Свети Силуан Атонски и неговият ученик старецът Софроний

в Брой 2/2018 - Най-тежкото домашно насилие/Думи за прочит

ДОКАТО БЛАЖЕНИЯТ СТАРЕЦ И ОСНОВАТЕЛ на нашия манастир отец Софроний беше още жив, някои от нас, неговите монаси, жадно използвахме всяка възможност – „на време и не на време“[1] – да го посещаваме, за да се поучаваме от словото му. Всеки досег с него беше извор на вдъхновение и откриваше пред нас нови хоризонти на живота. Старецът живееше в малка къща в края на манастирския комплекс. През последните си години беше твърде немощен поради напредналата възраст и само спеше на пресекулки в едно кресло. При срещите и разговорите с хората, които ни гостуваха, често се случваше да изникне въпрос или проблем и ние тичахме при нашия старец да го питаме за подходящ отговор. Понякога го намирахме заспал: тогава внимателно разклащахме креслото му, за да го събудим. След това му излагахме възникналия въпрос. Той отваряше очи и почти веднага отговорът излизаше от устата му. Беше чудно и дивно събитие. Гласът му идваше отвъд, от небето. Благодатта, която съдържаха думите му, изпълваше и убеждаваше категорично не само нашите собствени сърца, но също и сърцата на хората, които бяха потърсили Божията воля и на които предавахме думите му.

Чудото, което ме впечатляваше повече от всичко друго, когато живеех край отец Софроний, беше Божието слово, което излизаше от устата му, и благодатната енергия, с която беше наситено. Бяхме свидетели на толкова много чудеса, които ставаха, докато той се молеше за хората, че никой от нас не им отдаваше голямо значение, защото той самият не им обръщаше внимание. Но онова, което наистина удивляваше всички ни, беше словото, което излизаше от устата му.

Веднъж той на два пъти се моли за един болен човек, който нямаше вяра, а беше изпълнен със съмнения. Съп­ругата и тъщата му го бяха довели почти насила в манастира, за да му прочете молитви отец Софроний. След като за втори път беше прочел молитвите и беше вдигнал епитрахила си от болния мъж, той му каза: „Виж сега, ние не сме чудотворци, а свещеници и се молим за помирение на хората с Бога.“ Отец Софроний се беше натъжил и не искаше да се моли повече. Тогава човекът го погледна с усмивка и каза: „Да, аз не съм излекуван физически, но душата ми е изцелена.“ И всъщност радостта на отец Софроний в онзи миг беше много по-голяма, отколкото когато се случваха видими чудеса по неговите молитви.

При друг случай един човек, чието лице беше изкривено от апоплектичен удар, беше на смъртно легло. Като взе със себе си отец Кирил, нашия игумен, отец Софроний отиде да прочете молитви за този човек. Когато отец Кирил се върна, той ми каза с голямо благоговение: „Знаеш ли, докато παπποῦς (дядо – както наричаше той отец Софроний) четеше молитвата, лицето на болния се изправяше.“ Тогава ми дойде на ум пророчеството на Иезекиил за сухите кости, които ще се вдигнат и ще образуват скелет, ще се покрият с жили и плът и в тях ще се върне духът на живота.[2] Но дори за такива физически изцеления той не беше толкова щастлив, колкото в случая с онзи човек, който възкликна, че душата му е изцелена.

У стареца ни имаше една увереност и едно желание. Беше напълно убеден, че Божието слово за нашето поколение е дадено на неговият отец в Бога, св. Силуан. Той горещо желаеше, ако е възможно, да направи това слово достояние на всички народи на земята, за които светецът сам се е молел да познаят Бога в Светия Дух. Искаше и ние да споделим това негово горещо желание, като по този начин изплатим, доколкото е възможно, свещеното си задължение към светеца. При един от нашите разговори той ме подтикна да запиша мислите, които понякога бях излагал пред него, относно значението на словата на св. Силуан. Твърде смутен, защото ясно съзнавах собствената си нищета и незначителност, аз го попитах: „Но, отче, какво мога да напиша?“ Неговият отговор щеше да стане за мен пътеводна звезда. С решителен глас той ми рече: „Повтори това, което съм казал!“ От този момент аз разбрах едно явление, което се наблюдава често в историята на монашеството.

Всеки път, когато в сърцето на свят монах се е раждало Божието слово и това слово е възвестявало на хората дълбоките съдби на Божията воля, следващите поколения монаси от същия манастир са повтаряли думите на този свят старец. Те са изследвали мисълта му и получавали вдъхновение да развиват ученията му и така отново са запалвали в душите на съвременниците си истинската вяра, предадена веднъж завинаги на светиите[3]. По този начин те са служили на словото на светиите, съзиждали са Тялото на Църквата и същевременно са извършвали своето спасение. Студийският манастир в Константинопол векове наред е бил типичен пример за този феномен.

