Светци на Православната църква, обърнали се от исляма

в Брой 4/2016 - Помаците и корабът, който не стига до брега/История и религии от

Юрий Максимов

В този непълен, повърхностен обзор са представени хора от различни епохи – от VIII до ХIХ век, от различни националности – араби и турци, татари и българи; от различни възрасти – старци, младежи и хора на средна възраст; от различни професии – разносвачи на зеленчуци, занаятчии, чиновници, войници и учени; хора с различен произход и от различни съсловия, с различно семейно положение, с различно ниво на образованост, и накрая, с различни характери… Но всички те са намерили в себе си сили да отговорят на Божията любов и да се обърнат към Христос, запечатвайки това обръщане със собствената си кръв.
Нищо аналогично на този подвиг нямало у християните, преминали в исляма, въпреки масовостта на това явление в определени епохи. Такива вероотстъпници едва ли са били ръководени от любов към истината. Това признавали и самите мюсюлмани. Например, арабският поет от ХI век Абу ал-Ала пее в своите стихове:

Християнинът преминава в исляма
поради користолюбие, а не от любов;
той или жадува за власт, или се страхува от съдията,
или пък иска да се жени.

Не е известен нито един случай на преминаване на православен поданик на Византийската империя в исляма, още повече с последвало изповедничество.
В действителност, с изключение на един пример, за който ще кажа по-долу, на практика не съществуват и разкази за запечатване на своята вяра с кръв от някого от родените в исляма мюсюлмани, изтезавани от християни.
Известен ми е само един случай, който с известна тенденциозност може да бъде отнесен към изповядването на вярата от мюсюлманин пред християни.
Относно един от сподвижниците на Мохамед – Абдала ибн Хузафи ал-Сахми, съществува легенда за това как византийският император, поради страх от смърт, се опитал да го обърне в християнството, но не успял да постигне нищо. Аз лично силно се съмнявам в историчността на този случай. Във всеки случай, относно действията на императора.

Но дори и в това повествование привлича вниманието един съществен момент: ако християнският император, убедил се в невъзможността да обърне пленения мюсюлманин, го пуска на свобода, то мюсюлманските управници, убедили се в същото, убиват пленените християни. И още един интересен момент: Абдала заплашват с прилагане на наказания, а именно, ако се вярва на автора на животописанието, заплашват с постепенен разстрел с лъкове и спускане в котел с кипящо масло, но не го подлагат на тях. За разлика от мюсюлманските управници, при които в аналогична ситуация след заплахата непременно следвало действие.

Отсъствието на такива примери, освен всичко останало, разбира се, е обусловено от това, че християнството не познава тази изконна и типично мюсюлманска практика, според която, ако врагът или плененият по време на битка обяви, че преминава в исляма, трябва да бъде запазен животът му, а ако подсъдимият иноверец, дори след произнасянето на присъдата приеме исляма, го освобождават от всякакви обвинения. Предпоставки за възникването на подобна практика в християнството не е имало по силата на съвсем различното разбиране на Вярата. Човек, приемащ християнството поради страх от смъртта, не е християнин, и по тази причина не е имало почва за такива насилствени обръщания. „Вярата на душата не е плод на тялото”  – така изразява в диалог с мюсюлмани своята позиция един от византийските императори – „и на тези, които привеждат към вярата, е необходим благ език и правилна мисъл, а не сила, заплаха или някакво мъчение и заплаха. Защото тук не бива да се действа по този начин, необходим за принуждаването на безсловесното естество, убеждавайки разумната душа не с ръка, не с бич или с нещо друго от този род и заплашвайки със смърт”. Съгласно един хадис, отнасящ се към самия Мохамед, той е казал така, тълкувайки аята: на Него са се предали онези, които са на небесата и на земята, волно и неволно (Коран 3.83): „Тези, които са на небесата – са ангели. Тези, които са на земята – това са родените в исляма. Предали се неволно – това са пленените народи, които са били приведени към исляма във вериги и окови, и които са водени в рая против волята им”. В това е разликата между християнството и исляма. Насила няма да станеш мил, и разбира се, никой не може да бъде въведен в рая насила.

Да, във Византийската империя на православния поданик също било забранено, под страх от смърт, да преминава в някоя друга религия. Но на териториите, които не били под контрола на християните, по онова време, ще повторя, никой никога не е преминавал доброволно от християнство в ислям.

Безусловно, в процеса на многовековните ислямо-християнски войни е имало всякакви случаи. По време на Първия кръстоносен поход при превземането на Йерусалим от католиците били изтребени повече от 70 хиляди мюсюлмани. По време на Третия кръстоносен поход английският крал Ричард Лъвското Сърце веднъж по своя прищявка заповядал за изколят две хиляди пленени мюсюлмани. Византийският император, а впоследствие пълководец, Никифор Фока, по време на своите победоносни походи унищожил няколко хиляди мюсюлмани в северна Сирия и Крит… Но при това в Православната църква (за разлика от Католическата) на тези жертви (както и на жертвите от своя страна!) се гледало като на паднали в обикновена война. Изключителната жестокост на воините-християни остава на личната съвест на всеки от тях, но тя никога не е била одобрявана от Църквата. Така и сегашната война в Чечня Църквата не възприема като война против исляма. На Православието е дълбоко чуждо разбирането за свещена война, присъщо на мюсюлманските екстремисти, за които „Джихадът се явява висша форма на богослужение, която може да бъде предложена на Аллах”.

Именно поради това, когато същият император Никифор II Фока (963-969) намислил да издаде закон, според който всички християнски воини, паднали в бой с мюсюлманите, автоматично били причислявани към лика на светите мъченици, Църквата, въпреки целия този натиск, категорично се противопоставила и на самата мисъл за такова нововъведение, като противоречащо на самия дух на християнството.

Именно поради това в Константинопол още в края на VIII век на арабските търговци било позволено да построят джамия, в която, както става ясно от писмата на патриарх Николай Мистик, пленените араби дори и в най-победоносните за Империята дни, можели да се молят без никаква принуда да приемат християнството.

Тук вероятно трябва да кажем няколко думи за мнението на изследователите за някаква небивала веротърпимост в Арабския Халифат, „неизвестна на средновековна Европа”. Как се създава и с какво се обосновава това мнение? Изследователят вижда, че несторианите и монофизитите, спрямо които във Византийската империя се предприемали гонения, бягали в мюсюлманските страни и там живеели по-благополучно в това отношение. Въз основа на това и възниква идеята за по-голямата веротърпимост на Халифата. Но изследователят не отчита този важен факт, че монофизитът или несторианинът имал различен статут в тези две империи. Във Византия той бил еретик и бил гонен като еретик. А в Халифата той бил иноверец и никой не го закачал, ако не се занимавал с прозелитизъм.

Но по отношение на собствените мюсюлмански еретици, в Халифата нерядко се предприемали къде-къде по-ужасни, кървави и безпощадни гонения, каквито византийските императори не са и сънували. А когато, на свой ред, някой мутазилит или саламит попадал във Византийската империя, там той се оказвал иноверец и можел преспокойно да ходи в същата констанинополска джамия и никой не го подлагал на никакви гонения. Именно поради това, например, когато през 969 г. Антиохия отново била върната в състава на Византия, голяма част от мюсюлманското население останала, докато монофизитският яковитски патриарх с цялото си паство се преселил в мюсюлманския град Диарбекир. В Никейския период почти една трета от войската на православната Византийска империя се състояла от турци-мюсюлмани, успешно влизащи в сражения с католиците.
В действителност Империята проявявала не по-малко търпимост към иноверците, отколкото Халифатът, а по отношение на еретиците Халифатът проявявал много по-голяма нетърпимост, отколкото Империята.

В тази статия се упоменават далеч не всички светци. Много славни мъченици и подвижници са известни единствено на Господа. Много жития на прославените от Църквата светци останаха напълно недостъпни за мен. От достъпните подбрах само най-пълните и най-ярките…

Предложените тук разкази не са собствено жития на светиите, но по-скоро размисли за вътрешния облик на тези подвижници, съставени въз основа на житията им. В хода на работата над текстовете се стараех да ги снабдявам с някои обяснителни бележки от историческо и ислямоведческо естество, а също и с разкази от жития на наши съвременници, обърнали се от исляма към Христа, които, струва ми се, на места могат да ни помогнат по-добре да разберем какво са преживявали тогава, от какво са били ръководени нашите светии. От това понякога пред нас по-ясно и по-пълно се разкрива цялото величие на техния подвиг. Доколкото се знае, такъв труд се предприема на руски език за пръв път. Като взимаме предвид нарасналия в последно време в нашето общество интерес към въпросите на взаимодействието и отношенията между исляма и християнството, подобен опит ни изглежда особено значим тъкмо като пример за положителен и при това съдържателен отговор от страна на християнството по дадения въпрос.

