Свещеникът трябва да е искрен

в Брой 6/2021 - За причината на Въплъщението/Срещи

Светът забрави за Христос. И на вярващите им се налага да разговарят със света така, сякаш евангелската история е била напълно задраскана от паметта му. Звучи ли Ви радикално? Въпреки цялата полемическа острота на дадените тези, именно на тях архимандрит Симеон (Томачински), ректорът на Курската духовна семинария, предлага да се опираме при търсенето на отговор на въпроса как християните следва да проповядват Евангелието и да действат през XXI век.

Ако свещеникът е груб и самодоволен, той не знае нещо за себе си.

Отец Симеон, как бихте описали “достойния пастир” в днешно време?

Свети Йоан Златоуст в едно от своите “Слова за свещенството” твърди, че свещеникът е длъжен да познава всичко злободневно по-добре от онези, които живеят в света, и същевременно да е по-свободен от монасите, които живеят по планините. Това е идеалът: свещеникът е длъжен да бъде напълно въоръжен практически по всички въпроси на съвременното ежедневие. 

Разбира се, има много качества, които трябва да притежава добрият свещеник. Но ми се струва, че в обществото има огромен недостиг на искреност, и за свещеника е много важно на първо място да бъде искрен. Начинът му на живот следва да съответства на начина му на мислене. 

А ако е груб, невнимателен, самодоволен и високомерен – а това са качества, които в най-голяма степен отблъскват хората, – вероятно той не знае нещо за себе си. И, естествено, много е важно свещеникът да умее да бъде състрадателен към хората, да ги разбира и да намира утешителни думи. 

Но как да разберем човека, ако дори православното богословие не може да го разбере докрай?

Да, антропологията в богословието действително не е достатъчно разработена, в много учебници по догматическо богословие дори няма такъв раздел. Но и самото понятие за човека днес е подложено на силна ерозия. Ние виждаме как се развиват биомедицинските технологии, какви генетични експерименти се провеждат: вече има опити за изкуствено формиране на човек извън майчина утроба.

Друг момент са „джендър“ дискусиите: всичко, което се отнася до смяната на пола, избора на сексуална ориентация и т.н. Един семинарист ми разказваше, че в училището, където е карал практиката си, към него е пристъпило момиче на десет години и е попитало: “Истина ли е, че Бог е против ЛГБТ?”…

Православното богословие е призовано някак да отговори на тези въпроси, ние не можем просто да стоим отстрани и да гледаме – дори и само заради това, че хората очакват от нас вразумителни отговори. 

А наистина ли “Основите на социалната концепция на Руската православна църква” не отговарят на такива въпроси?

Само частично им отговарят. Все пак от момента на утвърждаване на този документ са изминали почти двадесет години, и много неща са се променили. Същите тези технологии ЕКО (екстракорпорално оплождане – бел.ред.) направиха голяма крачка напред; естествено, никой от светите отци не е писал за това, и съвременното православно богословие е длъжно да преработи тези теми. 

Но въпросите за човека не са единственият важен предмет за съвременното богословие. Много актуална днес стана и еклисиологията  (Еклисиология – от гръцки, ἐκκλησία – църква) е раздел от богословието, посветен на осмислянето на църквата и мястото ѝ в света – бел.ред.). Ние виждаме с какви сложности се сблъсква съвременното православие: пред очите ни фактически се разпада семейството на поместните православни църкви. Как да се отнасяме към това? Това е нелек и болезнен въпрос, който изисква и богословско осмисляне. 

Нима тук има някаква сложност? Та нали Спасителят не е обещавал, че Църквата винаги ще се разширява и различните ѝ части винаги ще живеят мирно помежду си. Той само казва, че портите на ада няма да ѝ надделеят (Матей 16:18). 

Разбира се, това е по-скоро каноничен и исторически въпрос. Но каноничното право и историята на Църквата също влизат в корпуса на богословските дисциплини. И ако някаква част от Православната Църква инициира едни или други разрушителни за Църквата процеси, възниква въпросът дали тя самата остава част от Църквата? 

