Светлите примери от времето на Българската екзархия

в Брой 2/2014 - За свободата да се възродиш/Български вдъхновения/История и религии
Карта на Българската екзархия (1870-1913).

Близките събития в българската столица през последната година, протестите и масовите движения, липсата на диалог с управляващите, досадата от буксуването на едно място и излитащите еднопосочно самолети с много българи от страната ни към целия свят извикват лично у мен необходимостта от светли примери, в които лидерите имат безспорен авторитет сред българите, а народът излиза по улиците в тяхна защита. Такъв пример намирам в епохата на Българското възраждане в Цариград, в църковното движение за независима църква през 70-те години на XIX в., което предшества националното ни освобождение.  Имам нужда да си припомня каква битка е била да я има България, на фона на продължаващото разпиляване на народа ни в Европа и по всички континенти, как лидерите извършват народните дела безкомпромисно, въпреки заточенията и гоненията, без лични сметки и подмолни търгашки съглашения.  Защото ако това е било, значи е възможно отново да намерим невинните семена, скрити някъде дълбоко в нас като нация, без които не бихме могли да се гледаме в очите с достойнство и чест – думи позабравени в българското политическо и морално пространство в нашето съвремие.

Дълбокият смисъл на борбата за самостоятелна Българска църква означава борба за признаване на българската народност, като специфична проява на българската национална революция. Започнала стихийно срещу издевателствата, симонията, корупцията и грабежите на гръцките фанариоти във всички области с българско население в рамките на Османската империя, борбата на българския народ прераства в организирано национално движение с ясна програма, чийто безспорен лидер е цариградската българска църковна община.

През втората четвърт на XIX век в турската столица живеят близо 30 000 българи, предимно занаятчии и търговци, които до 40-те години не са обединени от общ духовен и културен живот и нямат общи национални идеи и цели. Г. С. Раковски вижда у тях съвсем „угаснал народен дух”. На турски и гръцки език те комуникират ежедневно в своите стопански дейности и така се сливат с многоликата среда на столичния живот. Постепенно се формира кръгът на българската интелигенция и се образува българската цариградска колония, която се превръща в ръководен център на движението за независима българска църква.

Както твърди проф. д-р Петър Ников „първите наши деятели по възраждането били първоначално възторжени елини”. Със създаването на гръцката държава през 1830 г., започва пропаганда на гръцката „мегали идея” за изграждане на една грамадна гръцка империя по подобие на някогашната Византия, която да обхване целия Балкански полуостров, Мала Азия и дори Египет. Цариградската патриаршия официално става инструмент за осъществяване на гръцките националистически интереси, стремейки се да елинизира славянското православно население в Османската империя. В цяла България се отварят добре уредени гръцки училища, в църквите се проповядва евангелието на гръцки език. Българите живеят под двойно робство и ако и да виждат светлинка в тунела след издаването на Гюлханския хатишериф от 3 ноември 1839 г., по-късно и на Хатихумаюна (1856) – израз на стремежа на Високата порта за реформи, Цариградската патриаршия остава твърдо и последователно глуха за българските искания. Упоритостта на Цариградската патриаршия поражда първоначално спонтанен протест сред българското население за заменяне на гръцкото духовенство с българско, който прераства в голямо движение към народно осъзнаване и самоопределение.

Гръцката „мегали идея” и българското движение имат противоположни посоки, което неминуемо води до много сблъсъци в продължение на десетилетия, на полето на дипломацията чрез прошения и ангажиране вниманието на Великите сили, които имат свои представителства в Цариград. При все, че народното българско движение обхваща една огромна територия с българско население, определена от фермана на Високата порта по-късно като Българска екзархия, именно турската столица става център на всенародния устрем към духовна свобода. Българската църковна община в Цариград концентрира в себе си и сплотява народните сили, личностите, преминали през безкомпромисно отстояване на българските позиции с цената на анатеми и заточения. В сърцето на настоящата Османска империя, а това е и сърцето на бившата Византийска империя, чийто дух гърците се опитват да съживят и наситят с нови сили, се осъществява реалната ежедневна политическа активност на цариградската българска църковна община, в непрекъснат контакт с представителствата на Великите сили.