◊ ◊ ◊

Из историята на християнската проповед сред мюсюлманите

Иска ми се отначало да кажа няколко думи за историята на християнската проповед сред мюсюлманите. Съществува мнение, според което ислямът се счита за „необратима“ религия. То обаче е вярно само отчасти. По-точно би било да окачествим исляма като „трудно обратима“ религия. Мюсюлманите действително трудно се обръщат, както и привържениците на изключващите монотеистични религии, каквито са християнството и юдаизмът. При все това разпространеното мнение за безуспешността и малобройността на християнското проповедничество сред мюсюлманските народи не отговаря напълно на действителността. Това мнение, струва ни се, произтича преди всичко от непознаването на проповедническите трудове на Православието по тая нива, докато подвизите на православните проповедници на други места, като Аляска, Япония, Китай, Африка, Сибир, са сравнително добре известни… Богатият и важен въпрос за историята на православното проповедничество сред мюсюлманите все още очаква своя достоен изследвач. А на тези страници ще се опитам да осветя поне някои негови главни моменти, които биха позволили да се състави цялостно и по-съответствуващо на действителността представяне на тая слабо известна страна на проповедта на вселенското Православие.
От историята на Константинополската православна църква можем да си припомним как след възвръщането на Антиохия в състава на Византийската империя през Х век в течение на няколко години цялото местно арабско мюсюлманско население доброволно приело Православието, включително и представителите на арабската аристокрация. Същото ставало и във възвърнатите по онова време окръг Лаодикия и град Мелитин. Ала най-ярко безусловно е събитието от 935 г., когато арабското бедуинско племе Бану Хабиб „заедно с 12000 конника в пълно въоръжение, със семействата си, с клиентите си (невлизащи в племето хора, които се ползуват от неговото покровителство, бел. авт.) и с робите си преминало на страната на гърците, приело християнството и почнало да воюва против бившите си едноверци. Като плод на повече от четиристотингодишната проповедническа дейност на Руската православна църква сред татарите се образувало цяло етноконфесионално тяло – кряшени, състоящо се от православни татари. Според преброяването от 1926 г. тези кряшени наброявали приблизително двеста хиляди души! През втората половина на ХVI век обърналият се от ислям Аллах-Верди от Цахура станал проповедник на християнството и върнал към Православие цялото племе на грузинците-ингили. В самото начало на ХIХ век, благодарение старанията на проповедниците от Грузинската православна църква към християнство били обърнати над 47 хиляди осетинци (6), т.е. повечето хора от тоя народ. А към 1823 г. били обърнати почти всички. Но да се проследи историята на тайната проповед на християнството из земите, подвластни на мюсюлманите, е твърде сложно, ако изобщо е възможно; все пак, съществуването днес на около 10-12 милиона араби-християни (при общ брой на арабите към 100 милиона), от които едва малцина са потом­ци на арабски племена, приели християнство в доислямско време, ни открива отчасти размерите и успехите на тая мисия, всяка стъпка на която била свързана със смъртна опасност както за обръщащите, тъй и за обръщаните. Впрочем, и тук можем да дадем няколко ярки примера. Тъй в края на IХ и началото на Х век в арабска Испания се обърнал към християнството местният дребен владетел Омар ибн Хафсун, заедно със синовете си, с които господствували почти половин столетие над планинските долини, пребивавайки в своята крепост Бобастро. Но далеч по-интересно е това, че през ХV век в самия град Багдад и някои предноазиатски области е господарувала турската династия Кара- Коюнлу, обвинявана от египетските мюсюлмански историци направо в отстъпничество от исляма и в приемане на християнството. В малкото примери на средновековни държави, където в равна степен били покровителствувани (или поне търпени) и християнството, и ислямът (Хазарският каганат от IХ-Х век, държавата на Каракитаите от ХII век), християнството било по-разпространено от последния. Безусловно, в хода на историята редица християнски народи изцяло или почти изцяло приемали исляма. Това е безспорно. И в наши дни се случва в Африка цели племена да преминат от християнство (било и неправославно) към исляма. Причините за това са предмет на отделна работа, но трябва да се има предвид, че винаги е съществувало и обратното действие.

◊ ◊ ◊

Свети Константин Агарянин

Свети Константин се родил в мюсюлманско семейство в самия край на ХVIII век. Списателят на житието му, по всяка вероятност съзнателно, не е запазил за нас мюсюлманското му име, навярно желаейки чрез това да подчертае, че мъченикът изцяло и докрай станал християнин… Види се, че в това решение на житиеписеца е присъствувала и волята на самия светец. Горчиво било детството на бъдещия мъченик. Тежка болест в отроческите му лета, развод на родителите му, втори брак на майка му, жесток доведен баща, втори развод, нищета, многократни преселвания… Вероятно понесените лични страдания да са подготвили почвата на сърцето му за възприемане на словото за Кръста. Помня, че един бивш гамбийски мюсюлманин, жив и досега, писа в спомените си, че до християнството са го довели именно размислите за смисъла на страданията, с каквито и до ден-днешен е преизпълнен животът на простите африканци, и с как­вито бил преизпълнен и неговият собствен живот. Нямайки сред познайниците си християни, тоя човек стигнал до Христа единствено чрез размислите над това, което се говори с отрицание за учението Христово в Корана – че Иисус, назоваван от християните Син Божий уж бил разпънат. Такива размисли привели мюсюлманина до това, че „нуждата от кръстни страдания ми се струваше убедителна и истинна в светлината на нашия действителен живот“… Когато след многократни преселвания свети Константин се озовал в Смирна, той работел на пазара като разносвач на плодове и зеленчуци, и при тая си работа често трябвало да посещава дома на митрополита. Там именно се запознал с християните и християнството. Той завързал дружба с някои християни. Общувайки с тях, изучил гръцкия език. Веднъж, когато за пореден път бил в митрополията, Константин помолил един познат свещеник да му прочете нещо от християнските книги. Свещеникът изпълнил молбата му. Думите на Писанието произвели необикновено въздействие върху него и това бил най-вероятно не първият, а последният тласък към решението да стане християнин… За нас, които въпреки цели десетилетия атеизъм сме израснали сред християнска култура и от детството си сме възприели християнски понятия и категории чрез самия роден език, архитектурата, литературата, живописта и историята, често е трудно в съответната мяра да усетим цялата колосална сила и мощ на евангелското слово. Да чуем благата вест тъй, както са я чули първите нейни слушатели, както я е чул и свети Константин. Първият пълен превод на Новия Завет на арабски език бил издаден едва в 1830 година. Но и до ден-днешен, както свидетелствува съвременният християнски арабин-мисионер Бессам Медани „мюсюлманите рядко могат да чуят словото Божие на родния си език, а повечето от тях никога не са виждали Библията“. Толкоз по-силно и по-непосредствено въздействува чутото за първи път Божие слово.

Тук си припомням разказа за обръщането на един съвременен египетски изповедник Христов – Малик, който бил син на почитан учен-шейх, попечител и инспектор по ислямознание на учебните заведения от техния окръг и ревностен член на „братята мюсюлмани“. И то станало след като Малик чул от християните историята за опростената блудница. Христовото милосърдие и преизпълнените с любов Негови думи потресли до дълбините душата на младия мюсюлманин и всичко заобикалящо приело друга стойност в светлината на тези думи.

Нещо подобно станало и с Константин. Когато говорим за преминаването на мюсюлманин в християнство, трябва да имаме предвид, че такъв човек се сблъсква не само с обществени, но най- вече с огромни психологически трудности. „Ако мюсюлманинът изостави своята предишна вяра, то това е не само огромен позор за всички от неговия род, но преди всичко за самия него това означава откъсване от обичайното „ние“ на семейството, единството с което той чувствува с всички фибри на душата си. Този процес е по- дълбок и продължителен, отколкото можем да си представим, и подклажда у мнозина новообърнали се мюсюлмани изкушението на пълната самота“. Да се преодолее всичко това може да помогне само искрената любов на повярвалия към Христа и всеукрепяващата благодат Господня.

В житието не се казва направо, но се подразбира разривът на Константин със семейството му след вземане на решението да промени вярата си, а обстоятелствата, при които станало неговото затваряне вече сочат, че този разрив станал не по негов почин. От примера на св. Константин се вижда колко сложно било да се покръсти един мюсюлманин в Османската империя. Това означавало не само смъртна присъда за покръстения, но и немалки злини за кръщаващите. Ето защо смирненските християни, независимо от познанството си с него, не се решили да кръстят Константин и го пратили на Атон. Щом стигнал на Атон, бъдещият мъченик отишъл в обителта „Св. Павел“ и помолил да го покръстят. След като се посъветвали, старците не се решили на това и го изпратили в Кавсокаливския скит. На свой ред скитските старци го изпратили в лаврата „Св. Атанасий“. Но и в лаврата поради страх от турците не се решили да покръстят мюсюлманина и го напътили към Иверския манастир, където по това време живеел в безмълвие бившият патриарх на Константинопол Григорий V (сам той приел мъченически венец). Когато се явил при светителя, юношата паднал в нозете му и със сълзи го молел да го удостои с тайнството на Кръщението. Но и патриархът не се склонил отведнъж.

За Константин – трябва добре да разберем – тези откази били потресаващи! Той трябвало да понесе, така да се каже, най-невероятното: да бъде изхвърлен от ислямския свят и да не бъде приет от християнския. Само искрените ридания на отчаялия се вече юноша трогнали в последния миг светителското сърце и патриархът му заповядал да се върне в Кавсокаливския скит и да се готви за св. Кръщение, което не след дълго той извършил над него собственоръчно (!), като по тоя начин сам поел отговорността за всички възможни последствия върху себе си.