Богословието не може да бъде абстрактно и отвлечено; то непременно следва да бъде приложимо към онова, което ни вълнува днес като християни. А това, разбира се, са и настроенията в Църквата днес. 

Вярата […] може да бъде показана само чрез живото дихание на правдата. Можем да убедим само чрез убедителността на личното си щастие в нея, чрез заразителното си божествено веселие от вярата. (Сергей Фудел)

И как, като отчетем всичко казано дотук, следва да бъдат подготвени семинаристите – бъдещи свещеници? Кое тук е най-важно?

Много е важно свещеникът да бъде обърнат нагоре, да съществува не само в хоризонталния свят. Трябва поне в свещеника да се проявява вертикалното измерение на човека. Ние все повече се заключваме в хоризонталния свят, моделът на ежедневието ни постепенно се формира по образеца на социалните мрежи. И в тази ситуация свещеникът остава едва ли не единственият, върху когото пада задачата да възстанови вертикала, да построи връзките с Бога. 

Затова ли учат богословие?

Да, предимно заради това. Трябва да е ясно, че ние не подготвяме богослови в собствен смисъл. Ние се стараем да създадем у нашите семинаристи вкус към богословието, за да се ориентират в основните автори и насоки, но главната им задача е да станат достойни пастири, които разбират хората, могат да им помагат, да ги съветват и утешават, да им съчувстват. Като богослови в строгия смисъл на тази дума Църквата е определила само трима светци – Йоан Богослов, Григорий Богослов и Симеон Нови Богослов. Но нека се замислим: защо е така? Да вземем за пример апостол Йоан Богослов, любимия ученик на Спасителя. През всички негови писания минава темата за любовта. Цялото ни богословие почива на любовта към Бога. Ако философията е “любов към мъдростта”, то богословието е любов към Бога. Любовта, а не разумното знание, трябва да бъде в основата на всяко разсъждение – както за Бога, така и за света и за човека. 

Спомням си своя преподавател по философия, професора от МГУ Александър Лвович Доброхотов. Той казваше, че философията е нещо средно между науката и изкуството – нещо трето, различно от тях, което съчетава в себе си чертите и на двете. Мисля, че така стоят нещата и с богословието, то работи на основата на различни науки, може да използва инструменти от историческите, филологическите и философските  дисциплини, но ги обединява на едно ново равнище. Рационалните, интелектуалните усилия на човека тук биват подкрепени от молитвата и личния му духовен опит. Без това не може да има богословие. 

В споровете се осмисля по-дълбоко духовният опит.

Съвременното общество живее на принципа “Всички мнения са равностойни“, и най-често не е готово да възприеме Църквата като авторитет “по подразбиране”. Струва ли си тя да влиза в полемики?

Да, минало е времето, когато хората са се вслушвали с особен трепет в думите на облечения в расо. Ние живеем в условията на конкуриращи се мнения, вече не приоритизираме изказаните разсъждения за случващото се наоколо. Или поне такова е положението в очите на младото поколение. При това не следва да негодуваме, че някакви богословски и идеологически теми остават вътрецърковни, ако не са интересни за мнозинството. Какво да правим – да не ги ли обсъждаме? Та нали медиците обсъждат някакви свои тесни професионални теми, от които външният човек няма да разбере нищо. Така стоят нещата и с определени църковни теми, непонятни за широката аудитория. Но онези въпроси, които касаят обществото, които са свързани с морала, мирогледа, съдбата на света – те трябва да бъдат предмет на общо обсъждане. 

Същността на вярата е в това, че вярваме на всичко, което не виждаме, а наградата за вярата е възможността да видим това, в което вярваме. (Блажени Августин)

Но къде да търсим отговори? Светите отци не обсъждат тези въпроси. И в Свещеното Писание те рядко се коментират… 

Най-естественият път е дискусията. Как са се изработвали догмите през първите векове на християнството? По пътя на дискусията. 

