Протойерей Стивън Р. Пламли е американец с удивителна съдба. През 60-те години на миналия век става православен, приема свещенически сан, но сърцето му не се успокоява в желанието си да помага на хората да побеждават семейните си конфликти, в желанието да помага да се познаваме един другиго, да познаем себе си и да придобием Бога.
Доктор по психология, член на Американската асоциация по семейна терапия, на Американската асоциация на пастирите-консултанти и на Православната асоциация по медицина, психология и религия, магистър по богословие от Свето-Владимирската православна богословска семинария в Ню Йорк, предстоятел на храма „Св. ап. Марк” в Сарасота към Православната църква в Америка. С о. Стивън се срещаме в рамките на психологическия семинар в памет на прот. Василий Зенковски в Православния университет на Русия.
Типичен нетипичен американец
Като православен свещеник, психоаналитик и психотерапевт в Америка, може би изглеждам рядко „екзотично животно”. Макар че съм типичен американец, възпитан в обикновена американска среда, която вече от няколко стотин години се е формирала в Америка.
Родителите ми са завършили университет и са получили учителско образование, но когато съм се родил, баща ми не е работел като учител, защото учителската заплата по онова време е била малка. Работел е като миньор заради по-високата заплата. Родителите ми винаги са смятали, че децата им трябва да получат университетско образование и бях първото от трите им деца, което тръгна по този път.
Завърших университета, изучавайки история, философия, английска литература. Дисертацията ми беше за Николай Бердяев. Бердяев ме привличаше заради огромното внимание, което е отделил в своята философия на темата за свободата. Не политическата свобода, а свободата на човека, свързана с отговорността.
След като завърших университета, срещнах жената, която стана моя съпруга. И двамата работехме като учители. Първо в южната част на САЩ, във Флорида, после, след 1967 г. – в Ню Йорк. Готвех се да постъпя в Свето-Владимирската семинария, за да стана свещеник.
Това беше ярък и удивителен период в нашия живот, защото и двамата бяхме все още младенци в Православната църква. Сега си мисля, че изобщо не сме си давали сметка в какво се потапяме, в каква Църква влизаме. Не си представяхме какво огромно значение и влияние ще има върху нас Църквата, какви промени ще окаже тя върху съдбите ни.
„Мога да правя повече”
В Ню Йорк живеехме на остров Манхатън, който ми напомня съвременната Москва. Бях доволен от назначението си и от работата си в енорията, но имах чувството, че мога да правя повече.
Разбрах, че в Ню Йорк в много болници има православни, които не получават пастирска грижа. Тъжно е, когато хората остаряват и изнемощяват и заради болестта си не могат да ходят в храма; те сякаш постепенно изчезват и сякаш Църквата забравя за тях.
Събрах група доброволци, които искаха да помагат на хората в болниците. Преминахме обучителен курс за работа с болни хора. Бяхме чудесен отбор. Когато в болниците имаше повече православни, отслужвахме и литургии, всички се причастяваха, а след това организирахме трапеза и хората бяха много благодарни. Това беше чудесна работа и ми носеше огромно удовлетворение – но отново нещо не ми достигаше.
Като енорийски свещеник, който духовно обгрижваше паството си, и покрай работата ми в болницата работех много и получавах удовлетворение, но разбирах, че мога да правя и още нещо. Чувствах някаква бариера в отношенията си с хората, през която не можех да премина.
Започнах да чета книги по психология, опитвайки се да разбера каква е тази бариера, която ни ограничава и която ни пречи да се задълбочим и да вършим наистина важни неща. Започнах да посещавам лекции по психология в един от Нюйоркските университети. Постепенно започнах да разбирам тази бариера и да усещам, че не мога да помагам достатъчно на хората в тяхното духовно развитие.