Какво изпитал подир кръщението си свети Константин? Какво изпитва всеки, възпитан в мюсюлманска среда и култура и намерил истината на Православието? За хора, израснали в преобладаваща християнска култура това е трудно обяснимо. Споменатият от мен Ламин Санех пише следното за своите чувства при окончателното му обръщане от исляма в християнството: „Трудно може да се изрази с думи чувството за пълна свобода от парализиращата невъзможност да умилостивиш Бога“. Навярно и бъдещият мъченик е изпитал подобно чувство на свята и духовна свобода в открилото се безбрежно море на Божията любов. Това море било тъй безбрежно и велико, че докато светият изпълнявал разни послушания в Кавсокаливския скит, не един път му минавала мисълта да запечата със собствената си кръв любовта си към Христа. Ала неговият духовен наставник старец Гавриил не му давал благословение за такова нещо, учейки го, че ако това бъде угодно на Бога, Той Сам, по Своите неизследими пътища, ще изпълни Константиновото желание.

След някое друго време, по собствено желание и след като изпросил благословението на атонските старци и патриарха, свети Константин се отправил към Магнисия с цел да обърне към християнството родната си сестра. Причината за подобен духовен порив у Константина можем да разберем, ако се обърнем към примера от живота на съвременния изповедник, упоменатия вече Малик. Подир тайнството Кръщение той, обзет от любов към целия свят, с възторжени и трогателни изрази писал на своите близки и жена си за щастието да бъде християнин, за духовното си повторно раждане и за любовта към Бога, стигаща до желанието да умре за Него, и за любовта си към тях: „Аз винаги съм ви обичал всички и всекиго поотделно. Но сега любовта ми към вас – при това, че аз изцяло, без остатък се отдадох на любовта към Иисуса Христа – стана още по-дълбока, още по-чиста и по-нежна. Не мога да изкажа колко ви обичам. Не мога да изразя своето щастие. Споделете радостта ми от любов към мене!“ Би трябвало и свети Константин да е бил тласкан от подобни чувства… Но въпреки това все още не било съдено да види сестра си. По пътя на едно пристанище го разпознал някакъв чиновник. По-нататъшното поведение на Константин ни показва здравото, образцово-християнското отношение към мъченичеството. Той непредизвиква своето мъченичество и не подтиква към него мюсюлманите, нежелаейки по такъв начин сам да изкушава Господа. Щом го запитали не е ли турчин, Константин отвърнал:
– Не, този човек е сбъркал, като вероятно ме е взел за другиго, а аз съм чист християнин.

Веднага след това светият купил билет за най-близкия кораб. И ето, скочил в лодката, лодката се откъснала от брега, отплавала и вече почти се допряла до кораба, но в този миг от брега заповядали да върнат лодката и да им предадат Константин. Матросите безпрекословно се подчинили. Отвели Константина при агата (кадията, т.е. съдията). Между тях се състоял следният разговор:
– Кой си ти, откъде си дошъл при нас и как се казваш?

– Отдалеч съм, отивам в Анадола, изповядвам християнската вяра, а името ми е Константин.

– А ако се намери човек, който те изобличи и докаже, че си турчин?

– Едва ли е възможно, понеже съм християнин.

Тогава чиновникът на агата, познаващ Константиновия брат, се изправил и „изобличил“ светията.
И чак тогава Божият избраник разбрал, че откриващият се велик път на мъченичеството за Христа действително му е приготвен от Бога и, като събрал мъжество, смело отвърнал:
– Да, аз наистина бях турчин, но кратко време останах в беззаконната мюсюлманска вяра, понеже моят Господ Иисус Христос по Своята велика милост ме изведе от тъмнината и ме доведе до истинската светлина; а сега аз плюя на вашата вяра с всички нейни обреди, понеже тя довежда всички нейни последователи до вечна погибел.
Тези прости наглед за нас думи, казани в тогавашните обстоятелства, били явна присъда над самия себе си. Окончателното преминаване на мюсюлманин в друга вяра се наказвало със смърт. В случай на такова преминаване той тутакси ставал мюбохиддем, т.е. лице, което всеки имал право да убие . В сборниците ал-Бухари и Муслима се посочва хадис, водещ произхода си от Ибн Масуда, който предава следните думи на самия Мохамед: „Според закона, кръвта на мюсюлманин може да бъде пролята само в три случая: прелюбодеяние, живот за живот, отричане от вярата и напускане на общината“. Пребили Константина и го затворили в тъмницата, а през това време кадията повикал Махсонисийския паша за разглеждане на това дело. Щом дошъл, пашата предложил на мъченика да се върне в исляма, като му обещал – в случай че го стори – да го обдари с богатства и почести. Подобно предложение в никакъв случай не било личен почин на пашата, нито свидетелство за особена щедрост от негова страна за възвръщането на „отпадналия“ към бащината вяра. Такова нещо било предвидено от шериата. За подобен род действие съобщават и мюсюлманските извори.
Всичко описано в житието ставало при строго спазване на съдопроизводствения ред, зародил още в началото на Арабския халифат. Така например известният мюсюлмански историк ал-Кинди (умрял в 950 г.) упоменава един случай, отнасящ се до епохата на ранните Фатимиди: „Един стар християнин на осемдесет годишна възраст, който преди време прие исляма, пак промени вярата си, а когато му бе предложено да се обърне отново към исляма, той отхвърли това предложение. Кадията доведе това до знанието на халифа, който предаде въпросния човек в ръцете на началника на стражата, а последният го прати при кадията, за да избере оня четирима заседатели, необходими за обръщането му в ислям. Ако той се покае, кадията е длъжен да му обещае 100 динара, ако пък упорствува, следва да бъде наказан със смърт. Старият християнин се отказа, биде убит и тялото му хвърлиха в Нил“.
Отказал се и Константин и отново изповядал християнската вяра. След това отначало го подложили на обичайните мъчения, на тъй наречената фаланга (бой по петите с тояги), а после, когато и това не оправдало очакванията им, предали го на явил се доброволец-палач. Установяването на изтезанията също не било следствие на лични склонности или пристрастия на пашата – то също било предписано от закона. Дори Абу Юсуф (†798), автор на първата книга по мюсюлманско право, станала христоматия за всички следващи поколения ислямски законоучители, макар като цяло да отричал в съдопроизводството възможността за каквото и да било давление върху подозирания (в това число и изтезания), в случая на преминаване на мюсюлманин в друга вяра ги считал за необходими, ако върху обвиняемия не са подействували нито обещанията, нито заплахите. Но това, че пашата не се задоволил с обичайните телесни наказания, но предал Констинтина в ръцете на „специалист“ по изтезанията на християните, той сторил поради личната си изродена воля. Като пример за различно отношение на кадия в границите на същото това законодателство може да послужи делото (мъченичеството) на свети Георги Мелитински (2/15 януари). В този случай кадията също бил принуден да осъди върналия се в християнството старец на смъртно наказание, но все пак с явно нежелание и съжаление, и без употребата на мъчения. Често пъти кадиите, не желаейки да вземат върху си кръвта на християните, обявявали ония мюсюлмани, които идвали при тях и им съобщавали за обръщането си към Христа, за умопобъркани и въз основа на това ги прокуждали (така, например, постъпили първия път с преподобномъченик Киприан Нови, 5/18 юли). Бивало дори кадия, несъгласен с присъдата от пашата, тайно да освободи осъдени на смърт християни. А такива „ревнители“ като пашата, паднал се на Кон­стантина, понякога още в този живот ги застигало Божието възмездие. Тъй Михаил Сириец повествува как подобен „ревнител“ от IХ век, който бил прекалено усърден в измъчванията на християни, отвърнали се от исляма, най-накрая бил хвърлен за това в затвора и убит по повеля на кадията (23). „От пашите-мъчители в еднаква степен страдаха и християните, и мюсюлманите“ (24), тъй че не са редки случаите, когато по настояване на мюсюлманите един или друг паша рано-късно бил снеман от длъжност.
И тъй, предали Кон­стантина на палача изверг. Не е възможно и да се чете, без да потръпне човек, описанието на мъченията, на които бил подложен младия християнин. Но и сред тях той останал твърд във вярата. И когато  измъчен, изнурен, обезобразен и окован във вериги – го изправили пак пред пашата и го попитали: „Ще ни кажеш ли сега какъв си ти (т.е. от коя вяра си ти?)“, мъченикът проронил: „Развържете ръцете ми и ще видите какъв съм“. И когато го развързали, светият се прекръстил и възкликнал: „Ето, такъв съм аз!“ В тази ярка, изразителна постъпка се вижда цялата сила на непреломимата воля на мъченика, цялата жар на огъня на неговата саможертвена любов към Христа. След този му подвиг подложили св. Константина на бичуване, заковали го във вериги и го хвърлили в тъмницата. Тогава, както разказва житието, по всички църкви Божии възнасяли за него молитви. Съдебното дело на Константин било тъй отговорно, че Кидонийският началник не се решил сам да изрече присъда и го проводил в Стамбул. Там светият прекарал някое-друго време в каторга, после – отново бой по петите, мъчения, хвърляне в зандана. Там го навестил свещеник, който, виждайки тъй млад изповедник и „като се боеше за неизвестния край“ на подвига му, както се казва в житието, му рекъл: „Добро нещо е, Константине, да изповядваш името на Иисуса Христа, ала ужасни са мъченията на турците. Помисли си, ако те плашат мъченията на турците, тогава с Божия помощ ще те измъкнем оттук!“ „Какво думаш, духовни отче? – учудено му отвърнал светият. „Разгледай тялото ми“. При тия думи мъченикът открил раните си, от чиято гледка духовникът неволно потръпнал и се удивил на подвига на младия страдалец. „Внимавай, отче! – строго му рекъл мъченикът – недейте ме откупува със злато или дарове на свобода. Бог да ви удържи от такова дело. Подир някой-друг ден ще завърша своя подвиг, както ми каза Пречистата Богородица“.
Тъй и станало. На другия ден отново извикали на съд Константин и заради упорството му в неговото „отстъпничество“ го осъдили на смърт чрез обесване. Присъдата била изпълнена на 2 юни 1819 година, четиридесет дни след първото му задържане. Обесването било наказание от вида „кетъл“, което обичайно прилагали за престъпници, осъдени за мъжеложство, кръвосмешение и вероотстъпничество. За прелюбодеянието било отредено наказание от вида „реджъм“ – убиване с камъни. Преднамереното убийство имало за последствие „кесос“ – право на кръвна мъст. Това, че за християнските мъченици било избрано като наказание именно „кетъл“, трябвало навярно да послужи в очите им за тяхно по-голямо унижение и позор. „За да няма ревнители на подвига на светия мъченик и за да не подействува на други примерът на Кон­стан­тиновото обръщане към християнската вяра, а също и да не вземат християните да се хвалят, че имат свети мощи на мъченик, дошъл от мохамеданите, турците не позволили никому да вземе тялото му, като считали срамно за себе си, дето техен бивш едноверец ще бъде почитан от християнската Църква – погребали го тайно на мюсюлманските гробища“. Монах, изпратен от Кавсо­каливийския скит, събрал сведения за подвига на светията в Кидония и пристигнал в Стамбул, не могъл да намери мястото, дето бил погребан, но все пак му се удало да изкупи част от дрехите, в които бил умъртвен пресветлият мъченик. С тази дреха се върнал на Атон, където по-сетне от докосването до нея станали няколко чудни изцеления… Свети мъчениче Константине, моли Бога за нас!