Ферманът, с който е учредена Българската екзархия

До издаването на султанския ферман за Българската екзархия през 1870 г. Цариградската българска община ще осъществява активни контакти с българите от страната и ще ръководи тяхната дейност. Сплотяването на цариградската българска колония в едно здраво централно национално ядро е от решаващо значение за крайната победа на движението за самостоятелна Българска църква, понеже борбата изисква водачи, които да съберат разпръснатите народни сили. В началото на XIX век в нея изпъкват княз Стефан Богориди и Василаки Великов – големи турски сановници, които рядко напомнят за българския си произход; богатите търговци Стоян Чалъков, братя Тъпчилещови, братя Гешови и др. Там живеят и влиятелните български еснафи, особено организираните по военному около 1000 български шивачи, които живеят в т.нар. „Хамбар” и шият дрехи за турската войска. Българските търговци имат кантори в целия град, но главното им седалище е Балкапан хан край Златния рог около моста Галата. В Цариград по това време учат Раковски, Кръстевич, Доброплодни, Богоров и др.

Истина е, че това е период на засилена дейност и от страна на българската емиграция в Русия и Влашко. Още в началото на XIX век тя заработва за българското просветно дело в пределите на родината, за изграждане на български училища и създаване на новобългарска книжнина.  В българското мизерно килийно училище се извършват революционни промени – д-р Петър Берон издава „Рибния буквар” (1824), откриват се български училища и читалища в почти всички български градове, поради което се спира процесът на обезбългаряване и се създават условия за възрастяване на новата родна българска интелигенция. Славянофилското движение в Русия набира сила, съчиненията на Юрий Венелин възпламеняват патриотичните чувства на много влиятелни българи, създадените емигрантски организации за подпомагане на българското просветно дело (светски паралел на движението за църковна независимост) безспорно имат своето значение и се вливат в българското движение за самостоятелна Българска църква, но центърът е в Цариград – там, където се води борбата очи в очи с гръцките националистически сили, в ареала на Високата порта, Цариградската патриаршия и чуждестранните представителства на Великите сили.

Особена заслуга за националното раздвижване и сплотяване на цариградските българи има Неофит Бозвели – идейният ученик на Софроний Врачански, една от най-борбените и ерудирани личности по време на Българското възраждане. Получил солидно образование в Хилендарския манастир в Света гора, той повече от 20 години се занимава изцяло с учителска, книжовна и проповедническа дейност в Свищов и Търново, автор е на 6 учебника за българските училища. Неофит Бозвели е надарен с огнен темперамент, неизчерпаема енергия и необуздана смелост. В негово лице българите от Търновската епархия виждат своя пламенен водач, който е обзет от идеята за български владици в българските епархии. Затова изпращат делегация в Цариград от името на 16 български кази (околии) до Високата порта и Цариградската патриаршия за смяната на гръцкия митрополит в Търново с Неофит Бозвели. Това е първата организирана проява на българите в тяхната борба за Българска църква, подкрепена от цариградската българска колония. Цариградската патриаршия реагира остро, обвинява Неофит Бозвели в неподчинение и през една тъмна нощ на 1841 г. той е отведен на заточение в Хилендарския манастир. След около 3 години той успява да избяга и се установява в Цариград при българските шивачи в „Хамбара”, където в специална стая проповядва и извършва богослужения на български език.

Неофит Бозвели

Неофит Бозвели е автор на обширен меморандум до Високата порта, който е своеобразна програма за избиране на архиереи от средите на българското население, за българско участие в съдилищата, за свободно откриване на български училища в Османската империя и свободно печатане на книги на български език. Тя съдържа още искане за съставяне на българска депутация, независима от Патриаршията, която да излага пряко на Високата порта нуждите на българския народ, както и в синода да участват трима българи владици. През 40-те години на 19 в., в условията на тежко робство, той се оказва зрял идеолог на мащабно народно движение, организатор, политик, так­тик, дипломат.

По същото време подобен по съдържание меморандум подава и сподвижникът му  Иларион Макариополски, най-голямата фигура в нашето църковно Възраждане, който прибавя искане за признаване на българския език в училищата и църквите, фиксиране заплатите на архиереите, издаване на български вестник в турската столица и др.  Неофит Бозвели и Иларион Макариополски получават пълномощно да представляват цариградската българска колония и целия български народ пред Високата порта и патриаршията. Поради това стават прицелна точка във вниманието на патриаршията, която през 1845 г. ги изпраща на заточение в Атон. В Хилендарския манастир Неофит Бозвели продължава да пише против фанариотите и написва забележителното си съчинение „Мати Болгария”, но поради изключително тежките условия на живот като „смертелно страдащ” умира през 1848 г. Иларион Макариополски остава заточен до 1850 г., когато е реабилитиран чрез ходатайството на руския пътешественик Андрей Муравьов и отново се установява в Цариград.