Следователно предложението и молбата на нашия старец Софроний, да се заемем със словото на неговия свят учител Силуан, е достойно и праведно според преданието. Единственият камък за препъване е моето недостойнство. Самият старец смирено и без съмнение вярваше, че непосредственото слово на Божието откровение е дадено на св. Силуан, докато собствената си работа смяташе за дело на пощальон, разнасящ писмо, което не е написал сам. Той просто предава словото на своя отец – слово, което заслужава най-със­редоточено внимание и задълбочено изучаване не само чисто обективно, но и като лично преживян опит[4].

Словото на св. Силуан дава отговори на горещите въпроси и безизходици на неговото поколение с апостолска убеденост. Също така то определя с тежестта на Христовите думи сигурните критерии за автентично богопознание в Православната църква. Например той казва, че критерий за присъствието на Светия Дух, критерий за истината, е любовта към враговете.

Св. Силуан е бил наистина боговдъхновен служител на Христовото слово. Основният източник, от който черпим информация за живота и учението му, е книгата „Свети Силуан Атонски“ от отец Софроний. Още от първата страница книгата насочва вниманието към въпроса за смисъла на живота, като го поставя в цялата му дълбочина и трагична сериозност. Тя разкрива неведомата бездна на съдбите на нашия Бог, от една страна, а от друга, невъзможността за човека в сегашното му състояние да разбира божествената воля и да следва предвечния план на Светата Троица за него. По свидетелството на най-близкия му ученик външният живот на св. Силуан не представлява особен интерес. Няколко събития, предхождащи замонашването му, говорят за неговия динамичен характер, дълбока религиозност и здрав организъм. Извън това животът му протекъл почти незабележимо. Дори през монашеските му години сравнително малко хора го опознали в действителност. А блаженият Силуан бил толкова величаво явление, че привлякъл Божието внимание и любовта на всички светии на небето. Цялото му същество – душа, ум и тяло – станало благоуханен съсъд, изпълнен с благодатта на Светия Дух. Сърцето му било като прекрасна градина, пълна с цветя, в чиято дълбочина Господ благоволил да си направи светло и обично жилище.

Св. Силуан е роден през 1866 г. в село Шовск, което било в Лебединската околия на Тамбовска губерния. Произхождал от доста заможно селско семейство, освободено от крепостничество едва няколко десетилетия по-рано. Пристигнал на Атон през 1892 г. и приел монашеско пострижение в манастира „Свети великомъченик Пантелеймон“ през 1896 г. Станал великосхимник през 1911 г. Изпълнявал различни послушания в манастира „на своето покаяние“, където служил и като иконом много години. Там се подвизавал в продължение на четиридесет и шест години. Най-голямото духовно събитие в живота му било видението на живия Христос, Когото бил удостоен да види шест месеца след постъпването си в манастира. През тези месеци той се бил отдал с голямо усърдие на непрестанна и мъчителна молитва. Това видение изпълнило както сърцето, така и цялото му тяло със силата на Светия Дух и просветило ума му с познанието на великата Христова тайна. В последвалите дълги години от живота му той неуморно и непрестанно свидетелствал за факта, че „Бог е любов“[5] – неописуема и безкрайна любов. В дълбока старост и преизпълнен с мир и Божията благодат, той се преставил в Господа през 1938 г.

По Божи промисъл и отец Софроний пребивавал в същия манастир около петнадесет години. През последните години от живота на св. Силуан, особено от 1931 г. до деня на упокоението му, отец Софроний бил неговият най-близък ученик и несъмнено онзи, който бил най-способен да разкаже житието на светеца. Той предприел това начинание след голям размисъл и колебание. Единствената цел на отец Софроний при изобразяването на духовния живот на светеца била да принесе полза на верните, тъй като в личността на светеца се събирали най-ценните аспекти на тайната на нашата вяра. Старецът споменава, че представя това свидетелство с боязън. Както са страшни и дивни всички Господни дела, така и духовното свидетелство е страшно и дивно, и човек трябва да е готов за борба и себеотречение, за да може да получи това свидетелство. Нашият Бог е труден Бог, защото предлага кръст – този кръст обаче е израз на Неговата любов „докрай“[6]. И именно по тази причина любовта Му е непоносима за този свят.

Из книгата „Разширяването на сърцето“, изд. Омофор, 2018 г.

 

[1]   2 Тим. 4:2.

[2]   Вж. Иез. 37:1–14.

[3]   Срв. Иуд. 1:3.

[4]   Срв. Архимандрит Софроний (Сахаров). Свети Силуан Атонски. Прев. (от руски) Кръстю Банев. С.: Омофор, 2008, с. 261 – бел. прев.

[5]   1 Иоан. 4:8, 16.

[6]   Иоан. 13:1.

 

Вашият коментар

Your email address will not be published.

*

*