◊ ◊ ◊

Свети Ахмед Калфа

св.ахмед калфаСвети Ахмед, по произход също турчин мохамеданин, живял в Стамбул половин столетие преди свети Константин, но за разлика от него бил човек знатен и напълно обезпечен, заемал видно положение в държавата и по времето на своето обръщане бил вече в зряла възраст. Той имал руска наложница, взета от робите. Ахмед явно бил веротърпим, поради което º разрешавал свободно да посещава християнския храм. С течение на времето Ахмед забелязал у нея някои благодатни изменения, настъпващи всеки път, когато тя се връщала у дома след богослужението. Обзет от любопитство, той поискал от свещеника да присъствува на литургия, на която служи патриархът и, разбира се, получил такава възможност. Като на знатен гост му приготвили особено място. Според шериата мюсюлманинът има право да посещава християнските храмове по всяко време (но не за молитва, разбира се). И ето, по време на литургията мюсюлманският чиновник неочаквано видял как, докато патриархът благославял народа, от трисвещника и пръстите му излезли лъчи и преминали върху главите на всички християни, а само неговата глава била отмината. Изумен от това чудо, Ахмед изказал желанието веднага да се покръсти, което и било тайно извършено над него, вероятно от самия патриарх. Някое друго време бъдещият мъченик останал таен християнин. Подобно явление има своето оправдание и в Св. Писание – „И каза Нееман: щом е тъй, нека дадат на твоя раб пръст, колкото могат да носят две мъски, защото занапред рабът ти няма да принася всесъжение и жертви на други богове, освен на Господа; само ето какво Господ да прости на твоя раб: когато моят господар иде в дома на Римона, за да се поклони там и се опре върху ръката ми, и аз се поклоня в дома на Римона, тогава Господ да прости на твоя раб за поклонението ми в дома на Римона. И каза му: иди си смиром. И той отмина от него на едно малко пространство земя.“ (IV Царств. 5:17-19). Подобен е случаят и с фарисея Никодим. Тайни християни, както сред мюсюлманските сановници (в това число дори и молли), тъй и сред простото население, имало твърде много. В продължение на много години те идвали в джамията Айа-Суфия, където всеки ден тайно извършвали християнски молитвословия. Тайни християни има и днес в страните на мюсюлманския свят. По същия начин, съществуват и открити християни, при това и обърнали се от исляма, носещи понякога години наред подвига на изповедничеството. Всичко, за което говорим тук, до ден днешен е действителност в ред страни.

И тъй, свети Ахмед останал таен християнин известно време. Житието не съобщава какво станало с него в това време. С голяма увереност можем да предположим, че любовта му към жената, която била причина за идването му в Църквата, сега, при общата тяхна вяра, станала безмерно по-възвишена и по-чиста и техните отношения не могли да не преминат във връзка с това на качествено ново равнище. С не по-малка степен на вероятност можем да предполагаме, че светият имал през това време няколко тайни срещи с духовника на храма, дето го покръстили, за наставяне в християнския закон. Тези срещи едва ли били много и по-скоро знанията му за християнството се ограничавали единствено с най-необходимото. Ала в основата на вярата му лежал непоклатимият камък на опита от истинското богообщение и чрез благодатта Божия той възраствал духовно до съвършен мъж (Еф. 4:13). Както ми каза един познат православен татарин, свидетелствувайки за собствения си опит, за човека, когото Господ чрез чудеса е довел в Църквата Си, вече не може да съществува въпросът за връщане назад…

Тъй продължило дотогава, докато на едно поредно събрание велможите не почнали да се препират кое нещо стои над всичко останало. Когато дошъл ред на Ахмед и го попитали какво мисли, той неочаквано за всички гръмко изповядал: „Най-високо от всичко стои християнската вяра!“ „Да не би да си християнин?“ – го запитал с усмивка един от седящите. „Да, християнин съм“ – бавно, спокойно и отчетливо отвърнал светият и усмивката се стопила от лицето на питащия… В тая постъпка на свети Ахмед най-пленителното е това, че тъкмо в този случай изповедничеството далеч не било единственият възможен начин да останеш християнин (както било със свети Константин). Той имал възможността да се измъкне с шега, да прехвърли разговора към друго и т. н. Но тъкмо в такова стечение на обстоятелствата светият узнал зова, обърнат лично към него. Това е особено важно – да слушаш постоянно и най-вече да умееш сред всекидневните обикновени случаи навреме да чуеш призоваващия глас на Бога. А чуеш ли този зов, да откликнеш с думите: „Ето ме, Господи!“ Това всъщност е постоянното бодърствуване, към което ни призовава св. ап. Петър (I Петр. 1:13, 5:8)
И свети Ахмед откликнал и извървял пътя докрай, приемайки мъченическа смърт на 3 май 1682 г. Свети мъчениче Ахмеде, моли Бога за нас!

