Светът винаги иска да унищожи Църквата

в Брой 3/2013 - Душо моя, стани/Срещи

Приятелски разговор
с Негово Преосвещенство Величкия епископ Сионий, игумен на Лопушанския манастир

 

DSC06898
Негово Преосвещенство Величкия епископ Сионий e роден през 1969 г. в София. Приема монашество през 1991 г. в Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий” , където е игумен от 1992 до 1995 г. През 1995-1996 г. специализира в Ерланген, Германия. През 1998 г. е възведен в архимандритско достойнство, а през 2007 г. е хиротонисан за епископ с титлата Велички. Бил е ефимерий и преподавател по литургика в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”, а от 1996 до 2009 г. – неин ректор. От 2009 г. е викарий на Видинския митрополит Дометиан. Игумен на Лопушанския манастир „Св. Йоан Предтеча”.

 

Дядо Сионий, в разговор вчера сподели, че най-голямата грешка на църквата днес е, че се примирява със света. Какво имаше предвид?
Имах предвид, че Църквата Христова като един кораб на спасението, като едно място, обетовано от благодатта Божия и ръководено от духовния глава на Църквата – нашия Господ Иисус Христос има друго служение извън светското, извън живота, който е изпълнен със стремеж за земното. Тя носи характера на един духовен живот, който е в пълен разрез със светското мислене и който изисква всеотдаденост на тези, които са последвали Христос, изисква особен прочит на света и неговите закони. Няма да бъде силно дори ако кажем, че Църквата и света са като маслото и водата – несвързани и невъзможно да бъдат свързани. Но това, което се наблюдава в последно време, е наистина страшно и носещо характера на примирението. На примирението на Църквата спрямо света и неговата греховност. На притъпяването на острото слово, което Църквата винаги е имала, на верното слово, с което тя е водила спасението на милиони хора. И ако само допреди сто години гласът на Църквата е бил силен и ясен, той сега се губи и размива в този дух на примиренчество.
Какъв е начинът тогава Църквата днес да противостои на света и да помага на младите хора да не бъдат духовно слепи – повече чрез дело или чрез слово?
Именно в това е проблемът, че когато Църквата няма този глас, който трябва да има, се получават изкривявания в нейното възприемане от целия свят. Аз си спомням за светия Богоносен отец Иоан Златоуст, който беше велик архиепископ на Константинополската църква, велик проповедник и мъж, отстояваше каноните на вярата с голяма сила и не се боеше от императора и от неговия двор, изказвайки всичко директно, за да може неговото паство да има ориентир. И си спомням за случая, в който императрицата беше ограбила, в буквалния смисъл, една бедна вдовица, взимайки лозето й, и свети Иоан се опълчи срещу този на пръв поглед дребен акт, но погледнато в друг план – свети Иоан искаше да покаже, че императрицата е също така един смъртен човек и че тя няма право да безчинства.

Това означава ли, че нашата Църква може да влияе върху политиците?
Нашата Църква е задължена да влияе върху политиците, като показва техните дела. И ето, ние сме свидетели на едно тотално разграбване на България в последно време. Говоря за годините след промените у нас и за тоталното унищожаване и съсипване на всичко онова, което страната ни имаше като придобивки. Особено печално е състоянието на българските села, които на времето имаха богати и добре организирани стопанства. Сега те тънат в разруха.

Само че политиците си хвърлят обвинения един на друг. Едните казват, че комунизмът е виновен за обезлюдяването на селата ни, а другите, че демокрацията ги е довела до това плачевно състояние?
Именно. Но вие да сте чули Църквата да е казала нещо по въпроса? Точно за този глас говоря. Гласът на Църквата, който трябва да бъде фар за всички човеци. Когато чуят, че Църквата говори директно и ясно, тогава именно хората ще се обърнат по-силно към Бога.