Иларион Макариополски

През това време българите в турската столица се активизират за построяването на български храм начело с български епископ – по инициатива на Александър Екзарх и с помощта на Стефан Богориди, а във фермана е написано името „булгар-милитане” вместо общото наименование „рум-милет”, с което официално се признава съществуването на българите като самостоятелен народ.  След като вече имат средище – храма „Св. Стефан”, открит и осветен през 1849 г., цариградските българи образуват своя църковна община със свой печат и устав, действаща като официално призната българска организация, която застава начело, сплотява и организира всички дотогава разпокъсани, пръснати и затова слаби отделни стремежи на българския народ.
Борбата обхваща всички територии с българско население и съдейства за сплотяването и консолидирането на българската нация. Българската църковна община съдейства за откриването на училище за български духовници и печатница, която да издава български вестници и книги. Така започва да излиза „Цариградски вестник”, издаван от Александър Екзарх, който подава до Високата порта прошение с предложения да се позволи на българите да строят навсякъде църкви без предварително разрешение, да избират сами своите свещеници и др. Така до 1860 г. в Цариград започват да излизат 8 вестника на български език, а до Освобождението техният брой нараства значително. В онези години именно пресата става носител и проводник на българските идеали. В тях често се изнасят факти за борбата с гръцките владици, отношението на патриаршията и Високата порта, което още повече сплотява българите по цялата територия на бъдещата Екзархия.

Кримската война през 1853-1856 г. очертава границата между две епохи – след нея Цариградската българска община започва да координира българското движение, като поставя акцент върху искането за независима Българска църква. Наред с пусналата корени сред българите идея за едно автономно, зависимо от султана българско княжество, цариградските българи преследват целта за църковна независимост. Те подават до Високата порта петиция от името на 6 400 000 българи на територията на Османската империя да се признае българският народ като отделен народ и да му се даде независима от патриаршията Църква, като се даде правото на българите да избират свой духовен и граждански началник.  Българската община отправя покана и до всички общини в България да изпратят петиции с подобно съдържание. В Цариград пристигат 20 представители, които заедно с още 20 българи, живеещи в Цариград – едно своеобразно народно събрание, подават до Високата порта 60 прошения.

Желязната църква в Цариград — катедрален храм на Българската екзархия до 1913 година

По внушение на Високата порта, съгласно Хатихумаюна, е свикан църковно-народен събор (1858 г.) за въвеждане на реформи в църквата, който продължава 2 години и е съдбоносен за българското църковно-национално движение. От 45 представители, четирима са българи: Илия Петров от Видин, д-р Ст. Чомаков от Пловдив, П. Р. Славейков от София и Хаджи Николи Минчоглу от Търново, които подават едно единствено прошение с 3 точки, без да засягат въпроса за църковната независимост – отстъпление от позициите от 1856 г., израз на реалния усет към резервираност­та на Високата порта и враждебното отношение на руското посолство.  Този събор е съдбоносен, понеже тогава българите окончателно се прощават с идеята, че патриаршията ще удовлетвори техните искания, и през март 1860 г. вземат решение да се отрекат изцяло от гръцката духовна власт, като образуват своя независима духовна йерархия. Още повече, че през 1859 г. в Кукуш българите извършват революционен акт, като отхвърлят  властта на патриаршията и сключват уния с католическата църква. Цариградската българска община започва да действа решително. Иларион Макариополски, Д. Гешоглу, Минчоглу, Христо Тъпчилеща, Ив. Найденов, Тодор Бурмов, Ст. Михайловски и Гаврил Кръстевич стигат до заключението, че вече трябва окончателно да се скъса с патриаршията и да се основе Българска църква, за която да се иска признанието на Високата порта.

Своеобразна връхна точка в борбата е революционният акт от 3 април 1860 г. На великденската служба в българската църква „Св. Стефан” за пръв път името на гръцкия патриарх не се споменава, а на негово място Иларион Макариополски произнася името на султана. На вечернята същия ден, когато се чете евангелието на 12 езика, народът пожелава то да не се чете на гръцки. Влиятелните български чорбаджии Хаджи Николи Минчоглу и Хр. Тъпчилеща посещават Високата порта и носят прошение, подписано от 1000 българи, като съобщават, че се отделят от патриаршията в отделна Църква и молят правителството официално да я признае. Абстрактната идея за свободна Българска църква и българска йерархия се превръща в реално отхвърляне на властта на Цариградската патриаршия. Българската църква в Цариград, начело с Иларион Макариополски, се превръща в действителен двигател на всенародното движение – след тази дата всички български общини осъществяват бойкот спрямо патриаршията и нейните органи в България.

Печат на Българската екзархия, 1872 г.