По собствена инициатива започнах да работя като капелан в една от големите болници, която беше недалеч от дома и енорията ми. Това е една забележителна стара болница, нарича се Bell View. Докато работех там, се опитвах да вляза и в психиатричното отделение. Мислех даже да завърша курс за болнични капелани, да се дипломирам в тази област и изцяло да º се посветя. Поговорих за това с главния капелан на болницата и той ме посъветва: „Струва ми се, че призванието на болничен капелан не е това, което търсите”. Препоръча ми да постъпя в Института „Блентъм Фийлд“, където имаше програма за психоаналитическа подготовка на свещеници.
Проучих програмата, подадох молба, приеха ме и започнах да уча. Последваха три години много интензивна работа. Трябваше да посещавам курсовете, занятията в семинарията, да ходя на лекции, да пиша курсови работи. Понякога ми се струваше, че ще умра от изтощение. Още първата година започнахме да посещаваме пациенти заедно с консултанти и наблюдатели.
Два пъти в седмицата трябваше сами да приемаме пациенти като психотерапевти. На третата година от обучението преминахме към друга област от психотерапията – семейните отношения и семейната терапия. Енориашите ми се чудеха и не разбираха какво става с техния свещеник – всяка неделя посещавах енорията си и откривах сред енориашите си типични психиатрични случаи. Там продължавах своята психоаналитическа работа, дълбокото изучаване на подсъзнателното. Разбира се, изучавахме Зигмунд Фройд и другите авторитети на психоанализата.
Как несъзнаваното блокира духа
Най-важното откритие за мен в този тригодишен курс беше понятието за несъзнаваното. Започнах да разбирам как то блокра духовното израстване на човека, блокира духа му. Започнах да разбирам, че всеки от нас има мисли и чувства, които крие от самия себе си.
През този период преминавах и през дълбинно психоаналитическо изследване на самия себе си. Колкото повече откривах истината за себе си, толкова повече ми се струваше, че съм луд. Нещо повече, гледах жена си и си казвах: „Стивън, и ти, и жена ти сте болни”. Може би някои от вас са запознати с психологията и този опит ще ви прозвучи познато. Същото е и с онези, които изучават медицина – и те непрекъснато откриват в себе си симптомите на изучаваните болести.
Но разбрах, че психоанализата е именно това, което съм търсил през всичките тези години. И въпреки че се чувствах ненормален и недостатъчно подготвен, бях щастлив и постепенно трупах опит и знания в работата си с такива пациенти.
Три години по-късно завърших програмата, получих диплома и започнах работа. Първо смятах едновременно да служа в енорията и да работя като психотерапевт, но година по-късно разбрах, че да се занимавам и с едното, и с другото, е прекалено.
Мисля, че по онова време жена ми си мислеше за убийство (смее се). Поговорих с епископа и му казах, че трябва да издържам семейството, а енорията беше много малка и като свещеник това щеше да ми е непосилно. Реших да оставя енорийската работа. Останах помощник-свещеник, а основно се занимавах с психотерапия и психоанализа. През цялото време търсех по-дълбока връзка между духовния живот и дълбинната психология. Скоро открих една двугодишна обучителна програма, която се занимаваше с психология на семейните отношения по системата Имаго.
Към съзнаваното
Имаго – това е психоаналитична система за работа със семейни двойки или с хора, които смятат да сключат брак. Същността на тази програма е да изведе от подсъзнателното до съзнателното ниво това, което хората имат в себе си, да доведе хората до съзнателно ниво с помощта на поведенчески методи и общуване.
Тази система си поставя за цел работата с двама партньори, извличайки от подсъзнанието им това, което е възможно. Опитваме се да установим какво от поведението си той или тя осъзнава като любов, в какво се проявява тя.
Днес продължавам работата си като психотерапевт. В кабинета си работя със съпружески двойки, с индивидуални клиенти, с групи. Преди всяка сесия предавам себе си, клиентите си и пациентите си на Господ Иисус Христос, на Светия Дух; моля Бог да ме води. Свързан съм с Църквата в литургичния живот. И като свещеник, и като психотерапевт и психоаналитик, работя с хората и се опитвам изцяло да им се посвещавам.
