„Седмото било“ на художника Милчо Спасов от Берковица

в 2016/Брой 1/2016 - Неморалният християнин/Български вдъхновения

„С художника сме земляци от старата Берковска околия. Родени сме в две близки села. Родното село на художника се казва Черешовица, макар че джанките в него са повече от черешите. Стара планина тук очертава най-красивия си венец, като се започне от Врачански камък на изток, мине се през Тодорини кукли, прохода Петрохан, връх Ком и се стигне до Чипровския балкан. В средата на този венец е Милчовото село. Залезът на слънцето тук е дълъг. При залез Балканът така се надипля, че заприличва на театрален декор, в който могат отчетливо да се преброят до седем била, надникващи едно друго над рамената си. Светът на Милчо Спасов е от последното, седмото било. Там човек може да общува единствено с козите и Бога. По-нататък са небето и държавната граница. Върху седмото било живее един народ, сякаш е от друга кройка, почти като измислен…“
Йордан Радичков

Милчо Спасов
Милчо Спасов е роден в село Черешовица, Берковско, през 1950 г. Първата изложба, в която участва, е през 1976 г., а от 1982 г. е член на СБХ. До днес има повече от 30 самостоятелни изложби у нас и в чужбина  – Словакия, Унгария, Сърбия, Германия, Холандия. Понастоящем има изложба и в посолството ни в Берн.

 

Завладян от шеметния устрем на новите технологии, бързите скорости, лавината от информация и градския шум, светът изтича пред очите ни към точните форми, строгите линии, почти квадратните машинни очертания. Всичко е перфектно изчислено – скоростта на светлината и размерите на слънчевата система, блясъкът на модерния автомобил и разбиването на атома, времето, стремглаво препускащо по своята невидима спирала… И като че ли няма друга алтернатива. Върти се целият свят в една мощна центрофуга и всичките му усилия са впрегнати да не се разхвърчи по периферията.

А върху „седмото било“ живее народ в друга мяра и друга алтернатива, малко архаична, малко вълшебна, повече наивна, но много сърцата. Там луната не е с каменно сърце, а е окото на небето. Стоборът не е място за разделяне, а за общуване. Дърветата не са предмети за посичане и печалба, а носят очертанията на жена, която закриля и танцува заедно с извитото на мегдана хоро. Селските порти не се заключват с големи катинари и железни решетки, по-често проскърцват от старост, когато комшиите влизат в съседския двор да донесат кокоши яйца или да вземат чубрица за гозбата. На мегдана ври котле, дечурлигата обикалят наоколо с боси нозе в тревите, яхнали пръчки вместо кончета, а очите им все в котлето. Мирисът сбира всички в центъра на малкия свят, над който прелитат щъркели.

Духовият оркестър свири между клоните на дървото може би „Искърското хоро“ на Дико Илиев – маестрото от „дивия Северозапад“ на педята българска земя, където залезите са дълги и има време за седянка и люлки, за вслушване в тишината, в пътуването на реката и в плясъка на птичите криле. Момите с дългите коси и широките бели дрехи удивително приличат на ангели, политнали над димящите комини върху килнатите покриви на прегърбените двукатови български къщи, разкривени и олющени, но живи с котките по балконите и с щъркелите върху керемидите.

Понякога в центъра на хорото са булката и младоженецът, до тях сватбарите в златните си дрехи. Музикантите са навсякъде – и по чардаците, и в каруците с опитомените коне, нито един празник не се случва без тях. Дори в дни на скръб, когато някой е напуснал земния живот, музикантите не спират да надуват кларинетите. Музиката свири на всички традиционни празници – и на Гергьовден, когато се връзват люлки треперушки, и на Великден, когато хълмовете, конете, хората и щъркелите приличат на шарени великденски яйца.

