„Сега е съд на този свят”

в Брой 2/2020 - За богословията на пандемията/Християнство

В последните глави на Евангелията от Матей и Лука Господ ни предупреждава с най-живи и страшни думи за кризата1, която ще предшества Неговото Второ пришествие. Той ни предупреждава, че злото ще бъде необуздано. Скърбите ще бъдат нетърпими и хората ще се молят планините да ги покрият2, за да не видят страшния ден на Неговото идване. „Голяма неволя ще бъде на земята и гняв върху тоя народ, и ще паднат под острието на меча…”3; „тогава човеците ще примират от страх и очакване онова, което има да връхлети вселената”4. Съкрушението дори на Божиите избраници ще бъде пределно, болката непоносима, заради състоянието на света, който ги заобикаля. Но въпреки трагизма в горните думи, изведнъж Вседържителят Иисус казва: „Когато започне това да се сбъдва, изправете се тогава и повдигнете главите си, защото се приближава избавлението ви”5, а чрез Своя апостол Той утвърждава, че Бог няма да ни остави да бъдем изкушени повече от силите си, но заедно с изкушението ще даде изход.6

Дори книга Откровение, която у мнозина предизвиква страх, говори за окончателната победа на Христос и Неговите избраници, които „не милееха за душата си дори до смърт”7 и „опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца”8. Страшните личби и апокалиптичните беди стават факт още в часа на разпятието на Христос: слънцето помръква, земята се разтърсва, мъртви излизат от гробовете си и т. н. Това пророческо събитие много пъти се е повтаряло в хода на историята. Колко пъти от най-ранните християнски времена до наши дни яростта на „човекоубиеца” не се е опитвала да изтрие с невероятна жестокост всяка следа от семето Христово? Колко пъти бесовете в човешки образ, мъчителите на християните, не са ги подлагали на нечувани изтезания? Колко преподобни през вековете, както ни свидетелства примерът на нашите отци Силуан и Софроний, не са осъждали себе си като достойни за мястото, отредено за сатаната и душата им е била изгаряна от външния огън? Но въпреки това, кръвта на Христос, пролята на кръста, кръвта на мъчениците и непресекващите сълзи на подвижниците са станали победна сила за Църквата.

В света хората, които не познават Христос, се парализират от смут от личбите на последните времена. Факт е, че динамиката на падението по земното кълбо вече е достигнала най-голяма степен. Потомците на братоубиеца Каин усилено преследват охладняването и пълното заличаване на евангелската любов и духа на смирението, които имат спасителна сила за целия свят. Страстите на нечестието са достигнали степен на „изкуство”, което се бори да разруши живота дори на Божиите избраници. Светът страда от „глад да чуе словото на Господа”9. И това е така не защото словото Божие е пресекнало, а защото хората вече не се обръщат към него, за да търсят мир. Те предпочитат да се отвличат от непреодолимите проблеми на нашето време с „хляб и зрелища”.

Мнозина наричат нашата епоха постхристиянска с едно чувство на високомерие и самооправдание. Според моето скромно, но дръзновено мнение светът никога не е познавал истинското християнство. Той не е познал и духа на светостта, който превъзхожда всеки ум и разум; духът, който човек достига, когато стане „нова твар” по образ и подобие на Светата Троица; когато стане „царствено свещенство”, което принася на Бога всяко творение с ходатайна молитва.

Когато отвсякъде ни заплашва смърт и има опасност самата ни вяра да намалее от изстиването на любовта и отслабва очакването на спасението (а те трябва да съпровождат вярата) – ако тогава останем твърди и със смелост казваме на Господа: „Да, Господи Иисусе, дойди, за да ни избавиш”, тогава Бог ще ни даде онази вяра, която побеждава света, а дори и смъртта. Тогава човек ще покаже с Божията сила, че нашата вяра е по-силна от смъртта, която заплашва всичко около нас. Тогава ще разберем истински думите на великия апостол, че „там, където грехът се преумножава, се преумножава благодатта”10. Разбира се св. апостол Павел няма предвид, че грехът е нещо благословено, а това, че когато злото придобие гигантски размери, вярващите ще се борят с по-голяма интензивност срещу него. Кризата и падението на нашите дни ще тласнат някои хора да се обърнат към „Единствения, Който може да спасява от смърт”11. И тази битка със сигурност ще им даде дара на огромна благодат. А онези, които ще прибегнат към човешки средства, или ще станат престъпници, или ще изпаднат в мрачно отчаяние. Всичко ще се поляризира, а болката ще бъде като двуостър меч: тя ще бъде благодеяние за онези, които следват по пътя на Агнеца, а за онези, които жалят живота си, тя ще бъде потъване в безнадежноат и зло. „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява.”12

