Свидетелство на духа. Отец Софроний и Руската църква

в Брой 3/2022 - Да оставаме хора/Общество

В началото на 90-те години в манастира дойдоха гости от Русия – нещо, което през онези години беше много рядко явление. Присъствайки на една от поредните беседи на стареца с монасите от манастира, един от гостите го помоли да каже последно слово за монашеството. Виждайки в тази знаменателна среща Божи Промисъл, отец Софроний започна да говори, като се обръщаше към цялата Руска църква. За стареца тази среща беше особено вълнуваща, защото през целия си християнски път, той дълбоко се прекланяше пред подвига на мъченичеството, който понесе Руската църква през ХХ век. Бидейки на прага на смъртта, в онзи момент той дръзна да разкрие това, което му е било дадено да живее през десетилетията на неотклонна молитва за Руската църква така, както му е било дадено от Духа на Истината. В тази беседа старецът със страх се реши да произнесе следните дръзновени слова: „Божият Дух ме известява за истинността на думите ми за Руската църква и дадения ѝ от Бога Патриарх. Умолявам всички ви: послушайте словото, което ми дава Бог и за което цялата отговорност лежи върху мен”1. Думите му прозвучаха като изповед пред цялата Руска църква и като завет към всички вярващи хора в Русия.

За стареца Софроний и неговия отец и наставник преп. Силуан Атонски гонената Руска църква е пример за мъченически подвиг за целия християнски свят чрез страданията си за вярата. През следреволюционните години, съзерцавайки с духа си световната битка на вярата в Христа Бога с неверието, старецът усеща каква напрегната схватка се извършва в Русия. Ето защо молитвата му за вярващите в тази страна е била особено гореща.

В манастира „Св. Пантелеймон” на Атон обаче отношението към Руската патриаршеска църква не било благоприятно. В лицето на някои нейни йерарси и свещеници монасите виждали „предатели” на Христос, които лицемерно сътрудничат на атеистичния режим. По онова време в писмо до Дейвид Балфур отец Софроний пише: „…Атонските старци се отнасят неблагоприятно към митрополит Сергий. Аз не съм скривал разположението си към Руската патриаршеска църква и затова бях подложен на известно преследване”2. Старецът си спомняше как веднъж го извикали на събрание на монасите и поискали от него да се отрече от убежденията си за Руската църква. Той изслушал мълчаливо обвиненията и се молел, просейки от Бога вразумление и нужните думи. В някакъв момент той чул в сърцето си: „Е, сега говори!” И отец Софроний започнал да говори. Думите му били прости, но произтичали от дадения му свише опит и излагали истината като очевиден факт, който не подлежи на по-нататъшно обсъждане. След този случай отношението към Руската църква се променило.

Днес, в началото на третото хилядолетие, ние стоим пред видимото доказателство за истината на неговите думи, засвидетелствана вече и от самата история. За няколко десетилетия, освободена от гнета на комунизма, Руската църква възкръсва от пепелта като единствения свидетел на истината на Православието в Русия, след като е съхранила верността си към своя основоположник – Христос. За седемдесетте години атеистична власт „портите адови не са ѝ надделели”3. През годините на Втората световна война, бидейки вече в пустинята, като в някакво безумие отец Софроний по цели нощи се молел за всички народи: това бил вътрешен вик към Бога за мир по целия свят. Но гонените в Русия продължавали да заемат първо място в неговото съзнание. Молитвата за тях била в началото на всички негови молитви, и в средата и на края. Тази молитва завинаги свързала стареца с невидима духовна нишка със съдбата на Руската църква.

След завръщането си във Франция, след войната, старецът подава молба да бъде приет в клира на Екзархата на Руската православна църква. На него му било чуждо съзнанието на онези емигранти, които прекъснали евхаристийното си отношение с Патриаршеската църква, понеже се противопоставяли на политическото положение в Русия. Те считали борбата със съветската власт за най-съществен момент от своя живот. През онези години принадлежността към юрисдикцията на Московската патриаршия във Франция и изобщо на Запад било свързано с огромни трудности. Всички, които се черкували в руския храм на Московската патриаршия, били считани за агенти на Сталин. Заради привързаността си към Московската патриаршия отец Софроний бил принуден да напусне института „Св. Сергий” в Париж.