А как може да се получи това, чисто практически?
Не когато си затваряме очите и премълчаваме, за да не обидим този или онзи човек, тази или онази партия, тази или онази група. Тогава хората казват: чакайте, те са същите като управниците на този свят, като тези, които разрушиха и ограбиха България. Именно затова Църквата трябва да има ясен и точен глас. Да се изобличи безстрашно рушителят, крадецът, безчинникът и този, който води към погибел човеците. Сега се наблюдава нещо още по-страшно. Противопоставянето на цялата държава срещу въвеждането на вероучение в българските училища. Това е едно организирано противопоставяне. Не казвам за сегашното правителство. За всички правителства. Не говоря за комунистическия режим, който беше тотално срещу, но той беше декларирал тази си вражда. Комунистическият режим беше казал, че Църквата не представлява интерес за държавата, че Църквата трябва да бъде омаловажавана, да бъде неглижирана, че вероучението не бива да бъде допускано и т.н. И то беше изхвърлено от училищата. Докато следващите правителства, които твърдят за себе си, че са носители на някакви промени, не декларират това директно, но работят то да се случи. И отново Църквата се превръща в молеща към дадени институции и дадени велики министри на образованието, а не изпълнява своята истинска роля – да се обърне към народа и да каже: тези хора искат духовната гибел на вашите деца. Те искат вашите деца да станат слуги. Искат вашите деца да заминат по света, където да слугуват и да не знаят нито своята вяра, нито своя род, нито своя език, да станат подобни на своите нещастни събратя от Европа, които са забравили вече дори, че са християни или ако го помнят, то е в един друг исторически или културен аспект.

DSC06949Критиката, която отправяш към Църквата – тя касае личностите или Църквата като институция?
Аз не мога да си позволя да отнасям критика към когото и да е, защото българските архиереи митрополити винаги са в служението си и където трябва на местата си. Но говоря общо за Църквата, че тя е загубила това свое задължение и основен принцип – да изобличава злото. Процес, който не е от сега, а се наблюдава от много години. И в царска България, където Църквата е била като част от държавата – послушна и без особено влияние в обществото. Тя се е движила в традиционното русло на изповядването на православието.

Кога е изгубила тази си функция Църквата – да изобличава? По време на османското робство или още преди това?
Според мен този процес трябва да се изследва, защото той не е проблем само на Българската църква, а общо на християнството. Ние виждаме как Ватиканът си затваря очите пред какви ли не безчинства на Запад. Виждаме как Ватиканът си затваря очите пред огромните проблеми, които създава в Украйна и другаде. Виждаме, че протестантските църкви абсолютно са си затворили очите, сякаш това тях не ги интересува.

DSC06928 Lopushna motherТогава промяната не трябва ли да почне по-скоро от личностите, отколкото да се говори абстрактно за една институция?
Разбира се. Но ако една личност си позволи да почне подобно нещо, ще бъде веднага изолирана, ще бъда обвинена в какво ли не и ще бъде изкарана по-черна и от най-черния дявол в ада.