Там все пак е имало критерий съответствието със Свещеното Писание. 

От една страна е така, а от друга… На какво се е опирал свети Григорий Палама в своя спор с Варлаам Калабрийски и Григорий Акиндин за Божествените нетварни енергии и Таворската светлина? Да, до известна степен на Писанието, но до голяма степен и на творческото си видение, на духовното творчество, на определен духовен опит. А противниците му Акиндин и Варлаам са били тъкмо изкусни тълкуватели на Библията, рационални мислители, схоласти. Така че не трябва да казваме, че победилата в този спор страна се е опирала на Библията повече от загубилата. 

Но за победата на Григорий Палама е допринесла и политическата обстановка. Докато патриархът е бил на страната на противниците му, светителят е бил осъждан и даже отлъчен от Църквата, но при смяната на императора той е станал епископ, а учението му е провъзгласено за истина… 

Да, той е станал епископ, но, както помните, три години не е могъл да заеме позицията си заради интригите на Акиндин, след това се е оказал в турски плен. Така че не всичко при него е било гладко. Можем да си спомним и за други, включително и по-късни богословски спорове. Например, дискусията на светителите Теофан Затворник и Игнатий (Брянчанинов) за природата на душата. Този спор, между другото, остава неразрешен. 

Споровете са нормален процес, в тях се изостря мисълта, намират се правилните формулировки, по-дълбоко се осмисля духовният опит. Те подтикват към размишления и по-сериозна молитва. Изобщо е много важно всички дискусии да бъдат подкрепени от молитва и личен духовен опит. Това е като смазка, без която механизмът няма да заработи. 

Но ако твърде често апелираме към личен духовен опит, няма ли опасност да попаднем в прелест, да приемем субективното за истина? Същият този свети Игнатий (Брянчанинов) постоянно предупреждава за това. 

Невъзможно е да се даде универсален отговор за всички житейски ситуации. Споровете, свързани с  Григорий Палама, са разрешени от самата история: с времето Църквата стига до извода, че той е бил прав и е предавал нейното учение. Но за кратък исторически отрязък е трудно да си направим верни изводи. 

Ние имаме сравнително скорошен пример – старецът Силуан Атонски, чиито богословски възгледи също до голяма степен са се опирали на личния му духовен опит. Неговата знаменита фраза “Дръж ума си в ада и не се отчайвай” звучи революционно. 

Ние не можем да отречем значимостта на духовния опит, но и не можем да го абсолютизираме. Това е една от антиномиите, каквито в християнството има много. Тук не се наемам с изясняването на всичко докрай. 

Но апостол Павел неслучайно утвърждава: „…трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (1 Кор. 11:19). Има много въпроси, по които в Църквата може да има различни гледни точки; изразявайки своята, всеки изхожда и от своя духовен опит. А времето ще покаже дали ще бъде приет от църковния народ: това е жив процес и не може да се постави в твърди схеми. 

Понякога дори образованите хора задават странни въпроси за Бога.

За какво има смисъл в днешно време Църквата да влиза в диалог с обществото?

Убеден съм, че има смисъл да се говори за отношението към съвременните технологии, включително и репродуктивните. За отношението към трансхуманизма. За идеите, свързани с формирането на новия човек с помощта на нови медицински технологии. 

Наистина ли смятате, че хората се интересуват от мнението на Църквата по тези въпроси?

Да, така мисля. Струва ми се, че много хора инстинктивно усещат, че във всичко това има някаква опасност. От една страна те виждат, че технологията открива определени перспективи, а от друга вече им липсва сляпата вяра в науката, каквато са имали преди. И смятам, че за тези хора би било важно да научат гледната точка на Църквата. Много е важно тя да е обоснована и убедителна. 

Да вземем проблема с изкуствения интелект. Аз самият бих проявил голям интерес към фундаменталната богословска оценка на това явление. Та нали богословието е синтез на различни науки и духовен опит; то може да даде отговор, какъвто нито една друга наука поотделно не е в състояние да формулира. 