◊
Всичко, от което се нуждаете, е любов
Отец Стивън очарова публиката със своята искреност и откритост. Къде е коренът на тази откритост – в пословичната западна разкрепостеност, или е резултат от дългогодишно търсене на вътрешната свобода, опит от доверието към човека, който Господ е поставил пред теб в определен момент…
Трудно ли Ви беше да направите избор между работата на свещеника и на психотерапевта?
Да, това беше много труден избор. Когато ме ръкополагаха, мислех, че ще бъда енорийски свещеник до края на живота си. Но Бог реши иначе. За мен обаче изборът беше много труден.
Разкажете повече за Имаго-терапията. В основата на Имаго-терапията е наблюдението, че всички ние мислим как да намерим добър партньор за семейния си живот, но встъпваме в тези отношения като непълноценни личности. Може би тези от вас, които се интересуват от психология, са запознати с трудовете на британския психотерапевт Доналд Фърнбърг. Той пръв показва, че основната движеща сила в човешките отношения не е биологическа; любовта е тази, която движи хората един към друг. Първичното, основното намерение, което движи един човек към другия, е именно любовта.
Имаго-терапията предпоставя, че всеки от нас е по някакъв начин непълноценен. Когато срещаме някой, който ни привлича като потенциален партньор или съпруг, в нас има тайна надежда, че той ще ни даде това, към което се стремим, по което тъгуваме. Другият – този, с когото влизаме в контакт, мисли същото за мен и очаква нещо от мен. Както можете да се досетите, никой не може изцяло да удовлетвори очакванията и мечтите на партньора си.
Когато тази невъзможност се осъзнае, настъпва нов етап в техните отношения. Постепенно те предават позициите си, понякога продължават да живеят заедно, но като правило накрая се разделят. Но има алтернатива. Могат да се търсят пътища тази криза да бъде преодоляна. Имаго-терапията е система за създаване на такива навици и начини за общуване с човека, чрез които той да почувства, че не е безразличен на някого, че го обичат, че се грижат за него.
Отражението в огледалото
Как се развиват тези навици у хората?
Един от главните инструменти е диалогът между съпрузите. Когато съпрузите водят такъв диалог, вместо просто да отговаряш на партньора, започваш да повтаряш това, което той мисли.
Например: по време на един от епизодите на този съпружески диалог, който наричаме „огледало”, повтарям на другия това, което той/тя ми е казал/а, но с леко променени думи. Създава се обратна връзка. Примерно, съпругата ми казва: „Чувствам се обидена. Вчера имахме гости и ти се пошегува по повод на храната, която бях сготвила”. Бих могъл да кажа: „Когато вчера имахме гости, аз се пошегувах с храната и те нараних, засегнах те”.
Виждате ли, целта тук не е да се изясни истината и да се реши кой е прав и кой – виновен. Трябва да сложим собствените чувства настрана и да дадем на партньора си да разбере какво мисля за нея; че ме е грижа, че съпреживявам, че обичам. Такова „огледало” може да стане първата част на съпружеския диалог. Не задавам въпроси, не изказвам мнение; единственото, което мога да попитам е: „Искаш ли да ми кажеш още нещо?”.
Когато съпругата ми отговори: „Не, казах всичко, което исках”, правя още две крачки. Правя кратко обобщение на това, което съм чул дотук. Казвам й, че разбирам нейните чувства, осъзнавам това, което е изпитала, виждам до какви заключения е стигнала. Думите ми потвърждават казаното от партньора. Последното, което ми остава да направя, е да потвърдя чувствата, емоциите, които е изпитал партньорът.
Мога да кажа за себе си: понеже виждам, че си изпитала някакви неприятни чувства, аз самият чувствам огорчение, съжалявам, че съм те накарал да изпиташ такива чувства. От това обобщение напълно отсъстват доказателства за това кой е прав и кой не. Няма опит за вменяване на вина или за доказване на нещо. Целта на този диалог е да дадеш на човека, който изказва обидата си, увереност, че е обичан; да му дадеш да почувства, че за него се грижат, че не ти е безразличен.