Иларион Макариополски с готовност понася върху плещите си тежките последици на това решение. Той е призован в патриаршията да отговаря за своите действия и на молбата да се анулира този акт и всичко да тръгне постарому, Иларион Макариополски категорично отхвърля това предложение, след което продължава да служи без позволение от патриаршията, да ръкополага свещеници, което му спечелва гнева на фанариотите: те осъждат Иларион Макариополски и българските владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски на заточение, изпълнено със заповед на турското правителство.

В знак на протест българите подават прошение до султана с 5000 подписа, а в деня на тяхното отвеждане за заточение, те масово се струпват в метоха и се покланят на своите владици. Въпреки многобройната турска войска, заточението им е отложено и дори тримата служат в българския храм по време на тържествената великденска служба. Този изключителен факт говори за нарасналата мощ на обединените българи, сплотени от идеята за независима Църква, които решително застават в защита на своите духовни водачи.  Цариградските българи са наясно, че след акта на 3 април 1860 г. трябва да разчитат на собствените си обединени сили за постигането на успешен край на започнатото народно дело.
От този момент нататък започва истинската борба за признаване на българската църква от възможните три авторитетни власти: Цариградската патриаршия, римската католическа църква и светската турска власт. Зад тези власти се крият интересите на една или няколко държави и въпросът за независима Българска църква се оказва във водовъртежа на европейските събития и политическите комбинации на Великите сили.

Франция и Австро-Унгария като католически държави поддържат схизмата, с идеята да бъде привлечено българското население към католицизма, да отслабят влиянието на Русия на Балканите и да покровителстват българите. Реален резултат от католическата пропаганда е униатското движение, начело с Драган Цанков и Йосиф Соколски, което в началото има известен успех, но в края на краищата се проваля поради категоричността на българите да не се отричат от православните традиции, нещо, което застрашава така нужното единство на българската нация. Англия и Прусия стоят зад протестантизма, затова и поддържат разрива между българи и гърци.

Русия и Гърция са заинтересовани да няма схизма заради единството на православието. Русия всячески се стреми да постигне помирение между двете страни и чрез Найден Геров и П. Р. Славейков нанася съкрушителен удар на унията. След 1862 г. настъпва охлаждане между русите и патриаршията и отношението на Русия към българския църковен въпрос се променя. С името на руския посланик граф Н. П. Игнатиев се свързва окончателното решение на десетилетната борба за независима Българска църква и политическото освобождение на България.
Високата порта играе двулична роля. Българите добре знаят, че турската власт може да наложи възстановяване на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия така, както бе позволила на Цариградската патриаршия да ги завладее. Затова българите отправят исканията си предимно към Високата порта. От своя страна, турското правителство поддържа униатското движение, като се надява българският народ да се разцепи и ослаби своите сили. То е склонно на отстъпки поради страха от надигащите се революционни движения, които имат за цел политическо освобождение. Поради това поведението на Високата порта, особено след Критското въстание през 1866 г., когато Турция скъсва отношения с Гърция, е насочено към увековечаване на раздора между българи и гърци, без да го решат окончателно и категорично, поставяйки се между тях като арбитър.

Решителен обрат в окончателното разрешаване на българския църковен въпрос настъпва през 1867 г., след общото споразумение между гърци, черногорци, сърби и албанци и образувания общ фронт срещу Турция. В тези преговори са привлечени и българите от емигрантските среди в Румъния и Сърбия, като се налага Гърция да смекчи своето отношение към българите, ако иска те да останат нейни съюзници. Новият патриарх Григорий VI предлага проект за автономна Българска църква – екзархия, начело с митрополит, зависещ от Цариградската патриаршия. Този проект е одобрен от Русия и е голяма крачка напред за разрешение на българския църковен въпрос най-вече защото гърците признават правото на българите да имат своя Църква. Но този проект не удовлетворява българската страна, понеже се отнася за територия между р. Дунав и Стара планина, а българското население в Тракия и Македония остава под властта на патриаршията. Българите отхвърлят този проект като се питат какво добиват с него, „когато тяхната цел е да добият народността си и правдините, с които се ползват другите народи”.
Турското правителство също променя тактиката си и насърчава българската борба за независима Църква, понеже за Турция е неизгодно помирението между двете страни. По същото време четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминават Дунава и революционните процеси стряскат Високата порта, която счита, че с удовлетворяването на българските искания ще ги привлече на своя страна. Затова през 1868 г. Високата порта също изпраща на патриаршията два проекта за разрешение на българския църковен въпрос, съставени с помощта на Гаврил Кръстевич, член на Върховния съд в Цариград. Те дават на българите от цялата османска империя една напълно самостойна Църква. Именно в определянето на географските граници на екзархията се водят най-разгорещени спорове. По този начин Високата порта изтъква себе си като помирител, но всъщност внася още по-големи раздори между българи и гърци, които по никакъв начин не отстъпват от първоначалните си позиции.