◊ ◊ ◊

Свети Абу Тбилиски

В исляма съществува понятието „степени на вярата“. Те са четири на брой: 1) неустойчива вяра, примесена със съмнения. Такава вяра според исляма не се приема от Бога; 2) вяра – дан на традицията, когато човек приема исляма само защото родителите му са били мюсюлмани, той е израснал и е бил възпитан в мюсюлманска среда и т. н. Бог приема такава вяра; 3) вяра, крепяща се върху научни основания, проявяваща се като твърда и съзнателна увереност на човека в онова, в което той вярва; 4) вяра на Божиите приятели, които са познали Бога . И ако свети Константин и свети Ахмед като мюсюлмани са били най-вероятно от „втората степен“, то свети Абу безусловно принадлежал към третата.
Роден в град Багдад, който неотколе бил столица на Халифата, този благороден арабин принадлежал към съсловието на свободните, бил искрено вярващ мюсюлманин и – както разказва житието му – бил „превъзходен познавач на мохамеданските книги“. Той живял през VIII век, т.е. триста години преди свети Константин Агарянин.
Абу бил вещ изготвител на благовонни масла. В житието му не се съобщава какво точно го накарало към 775 г. да посети далечна Грузия (Тбилиския емират), която по онова време влизала в състава на Халифата, заедно с наскоро освободения управник Картли Нерсес, в качеството на негов придружител. Най-вероятно това пътешествие било порив на младостта му. То станало навярно в годините на един от първите халифи на неотдавна дошлата на власт династия на Абасидите – халиф ал-Махди (775-785 г.): време, известно с гоненията против манихеите. Като цяло трябва да се каже, че краят на VIII век – времето, когато живял св. Абу – бил златният век на Арабския Халифат и на разцвета на арабската литература. Щом стигнали в Грузия (разказва житиеписецът), Абу, все още мюсюлманин, „заслужил любовта и почитта на целия тамошен народ“. Явно младият арабин бил човек с научно мислене. „Не търпейки стоенето без работа – както казва житието – той овладял грузинския език и пристъпил към добросъвестно и основно изучаване на Стария и Новия Завет и на християнството въобще. Посещавал богослуженията, вниквал в техния смисъл. Беседвал с образованите християни. Всичко това постепенно го довело дотам, че у него съзряло решението да приеме християнството като единствената истинска религия. За нас е особено важно това, че в обръщането му участвуват и сърцето, и разумът.
Тук не може да не си припомним приелия преди няколко години кръщение имам Ак-Бекет – известен в Казахстан ислямски богослов. Своята постъпка той обясни със собствения си духовен напредък, твърдейки, че вече е твърд в мисълта: единствено чрез християнството може да се извърши съединяването на Бога с човека, докато ислямът е по-скоро култура, отколкото религия. Предполагам, че същото осъзнаване на духовната теснота на исляма в сравнение с християнството е дало тласък и на свети Абу да стане християнин.
До някое време Абу, като св. Ахмед Калфа, не явил християнската си вяра. По това време се променили политическите обстоятелства и отново сваленият от власт (явно вече от халиф ар-Рашид) Нерсес заедно с 300 свои приближени напуснал Картли, преминал Осетия и се заселил при хазарите. Виждайки, че в Хазарския каганат е в безопасност, Абу приел тайнството Кръщение. Това станало шест години след пристигането му в Тбилиси. Това е немалко време. За пореден път то свидетелствува, че тази тъй важна крачка в религиозния живот Абу предприел напълно съзнателно.
След като изминало известно време, бежанците се отправили към православна Абхазия, владяна тогава от Византийската империя. Новообърналият се християнин прекарвал строг подвижнически живот. Знае се, че преди празника Пасха прекарал в безмълвие и пост три месеца. Вестта за необикновения спътник на Нерсес бързо се разпространила. От него се заинтересувал дори владетелят на Абхазия и го повикал при себе си за беседа върху християнската вяра, от която и двамата останали доволни. Минало време и властта в Картли поел Стефан, племенник на Нерсес, комуто след време се удало да измоли от халифа позволение чичо му да се върне. Нерсес се върнал в Грузия. Преди това обаче владетелят на Абхазия предложил на свети Абу да остане там, като му казал: „Ти си бил мюсюлманин и там не ще те оставят на мира. Боя се да не би волю- неволю да те отвърнат от християнската вяра и да не погубят толкова твои трудове“. „Не ме оставяй тук, – отвърнал светият – понеже каква радост ще имам там, дето няма дори опасност да умра за името на Господа Иисуса Христа? А и защо да скривам истинската светлина, с която Христос ме просвети? От смъртта никъде не мога да се скрия, пък и не се боя от нея“. И заедно с Нерсес светият се върнал в Тбилиси. Три години той открито изповядвал Христа. Всеки ден след богослужението Абу отивал в арабските квартали, носейки на съплеменниците си светото Благовестие. Три години открито изповядвал Христа и никой не посмял да му стори зло. Противниците му се ограничавали със споровете. Ала неприязънта към „отстъпника“ у влиятелните мюсюлмани неумолимо растяла. Тъй продължило до декември 785  г., когато за пръв път задържали светеца и го хвърлили в тъмница. Подир няколко дни, по ходатайството на управителя Стефан, го освободили. Навярно това първо затваряне не било свързано с напущането на „бащината вяра“ от страна на задържания, а с опитите му да обърне към християнството други мюсюлмани. Както става явно от по-нататъшните събития, Тбилиският кадия първоначално мислел, че Абу е роден християнин, който просто провежда противозаконна проповедническа дейност сред мюсюлманите. В противен случай дори ходатайството на Стефан не би могло да му издействува толкова скоро освобождение.
Но не задълго свети Абу останал на свобода. Недоброжелатели донесли на кадията, че Абу е роден мюсюлманин и вече е преминал в християнството, и на това основание изисквали повторното му задържане и „всевъзможни изтезания“ с цел да го принудят да се върне в исляма. Като узнали за тоя донос, някои християни своевременно се явили при светията и му предложили да се спаси с бягство, на което той спокойно отвърнал: – Готов съм за Христа да ида не само на мъки, но и на смърт – и с радостно лице излязъл на улицата насреща на пратения за него от кадията отряд. Завели го при кадията, а той го попитал:
– Какво чувам за тебе, Абу? Говорят, че ти, бидейки роден в исляма, си изоставил правата вяра и си прелъстен от християните? Вразуми се! Моли се тъй, както са те научили твоите родители-мюсюлмани.
– Вярно рече: действително се родих от мюсюлмани и бях възпитан от своите родители в мюсюлманския закон, ала изповядвах тая вяра само докато не узнах християнския закон. А когато Богу бе угодно да ме въведе в царството на Своя Син и моя Бог, Иисуса Христа, тогава аз оставих Мохамедовия закон, измислен от човеци, и последвах истинския Бог, приемайки даруваната на християните вяра. Аз съм кръстен в нея и се покланям на Христа, без да крия, че съм християнин.
Прославеният в лика на арменската църква мъченик Йосиф Двински (персиец по произход, до кръщението носил името Абу Бакр, пребит до смърт в 1170 г.) на сходния укор за това, че е оставил родната вяра, отговорил със забележителните думи: „Не съм се отклонявал от пътя и не съм оставял родната вяра, но напротив, избавих се от заблудата и намерих родната вяра, от която бях лишен“. Без съмнение, св. Абу бил движен от същото чувство и съзнание. Нататък всичко върви по известното предначертание: кадията го примамва с щедро парично възнаграждение и добри възможности за кариера, но светият ги отхвърля, оковават го в пранги и повторно го хвърлят в тъмница. По протежение на целия път на своето мъченичество св. Абу явил удивителен пример на дълбока църковност, на величайшо по благоговението си смирение пред Църквата Божия. След като се озовал в тъмницата, блаженият мъченик при първата появила се възможност чрез приятелите си на свобода продал имотите си и с получените пари прехранвал своите гладни и бедни съкилийници, като сам непрестанно пребъдвал в пост. С част от парите помолил да купят тамян и свещи и да ги раздадат по църквите с молба да се молят за него. В деня на смъртната присъда светецът помолил да се причасти и в третия час на деня (9 ч. сутринта) го навестил свещеник, който го причастил.
Миговете отлитат… Неминуемо приближава часът на подвига. Ето, идват за Абу, оковават го във вериги, за да го отведат на смърт. Светецът се обърнал към християните, които били с него, и попросил молитвите им.
Ето го – влачат го окован из града. От двете страни на пътя му излизали християни, които го съпровождали и мнозина от тях не можели да удържат сълзите си. Този другородец заради Христа се решава на постъпка, за каквато у много от тях, родените в християнство, не достига нито воля, нито любов.
Един дълбоко вярващ грузинец, с когото беседвах за подвига на светеца, направи следното сравнение: „Това е все едно днес, пред очите на светската и потънала в грехове Москва да приеме смърт за Христа чеченец“…
Като видял сълзите им, Абу взел да ги утешава:
– Не плачете за мене, но се радвайте, понеже отивам при моя Господ. Помолете се за мене и мирът Господен да бъде с вас.

* * *
Ето го вече пред кадията. Седейки, той го попитал за сетен път:
– Е, какво реши?
– Аз съм християнин и се надявам да остана такъв навеки.
– Значи не си изоставил още глупостта и безумието си?
–  Ако бях невежа и безумец, не бих се удостоил да стана християнин.
–  Нима не разбираш, че тези думи ще ти навлекат обвинение?
–  Дори да умра, вярвам, че ще живея с Христа. А ти не се бави, но изпълни волята си.
– Каква е сладостта, която получаваш от Христа, че и живота си не жалиш?
– Ако желаеш да узнаеш тая сладост, повярвай в Христа и се кръсти.
От тези думи кадията изпаднал в ярост и заповядал да изведат Абу и да му отсекат главата. Извели светеца на двора. Дръвникът е поставен, палачът – готов. Свалили веригите от окованика. С позволението на палача светецът се помолил кратко и благодарил на Св. Троица, след което сам турил глава на дръвника, слагайки ръцете си зад гърба. Палачът замахнал с ръка, мечът проблеснал и се спуснал; светецът го усетил, как силно се удря в шията му и спира – палачът ударил с тъпата страна с надеждата, че страхът ще накара светеца да се отрече от Христа. Мъченикът мълчал. Още веднъж се спуснал мечът, отново с тъпата страна. Това станало и трети път. Накрая, за четвърти път, палачът ударил с острието… 6 януари 786 г.
След убийството тялото на светеца било откарано с надеждна охрана на градското гробище, където било изгорено. На никого от християните не позволили да присъствува. По този начин мюсюлманските власти се опитали да попречат на по-сетнешното прославяне на Абу като светец и на почитането на честните му мощи. Но въпреки забраната, към мястото на изгарянето се устремили множество християни и – нещо любопитно – първи там дошли старци и деца. После примера им последвали и останалите. „Щом свърши денят, в който светецът биде посечен с меч, и настъпи първият час на нощта, над мястото, където бе изгорено тялото на Христовия мъченик, се яви звезда, сияеща като кандило. Тя остана в небето до третия час на нощта и по-дълго. В първата нощ тази звезда излъчваше сияние, подобно на блясъка на мълния. Сам кадията и целият народ – християни и мюсюлмани – видяха Божието знамение със собствените си очи, а някои от слугите на кадията дори ходиха на мястото, за да погледат необикновеното сияние. Струваше им се, че там, на земята е поставена запалена свещ. Но щом се доближиха, видяха сияещо тяло, подобно на звезда, висящо във въздуха, и не можеха да се приближат към мястото, бидейки обзети от страх“ – това е свидетелството на съвременника на светеца, Иоан Сабанидзе, който съставил житието му. По-късно на мястото, където било изгорено тялото на мъченика, издигнали малка църква, но след идването на съветската власт, в 1939 г., църквицата била унищожена. Милиони гонени православни християни споделили участта на светеца. Повече от половин век светото място останало запуснато, докато неотдавна, по Божия милост, не започнало възстановяването на тая църквица…
Днес св. Абу се почита за небесен покровител на град Тбилиси (столицата на Грузия, б. пр.)
Свети новомъчениче Абу, моли Бога за нас!