Отец Софроний преживявал тези изпитания с благодарност към Бога: в тях той виждал „някаква степен на съучастие” в страданията на православния руски народ. Той казва: „Църквата в Русия – това е Църква в ада”. Отец Софроний бил силно привличан именно от това да бъде с тях – „в ада” и да се моли заедно с тях. През 1958 г. отец Софроний посещава Русия по официалната покана на Московската патриаршия с намерение да остане в Троице-Сергиевата лавра и да сподели съдбата на страдащата Руска църква. Когато бил на прием при Светейшия Патриарх Алексей I и му споделил това, патриархът казал: „Елате утре и ще Ви отговоря”. На следващия ден Патриархът му казал: „Отец Софроний, аз не мога всичко”. Старецът бил принуден да се върне на Запад, но продължава да участва с молитвата си в страданията на народа, и това дълбоко се запечатва в неговото съзнание. Той бил потресен от невероятния контраст, който представлявал животът в Съветска Русия по онова време. От една страна, бил дълбоко вярващият народ: хората страдат, виждайки неверието на другите и плачат за онези, които отказват да видят явното, „очевидното” битие и присъствие на Бога, и преживявали състоянието на невярващите като огромно нещастие. От друга страна, били невярващите, които се срамували, че сред тях все още има толкова много „предразсъдъци” и правели всичко, за да избавят своята „напреднала” страна от тези остатъци на „невежеството”.

Старецът си спомняше особено ярко един случай в храма на Московската академия. В края на богослужението народът се покланял на Кръста, мнозина плачели. Една възрастна жена обаче плачела тихо, някак особено, като с дълбока сърдечна болка. От състрадание отец Софроний го заболяла душата и той почувствал как сърцето ѝ се разкъсва. Той взел кръста в лявата си ръка, а дясната държал върху главата на плачещата жена и тихо я попитал в ухото:

– Каква е Вашата мъка?

– Синът ми е невярващ, – казала тя и си тръгнала с още по-голям плач.

Старецът останал поразен от дълбочината на нейното страдание: то било не по-малко от страданието на майката, изгубила единствения си син.

След разпада на комунистическата система започва духовно възраждане на руския народ. В този процес възникват немалко нови църковни и извънцърковни движения. През онези нелеки години, укрепен от вътрешно свидетелство за истинността на Руската църква, старецът Софроний призовава чедата ѝ да се държат здраво за нейния спасителен омофор. Един руски духовник споделил с отец Софроний съмненията си за някои прояви в Руската църква. В отговор старецът му пише:

„…Умолявам Ваша светост да чуете гласа на мене, грешния човек: дръжте се с всички сили само за Патриаршеската църква. Дръжте се до изповедничество (да не кажа до мъченичество) за нея. Спасението е в нея. Всички други движения, колкото и благочестиви да са по своята външна проява, са само капан на врага. Чрез тях ще дойде само разкол, всеобща гибел.

Пиша Ви това с огромното съзнание пред Бога и Църквата, изкупена с драгоценната кръв на въплътилия се Син Божи.

Каквито и да са неизбежните недостатъци, тя и само тя ще намери своя верен път. Така е говорил по свое време св. Йоан Златоуст; така е говорил и св. Серафим Саровски. Така мислят и всички подвижници от всички родове, които истински се боят да не съгрешат”4.

От книгата „Духовные беседы“, том 1.

Превод: Мила Игнатова

Бележки:

1 Вж. Архим. Софроний. Беседа № 1 от 31 август 1992 г.

2 Архим. Софроний. Подвигът на богопознанието.

3 Вж. Мат. 16:18.

4 Архим. Софроний. Писмо до игумен N. от 27 април 1991 г.

Дарение за сайта

Йеромонах Николай (Сахаров)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 3/2022 - Да оставаме хора

Да оставаме хора

В един от текстовете, които ви предлагаме в този брой на списанието,
Отиди горе