Катастрофите и всеобщата паника обаче ще бъдат последвани от идването на възлюбения Господ. Той ще носи цялата Своя благодат, ще носи вечния живот – живота, който очакваме и който е „скрит с Христа в Бога”13. Неговото идване ще донесе „радост, която никой не може ни отне”14. Когато гледаме края, който наближава – дали всеобщия или своя собствен – ние обръщаме духовния си взор към Бога и казваме: „И кой е способен за това?15 Сам Ти ни помогни, за да бъдем готови за всичко, което Твоят Промисъл ни е отредил. Ние можем да се спасим само чрез силата на Твоята благодат, ние не можем да извършим нищо добро на земята. Дойди скоро, Господи.”

Нашият старец преп. Софроний говори за края на времената по един положителен начин, вдъхновен от неговия жив опит и усещане за Спасителя. Той никога не говори за знаците на антихриста.

Неговият ум беше прикован към знака на Христос – обрязването на сърцето, в което се извършва Христовата пречиста любов. Той не искаше да плаши хората с неминуемия край, с предстоящите скърби, с гнева на човекоубиеца-враг към онези, които ще последват „Агнеца, заклан от създаването на света”16 – кроткия и смирен Христос. Тъкмо обратното, св. Софроний черпеше и в същото време сам предаваше вдъхновение от силното си упование в идването на Началника на нашата вяра, така че с вдигната глава да бързаме да посрещнем Господа Иисус. Той идва отново, така както се е възнесъл на небето, благославяйки и призовавайки Своите Си „да бъдат навеки с Него”17 с думите: „Елате благословени от Моя Отец.”18

Затова кризата на нашето време не е нищо друго освен привилегия, предизвикателство, което крие в себе си големия благодатен дар на вярата. Тя е неповторима възможност за нас да проявим своята вяра, както и да дадем възможност на Вседържителя Господ да яви Своята сила в нашата немощ и нищета. С други думи, няма условия на живот, които могат да ни отнемат надеждата за спасение. Нещо повече, това да поддържаме вярата в такива трудни и апокалиптични обстоятелства, е безценен дар на Светия Дух.

Тъкмо това виждаме да твърди в „Патерика” авва Исхирион. Светите отци в неговия скит пророчествали за последните поколения: „Ние какво сме извършили?” – попитал някой от старците. И великият Исхирион казал: „Ние вършим Божиите заповеди.” Старците го попитали: „А тези, които ще дойдат след нас, те какво ще вършат?” Той отвърнал: „Те ще вършат половината на нашето дело.” И пак го попитали: А онези, които ще дойдат след тях, те какво ще извършат?” Той отговорил: „Онова поколение изобщо няма да има дела. Тях ще ги връхлети изкушение и тези, които тогава се окажат опитни (dokimoi), ще бъдат по-велики и от нас, и от отците ни.”

Както казва св. Софроний, Христос, нашият пример, „съвсем не е трагичен образ. Трагичният елемент е чужд дори на Неговите всекосмически страдания… У Него Самия трагедия няма, а трагедията е в нас”.19 В Евангелието виждаме как в Личността на Христос се съединяват две диаметрално противоположни състояния: трагичността на Неговото дело за нашето спасение и тържеството от Неговата предстояща победа. През последните мигове на Своя живот Господ казва следните изключително важни думи:

1. При Своето възхождане на Голгота, Той се обръща към жените, които Го следват и им казва: „Дъщери иерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си.”20

2. „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил.”21 и в същото време Той се обръща към разбойника: „Истина, истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мен в рая.”22

3. „Потта му беше като кървави капки, падащи на земята”23, а след малко се моли: „Отче, прости им, защото не знаят що правят.”24