Докато гърците и патриаршията се чувстват изоставени от турското правителство, цариградските българи разпространяват в брошура проектите сред българското население навсякъде в Османската империя и ги представят не като проекти, а като решения, с които се възобновява независимата Българска църква. По всички краища на империята българите изгонват своите архиереи-гърци, провъзгласяват своето отделяне от патриаршията и присъединяването им към Българската църква в Цариград. Поканени са българските владици от епархиите да се явят в Цариград и да образуват синод. Така в турската столица пристигат Доротей Софийски, Иларион Ловчански, Антим Видински, които заедно с Панарет Пловдивски подават оставките си в патриаршията и заявяват, че оттук нататък ще служат на Българската църква.
През 1869 г. лично руският посланик граф Игнатиев настоява енергично пред Високата порта за решение в полза на българите и за издаването на ферман за самостойна българска църква. Съставена е комисия от българи и гърци под председателството на Али паша, в която се изработват проекти за помирение. В съгласие с граф Игнатиев е съставен проект от Гаврил Кръстевич, в който се посочва гр. Търново или Охрид за седалище на българския екзарх и синод. На 28 февруари 1870 г. Али паша издава ферман, с който оповестява създаването на автономната Българска църква под името Екзархия. Така официално турската власт признава българската народност и етнографските º граници след 500 години турско владичество и забрава.

Последиците от това се заключават в един небивал подем на общобългарския народен дух.  Народните водачи в Цариград оповестяват тази блага вест навсякъде в страната, където българите отслужват молебени и организират тържества. Иларион Макариополски служи в българската църква в Цариград специална служба, на която изнася прочувствена реч. Българският привременен съвет в турската столица подписва пергамент, украсен със злато, и го дарява на султана. След което съветът продължава да води нови борби за приложението на фермана на дело.

Екзарх Антим I

Съставен е първият временен синод при Българската екзархия, който да управлява до избирането на екзарх. Той се състои от десет видни цариградски българи: Гаврил Кръстевич, Хаджи Иван Пенчович, Георгаки Чалоглу, Хаджи Николи Минчоглу, д-р Стоян Чомаков, д-р Христо Стамболски, Христо Тъпчилеща, Д. Гешоглу, Стоян Камбуров и Велю Милошев. Изработва се проектоустав за управление на екзархията и се избира временен смесен съвет от представители на всички български епархии, с председател Иларион Ловчански.

Цариградската патриаршия не признава фермана и не желае да преговаря с българите, нито признава българския народ. Последователна в своето упорство, тя изисква целият полуостров на юг от Балкана с Тракия и Македония да останат на всяка цена под властта на Цариградската патриаршия. Започват преговори между привременния съвет и патриаршията с помощта на граф Игнатиев, но в средите на цариградските българи се надига протест срещу споразумението, и на Богоявление – 6 януари 1872 г., след като патриархът три пъти не разрешава българска служба във Фенер, българите решават въпреки това да служат в църквата. Турската позиция по този повод се изразява в следното изречение: не може да се възпре службата, защото „не прилича да се потъпче искането на цял един народ”. Оттук нататък българската църква започва да функционира свободно, без да се иска разрешение от патриаршията. Така окончателно прекъсват всякакви преговори между двете страни.

Патриаршията се обръща към Високата порта с молба да бъде разтурен българският църковен съвет в Ортакьой и тримата български владици Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски да бъдат заточени в Измид на азиатския бряг, което и става със заповед на Високата порта. Всички българи в Цариград и в пределите на новата екзархия негодуват срещу това решение. Междувременно великият везир изпраща при патриарха четирима българи от смесения съвет, които да му съобщят, че трябва да приеме фермана така, както е издаден, иначе ще позволи на българите да го приложат без негово съгласие. Същия ден великият везир изпраща заповед до българския привременен съвет да започне прилагането на фермана и да управлява екзархията до избирането на екзарх, а тримата български владици да се освободят от заточение. Отговорността за схизмата Високата порта хвърля изцяло върху патриаршията.
На 11 февруари 1872 г. българският привременен съвет оповестява, че започва прилагането на фермана. Няколко дни по-късно е избран единодушно Антим Видински за пръв български екзарх. Върху българската екзархия ляга грижата за духовните и църковните дела на българското население, както и разрешаването на светските въпроси по отношение на българските училища, образованието, семейните дела и пр.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*