Говорят за безкрайните възможности на изкуствения разум. Но нито един учен не може даже да намекне за изкуствена съвест. От това следва, че всеки изкуствен разум е ограничен в най-важното. (Фазил Искандер)

Но в днешно време са много малко популяризаторите, апологетите на християнството. От десетилетията на безбожие сме наследили чудовищно невежество по въпросите на вярата и недоверие към богословието. Дори образованите, издигнати във всички отношения хора задават някакви странни въпроси от рода на: “Да допуснем, че Бог е създал вселената – а кой е създал Бога?”… 

Затова са ни крайно необходими някакви популярни формати, елементарно богословие в “съвременна опаковка”, което да бъде насочено към масовия читател и слушател. 

А не се ли обезценява предметът на разговора, когато използваме вече съвсем популярни жанрове публикации в Instagram и други подобни? 

Зависи от таланта на човека, от вкуса му и от чувството му за мярка. Така или иначе няма да избягаме от тези формати, значи трябва да опитаме да работим в тях. В днешно време човекът е “разкъсан”, има фрагментирано мислене, все по-трудно възприема нарастващия обем информация. 

Наскоро гледах филма “Yesterday”, и той ме наведе на размисли за църковния ни живот. Сюжетът на филма се върти около това, че от паметта на човечеството изчезва всичко, свързано с The Beatles, но се появява един човек, който възкресява тази музика и показва на хората красотата ѝ. Може би това не е най-коректното сравнение, но ние, християните, днес сме в подобно положение. Отново се налага да разказваме за Христос и то така, че всички да ахнат. Защото хората просто са забравили за Него. Знаят името Му, но Кой е Той – за това сме призовани да разказваме наново, сякаш всичко е изтрито от паметта на човека. И да направим всичко, за да накараме хората да поискат да тръгнат след Него. 

Като си поставяме такава задача, е трудно да избегнем съблазънта да се поставим в услуга на вкусовете и очакванията на аудиторията. Няма ли да се получи “розово християнство” – ако използваме думите на руския философ Константин Леонтиев, – красиво отвън и празно отвътре?

Когато апостолите са проповядвали, нима са се настройвали според очакванията на света? Не мисля. Друг е въпросът, че са отчитали особеностите на хората и тяхното възприятие. Апостол Павел, проповядвайки в атинския ареопаг (вж. Деян. 17:22-31), започва не от обвинения – видите ли, всички сте безбожници и идолослужители, – а се опитва да намери в местните жители нещо позитивно и, стъпвайки на него, да ги доведе до по-високо разбиране на Бога, света и човека. Значи ли това, че той се е настроил според техните очаквания? Мисля, че не. Просто като ритор, като християнски проповедник, той е търсел път към сърцата им. Все пак не трябва да заличаваме всички духовни търсения на езическия свят. Точно както и търсенията на съвременния свят, включително и неговия протест срещу фалша, лицемерието и несправедливостта. Трябва да разберем от какво е предизвикан този протест и какво може да бъде полезно за проповедта ни. Основният проблем не е толкова в думите – те могат да са много правилни, умни и красиви, – колкото в съответствието между нашия живот и проповедите ни. В днешно време хората не вярват само на думи; наслушали са се на красиви думи, зад които впоследствие са откривали лъжа или празнота. 

А какво би могло да убеди съвременното общество?

Преди всичко животът по заповедите, животът с Христос. Да има съответствие между постъпките ни и онова, което проповядваме. 

Но много ли са хората, които ще поискат да живеят по заповедите та това е толкова “некомфортно”?

Разбира се, няма да разчитаме на “уау-ефекта” от проповедта. Но и тук трябва да се водим от примерите в Свещеното Писание. Апостол Павел е бил много умен човек с безупречен живот, той е бил готов сам да умре, стига да спаси онези, към които се е обръщал – и въпреки всичко след неговите проповеди не всички са ставали християни. Много повече са били хората, които пренебрежително са казвали: друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:32).