Откъде идва терминът „Имаго”?
От латинската дума за образ. Методът предлага опит да отговориш на образа, който имаш за човека.
Лекуваме в себе си неправилния човешки образ?
Абсолютно вярно. Променям собствения си образ пред този човек, а чрез образа на другия променям себе си. Това помага да развиваме чувството за личностна ценност и грижата един за друг.
Вместо да реагирам на това, което е казал партньорът или съпругът, променям собственото си виждане на съпруга. По този начин виждането, възприятието ми за собствения съпруг, както и моята представа за самия мен, се променя.
Изцеляващият ефект на виждането
Но такова отношение към другия предполага психологическа зрялост на всеки, защото е много сложно да се отстраниш от собствените емоции и да постигнеш такова общуване. Трябва да имаш някакъв опит, за да можеш да го правиш. Как работите с двойките?
Съпрузите наистина трябва да са напълно зрели, за да се съгласят да минат през такава терапия. Но не се налага да бъдат прекалено зрели. Опитът ми показва, че идват и съвсем незрели хора, дори с гранични личностни проблеми. Срещал съм двойки, в които единият или и двамата са били много нарцистични. Важно е да се прецени дали терапевтът може да овладее тази ситуация. Напълно е възможно и двамата партньори да са сърдити, да са смутени, или пък аз да сгреша…
Когато при вас идват двама души, това означава, че по някакъв начин те не са доволни от качеството на отношенията си. В същото време тези отношения са се породили именно на базата на този опит – всеки е имал някакъв образ за партньора си. Когато им помогнете да осъзнаят, че този човек не съответства на съществуващия образ, кое стимулира хората да запазят отношенията си?
Не допускам пред пациентите да възникне образ, който те не биха желали да видят, а се опитвам да направя така, че да видят в другия нещо общо със себе си. Ако тези хора започнат да се отказват от агресивното си поведение един към друг, ако се опитат да започнат да се учат да ценят в партньора си добрите му качества, тогава ще изпитат изцеляващ ефект и ще започнат да виждат в другия онова, което са искали да видят.
Тази терапия само за съпрузи ли е възможна, или и за други членове на семейството?
В своите книги съвременният руски психолог Юлия Гипенрейтер препоръчва по подобен начин да се отнасяме и с децата. Да, това е гъвкъв метод, който позволява на възрастните да общуват с децата, а порасналите деца – с остаряващите си родители. Методът може да се използва в различни възрасти и групи.
Дарът на емпатията
Емпатията – съпреживяването на емоционалното състояние на другия човек – дар ли е, или може да се възпитава?
Благодаря, чудесен въпрос. Мисля, че емпатията е дарба. Да, някои хора изпитват чувство на емпатия повече от други. Но в същото време съм убеден, че мнозина могат да бъдат и по-емпатични, отколкото са сега.
Работех с двойка, в която единият беше твърде рационален, когнитивен, напълно неемпатичен, а другият все повтаряше: „Ти, разбира се, много се промени, но все така нямаш достатъчно емпатия за мен”. Това беше признак, че той самият няма в себе си достатъчно емпатия за партньора си.
Развитието на емпатията обикновено включва и двете страни. За да се развива тази дарба, и двамата съпрузи (партньори) трябва да работят активно. От друга страна изглежда, че много хора просто нямат емпатия, но това е погрешно впечатление. Просто те не изразяват емоциите си така, както биха могли. Развитието на емпатията е сложен процес, който не се вмества в три урока. Нужни са труд и време.
С какво можем да уплашим нарцистичния човек, за да разбере, че трябва да се промени?
Нарцисизмът е много труден проблем. Понякога нарцисът започва да се променя, когато разбере, че може да загуби съпруга си.
Не очаквах толкова остри въпроси. Но това само потвърждава, че говорим за универсални проблеми, които възникват независимо от културата, страната, националността. Те, за съжаление, се проявяват навсякъде и могат да се породят в отношенията между съпрузи, деца, други хора.