4. „Душата Ми е прескръбна до смърт.”25 и след това: „Ти ли си Христос, Синът на Благословения? Иисус му рече: Аз съм. И ще видите Сина Човечески да стои отдясно на силата, и да идва на небесните облаци.”26

Господ отива на доброволни страдания и мъчителна смърт, за да вземе върху си трагедията, болката и греха на целия Адам. Неговата неизменна цел е да отвори за нас небето и да ни въведе в тържеството на Своята любов. Ето защо в есхатологичната перспектива безизходиците и трагедиите отпадат и няма място за отчаяние. „На вярващите Господ дава да предвкусят съзерцаването на вечната победа на Иисус; трагедията на падението – черната бездна на смъртта се преодолява от Христос, Който не ни отхвърля, а ни приема в Своето лоно.”27

Малко преди Своите страдания Господ дава Своя мир на учениците Си. Както обяснява старецът Софроний, „Същността на мира на Христос е в съвършеното познаване на Отца. Така е и с нас: ако сме познали вечната Истина, която е в основата на цялото битие, всички наши тревоги ще засегнат само на повърхността на живота ни, а вътре в нас ще цари Христовият мир. Никакво временно благополучие не може да ни донесе истински мир, ако пребиваваме в невежество за Началото на всички начала.”28

Така и в нашата епоха, в която се надига „властта на мрака”29, Господ вика с гръмовен глас: „Вдигнете главите си.”30 „Вдигнете високо главите си заради благодатта, която приближава, и не се ужасявайте от жестокосърдечието, което ви обкръжава.” Гледайки несправедливостта на този свят, християнинът (според пророчеството на Господа – „светът ще ви намрази”31) бива завладян от ревност за справедливост, виждайки грешниците да благоденстват.32 Християнинът би загубил своето вдъхновение, ако нямаше уверението на книга Откровение: „Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да я въздам всекиму според делата му.”33 Вярващият живее с очакването на идването на Господа. Без това очакване няма надежда. Без надежда няма спасение (както казва апостолът, ние се „спасяваме чрез надеждата”34), а без спасение няма християнство.

Истинското християнство е очакване (чаяние) на идването на Господа. Без такова очакване човек се предава на пълно униние, изразено с думите: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем.”35

В началото на историята на християнството цялата Църква е живяла всекидневно с очакването на Второто пришествие. Първите християни са имали есхатологично очакване, развито до най-висша степен. Лицата им са били непрестанно обърнати на изток. Надеждата за идването на Христос ги е държала в огромно напрежение и им е дарявала такава благодат, която ги е направила способни за жертвата на мъченичеството. Молитвата, която са носели на устните и в сърцето си е била: „Нека да дойде благодатта Ти, а този свят да отмине.” И това не защото те не са обичали творението, а защото са били вкусили небесното в сърцето си и са знаели, че човекът не е сътворен за преходното и променливото.

Човешкият дух е сътворен за вечността и затова жадува нейната безкрайност. Първите християни са живеели постоянно в присъствието на Бога и Неговата благодат е донасяла до тях края на времената. Ето защо те са се молели да дойде краят на трагичната история на човечеството, но по един славен начин – чрез навлизане в безкрайната вечност на Бога.

Всемогъщият Спасител ни е казал, че докато дойде отново в този свят, плевелите ще растат заедно с пшеницата на Бога. От момента, в който врагът е посял греха, нищо не може да се постигне без борба, без битка и победа. Понякога тази битка е до кръв, както ни го е показал в Своята Личност великият Подвигоположник. Той обаче гледа смело към края на Своя път – към Възкресението и спасението на света. Когато тръбата ще възвести края на света, тогава „ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата си и с блясъка на Своето пришествие ще изтреби”36.

