Негова болка. Негова Голгота. Не тържество, а мъки и смърт очакват Иисуса сред хората.
Безгрешен, Той взима върху Себе Си всички последствия от греха. Затова Църквата призовава всички, които вървят след Него: „Нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата – Иисуса, Който, вместо предстоящата Нему радост, претърпя кръст.“[24]

Негови предтечи са светците и мъчениците от изминалите векове, гонени и предавани на смърт. Техните ликове се сливат в един месиански образ, открил се пред мистичния взор на Второисайя. Царе и народи, опирайки се на земната сила, с презрение гледат на истинския Служител Господен. Но им се налага да се убедят, че Бог е избрал тъкмо този отхвърлен страдалец.

Кой ще повярва на това, що е чул от нас,
и кому се откри силата на Яхве?
Той изникна пред Него като младочка,
като израстък от корен из суха земя.
Нямаше в Него ни изглед, ни величие,
които да ни привличат към Него.
Нито хубост, която би ни пленила.
Той беше презрян и отхвърлен от людете,
Мъж на скърби и изпитал мъчения.
И като човек презиран,
ние за нищо Го не смятахме.
Но Той взе върху Си нашите немощи
и понесе нашите недъзи.
Ние мислехме, че Той е поразен, наказан и унизен от Бога,
а Той беше изпоранен за нашите грехове
и мъчен за нашите беззакония.
За нашето спасение Той прие върху Си наказанието,
и чрез Неговите рани ние се изцелихме.
Всички ние блуждаехме като овци,
всеки по своя път,
Яхве възложи върху Него греховете на всинца ни.
Изтезаван, Той бе покорен
и в мъките Си уста не отвори;
Като агне, водено на заколение,
и като овцата пред стригачите си е безгласна,
така и Той не отваряше устата Си[25].

Месията да е страдалец!… Сякаш това не може да се разбере, да се приеме, да се побере в съзнанието. Малцина от Стария Завет се решават да говорят на висок глас за тази толкова невероятна възможност. Тя изглеждала като кощунство. Но словото е изречено и запечатано в Писанието, оставяйки хората в смут и съблазън. Юдейските тълкуватели заобикалят това място, като че се старят да го забравят. А Иисус, тъкмо обратното, изяснява мисията Си, опирайки се на пророчеството за Господния слуга. „Днес се изпълни това Писание пред вас…“
Той върви по земята, без да покорява хората с явното Си могъщество. Смален в очите на „този век“, Той запазва по този начин човешката свобода неприкосновена. Не роби, а синове търси Иисус, братя, които безкористно ще Го обикнат и ще тръгнат след Него, презрения и отхвърления. Ако Месията се бе появил „в славата Си“, ако никой не би могъл да се отвърне от Него, това би било принуда. Но Христос учи на друго: „Вие ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“
Заради човешката свобода Той се заключва в границите на тленното, в ония дни става „по-малък от Отца“, изпитва нужда от храна и почивка, засланя от Себе Си бъдещето и Сам преживява цялата скръб на света.
Занаятчия от провинциален град, заобиколен от невежи хора, често носещи клеймото на порока, Той прекарва дните Си сред бедняци, митари, блудници и прокажени. Няма нито въоръжени отряди, нито влиятелни съюзници. Този ли е Месията, за Когото от векове са мечтаели хората?
Камък за препъване е и това, че проповедта на Назарееца не е одобрена от официалната църковна власт. Фарисеите Го упрекват, че свидетелства за „Самия Себе Си“, на което Той отговаря: „Аз Сам свидетелствам за Себе Си, и за Мене свидетелства Отец, Който Ме е пратил.“[26] За да се приеме Синът Човешки, е необходим подвиг на вярата. Само чистите по сърце „ще видят Бога“. Той ще им се открие в лицето на Христа Иисуса, Когото „началниците“ осъждат като лъжеучител.
Началниците и йерарсите на старозаветната Църква остават глухи за Неговото Евангелие – и това не е случайно. Те се оказват в плен на традицията, дадена им според тях веднъж завинаги. Не допускат съмнения в непогрешимостта си и в крайна сметка се превръщат във врагове на Божието дело. Това се случва не само защото Анна и Кайафа са най-лошите от първосвещениците. Самият факт, че Христос е осъден от йерарсите, е една от най-големите трагедии за религиозната история на света, едно вечно предупреждение. Страшната истина звучи в „легендата“ на Достоевски, където той рисува как Христос отново идва на земята и как отново е осъден от „князете“ на Своята Си Църква.

