СВЕТЪТ НИ ВЪЗДАВА ДОБРО – за органическия „съд” над човека

в 2013/Брой 2/2013 - Левски???/Християнство

Има някаква дълбока философия, граничеща с утеха, в това, че Бог съди хората не само онтологически, не само юридически, но, ако можем да се изразим така, и по един органически начин.

Бог съди хората онтологически. И това е онзи съд, който се получава при съприкосновение на човешката природа с благодатта, която, собствено, е и духовността, и любовта. Да, нашият християнски Бог „изпитва сърца и утроби” и този перманентен процес тече в чреслата ни и в съвестта – явява се и на митарствата, при частния ни съд – определяйки временното ни местопребиваване, но в абсолютната си цялост, окончателност и пълнота той лумва на всеобщия Божи Съд, когато Бог ни се разкрива окончателно – и теургически. Тогава състоянието на нашата човешка природа „онтологически” и на мига определя и нашето вечно местопребиваване. Ако ние можем да понесем Вечния ден – това теургическо разкриване на Бога в благодат и Светлина – тогава ние ще сме с Него, дори божествената светлина ще ни ощастливява, възражда и радва. Ако не сме воювали срещу злото и страстите си обаче, ако не сме променяли към божествена „поносимост” своята природа, тогава тази светлина ще ни въздейства като всеизгарящ огън, което, собствено, е и адът. Това, за мене, е онтологическият съд. Той се състои в изпитание на нашата човешка природа под напора на светлината и благодатта. За този окончателен момент е казано в Свещеното Писание, че тогава човек ще се спаси, както някой, който преминава през огън.

Това, че Бог изпитва хората онтологически, съвсем не значи, че не ги съди и юридически. Напоследък този възглед се подценява, вероятно под либералните тенденции на Века. Или пък като извор на страх. Напротив, страх не бива и да има. Има разумност, трезвост и успокоеност. Има отговорност на човека пред делата му и пред интенциите на Века. И тук е цялото разковниче на обговаряния казус в настоящия момент, защото съществува и бъдещ Век, за който би могло да се каже.

Любов постави человека на света –

оттатък гроба ще го 

съди любовта.

(по Стоян Михайловски)

„Божият Съд е единственото съдилище, на което ще получиш по-малка присъда, отколкото по право заслужаваш”, обичаше да се шегува мой приятел, по-късно станал православен свещеник. А, между другото, тази съд тече и в момента. Това е начинът, по който нашите душа и тяло ни въздават и реагират спроти нас самите – органически. Ако обичаш чашката и се наливаш перманентно с алкохол, не се чуди че подир време си хванал цироза. Не те съди Бог – ни юридически, нито онтологически, въздава ти самата твоя природа. Ако си се сблъскал с човека, нагрубил си го, упрекнал и обидил, не се чуди, че и на тебе ти е стреснато, нелепо, чоглаво, болезнено и архинеприятно. Ако го беше ударил с юмрук, нямаше да ти бъде по-добре. Самата природа на света, начаса ни въздава. Не реагират само нашите душа и тяло – и нещата от света се държат по съответния им начин, което значи, че сме част от него, че са ни присъщи и че ние сме им причастни. Адам е взет от глината, той е „автохтонен” на света, и когато този Адам за пореден път се проваля или съгрешава, с него се проваля и присъщия му сектор от света – тази органика и причастеност към духа на битието досега се пазят. Нужна е само мъничка поправка, може би – Адам е автохтонен не изобщо на света, а на Рая. И когато се проваля същия този Адам, с присъщия му сектор от света, той се проваля като стожера на Божи свят, той се проваля като собственик, стопанин и пастир на битието пред лицето на Бога. Това е изключително важно уточнение и то е упоменато и застопорено и в самата Библия. „Живеем ли или мрем – Христови сме”. „Пред своя господар (съответният човек) стои или пада”.

Защото не е без значение и кой ти е господарят. Когато е под егидата на бесовете, животът на човек е пълен мрак, тъга, тъма и хаос, тяга към ентропия и саморазрушение. Душата му тогава сякаш е парцал в ръцете на бесовете и те я мяткат, люшкат или удрят от една крайност на друга. И мъката тогава е безкрайна, без да може този лъч да се пречупи, може би, тръгвайки към светлинна посока. Това е вектор, който сочи към сърцевината на земята, защото ни страданието, нито причинителите му са „взети” от нея. Те не са автохтонни на света – те не са му причастни.

По съвсем друг начин страда човекът, станал жертва на собственото си неразумие, на сляп завой спрямо централната посока на живота, на недоглеждане безкрая от потенциални неприятности, които обстоятелствата на живота крият. И знаете ли как страда той?… Като приседнал на прага си селски стопанин. Моканина, Вълкадин, който говори с Бога, спомнете си тези герои. В разказите – жертви на съдбата и на историческите обстоятелства, дори ако бяха извършили в живота собствен грях, те не биха страдали по начин, много по-различен от упоменатия. Защото селският стопанин страда просветлено. „От себе си”, и „в себе си”, със вектор, ясно сочещ небесата. Защото има милост някаква в това страдание, успокоеност и темелна скръб, дълбочина, вглъбяване в себе си и разумност. Ти страдаш като собственик на своя сектор от света – било то твоeто тяло, дух или пък свободата ти – и дори когато злоупотребиш с елементи от тях, ти чувстваш как в страданието ти текат едни изцелителни процеси. Да, този свят е Божи свят, ти си положен в него, и страдаш или не, грешиш или се изцеляваш, ти си обгърнат от разумност, този свят „те мисли”, като ти въздава, и всичките закони са положени в него така, че да те водят към добро. Ти си обгърнат с трезвост и разумност от духа на битието, ти си обгърнат с атмосфера на трогателност, и даже и да страдаш от греха на някой сляп завой, ти вярваш в себе си и в дълбоките устои на света. Ти чувстваш себе си като обгърнат от добро човек, който се изцелява. 

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*