Възрастен, дете… да престанем да играем роли
Терапевтичната схема, за която говорите, напълно се вписва в детско-родителските отношения. Ако приложим такава схема в съпружеските отношения, няма ли да се получи така, че единият от съпрузите през цялото време ще бъде в ролята на „родителя”, а другият – на „детето”? Как постигате равенство?
По време на терапията започвам с предположението, че ако в семейството единият от партньорите играе родителската роля, това означава именно, че той е под това ниво и би искал да бъде детето, за което да се грижат. Това почти винаги излиза вярно, макар дълги години някой да е играл ролята на родител. Ако такава двойка отиде при имаго-терапевт, задачата му е да помогне на човека да спре с ролите и да стане себе си.
Казахте, че главната движеща сила е любовта. Психологията, както и всяка наука, има своите закони. Любовта не се подчинява на закони. Когато работите с двойки, кога работите като психолог и кога – като пастир разчитате на любовта?
Любовта има за нас много значения и едно от тях е поведенческото. Някой може да общува с другия, показвайки любов, без да я чувства наистина. В процеса на терапия можем да научим човека да се държи така, сякаш обича. Макар и да не изпитва това чувство, но той показва на другия, че може да го изпитва и без да го преживява.
Това се потвърждава и в практиката. Ако човек се научи да се държи така, сякаш обича, с течение на времето той ще започне и да изпитва истинското чувство. По същия начин, ако се държим с някой агресивно, отглеждаме в себе си агресивни чувства.
Насочване на енергията към възстановяване
Съществува ли по време на един конфликт точка, след която няма връщане назад към нормалните отношения?
В имаго-терапията често използваме една диаграма – правоъгълник, рамка и две кръгчета в средата – това са хората, които общуват помежду си. Стрелките между тях показват накъде е насочена енергията на общуването. Съпружеските двойки, които са преминали през определени изпитания, не желаят да влагат повече енергия в строителството на своите отношения; енергията им се насочва извън пределите на тези отношения. Така енергията започва да изтича от отношенията вътре в двойката и тези отношения не могат да се възродят. Един такъв изход на енергията извън семейството е измяната и тя нанася силни поражения. Друго изтичане – разводът. Но дори и след развод е възможно да се възстановят отношенията, хората могат да намерят отново пътя един към друг. Един от моментите в имаго-терапията е да помогнем на хората да насочат енергията си към възстановяване на отношенията.
Ако единият от партньорите се затваря в себе си; не иска да общува, но и не иска да се развежда, могат ли да бъдат възстановени отношенията?
Ако не са се разделили окончателно, ако бракът не се е разпаднал, винаги има възможност отношенията да бъдат възстановени. Да, има такива поведенчески модели, когато е много трудно съпрузите да бъдат насочени към това да възстановят отношенията си. Един такъв модел е алкохолната зависимост, наркоманията или други зависимости. Преди да бъдат възстановени отношенията, партньорът би трябвало да се постарае да се освободи от зависимостта си.
Препоръките на д-р Пламли
Какви препоръки бихте дали на младите съпрузи?
Животът ви е удивителен, имате богат опит. Има една забележителна книга на американския психолог Харвил Хендрикс – „Да получиш любовта, която искаш”.
Какъв съвет мога да дам? Искате да давам препоръки на хора, които не съм срещал…
Съвет, който да ги предпази от някои грешки…
Процесът, за който говорим, в повечето случаи е неосъзнат. Трудно е да се каже на хората какво да избягват, ако те въобще не осъзнават, че имат проблем. Защо работя по метода на имаго-терапията? Защото той може да бъде поставен под „чадъра” на нашата православна вяра. Ако става въпрос за съпрузи, които са православни християни – какво бих им препоръчал:
Първо. Молете се, постоянно се молете всеки ден за себе си. Молете се сутрин и вечер. Молете се съпругът ви да не прави това, което не искате да прави. Молете се Спасителят да даде и на вас мъдрост да правите това, което трябва. Ако хората се молят един за друг, Господ им дава сила да победят конфликтите и да отхвърлят неправилното.