Както Господ предупреждавал учениците Си за съда на този свят, който ще бъде извършен в Неговата Личност и ще предизвика съблазън, така и сега ние трябва да знаем, че всичко, свързано с Последния съд, вече е предсказано и трябва с мъжество да го очакваме: „Не напущайте вашето дръзновение, за което има голяма награда. Търпение ви трябва, та след като изпълните волята Божия, да получите обещаното; защото още малко, твърде малко и „Идещият ще дойде и няма да се забави”.”37 Лошият слуга казва „моят господар ще се забави”38, а неразумните девици, когато се забавил младоженецът, „задрямали, заспали” без да вземат елей в съдовете си”39. Но венецът принадлежи на онези, които са „възлюбили Неговото явяване”40 и с търпение, сякаш „виждайки Невидимиия”41, очакват Господа. Владиката всъщност не се бави: „Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както смятат някои това; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат.”42 По време на криза, на отчаяние сред народите и голямо безчестие, у вярващите се зачева благодатният дар на очакването и вярата. Блажен е слугата, който с доверие ще каже: „Да, Господи Иисусе, дойди.”

Кризата на нашето време има още една величава страна. Тя е истинска привилегия и голямо предизвикателство за цялата Църква; за благовестието и духовното възраждане на всички хора. Скърбите, които придружават кризата, ще накарат много души да потърсят пътя на спасението. Кризата е предизвикателство особено за нас свещениците и за най-святото служение, което имаме към света. Господ казва чрез Своя пророк: „Свещеници, утешавайте, утешавайте Моя народ.”43

Как можем обаче ние свещениците да предадем на събратята си нетленното утешение на новия Израил, което е самият Христос?

Апостол Павел казва в Посланието до римляни, че отпадането на евреите заради тяхното неверие става повод за „помирението на света”.44 Може би и сега опустошителният образ на отпадането на света от Бога може да стане причина за възраждането му чрез вярата? Ако това вече се е извършило у отделни души и групи хора, нима то не може да се извърши и в по-голям мащаб, и да доведе до всеобщото преобразяване на света? Силата принадлежи на Господа, но се иска съдействието на нашето смирение.

В епохата, в която живеем – период на скърби, бедност, отчаяние и големи болки – хората имат нужда от утешение. Както казахме по-горе, Христос е нетленното утешение и спасението на света. Християните и преди всичко ние, Божиите свещеници, сме само нищожни Христови инструменти, чрез които се дава на света това утешение. Христос лесно влиза във връзка с онези, които „зле страдат”, с онези, които преживяват болка. По Своята природа Той е Бог на щедростите и всяка болка е утешение.45 Затова трябва да учим хората да се приближават до Него със смирен дух и съкрушено сърце. Тогава те със сигурност ще могат да се свържат с Него и да намерят покоя, който дава благодатта на Неговото спасение.

Църквата ни е дала много силни средства, за да можем да утешаваме Божия народ:

Първо, можем да насърчаваме вярващите да се молят с Името Христово, тъй като няма друго име под небето, дадено чрез откровение на хората за тяхното спасение.46 Чрез призоваването на Името на Господа ние навлизаме в Неговото присъствие, защото Името е неотделимо от Неговата Личност. Тогава силата на Неговото присъствие ни обновява, Името на Господа става източник на утешение и обновление. Особено в наше време, когато вярващите не могат да намерят убежище в църковните богослужения, Името на Господа превръща сърцето в неръкотворен храм, където Христос дарява Своята сила и мир.

Второ, нека да насърчаваме вярващите да изучават словото Божие. Така те ще научат езика на Бога, с който Той ни е говорил и ще могат да Му говорят думите, които е вдъхнал Самият Свети Дух. И тогава Божият Дух ще се моли в тях със същите думи. Така както чрез словото на Господа всичко е било приведено в битие47 в началото, така и сега със силата на словото на Господ Иисус вярващите се обновяват. Словото Божие не е дадено, за да плаши, а за да съгражда, вдъхновява, да поражда в душата смелост. На човека, който изучава словото Божие с вяра в Оня, Който го е дал като откровение, то предава неизказано утешение и мир; живата увереност, че „Господ е победил света”48 и че „Той е с нас до свършека на света”49. Словото Божие никога няма да премине. Ето защо Господ отправя към нас думите, които е изрекъл на Своя избран народ: ”Аз те избрах и не ще те отхвърля, не бой се, защото Аз съм с тебе Аз съм Бог твой; държа те за твоята дясна ръка.”50