Той беше в света,
и светът чрез Него стана,
но светът Го не позна.
Дойде при своите Си, и своите Го не приеха.
А на всички ония, които Го приеха, –
на вярващите в Неговото име, –
даде власт да станат чеда Божии[27].

Бележки
1. Ако мъдреците в Индия говорят понякога за сливането си с Божественото, това произтича от тяхното богословие, което разглежда Бога като вътрешна основа на всичко живо (вж. А. Мень. У врат Молчания).
2. Б. Спиноза. Переписка. Письмо 73.
3. Цит. по: Ф. Шафф. Иисус Христос  чудо истории. Пер. с нем. М., 1906, с. 252.
4. И. Эккерман. Разговоры с Гете., с. 847.
5. М. Ганди. Моя жизнь. Пер. с англ. М., 1959, с. 143.
6. Вж. напр. Йов 14:1-6.
7. Вж. Прем. 2:24. В библейската писменост образът на чудовището Хаос (Левиатан, Раав, Драконът) се появява преди образа на сатаната  вж. Ис. 51:9-10; Пс. 73: 13-14, 88:11; Йов 9:13 (в този стих името на дракона Раав в синодалния превод е заменено с думата „гордост“) (срв. Откр. 12:9, 20:2; Йоан. 8:44; 1 Йоан. 3:8; вж. „Магизм и Единобожие“, приложение 8).
8. Пс. 8.
9. Бит. 3.
10. Ис. 27:1, срв. Йоан. 12:31.
11. Ис. 11:1.
12. За това се говори в Книга на Енох (48:3,6,7; 70:1-4).
13. Вж. напр. Аввакум 3.
14. В руската литература този аспект от библейското богословие най-подробно е разгледан от С. Трубецкой в книгата му „Учение о Логосе“.
15. Ис. 42:1-3.
16. Втор. 32:8, Ис. 28:1, Йов 1:6, 2 Цар. 7:14, Ис. 2:7.
17. Йоан. 10:38, 14:11. Значителна част от подобни изрази на Христос се съдържат в Йоан. Това се обяснява със следното : 1) с тези думи Той се обръща към духовните вождове на Израил, а синоптиците цитират думи, с които се обръща към народа; б) богословските интереси на Йоан са съсредоточени върху тайната на Въплъщението; в) само IV Евангелие е адресирано към по-подготвена аудитория, отколкото адресатите на синоптиците. Въпреки това в първите три Евангелия има достатъчно свидетелства на Христос за Себе Си, близки по форма и по дух до Йоан (напр. Мат. 10: 32, 37; 11:27-30, 24:35; 28:18). Мнението, според което авторът на IV Евангелие е откъснал се от палестинската традиция гръцки теолог, сега може да се смята за опровергано. Разкрити са арамейските корени на текста, връзката на Йоан със Стария Завет и равинската традиция, а също и с Кумран. Всичко това доказва, че авторът произхожда от юдейската среда през първата половина на I в. Вж. RFIB, II, p. 658-661; Ch. Dodd.The Interpretation of the Fourth Gospel. Cambridge. 1972, p. LXII-LXIV. За разкопките, потвърждаващи достоверността на разказите на Йоан, вж. в приложението на „Мит или действителност?“.
18. Св. Иреней Лионский. Против ересей, I, 7, 25, 26; Климент Александрийский. Строматы, VII, 17.
19. Йоан. 1:1. В последния израз  отзвук от арамейска алитерация: „убба“ (лоно) и „Абба“ (отец).
20. Мат. 20:28, Марк. 19:45.
21. Вж. Изх. 19:5, Ис. 63:9.
22. 1 Петър 2:9-10, срв. Гал. 1:4, Тим. 2:14.
23. Рим. 8:19.
24. Евр. 12:1-2.
25. Ис. 53:1.7.
26. Йоан. 8:13-18. Говорейки за двама свидетели, Иисус навярно намеква за стария принцип на юдейското право, което изисква минимум двама свидетели при разглеждане на делото (вж. Втор. 19:15, Талмуд, Песахим, 113в).
27. Йоан. 1:10-12.

Превод от руски
Добринка Савова-Габровска

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 7/2015 - Между страха и любовта

Видях те

Фотоизложба (Не)Видими – фотография за социална промяна About Latest Posts Списание Свет

Не умея да обичам

В редакцията пристигна писмо от наша читателка: „По всяка вероятност сте получавали
Отиди горе