Трябва да разбираме, че никога няма да бъдем наравно с кумирите на шоубизнеса, но и не следва да се конкурираме с тях. За жалост Джон Ленън е бил недалеч от истината, когато е твърдял, че “Бийтълс сега са по-популярни от Иисус Христос”. Да, масовата култура е по-популярна от християнството – такава е реалността. Но това не е повод да вдигаме ръце. Който търси истината и Бога, ще чуе – ако не веднага, то след време. Зрънцето невинаги израства веднага. Трябва да се отнасяме трезво към възможностите си и да помним, че ученикът не е по-горе от учителя (Матей 10:24). Ако не всички са послушали самия Христос, какво остава за нас? И въпреки това Господ иска всички хора да се спасят и да достигнат до познанието на истината (1 Тим. 2:4). 

Литературата е своеобразен мост към Евангелието.

Задачата да се осъвремени проповядването на Евангелието може би е съпоставима със задачата да се осъвремени класическата литература… Вие четете на семинаристите курс по литература. Как предизвиквате интереса им?

Първо, за доброто усвояване на материала допринасят живите интерактивни форми. Например на семинара, посветен на Плутарх, ние разделихме студентите на два отбора: едните разказваха за Александър Македонски, а другите – за Цезар, и всеки отбор се опитваше да докаже, че неговият герой в по-голяма степен съответства на християнския идеал. За да защитят позицията си, студентите трябваше да преработят материала, да направят тезата си убедителна, да я поднесат правилно. Основното, което се стремяхме да постигнем, беше студентите да не стават пасивни потребители на информация. 

А що се отнася до съдържанието – тук, както и в случая с Евангелието, се появява въпрос: какво отношение има това към моя живот? Важно е да се отърсим от остарели стереотипи и речеви особености, като видим зад тях вечните сблъсъци между характерите, страстите, идеите, които движат обществото и отделните хора.  

Тоест задачата е да се подчертаят живите човешки отношения, които никога не се променят?

Разбира се. Значението на художествената литература е в това, че тя е своеобразен мост към Евангелието. Та нали Христос е толкова висок идеал, че обикновеният човек може да каже: “Аз по дефиниция не мога да заприличам на Него”. А литературата може да представя евангелските ценности като живи образи. 

Например, Александър Македонски постоянно чувал от обкръжението си, че някой се опитва да го отрови. Веднъж, когато се разболял, един от приближените му приготвил отвара и му я поднесъл с думите: “Изпий това, ще ти олекне”. А до Александър тъкмо било достигнало поредното писмо с предупреждение: “Не пий нищо, този човек иска да те отрови”. И Александър приел питието от приближения си, като едновременно му подал писмото – тоест, показал му пълното си доверие. Това са вечните теми – приятелство, доверие, великодушие, благородство, мъжество…

А как да обясним на разбираем език какво е Божият Промисъл? Има определение от свети Филарет (Дроздов), че това е “непрестанното действие на всемогъществото, премъдростта и добротата на Бога, чрез които Бог опазва битието и силите на всички твари, насочва ги към благи цели, помага за всяко добро, а възникналото чрез отклонение от доброто зло пресича или поправя, обръщайки го към добри последици”. Това определение е всеобхватно, но за обикновения човек не казва много; не го “грее”. Докато в художествените произведения то се обяснява в много по-разбираем и ярък вид. 

Трябва да живеем така, че ако всички евангелия бъдат изгубени, хората да могат да ги прочетат по нашите лица. (Митрополит Антоний Сурожки)

Ето, ние изучаваме романа “Мостът на Сан Луис Рей” от Торнтън Уайлдър. В него се разказва за древен мост, построен още от инките, по който от едно селище в друго ежедневно преминават стотици хора. Но един ден мостът рухва. В този момент на него се намират петима души, и те загиват. Защо именно тези петима? Защо точно в този момент – не по-рано и не по-късно? Какви са били тези хора и защо Господ ги е повикал при Себе Си по този начин? Къде е Божият Промисъл? Романът е посветен на изследването на всички тези въпроси. И дава отговор, според мен достатъчно убедителен. Няма да го разкривам, нека читателите на “Фома” сами прочетат тази забележителна книга.  