Тогава от къде трябва да поч­нат промените, вътре от самата среда ли?
Според мен промяната трябва да започне, и тя може би някъде вече е започнала, от средите на монашест­вото. Защото църковната история ни показва, че когато патриархът на Константинопол го е било страх да изобличи императора или да го представи пред народа като опасен за цялата духовност на нацията, тогава безстрашни монаси са излизали и са казвали директно нещата. Много пъти с цената на живота си, много пъти с цената на това да бъдат изолирани или заточени някъде в Анатолия (Анадола). Но те винаги са били гласът на Църквата. Този глас, който трябва да бъде високо стоящ и не позволяващ да се смеси духовното и светското.
Доколко промяната, за която става дума, зависи от новия патриарх?
Служението на патриарха е най-тежкото. И затова ние като православни чада трябва да се молим за него, трябва да се молим Бог да го укрепва, защото нещата, които знаем са една песъчинка от това, което той знае и с което се сблъсква. С трудността на отстояване на православието в този все по-секуларен свят. Свят, в който консуматорството се насърчава и духовността се презира. Така че трябва винаги да се молим за този човек, който носи основната тежест на борбата със света. Някой път той не може да каже неща, които иска да каже. Именно за това споменах, че монашеството е този институт, който трябва да подпомага най-вече патриарха. Това са хора, които нямат семейства, нямат какво да губят, нямат какво да спечелят, освен да говорят истината. И гласът им да бъде чуван. И ще бъде чуван, когато той е гласът на Църквата. Не винаги гласът на Църквата е първосветителят, патриархът. В много случаи той е един обикновен монах отнякъде. Бог му дава тази сила, тази благодат и той става гласа на Църквата. Църковната история знае много такива примери.
DSC06942 Lopushna ChristВ последно време Църквата ни беше подложена на много атаки – от интелектуалци и обикновени хора, от журналисти. И понеже става дума за отговорностите на Църквата, мен ме интересува какви са отговорностите на обикновените хора към нея, на миряните?
Като православни християни ние трябва да имаме следния свой прочит. Не събирайки изрезки от вестници и съдейки по тях за Църквата. Не слушайки телевизионни и други предавания или изказвания, а поставяйки нещата в тяхната изконност. И първата стъпка, за да вървим в познанието е да разберем разликата между Църквата и заобикалящия я свят. Светът винаги иска да унищожи Църквата. Това е основен принцип. От тук трябва да започнем, за да имаме правилен прочит. Не да обвиняваме журналистите или да обвиняваме въобще някого, не. Това е основният световен принцип – князът на този свят иска да унищожи Църквата. По какви начини – това е друг въпрос. Сега силата на княза е в медията. Там е неговата сила, защото светът е завладян от медията. Светът е завладян не от разказа, от словото, от предадените слова от човек на човек, а от медията. И  е нормално основното му оръжие да бъде тя. Нормално е основното му оръжие да работи срещу вярата по такъв начин. Но веднага трябва да прибавим нещо друго, за да стоплим сърцата си и  да имаме крепко упование. Сам Христос казва за Църквата: „и дверите адови няма да й надделеят.” Сам Той казва на Петър: „ти си Петър и на тоя камък ще съградя Църквата си”. Камъкът на вярата, камъкът на упованието в Бога. След като имаме тези насърчителни слова на Спасителя, ние не трябва да се боим. Църквата ще пребъде вечно, ще продължава да спасява човешките души. Но Църквата е силно притеснена от днешния свят и мнозина от нейните духовни чада се съблазняват и мнозина ще се съблазняват и за в бъдеще. Ако тези основни принципи – на чистото изповедание – не ги поставим пред цялото човечество, пред българското общество, пред всеки християнин. Ние трябва да научим човеците как да мислят духовно. А духовното мислене е именно това, че светът иска да превземе Църквата, да я унищожи, а Бог я запазва и никога няма да я даде в ръцете на света.

А как да опазим децата си, които са изложени на толкова много провокации – откровеното порно, което струи от рек­лами по улиците, консуматорските нагнетявания от телевизия и медии, пристрастяването към компютрите и т.н.? Как да ги накараме да прогледнат за духовното? Да ги съхраним за православието?
Това е най-трудно и виждаме как всяко следващо поколение става все по-отдалечено от духовността. Първо трябва да запазим себе си. Първо ние трябва да сме наясно с нещата и след това да съхраним и децата си. Защото ако родителите нямат това съзнание да изградят в децата си духовни принципи, то фактически всичко е загубено. Основната грижа за възпитаването на децата във вярата и в чистотата и във всичко се възлага на семейството. И на проповедта на Църквата. Училището също, но първите години на детското израстване са грижа на родителите. Никой друг не може да свърши тази работа или да ги замени.

Иска ми се също да разбера твоето мнение за нападките към Църквата напоследък. Да започнем с една от тях – архонтството?
Архонтството е институция, която исторически е съществувала. Нея я е имало и в древността, и в по-ново време. Съществува като явление и в Цариградската патриаршия, и в Александрийската патриаршия. Така че не е нещо ново. Архонтите са хора, които са заслужили за благоустройството, украсяването или утвърждаването на Църквата. Хора, които по някакъв начин са помогнали на дадения митрополит и той ги отличава с духовни знаци.