Трето, при нормални условия ние пренасяме в света и Божествената литургия. Важното е да създадем в енориите ядро от хора, които познават силата на великото тайнство на светата Евхаристия. Към това ядро непрестанно ще се присъединяват нови хора и така броят на вярващите ще расте. Нужно е да насърчаваме вярващите да идват на литургия по богоподобаващ начин и подготвени, за да могат да принесат заедно с честните дарове и целия свой живот на Бога. Тогава чрез възгласа „светинята е за светите”, чрез който Господ отговаря на приношението на Своя народ, вярващите ще приемат като въздаяние самия живот на възкръсналия Христос. Така в литургията те ще да заменят своя тленен и измъчен от болка живот, с нетленния живот на Бога. Тази замяна е велика и страшна, но и изключително човеколюбива. Тогава вярващите ще могат да възгласят химн на благодарението и тържеството на духовната победа: „Видяхме истинската светлина, приехме Небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото тя ни е спасила.” Това е победната, винаги нова песен на Божиите чеда, които излизат от литургията „утешени”51.

А когато извършването на Божествената литургия е невъзможно, трябва да приемаме това и да се подвизаваме викът на молитвата ни да достигне до Божия престол като жертва „безкръвна, духовна, богоугодна” пред Бога. Както казва св. Силуан: „За молитва са ни дадени храмовете и в храмовете службата се извършва по книги. Но храма не можеш да вземеш със себе си, и книга невинаги имаш, а вътрешната молитва винаги и навсякъде е с тебе. В храмовете се извършват божествените служби и живее Божият Дух, но душата е най-добрият храм Божи и който се моли в душата си, за него целият свят е станал храм.”52

Когато въздържането от извършването на литургията е по принуда, тогава Бог, Който не е несправедлив, излива преизобилно Своята благодат на онези, които жадуват общението с Него и отдават всичките си сили, за да търсят начини да се съединят с Него. Когато обаче извършването на литургията и тайнството е възможно, тогава за вярващия е прелест да си мисли, че може да постигне с личната си молитва богатството на благодатната общност на светиите на небето и земята.

Всъщност ние свещениците можем да утешаваме идващите при нас с всяко средство, с което ние самите получаваме божествено утешение и мир в сърцето си, винаги когато в служението си влизаме в живото присътвие на Изкупителя. Св. ап. Павел пише: „Да бъде благословен Бог, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб, с онази утеха, с която бог утешава нас.”53

Нужно е обаче внимание, ако искаме пастирското служение, поверено ни от Църквата, да бъде прието от Господа, да е плодотворно и да носи вдъхновение и живот на измъчените хора в наши дни. Има една необходима предпоставка, която ние свещениците трябва да изпълним: всяко наше дело трябва да бъде в съгласие със словото на Господа, Който удивително ни съветва: „Оня, който прислужва, е по-голям от оня, който седи на трапезата.”54 С други думи нашето служение ще има пророчески характер и ние ще свещенодействаме безукорно, „облечени в свещеническата благодат”, когато следваме стъпките на Оня, Който е казал: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и да даде душата си откуп за мнозина.”55

Ние свещениците трябва винаги да се смиряваме и да поставяме себе си по-долу от хората, на които служим; по-долу от всички, които идват за помощ, така че те да се почувстват почетени и да отворят сърцето си за словото на благодатта.56 Най-съвършеният пример на благовестие на отхвърлените души ни е дал Господ при срещата си със самарянката, жена еретичка, потънала в грях. Със Своята смирена и пълна с уважение любов, Господ я издига до равноапостол на Неговото Евангелие.

Ние никога не бива да се държим като „властимащи”. Тъкмо обратното, трябва да утешаваме, да бъдем отдадени на Божието дело – смирената жертва на любовта. Тогава ще можем да оправдаем званието „отец”, което ни отправят християните и ще можем да им предаваме надежда в техните скърби и нужди, възпламенявайки дара на вярата в техния живот.