Още един пример: романът “Сто години самота” на Маркес. Той е построен върху идеята, че докато всичко не се свърши, докато всички мрежи не се разплетат, е невъзможно да се разшифрира историята на рода, която сама по себе си представлява своеобразно послание. Само когато се постави и последната точка, цялата картина става ясна. Това също е образ, описващ духовната реалност. 

Това е малко неочаквано – оказва се, че в семинарията изучават Маркес и Уайлдър… 

Ние имаме отделен курс по руска литература – Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски… А аз водя курс по световна литература. Той е обзорен, не си поставяме задачата да покажем картината на развитие на цялата световна литература, но размахът ни е много широк – от Омир до Толкин. Както понякога се шегувам, “от епос до епос”.

Казвате, че литературата е мост към Евангелието, но нали много писатели се дистанцираха от Църквата, особено в Русия през XIX век. Защо е така според Вас?

Въпросът е в каква степен състоянието на тогавашната Църква е съответствало на евангелските идеали. Да, това са били времената на Амвросий Оптински и Филарет Московски, но за същото това време Салтиков-Шчедрин е казвал, че “свещеникът е бил крепостник, и Църквата е била крепостна”.  

Положението на духовенството, превърнало се в затворено съсловие, е било крайно зависимо. Когато е трябвало да се пости, при свещениците са ходели на изповед, може би с половин ухо са слушали проповедта, но при това интелигенцията е гледала на духовниците отвисоко. Чехов има един разказ “Кошмар” – за свещеник, който живее в абсолютно принизено положение, на практика в нищета, няма дори чай, който да предложи на гостите си. И такова унижено самосъзнание се е наблюдавало у немалко свещеници. Та тогава възприемали ли са ги хората като нравствени авторитети?

При това Достоевски в “Братя Карамазови” се опитва да осмисли опита на старчеството и до известна степен се води от видяното в Оптина Пустин. Някакви положителни примери за църковен живот се намират дори при Лев Толстой – да вземем, например, поста на Наташа Ростова във “Война и мир”. Няма да говоря за Гогол, който е бил дълбоко църковен човек. Така че да, някои писатели са се дистанцирали, а други са правели тъкмо обратното – вслушвали са се в Църквата. 

Но според мен днес Църквата играе важна роля и гласът ѝ се чува много по-силно, отколкото по времето, когато е била зависима от държавата. Може и да греша, но съм останал с впечатлението, че в много отношения руската литература неволно е поемала функцията на “народно учителство” – не защото го е искала, а защото гласът на Църквата често не се е чувал. 

А как Ви се струва, оттогава променило ли се е отношението на интелигенцията към Църквата? Или свещениците биват възприемани, както и по-рано, като хора от по-ниско съсловие?

Мисля, че има променено отношение. Все пак доверието към Църквата след гоненията в съветския период е сравнително високо. А и положението на духовенството е различно днес, Църквата е много по-независима в съжденията и действията си. Друг е въпросът, че изобщо не е ясно кой е авторитетът сега. Звездите на шоубизнеса? Популярните блогъри?

Разбира се, Църквата, както и литературата, не може да претендира за абсолютен авторитет в съвременния свят. Но, независимо от това дали я слушат или не, гласът на Църквата трябва да звучи като своеобразен нравствен камертон.

*Въпросите задава дякон Игор Цуканов. Заглавието е от редакцията.

Превод: Павла Сивова

Източник: Фома.ру

Дарение за сайта

Latest posts by архимандрит Симеон (Томачински) (see all)

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

Последни от Брой 6/2021 - За причината на Въплъщението

Отиди горе