Picture 327Да, но всички знаем по какъв начин богатите хора в България са придобили парите си. В този смисъл, как може някой със съмнителен морал да бъде отличен духовно?
Знаете ли, в България съществува и друг проблем. На завистта като водеща сила. Това е една от страшните язви на нашата родина. Ние не можем да осъждаме и да даваме оценка на дадения митрополит. След като той е отличил някой човек, това е негово лично дело и негово лично служение. Той носи духовна отговорност. И след като е преценил, че тези хора стават за такива, те са такива. Те вече са архонти. Не бива да се поддаваме на завист и злоба. При нас човек малко отличи ли се, веднага се нахвърлят върху него. А е много лесно да се нахвърлиш, когато Църквата направи нещо. У нас е много модерно да атакуваш Църквата и всичките º действия, без да си наясно. Защото обществото ни, не в пълнота, но в по-голямата си част, не разбира от църковните дела. Така че според мен не трябва да приемаме нещата по този начин, а да се осланяме на мнението и на виждането на дадения митрополит, който е отличил и издигнал тези хора.

А какво да мислим по въпроса за досиетата и висшия клир на Църквата? Стигна се до степен дори да се твърди, че за патриарх трябва да бъде избран единствено някой, който няма никакво досие?
Ами такива са били годините. Това е бил начинът да оцелее Църквата, начинът да се запази нещо от нея. Но и да се загуби много от нейната чистота и непорочност и да се разруши част от доверието на народа. Не е имало друг изход. Митрополитите и епископите не са имали друг изход. Но плодовете на тези духовни щети ние обираме сега. Горчивите плодове. Защото хората казват: след като те са станали служители на държавата, какви служители са на Църквата? И пак се връщаме на примера на свети Иоан Златоуст. Безстрашният свети Иоан Златоуст, който не се е побоял да осъди самия император, а камо ли би приел да стане негов агент. Това е било немислимо.

Означава ли това, че Църквата също прилага максимата – да се избере по-малкото зло?
Да, но по-малкото зло води до страшни духовни проблеми след себе си. Защото Църквата е допуснала компромис. А когато Църквата допусне компромис, духовните поражения са огромни.
Как тогава се постъпва във времена, когато ако не допуснеш компромис не можеш да оцелееш?
Загиваш и ставаш най-силният пример за паството си. Мъченичеството. Ние често питаме защо Руската църква е толкова силна. Ами там има мъченици – митрополити, епископи. Там има убити архиепископи, патриарх има убит. Патриарх Тихон е убит. Те не са се побояли, въпреки че са знаели безбожния нрав на Ленин, на Сталин. Те не са се уплашили и са критикували директно този режим. Добро е било и ние да имаме такива мъченици, но нямаме за съжаление. Имаме много свещеници, много монаси, много християни пострадали за вярата си. Има такива хора. Но няма нито един епископ, нито един митрополит.
Какви са тогава твоите очаквания към новия патриарх в лоното на това, за което говорим?
Моето очакване е този човек да бъде глас на Църквата, което е най-важното, и да реши по най-добрият начин кадровия въпрос – кадрите на Църквата, които са от монашеството, от свещенството. Те трябва да бъдат много добре образовани и преди всичко духовно извисени хора и познаващи борбата със света, в който живеем.

Как на практика това може да се постигне? Ето, ти дълги години беше ректор на Семинарията. Всички знаем, че хората желаещи да бъдат монаси или свещеници са дефицит в днешно време. Как в една такава ситуация да се реши кадровия въпрос?
Именно това е задачата на новия пат­риарх. Да намери, да вдъхнови такива хора, да ги образова, да им предаде този дух на вярата и да ги подготви за нелекото им служение.

Picture 331Тоест изцяло да се повдигне православният дух на народа, да се разгори този плам, който в миналото го е имало и ни е спасил като нация?   
Разбира се. Той е спасил българския народ и всяка човешка душа по отделно, защото знаете, че основната роля на Църквата е спасяването на душите.
Накъде ще се развиват в бъдеще отношенията между различните християнски вероизповедания? Към сближаване, отдалечаване? Каква е перспективата на християнството за обединяване?
Отдалечаването напоследък е много голямо, между Православната църква и останалите. За съжаление. А ние трябва да радеем за един по-близък диалог, за нещо общо. Трябва да радеем да изпълняваме думите на Христос, че сме едно паство, едно стадо с един пастир.