В заключение нека да приведем думите на св. Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай.” Св. Силуан, съкрушен от отчаяние и от ада на бесовските нападения, чува в сърцето си тези думи, които по принцип би трябвало да го съкрушат още повече и да го доведат до пълна безнадеждност. Но противодействащата сила на вярата укрепва светия подвижник да навлезе в основната евангелска парадигма, която е: смърт – възкресение, безнадежден ад – светоносно Царство. И той казва следните простички думи: „Започнах да правя така, както ме научи Господ, и умът ми се очисти, и Дух Свети свидетелстваше в сърцето ми спасение.”57

За да стигне до светлината, човек трябва да мине доброволно през мрака, като се уповава на словото на Христос. За да влезем в живота, трябва да минем през смъртта, следвайки Христос. А през този живот трябва да преминаваме като „оживели от мъртвите”58, защото само редом до Христос ние можем да изгубим живота си и да го намерим отново.59

Този, който доброволно и постоянно подлага себе си на светлината и съда на Христовите заповеди, става по-силен от всякаква криза. Ако посрещнем скърбите на сегашния живот с евангелска мъдрост, тези скърби могат да станат трамплин за нашия богат вход в живата вечност.

Затова, ако насърчаваме вярващите да се обръщат към Бога с болка в сърцето си, през онези тежки дни, те ще се уверят, че благодатта на Бога е изобилна, всепроникваща и осезаема в живота на света, защото вечността ще се отвори широко пред тях. Тъкмо за това събитие ни подготвя словото на Господа: „Вдигнете главите си.”

Голямото и последно изпитание идва на земята, но още по-голяма е благодатта, която придружава идването на Господа и която ще даде силата на живите да се преобразят, а на починалите да възкръснат, за да приемат всички заедно обещаното съвършенство на Вседържителя Иисус Христос в Царството на Отца и Сина и светия Дух. Амин.

Превод: Мила Игнатова

* Текстът е предоставен от автора.

 

Бележки:

1 На гръцки език думата krisis означава „съд” и „криза”.

2 Лук. 23:30.

3 Лук. 23–24.

4 Лук. 21:26.

5 Лук. 21:28.

6 1 Кор. 10:13.

7 Откр. 12:11.

8 Откр. 7:14.

9 Вж. Амос 8:11–14.

10 Рим. 5:20.

11 Вж. Евр. 5:7.

12 Откр.22:11.

13 Кол. 3:3.

14 Иоан. 16:22.

15 Вж. 2 Кор. 2:16.

16 Вж. Откр. 13:8 и 17:18.

17 1 Сол. 4:17.

18 Мат. 25:34.

19 Архим. Софроний (Сахаров). За молитвата. С., Руенски манастир, 2007, с. 91-92.

20 Лук. 23:28.

21 Лук. 27:46.

22 Лук. 23:43.

23 Лук. 22:44.

24 Лук. 23:34.

25 Мат. 26:38, Марк. 14:34.

26 Марк. 14:61–62.

27 Архим. Софроний (Сахаров). Тайнство християнской жизни. М., Свето-Троицкая Сергиева лавра, 2009, с. 260.

28 Архим. Софроний (Сахаров). Ще видим Бога както си е. С., Омофор, 2007, с. 65.

29 Лук. 22:53.

30 Лук. 21:28.

31 Иоан. 15:19.

32 Пс. 72:2.

33 Откр. 22:12.

34 Вж. Рим. 8:24.

35 1 Кор. 15:32.

36 Сол. 2:5.

37 Евр. 10:35–37.

38 Вж. Мат. 24:49.

39 Вж. Мат. 254–5.

40 2 Тим. 4:8.

41 Евр. 12:27.

42 2 Петр. 3:9.

43 Нж. И. 40:1–2.

44 Рим. 11:15.

45 Вж. 2 Кор. 1:3.

46 Вж. Деян. 4:12.

47 Вж. Пс. 32:6.

48 Вж. Иоан. 16:33.

49 Вж. Мат. 28:20.

50 Ис. 41:9–10 и 13.

51 Пс. 125:1.

52 Архим. Софроний (Сахаров). Преподобни Силуан Атонски. С., Омофор, 2008, с. 325.

53 2 Кор. 1:4.

54 Вж. лук. 22:27.

55 Вж. Мат. 20:28, Марк. 10:45.

56 Вж. Деян. 20:32.

57 Вж. Свети Силуан, с. 452.

58 Рим. 6:13.

59 Вж. Мат. 10:39, Марк. 8:35, Лук. 9:24.

Latest posts by Архим. Захариас (Захару) (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 2/2020 - За богословията на пандемията

Отиди горе