Свети Авраамий Български

Св._муч._Авраамий_Болгарский_(современная_икона)Свети Авраамий е един от 13-те домонголски светии на Руската Църква, канонизирани много преди Събора от 1547 г., което показва колко важен е бил неговият подвиг за нашата Църква.
Сведенията за неговия живот са твърде оскъдни. Няколко думи на летописеца  – и това е всичко, с което разполагаме.
Св. Авраамий е живял в края на ХII – началото на ХIII век. Произхождал от волжските българи. Бил богат търговец. Ходел по своя работа във Византия и най-често в Русия, където, изглежда, се запознал с християнството.
Не е известно точно при какви обстоятелства е станало неговото обръщане. Както изглежда, известно време след обръщането си Авраамий живял в Русия и, както показват обстоятелствата около неговата кончина, той бил по-известен на духовенството във Владимир и дори на самия княз.
Той не само лично изповядвал, но, както се изтъква в житието, и проповядвал християнството на своите сънародници. За разлика от св. Ахмед и св. Абу, Авраамий не преминава през периода на тайното християнство. Той не оставя своята професия, а я използва, за да проповядва Словото Божие; така че всяко негово търговско пътуване е и мисионерско.
През 1229 г. Авраамий пребивава по работа в главния град на волжските българи, Велики Болгар, намиращ се на река Волга. Със своите християнски проповеди той очевидно привлякъл вниманието към себе си. Като узнали, че не е руснак, и следователно не се намира под защитата на Суздалския княз, го арестували. Много и дълго го увещавали. Много по-дълго и много повече, отколкото всички други подвижници, за които се разказва тук. Но, както се казва в летописите, светият мъченик „проклел Мохамед и българската вяра”, за което бил обесен надолу с главата, а след това обезглавен.
Руските търговци, дошли със св. Авраамий по търговия, взели тялото му и го погребали в християнското гробище. Много скоро на гроба започнали да стават знамения, които довели до почит към светията. След по-малко от година, на 9 март 1230 г., неговите мощи били пренесени във Владимир. Великият княз със семейството си, епископът с духовенството и целият народ излезли да ги посрещнат. Честните мощи на светия Христов мъченик били положени в Успенския манастир, където почиват и до ден-днешен.
В 1547 г. било утвърдено общоцърковното празнуване на паметта на св. Авраамий.

 

◊ ◊ ◊
Светите мъченици за исляма

Прославените от Църквата новомъченици, „пострадали от агаряните”, стоят малко встрани от другите мъченици и нови. Те не са били измъчвани от езичинците, както мъчениците от първите векове, нито от атеистите, както в случая с достохвалния сонм на руските новомъченици. Били избивани от монотеистите. И това за пореден път напомня, че същността на свидетелствата на християнския мъченик не е възвестяване на еднобожието, а изповядване на Христос, истинен Бог и истинен Човек.
В болшинството от случаите (около 90 %) тези светии са или обърнали се, или върнали се от исляма (тоест някога преди това отрекли се от Христос) хора. Те непосредствено, от собствен опит познавали, някои от дълги години, а други още от детство, веручението и религиозната практика на исляма. Толкова по-важно и значимо за нас е тяхното мнение за тази религиозна традиция.
В устата на тези мъченици намираме най-суровите, най-безпощадни думи по адрес на исляма, на неговия пророк и задгробната участ на мюсюлманите. Тяхната присъда над религията на полумесеца, изразена с прости и естествени думи и подписана със собствената им кръв, била къде-къде по-страшна и безапелационна и от най-суровите нападки на православните полемисти. Такива неща няма да срещнем нито у св. Григорий Палама, позволяващ си да се изказва одобрително за някои обреди на мюсюлманите, нито у преп. Йоан Дамаскин, търсещ в Корана нещо, което да е в съгласие с Евангелието, нито дори у преп. Максим Грък, който, въпреки своето непримиримо отношение към основателя на исляма, допускал, че той първоначално е бил воден от добри (именно от религиозна гледна точка!) подбуди.
Едва ли можем да обясняваме тази позиция с интерполациите на съставителите на житията. Само такава е можела да бъде позицията на мъчениците: защото, ако можеш да се спасиш и да бъдеш благочестив мюсюлманин, то тогава техният подвиг е нищо, той в такъв случай се лишава от всякакъв смисъл.
При всичко това у тези светии не е имало и сянка от ненавист лично към онези мюсюлмани, които са се оказвали техни мъчители. „Скърбя за вас, ако не разбирате това” – казал на своите мъчители свещеномъченик Дамаскин (16/29 януари), след като изповядал Христос. „Съветвам и вас да излезете от непроницаемата тъмнина на вашата лъжлива вяра в Мохамед и да повядвате в истинската светлина на Иисус Христос” – призовавал преподобномъченик Макарий Нови (6/19 окт.) своите палачи. „Какво искаш от мен, старче?” – попитал везирът св. Киприан Нови (5/18 юли);
– „Твоето спасение.” – отговорил светията – „Остави заблудата, отречи се от измамника Мохамед, повярвай в Изкупителя на човешкия род Иисус Христос и, като се кръстиш със св. Кръщение, ще получиш вечен живот”. На свой ред преподобномъченик Иларион (20 септ./3 окт.), обръщайки се към осиновилия го съдия, го увещавал така: „Много благодеяния съм получил от теб, включително и това, че си ме направил свой син и приближен на двореца. Не желаейки да оставам неблагодарен за твоите милости, те умолявам: послушай моя съвет, да отидем в Русия, където ти ще приемеш християнската вяра и ще спасиш душата си, а аз неотлъчно ще пребивавам с теб и ще ти служа като на баща до самата ти смърт. Не намирам благодарност, по-голяма от тази, нито такава, която би я превъзхождала”.

* * *
Често се случва да слушам дори от православни християни странното мнение, че уж Божият промисъл е действал чрез Мохамед върху арабите, защото само в такава форма е било възможно да им бъде преподадено знание за единобожието.
Неправотата на това положение е очевидна, защото не може да има народ, за който по природа да е затворена възможността за възприемане на Христовата проповед. Поради това сред почитаните от Църквата светии, още през V и VI век, имаме и араби (например, преп. Юлиан Слепец). Нещо повече, иска ми се да цитирам думите на същите мъченици относно това мнение.
Когато халифът казал: „Как се осмелявате да произнасяте хулни думи против великия Мохамед… и да го хулите поради вашето безумие? Нали той е обърнал цяла Персия и Арабия от поклонението на огъня и ги е привел към еднобожието”, св. Давид Аргветски отговорил: „Въпреки че Мохамед ви е отвърнал от служенето на огъня, той все пак не ви е привел към истинното богопознание, и поради това не е могъл да ви даде спасение. Той е подобен на кораб, който, макар и да не е потънал в средата на морето, е потънал в морските вълни близо до брега. Каква полза от кораба, който не е успял да стигне до брега? Каквото се е случило с него, това ще се случи и с вас”.