На какво се дължи това отдалечаване тогава?
Ами как може да сме близки с Англиканската църква например, когато те нарушават основни изисквания на християнството? Как може да си близък с тях, когато те ръкополагат жени свещеници и стигнаха до там да ръкополагат и хомосексуалисти за свещеници? Това е нещо много страшно, което според мен трови английското общество, едно от водещите световно велики общества. То е подложено на такава духовна провокация и такова духовно смазване, и то от самата си църква, че нищо добро не го чака. С католиците отношенията са много по-близки, понеже изповядваме една апостолска приемственост. Диалогът е много по-лесен, много по-близък до нашето разбиране за християнството. Така че трябва да работим за усилването на този диалог, за минаването му на по-високо ниво.
А какво мислиш за това, което се случи напоследък – отказването на папата от служение поради напреднала възраст?
Това е прецедент, наистина. Като си спомням предишния папа, който вече не можеше да ходи и го движеха с една специална количка. За посещението му в България направиха хиляди метри рампи, за да може тази количка да мине, но той не се отдръпна от служението си, затова съм учуден, че сегашният се отказва по такива причини. Той не е обикновен епископ или митрополит. Той е главата на тази Църква, която католическата вяра има за светец приживе. Те го наричат Светия Отец, наричат го пазител на каноните и законите на Църквата. Според мен съществуват други фактори, които предизвикват това оттегляне.

А какво е отношението между самите православни църкви? Православието обединено ли е помежду си? Може ли да чувстваме другите православни свои братя?
Разбира се. Между православните църкви има много добри отношения. На общоцърковно ниво, а и на лично. Православните епископи общуват помежду си, имат свои близки събратя от различните поместни църкви. Но при нас нещата са лесни, защото все пак сме православни. С един православен епископ от Египет, от Япония или от Русия, от където и да е, винаги можеш да влезеш в братолюбив разговор, тъй като ние сме една вяра. По-големият ни стремеж трябва да бъде диалога с неправославните църкви. Трябва да гледаме да изградим такъв диалог и да покажем на света, че след като се наричаме християни сме едно паство.

Егинският исихаст, старецът Йероним, казва, че за него най-голямата грешка на православието в днешно време е примиряването с икуменизма, израз на който е Световният съвет на църквите? Какво е твоето мнение за това?
Аз също гледам негативно на този Съвет на църквите. Поради присъствието там на църкви, които нямат християнски принципи. И не спазват елементарния християнски морал. Но съм твърдо за диалог с христовите църкви, тези, които наистина могат да се нарекат христови. Този диалог е много важен, и пак казвам защо – за да види светът, че ние сме едно паство и да се утвърди то около един пастир – Христос. Светът има нужда от това свидетелство. Да му бъде показано, че Христос е истинският пастир. Не искам да говоря срещу другите религии, но това е истината. Христос е единствената Свет­лина и Христос е единствената Истина.

Един последен въпрос. Говорим за Православието в световен мащаб. Според теб каква трябва да бъде неговата основна роля днес?
Православието трябва да бъде светлината на света и солта, с която се осолява ястието. Да бъде самоотвержен проповедник на Евангелското учение.

Социалната функция ли е важна повече или спасяването на душите?
Социалната функция е важна, но тя е отдавна иззета от държавата. Държавата още не е върнала имотите на Църквата, които са имали социални функции. Така че ние имаме много по-важна мисия – духовно да въздигнем нашия народ. А един човек, когато е духовно въздигнат, той, разбира се, че ще помага и на ближния. На Запад много се говори за социалната мисия и църквите се превръщат в едни социални организации, в нещо като социални структури на държавата. В Германия, например, Църквата е едва ли не социално министерство.

Благодаря за този откровен разговор, дядо Сионий.

Интервю на Цветанка Еленкова

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*