Второ. Бих ви посъветвал всеки ден от пет до десет пъти да казвате на съпруга си нещо хубаво. Изненадани сте, виждам. Този, който още не е встъпил в брак, сигурно ще се възмути: „Десет пъти на ден? Не е ли много?”
В Америка преди няколко години беше проведено изследване, в което съпрузите трябваше да си казват някакви хубави думи. Скоро комплиментите станаха за тях толкова естествени, че се превърнаха в начин на живот. Ако партньорът не ти е безразличен, отнасяй се с него/нея с грижа и уважение и скоро комплиментите и любовта могат да станат образ на твоите мисли и чувства.
Чувстото за вина е неконструктивно
Всичко изглежда толкова просто – да се молиш за себе си, за ближните си, за да дойде Господ при нас и да работи в нас; за да станат нашите семейства обиталища на Светия Дух. Да си казваме хубави неща поне веднъж на ден… Но в живота всичко е по-сложно.
Преодолявайки умората си, о. Стивън Пламли продължи да отговаря на въпросите…
Какво е безсъзнателното от гледна точка на православното богословие?
Безсъзнателното не е богословски въпрос. Реалността на подсъзнателното е вече определена и подкрепена от много изследвания. Психиката не е въпрос на богословието. В православието богословието разглежда това, което ни открива Господ, и какво следва да правим, за да можем да отвърнем на това откровение.
Струва ми се, че психоаналитиците говорят за безсъзнателното и за проблемите на човека като за проблем, за който той може би не е виновен. В духовния живот осъзнаваме, че носим отговорност за делата и мислите си, независимо от това какво сме преживели като деца, какви са били родителите ни и обстоятелствата, които са ни формирали… Да, наистина носим отговорност. Но тук не трябва да се поставя въпросът за вината. Да чувстваш вина и да вменяваш вина на другия е абсолютно неконструктивно. Дори човек да осъзнае, че нещо се проявява от неговото подсъзнание, не трябва да се говори за вина. Трябва да се търси изход.
За изповедта
Отец Александър Шмеман се отнасяше към изповедта много строго, като към тайнство, каквото тя е. В Русия няма много психоаналитици и често хората отиват при свещеника като при психолог. В това общуване се смесва покаянието, изповядването на греховете, някаква духовна работа и в същото време – психотерапевтичната страна. Как се съединява всичко това в пастирската работа?
Ако човек идва на изповед и от душата му се излива поток от емоции, трудно е той да бъде спрян, за да не се наруши самата изповед. Свещеникът трябва да има запас от търпение, но в същото време трябва да насочи човека към това да изповядва именно греховете си, а не емоциите и чувствата си. Това са два различни процеса.
Ако човек дълбоко преживява греха си, могат да бъдат въвлечени и емоциите, разбира се. Често хората идват на изповед и казват: „Раздразних сина си, самата аз се разсърдих…” – и когато свещеникът попита „Защо?”, човекът започва да говори за друго, за немощите и проблемите си.
Изповедта обаче предполага изповядване именно на греховете, а не разговор за другите хора. Свещеникът трябва да постави ясна граница между двете неща. А когато човек отиде при психотерапевт, той може да говори и за себе си, и за другия човек. Терапевтът може да му помогне да обърне внимание на себе си, най-малкото защото има повече време, отколкото при изповедта.
Що за хора са съвременните православни в Америка?
Търсещи хора. Много младежи. Не знам как е в другите храмове, но в нашата енория идват млади, хора. Иначе американските православни са напълно обикновени съвременни хора както и руснаците. Обичат да четат Светото Писание, духовни книги, творенията на светите отци. Предани са на вярата и Църквата.
(със съкращения)
Превод: Пламен Сивов
Източник: www.pravmir.ru