Превод: Петко Хинов, Татяна Филева

◊◊◊

Cв. Варвар
(бивш разбойник)[1]

Сведенията за този светец са толкова малко, че не се знае дори истинското му име[2]. Той се родил в края на VIII в. и живял през първата половина на IX в. По произход бил вероятно арабин, роден и възпитан в мюсюлманско семейство.
От светите Константин, Ахмед и Абу го отличава едно много важно обстоятелство: той бил войник от мюсюлманската армия, участвал в похода срещу Никопол по времето на Михаил II (820-829), воювал с християните и убивал християни.
Тук трябва да напомним, че за мюсюлманите (и особено за мюсюлманите от онази епоха) една такава война не е просто война и един такъв воин не е просто воин. Смъртта по време на джихад е, според точното определение на Мец, «единственото тайнство на исляма», даващо на мюсюлманина гарантиран достъп до рая. Религиозният плам на тези воини бил много силен, и ако мюсюлманската вяра на св. Варвар и да не е била толкова рационално и богословски осмислена и вкоренена като мюсюлманската вяра на св. Абу, то по своя плам тя ни най-малко не й е отстъпвала, а най-вероятно я е и превъзхождала – както и мюсюлманския период от живота на св.  Константин и св. Ахмед, чийто ислям е бил по-скоро следствие на традицията. За да се обърне един такъв „воин на исляма“, е трябвало да се случи наистина нещо необикновено…
Във връзка с това на ум ми идва случай, за който съм чувал от познат свещеник, с един стар мюсюлманин. Този мюсюлманин бил много ревностен и през целия си живот се отнасял враждебно към Православието. Бидейки влиятелна личност в местните органи на властта по съветско време той използвал всеки повод, за да направи пакост на Църквата. И ето че през 90-те години на миналия век, вече стар и страдащ от болест, от която не му било съдено да се излекува, той изявил съзнателно желание да приеме св. кръщение. Тъкмо моят познат извършил над него това тайнство. Старецът напълно съзнателно се покаял за греховете си, отрекъл се от исляма по чина „присъединяване на мохамедани“ и приел православно кръщение. Скоро след това починал. Какво го е подтикнало към тази толкова неочаквана крачка, си остава загадка. Той не казал това на свещеника. Синовете му, не по-малко ревностни мюсюлмани от него, макар и с явно недоволство, но все пак не се осмелили да нарушат последната воля на своя баща и позволили той да бъде погребан по християнски. Този случай ми дойде на ум именно като пример за това, че обръщането към Бога е винаги тайнство, тайнство на две личности – човека и Бога, и тук не може да има трети, който да отгатне или да разбере изцяло причината за това събитие…
Засега обаче до обръщането на св. Варвар било все още далеч. Край Драгомест мюсюлманската армия претърпяла поражение, мнозина загинали. Св. Варвар избягнал смъртта, като се скрил в едно лозе. Изглежда, че когато решил да излезе от скривалището си, отстъпващата армия вече се била оттеглила много далеч. Той останал сам на вражеска територия и се заел с това, което неговите съвременници наричали „разбойничество“, а ние днес бихме нарекли „партизанска война“.
Местейки се от едно място на друго, той граби и убива самотни пътници християни, като не влиза в контакт с нито един местен жител и тероризира цялата околност. Тъй продължава известно време. Това, че фанатичният му плам ни най-малко не бил изгаснал, показва събитието, което в крайна сметка послужило и за неговото обръщане. Докато е на етолийска земя, Варвар влиза в един от храмовете, възнамерявайки да убие свещеника.
Служи се литургия. Служи свещеник на име Йоан, родом от Никопол. Варвар чака края на службата. На пръв поглед – какво сходство със случая със св. Ахмед! Но външното сходство само още по-силно подчертава вътрешната разлика между тези двама мюсюлмани, присъстващи на християнска литургия. Техните психологични състояния в този момент са диаметрално противоположни, целите им са различни. Ахмед – високопоставен чиновник в държава, в която християнството е „покровителствана религия“ – влиза в храма, и то не в кой да е, а в най-главния, където служи самият патриарх, за да задоволи любопитството си, докато Варвар, този самотен воин на Аллах в дълбокия тил на врага, с безизходната омраза на натикан в ъгъла звяр прониква в селския храм, за да убие свещеника. Но и в единия, и в другия случай се случва чудо: и на двамата за миг се открива духовната същност на литургията. И това, че и двамата намират сили да признаят чудото като чудо, ги характеризира като хора, които са преди всичко честни пред Бога…
Но да се върнем към житието. Служи се литургия. Варвар очаква края на службата, за да извърши без свидетели своя замисъл. И изведнъж вижда ангели, съслужещи с целия блясък на своето величие на Божия йерей, когото той възнамерява да убие. Изпълнен с изумление и страх, разбойникът пада на колене и, дочаквайки края на богослужението, се покайва пред свещеника и моли да бъде удостоен с тайнството кръщение. Отец Йоан изпълнява неговата молба.
Ставайки християнин, светецът се усамотява в планините и прекарва в усамотение няколко години, отдавайки се на пост и молитва и избягвайки да общува с местните жители. Измежду светците, бивши мюсюлмани, няма вероятно нито един, който през дохристиянския си живот да е съгрешил срещу християните толкова, колкото св. Варвар. Но сред тях няма и нито един, който да се сравни с него като величие на покайния подвиг. Като епитимия светецът приема вериги върху шията, ръцете и краката си. „В този вид той живее в планините сред подвизи на покаяние, хранейки се с растения, търпейки зной и мраз сред всякакви опасности, вървейки или пълзейки като животно на четири крака“. Както и апостол Павел, тъгувал години наред за участието си в убийството на св. първомъченик Стефан, св. Варвар, струва ми се, е съжалявал не по-малко за кръвта, пролята от него.
По времето на тези толкова велики подвизи у светеца се повече се разпалвало желанието да изповяда Христос не само с живота си, но и със смъртта си. Но как да го направи в онези условия? Та нали Варвар е единственият от споменатите тук светци, бивши мюсюлмани, който не е бил принуден да свидетелства за вярата си пред мюсюлмански съд. Той е живял сред християни. И въпреки това обстоятелствата на смъртта на св. Варвар по странен начин показват, че желанието му да пролее кръвта си за Христос е било чуто…
Веднъж късно привечер никополски ловци, които били спрели за нощувка, взели по погрешка за див звяр пълзящия на четири крака във високата трева светец и го застреляли с лъкове. Светецът абсолютно мирно и спокойно приема смъртта. Той прощава неволните си убийци, които оплакват грешката си.
Впоследствие мощите на св. Варвар били пренесени в храма и след известно време започнали да точат обилно благовонно миро, което извършвало многобройни изцеления. Мъничката дъщеря на автора на житието, Константин Акрополит, била излекувана от тежка болест чрез помазване с миро от св. Варвар. От благодарност Константин написал своето „Слово за св. Варвар“. Днес мощите на светеца почиват в обителта на планината Келия в Северна Гърция.

◊◊◊
Св. св. Петър и Стефан Казански[3]