Малката църквица винаги е на най-високия хълм, свещеникът крачи с овчарската гега към нея, подкарал стадото диви кози, уморени от скитане по каменните планински пътеки. Кошарите са пълни с овце, между хората щъкат петли, котки и патици. Те са си у дома, чувстват се уютно и са част от човешкото семейство. Няма кавги, няма прави линии и мозаечни образи, дори в зимните картини е топло поради близостта на всекиго с всичко. Животът тържествува, той просто е.

В Радичковите Аврамови махали, пратени на доизживяване от чиновническата стихия като „стари обуща с отпорени подметки и изпопадали токове“, житейската философия не е заключена в сложни фрази и не следва обърканите лабиринти на човешката мисъл. Тук тя се изразява с полуусмивка, почти анекдотично. Никъде другаде по света не е измислена и написана върху книга подобна афористична философия. Тук не просто всичко живее в едно – минало и настояще, вълшебство и реалност, фантазия и битовизъм, хора, дървета, къщи и животни, но отвсякъде струи уникално чувство за хумор, неизмислено от човешкия ум, а извиращо от дълбините на българския дух. Скамарените хълмове наоколо като стражи пазят този свят от ветровете и промяната, приютили в скута си пастелната патриархалност на българското село.

Животните и те си имат свой език, чрез който си хортуват нещо кротко и топло. Щъркелът е протегнал дългата си шия, за да чуе по-добре какво казват конете, спрели под дъба след дългия бяг по оскъдните поля. „Няма мегдан без стар дъб по средата – да гледа и да помни кога какво е ставало… нали знаете, долепиш ухо до дънера на старо дърво и то започва да ти разказва…“ – споделя в едно интервю художникът Милчо Спасов. Видимо е, че хората знаят този език, разбират какво разказва цялата природа и картината се затваря в пълнота. Толкова е възможно тук, на „седмото било“, приказката просто да се случи в своето сакрално измерение, с цялата радост на дете, което вярва в бабините истории за змейове, самодиви и герои, с неподправения възторг от искрящата светлина на живота…

Героите, които рисува берковският маестро върху изящните си платна, са същите, които писателят от Калиманица живописно беше нарисувал с думи. Това са герои константи, а разказът за тях продължава в друга картина, с нови щрихи, цветове и настроения. Именно разказ, който отведнъж разкрива сюжета на селския живот и Северозападна България. Макар и с български колорит, потопен в родната митология и фолклор, посланието отива далеч отвъд границите на родината и се приближава към  общочовешкото. Не е случаен интересът на чужденците към картините на Милчо Спасов, много от платната му са собственост на частни колекции в целия свят. И както испанци, англичани, французи, американци намират частица от себе си в разказите на Йордан Радичков, това се случва и с картините на художника от Берковица – историите-небивалици от българския северозапад са приети като свои до края на света.
Затова няма как да разкажем за картините на художника Милчо Спасов, ако не говорим с езика на Йордан Радичков, неговия земляк, приятел и брат според усещането и на двамата за народа, скроен другояче, живеещ там, където „човек може да общува единствено с козите и Бога“. Върху платната му е одухотворен оня чудат свят на българския Североизапад във всичките му сезони, на който докрай остава верен и  неповторимият майстор на словото от Калиманица.

„До голяма степен този свят може да бъде наречен свят на тишината. Неслучайно в много от картините на художника, макар и да изобразяват веселие, клане на прасе, крадене на мома, Ивановден, пролет и прочие, макар и да свири духова музика, вие ще забележите, че отвсякъде струи тишина. Всичко някак си е обгърнато и забулено внимателно и нежно от четката на художника, цветовете са приглушени, няма високи децибели. А и ехо няма. Милчо Спасов не е от онези млади планинари, които щом се качат на билото на планината, извикват с всички сили „Айларипи”. Той е художник, който не хитрува, а благоговейно докосва с четката си своя малък планински свят, за да не го наруши или нарани по невнимание” – казва Радичков при откриването на неговата изложба в ЦДНА в София през 1991 г.

Дарение за сайта

Маргарита Друмева

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от 2016

Отиди горе