Cветите Петър и Стефан са в календара заедно, в един ден, въпреки че не се знае дори познавали ли са се приживе. Те били казански татари, и двамата приели кръщение през 1552 г., след превземането на Казан от Иван Грозни. Мюсюлманските им имена, също както и името на мъченика Константин, не са стигнали до нас.
Преди всичко трябва да кажем какво е представлявало Казанското ханство, съотнесено с Русия. През почти всичките двеста години на своето съществуване то извършвало редовни набези срещу руските земи, подлагайки ги на грабеж и опустошение. Не му оставали длъжни и руснаците, които не толкова редовно, но също от време на време опустошавали територията на ханството. Няколко пъти превземали Казан, градът минавал под контрола на Москва, но всеки път това не продължавало дълго… Нееднократно се извършвали жестоки погроми над руснаците. Масовите грабежи и убийства на руските търговци, които посещавали ежегодния казански панаир, станали през XV в. толкова обичайно нещо, че Василий II бил принуден със специален указ да забрани на руските търговци да го посещават, което послужило като причина за появата на прочутия впоследствие панаир в Нижни Новгород.
Какво именно се вършело по време на набезите, се вижда добре от разказа на казанския летописец: „…и изгаряха великите честни манастири, а светите църкви оскверняваха с присъствието си, лягайки да спят в тях; трошейки с брадви честните свети икони, ги предаваха на всеизяждащия огън, а светите служебни съдове превръщаха в проста посуда… и си шиеха дрехи от свещеническите одеяния, и се гавреха с монасите, безчестейки ангелския образ: слагаха горещи въглени в сандалите им и, нахлузвайки въжета на вратовете им, ги караха да скачат и да играят като опитомени зверове; и събличаха от младите хубави иноци честните им одежди и ги обличаха в мирски дрехи, а след това ги продаваха като обикновени юноши в далечните варварски земи, и разстригваха младите монахини, и ги насилваха и ги взимаха за жени, а над мирските девойки пред очите на техните бащи и майки вършеха престъпни блудни дела, също и над жените пред очите на мъжете им, също и над старите жени… невъзможно е да се изброят подробно всичките им престъпления, защото всичко това съм виждал с очите си и знам какво пиша в туй горчиво повествование.
Православните християни бяха отвеждани всеки ден в плен от казанските сарацини и черемиси; на стар­ците, негодни за работа, те избождаха очите, отрязваха ушите, носа и устните и изваждаха зъбите, и в този вид ги захвърляха, едва дишащи; на други отрязваха ръцете и нозете и тези люде се въргаляха като бездушни камъни на земята и след не много време умираха… А ето какво правеха с незлобливите младенци: когато те, смеейки се и играейки, протягаха любовно към тях ръцете си, тези окаяни кръвопийци, хващайки ги за гърлото, ги душаха, и хващайки ги за нозете, ги  разбиваха о камък или о стена, и, пронизвайки ги с копия, ги вдигаха във въздуха…
Докарвайки у дома в Казан руски пленници, мъже и жени, те ги съблазняваха и ги принуждаваха да приемат мюсюлманската вяра. И мнозина неразумници – уви! – се съблазняваха… страхувайки се от мъчения и продажба в робство. Онези, които не искаха да приемат тяхната вяра, биваха убивани; други пък бяха връзвани и продавани на пазара на чуждоземни търговци… Защото казанците се страхуваха да държат руснаците от мъжки пол, които оставаха непомохаменданчени, в голямо количество както в Казан, тъй и в цялата Казанска област…“ 4.
Това състояние на перманентна война с християните, стигащо поради фактическата моноконфесионалност на държавата до почти генетична омраза, не е било характерно нито за Арабския Халифат, където християните съставлявали едва ли не по-голямата част от населението, нито дори за по-суровата към зимиите (друговерските поданици) Османска империя.
И трябва да се има предвид, че дори и да не са вземали участие в подобни набези, героите на нашето повествование безусловно са били навикнали да живеят сред тези реалности, което съществено ги различава от останалите описани от нас светци.
Казанците били твърде своенравен народ. Така например, през 1550 г. те по своя инициатива предали собствения си мюфтия на войводата на Свияжск като непокорен на московския цар, и мюфтията бил екзекутиран. „Кримският“ хан Сахиб-Гирей бил изгонван на два пъти от казанците и пак два пъти с техни усилия напускал Казан и алтернативният „московски“ хан Ших-Али.
От време на време на страната на руския цар преминавали недоволните от нещо у дома казанци, заселвайки се със стотици и хиляди върху руските земи. Твърде много от тях или от децата им приемали кръщение. Подобни неща се случвали и с висши представители на казанската аристокрация. Тъй, през 1505 г. християнството приел Худай-Кул, брат на казанския хан Алехам, който получил в св. кръщение името Петър. Докато бил в руски плен, кръщение приел и последният представител на династията Гиреевци – Утемъш-Гирей, под името Александър. И най-сетне през 1553 г. в Москва изповядал вярата в Христа Бога последният хан на Казанската орда – Едигер-Мохамед, наречен в св. кръщение Симеон.
След превземането на Казан татарите се кръщавали с цели семейства, както по времето, когато царят бил в града, така и след това. Така че нашите светци имали все пак пред очите си някои примери, и били далеч не единствените покръстени татари.
Св. Cтефан. Сред всички описани по-горе той изпъква с възрастта, на която приел Христос – той станал християнин на стари години, което само по себе си е учудващо, защото на тази възраст човек обикновено има отдавна формирани убеждения и не е склонен да ги променя из основи.
Стефан страдал от парализа на краката в течение на 20 години. Това е срок, след изминаването на който човек вече престава да се надява и свиква със своя недъг. Но Стефан така и не свикнал с него. Виждайки живота на своите познати, преминали по време на обсадата и след превземането на града към християнството, той дал обет, че ако бъде изцерен в църква, ще стане християнин. И след като получил изцерение, отишъл при пристигналия от Москва в Казан протойерей Тимотей с молба за кръщение.
– Внимавай, твоите сънародници ще се стараят да те откъснат от Христовата вяра – предупредил го свещеникът.
– Няма да успеят – отговорил старецът
И приел кръщение. Между другото, това съвсем не е някаква естествена последица от чудото. И у нас в областите, където преобладаващото население е мюсюлманско, и дори, както са ми разказвали очевидци, в самата Турция и в други мюсюлмански държави е доста често явление в храмовете да идват последователи на Мохамед, за да получат изцерение от недъзите си или за да се избавят от демони. Но след като получат желаното, те съвсем не смятат за необходимо да преминат към християнството, рискувайки с това живота или материалното си положение. Постъпката на св. Стефан говори за него като за човек честен и благодарен.
Горе-долу по същото време приема св. кръщение и Петър. Обстоятелствата на обръщането му са неизвестни. Едно може да се каже със сигурност: той не е приел християнството само от страх пред смъртта или от желание да запази имуществото си. Както показал подвигът, който увенчал в края на краищата неговия живот, да бъде с Христос било за него по-важно и от едното, и от другото.
Три години след тяхното обръщане в града най-после пристига първият епископ – прочутият светител Гурий Казански, известен с усилията си да укрепи и да разпространи Христовата вяра сред татарите.
Фанатичните роднини, познатите и непознатите, останали в исляма, макар и да нямали засега възможност да направят това, което искали, не криели отношението си към „вероотстъпниците“ и тежката атмосфера на отчужденост, в която и двамата наши светци живеели през всички тези години, не е могла да не бъде тежко бреме за тях. Положението им било сходно с положението на първите християни, които трябвало да бъдат всекидневно и ежечасно готови да засвидетелстват своята вяра и вярност към Христос със собствената си смърт. С онази разлика, че сънародниците им гледали на тях като на предатели.
След извеждането на руските войски от Казан избухнало въстание – едно от онези, за които впоследствие княз Курбски осъждал казанската политика на  Иван Грозни. Назначеният за наместник хан Ших-Али избягал в Свияжск, а мнозина руснаци, останали в града, били избити.
Нашите светци много добре, може би дори по-добре от всички други описани от нас мъченици, разбирали какво точно ги очаква. Те без съмнение помнели добре как през последната година на казанската независимост в града било извършено масово клане на пленените руски воини, на брой около 3 хиляди. На предложението да приемат исляма и да запазят с това своя живот всички те отговорили с отказ. Не отстъпил никой. И след продължителни мъчения всички били убити, като „едни изгориха, други свариха в котли, трети набиха на кол, някои разсякоха на части и режеха техните тела, на някои пък… одраха кожата от главата до пояса“5.
Имайки възможност да избяга, св. Стефан взел решение да остане в града, и заради твърдостта му в християнската вяра бил разсечен на части, тялото му било разхвърляно, а домът разграбен.
По-дълъг път изминал св. Петър. След заминаването на руснаците роднините му го взели в своя дом: бащата и майката, братята и сестрите, далечните роднини, приятелите, познатите – всички се опитвали да го склонят да се отрече от християнството. При това те го наричали със старото му мюсюлманско име, на което светият мъченик отговарял:
– В светото кръщение ми е дадено името Петър, а не онова, с което вие ме наричате.
Виждайки неговата непреклонност, семейството го предава на мъчителите. Това може би ще ни се стори странно, но всъщност е достатъчно обичайна и напълно предсказуема постъпка на едно мюсюлманско семейство при подобен случай. Един съвременен арабин-християнин описва тъй мерките, предприемани от семейството спрямо новопокръстения: „В началото говорят с него приятелски, молят го да не позори с измяната си името на рода, което би повлякло икономически последици. Ако членът на семейството не се вслушва, започват да го заплашват… или да го бият… И ако всичко това не помага, случва се, че собственото му семейство го обвинява в кражба или в морално падение, за да го изпрати в затвора и с това да покаже, че достойното семейство е скъсало всичките си връзки с този „покварен“ човек, който отрича Аллаха и е станал „безбожник“. Известни са случаи, когато неграмотните родители в своя гняв и ярост са се опитвали дори да убият своите повярвали в Христа деца… Те мразят собствената си плът и кръв, за да имат благословението на Аллаха и да не излязат от единството на ислямското общество. Тъкмо родът е онзи орган в исляма, който най-ревностно пази Корана и тъкмо той става най-голямото препятствие за всеки мюсюлманин, който е решил да стане християнин“6.
Изтезанията, на които е подложен светецът, продължават няколко дни, но до самата си смърт, сред най-жестоки мъчения, той не престава да повтаря едно и също:
– Аз съм християнин.
Така той умрял от мъченията и бил погребан в Казан на мястото, където се намирала древната църква „Възкресение Христово, що е на Житното тържище“ – една от първите църкви, построени веднага след превземането на Казан.
Скоро започнало местното почитане на св. св. Петър и Стефан сред казанските християни. През 1592 св. Хермоген Казански измолва от патриарх Иов позволение да внесе имената им във всекидневния синодик. С времето почитането им става общоцърковно.

Бележки
1 Основните сведения са взети от: Архиеп. Сергий (Спасский). Полный месяцеслов Востока. Т.III. Паметта на светеца се чества на 6/19 май. Св. Димитрий Ростовски дава малко по-различна версия на житието на св. Варвар, започваща от момента на обръщането му и пропускаща предисторията на това събитие. От своя страна аз, както и о. Йоан Майендорф, следвам най-древното изложение, принадлежащо на Константин Акрополит.
2 Негово високопреосвещенство Сергий изказва предположението, че в св. кръщение той е получил името Тарасий.
3 Основните сведения са почерпени от: Жития русских святых, Т. I. Паметта на светеца се почита на 24 март/6 април.
4 Казанская история // Памятники литературы Древней Руси. Сер. XVI в. Москва, 1985, с. 367-371.
5 Пак там, с. 437.
6 Абд-эль-Маши. Почему мусульманину трудно стать христианином? Корнталь, 1984, с. 22, 24.

Превод Андрей Романов

www.pravoslavie.ru

1 Comment

  1. защо казвате че християните не насилвали хората да приемат християнството а само ги заплашвали и ако не го приемат ги пускали. а мюсюлманите и изпълнявали заплахите ако човека не приеме исляма. Това са пълни измислици. сами сме учили какво е станало с болярите на княз Борис. В исляма е забранено който и да е да бъде насилен да приема исляма. Няма и логика защото за да бъде приета вярата трябва да е потвърдена от сърцето.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*